Часть II. СѢРЪ.
18. Отказване на българитѣ отъ грьцкия владика.
Училището, което се посѣщаваше въ началото отъ 30—35 ученици отъ града и селата постепенно се умножаваха; то броеше вече 70—80 ученици, при всичкитѣ прѣпятствия отъ страна на враговетѣ му съ пропагандата имъ на чело.
Извѣстието за съставянието Българска община и отварянето българско училище въ Сѣръ се разнесе изъ цѣлия Сѣрски окрѫгъ, даже и въ Драмския, не толкова отъ наша страна, колкото отъ страна на самия фанариотинъ, които съ издаденото си и разпръснато въ изобилие дори и по селата едно черковно окрѫжно, съ прѣпорѫка до свещенницитѣ, да го прочетатъ въ цьрквитѣ; съ него се анатематисваше и учитель, и училище, и община, и се заповѣдваше на всѣки православенъ християнинъ да отбѣгва отъ тѣхъ, т. е. отъ насъ. Това окрѫжно произведе за гьрцитѣ обратенъ ефекть: то възбуди любопитството на българското население въ помянатитѣ два окрѫга и всѣки отъ желание да види училището се разговори съ учителя, бьрзаше да ме посѣти. Сѣрскиятъ пазаренъ день бѣше станалъ невъзможенъ да влѣзя въ прѣподавание. Любопитствующи пълнеха тоя день жилището ни, гдѣто бѣше и училището.
71
Тѣ желаяха да научатъ нѣкоя новина по вървежа на черковнитѣ ни работи съ Портата, съ патриаршията и прч., понеже, казваха тѣ, гьрцитѣ ги увѣрявали че Екзархътъ билъ сюрдисанъ, едикой-си български владика обѣсенъ и прч. и прч. лъжи и небивалица колкото щѣте. Не ще съмнение че тия грьцки лъжи влияеха злѣ на българското население и го охладяваха къмъ започналото се и въ тия два окрѫга народно движение.
И тъй, тоя день азъ бнвахъ единъ видъ, тъй да се каже, учитель-наставникъ изключително на възрастни хора, които искаха наставления, какъ би могли се избави отъ инородното грьцко духовно робство, което толкозь ги бѣ притиснало, щото имъ станало вече нетьрпимо; азъ ги опѫтвахъ, насьрчавахъ ги я ги увѣрявахъ че скоро ще видятъ по между си български владици и толкозь по-скоро, колкото тѣ по скоро се откажатъ отъ грьцката патриаршия и забѣлѣзвахъ че, думитѣ ми имъ дѣйствуваха благотворно, защото другия пазаръ, току видишь че сѫщитѣ лица пакъ идатъ и водятъ съ себе си купъ нови любопитни.
Започватъ се сѫщитѣ разговори и се свьршватъ по сѫщия редъ, както миналия пазаръ съ пожелаване нѣкой отъ ученицитѣ да имъ почете нѣщичко на български, други пъкъ искатъ да имъ се изпѣе на български Аксионъ естинъ т. е. Достойно есть ики друга нѣкоя цьрковна пѣсень. Услужливитѣ мои ученици захващаха; тѣ прочитаха по нѣщо отъ дѣдо Манчевия „Бащинъ Язикъ”, или нѣкоя приказница отъ Т. Икономовата Читанка съ каквито тя богато бѣ попълнена; испѣваха и по нѣкоя цьрковна пѣсень и току ги гледашъ че и тѣ заагитирали.
— А бе стриковци, вий нѣмате ли дѣца? Защо ги не пращате тукъ при насъ и тѣ да се научатъ на българска книга, та кога си дойдатъ въ селото, ей тъй е, като васъ, да ви прочитать и попѣйнуватъ на своя язикъ? любезно запитваха посѣтителитѣ, тѣзи бѫдѫщи Сѣрски граждани и Сѣрско-селски българчета.
— Щемъ, пиле, щемъ, просълзени отъ задоволство и радость отговаряха моитѣ гости.
Азъ сносно и съ явно задоволство понасяхъ тия посѣщения, дълбоко убѣденъ че, колкото повече удовлетворявамъ любопиството на посѣтителитѣ си, толкозь повече тѣ сѫ настрояватъ противъ всичко грьцко и идваха въ съзнание. А именно това бѣше една отъ главнитѣ цѣли на миссията ми въ Сѣръ.
Въ Сѣрската епархия най-голѣмото село и населено исключително отъ българи е селото Горни Брадъ. То брои около 3500 жи-
71
тели съ едно училище и една цьрква до моето идване въ Сѣръ; втората се съгради двѣ години послѣ. На съграждането втора цьрква, азъ много се противихъ, защото бѣхъ убѣденъ че нѣколкото грькомани, въ едно благоприятно за тѣхъ врѣме ще запретендиратъ старата; но селенитѣ не не послушаха.
Въ това село народното съзнание по-отрано се било пробудило и благодарение на учителя му Георгий Любяховски, които по край грьцкия, въвелъ въ училището, отчасти и въ цьрквата, и българския язикъ.
По-рано отъ това, за въвеждането българския язикъ въ училищата и цьрквитѣ изъ Неврокопскитѣ села г. Любяховски е работилъ съ съученицитѣ на Неофита Рилский — Ар. Теодосия, Иванъ Балабановъ-Синонидисъ и архимандритъ Исаия и тримата отъ Неврокопското село Тьрлисъ. Теодосийі бѣше игуменъ на Сѣрския мънастиръ св. Иванъ Прѣдтеча. Toй не се явявалъ, че работи за свѣстяването на сънародницитѣ си, а работялъ тайно чрѣзъ Любяховски, Синонидиса и арх. Исаия, къмъ които се присъединили и Георги Костовъ Хисарлѫклиятъ и Илия Дуковъ отъ Неврокопъ.
Любяховски, като всѣки прѣдвидливъ мѫжь, които желае да принесе полза на народа си въ най труднитѣ врѣмена, работялъ прѣдпазливо. Отъ българско четиво и писмо по нататъкъ той не отивалъ, когато другаритѣ му архимандритъ Исаия, Хисарджклията, Илия Дуковъ и друг. прѣскачали границата на дѣятелностьта си, затова сѫ бивали и често гонени и прѣслѣдвани; архим. Исаия е бивалъ често пѫти затварянъ по искането на грьцкий владика, а другаритѣ му като мирски сѫ били прѣслѣдвани въ търговскитѣ имъ прѣдприятия. Любяховски отначало не се е косвалъ дори и до въпроса за черковна независимость; той се стараялъ да ввежда българския язикъ въ училищата и цьрквитѣ въ селата, а другото оставялъ на врѣмето.
Многобройнитѣ ученици на Любяховски, на Балабановъ-Синонидисъ и на архимандритъ Исаия, по-късно осѫждаха първия че се дьржалъ прѣдпазливо — осѫждаха го въ малодушие, ала тѣ нѣмаха право; защото отъ начало тъй е трѣбвало да дѣйствува той за да може да приготви безпрѣпятственно почвата за борба и той сполучи.
Мога смѣло да твърдя че събужданието отъ литаргията на населенията въ българскитѣ села отъ Неврокопската кааза, отчасти и отъ Мелничната и на селото Горни Бродъ отъ Сѣрската, изключително се длъжи на Любяховски, на Балабановъ-Симонидесъ, на архим. Исаия, Георги Хисарлѫклията, Илия Дуковъ и на Игуменъ Теодосия.
73
Попъ Атанасъ отъ Старчища, попъ Харитонъ отъ Любяхово и Коста Сарафовъ отъ Гайтаниново излѣзоха на явѣ когато вече се издаде фермана (1870 г.) за създаването на Българска Ексархия, до това врѣме тѣ признаваха грьцкия владика. Всичкото сторено по българското дѣло до 1870 г. се постигна на плещитѣ на горѣ изброонитѣ труженици, които наистина го искараха на добръ край, но пъкъ се опропастиха съвьршенно; архимандрита Исаия умрѣ въ крайна мизерия, а Хисарлѫклията отъ гладъ, когато нѣкои отъ тѣхнитѣ приемници отъ бѣдни хора, станаха имотни и все пакъ недоволни.
Когато азъ пристигнахъ въ Сѣръ, въ селото Горни Бродъ, сѫщата учебна година (1871—1872), учителското мѣсто се заемаше отъ учителя Никола Падаревъ, родомъ отъ Неврокопското село Гайтаннново; Г-нъ Падаревъ бѣ въвелъ напълно българския язикъ въ училището, въ цьрквата обаче — една до тогава — отдѣсно се четеше български, а отъ лѣво — грьцки, не че имаше искатели да се чете на грьцки, ада да се не осѫждатъ българитѣ въ прѣкаленостъ, каквато гьрцитѣ проявяваха спрямо българския язикъ.
И при тоя редъ на работитѣ, който туряше Горнебродското население въ положението на пъленъ самовластенъ господарь на себе си и на своето, въ духовно отношение селото Гор. Бродъ все още продължаваше да припознава грьцкия владика и да му плаща бериитѣ. Сѫщото, безъ изключение, бѣ и съ всичкитѣ други села отъ цѣлата Сѣрска епархия, т. е. припознаваха грьцкия владика и редовно и безпротивуречие му плащаха всичко, каквото имъ наложеше. Тъй бѣше и въ Мелничко, Петричко, Демиръ-Хисарско и въ Драмско. Само нѣколко села отъ Неврокопската кааза правѣха изключение. Въ Мелничко, Петричко и въ Зѫхненско нѣкои села бѣха заявили, че не припознаватъ грьцкитѣ владици и се отказваха да имъ плащатъ бериитѣ, ала за това пъкъ пьрвенцитѣ имъ азъ заварихъ натикани въ Сѣрский затворъ.
Въ Неврокопската кааза заварихъ че бѣ на скоро организирана каазалиска българска община съ сѣдалище въ Неврокопъ, която бѣ обявила селата отъ тая кааза за отказавши се отъ духовната власть на грьцкия патриархъ и присъединението имъ къмъ Българската Екзархия. Тая община, съ съвѣтитѣ си и насьрдчаванята давани на населението отъ Неврокопската кааза, го крѣпѣше въ постоянство и го въздьржаше отъ да плаща бериитѣ на грьцкий владика — тази каава духовно подпадаше подъ Драмския грьцки владика — послѣдния насилваше населението ѝ посрѣдствомъ властьта — да му плаща, и нѣкои села му плащаха бериитѣ.
74
За да се спратъ золумитѣ и насилията на грьцкия владика върху Неврокопскитѣ български села, българската община въ Неврокопъ бѣше се отнесла до Екзархията чрѣзъ своя прѣдставитель при послѣднята и я молѣше да ходатайствува прѣдъ В. Порта за припознаването Неврокопската кааза за отцѣпена отъ Драмската епархия и отъ Драмския грьцки владика и да се счита за присъединена къмъ Екзархията, която сѫ признали за свое духовно началство. Сѫщото бѣха направили и нѣкои села отъ Мелничката епархия и отъ Драмската кааза, именно отъ Мелничката епархия селата Ормани, Калиманци, Елешница и Рибница; и отъ Драмската кааза селото Плѣвня. Ала за това пъкъ азъ заварихъ хвърлени въ Сѣрския затворъ като подбудители на населението противъ грьчката патриархия пьрвенцитѣ отъ помянатитѣ горѣ села а именно: Хаджи Милю и синъ му Алекса, отъ с. Орманито; Костадинъ даскала отъ с. Калиманци; попъ Димитръ отъ с. Рибница и Хаджи Ангелъ отъ с. Елешница по искането на Мелничкия грьцки владика; Печо Хаджиевъ, Атанасъ Букорещлиевъ и Алексо Чоновъ отъ с. Плѣвня, по исканието отъ Драмския гр. владика.
Прѣзъ Юлий 1872 година по вършитба, протосингела на Сѣрския владика по обикновенному и тая година излѣзе по Сѣрската епархия на стрижба — да събира владачнината, придруженъ отъ владиковитѣ кавази и 3-ма суварии отъ Сѣрската жандармерия.
Пьрвото село на пѫтя му е, селото Каваклия (чифликъ), брояще около 30 български кѫщи, селянитѣ отъ което добрѣ посрѣщнали владиковвя таксилдаринъ и още по-добрѣ му платили „все що му длъжали”. Покорна глава сабя не я сѣче, казватъ.
Отъ това село святиня му потеглилъ за с. Христосъ — чифликъ на Сѣрския първенецъ Ата бей. Това село брои около 60—70 кѫщи изключително български. Тукъ стигналъ-нестигналъ протосингела, пратилъ за селския кехая, когото изхокалъ още непристигналъ до него за дѣто не разпоредилъ да обади на селенитѣ да излѣзятъ да го посрѣщнатъ и го забралъ прѣдъ себе си да води, него и свитата му, на конакъ.
— Никакъвъ конакъ приготвенъ нѣма, отче святий, викалъ бай Иванъ Узуна (той се наричаше кехаята); селонитѣ ни заповѣдаха да ти обадя, че за владикови хора конакъ въ нашето село нѣма, та за това да си отидите до като не се е още смръкнало, смиренно прибавилъ бай Иванъ.
— Азъ съмъ дошелъ за владишката берия, бре хондрокефале, а ти какво ми разправяшъ? гнѣвно възразилъ протосингела
75
на кехаята и го изпратилъ въ селото да каже на муфтарина (кмета) и старѣитѣ, да отидатъ въ черковний дворъ, гдѣто щѣлъ да отиде и той да ги чака.
Бай Иванъ по-пехливанинъ въ краката си, отъ тия на конетѣ на протосингела и на свитата му, впусналъ се прѣзъ дворове и друмища, запрѣскачалъ плетища и зидове и хопъ въ черковния дворъ, запъналъ пѫтнитѣ му врата и — да го нѣма.
Подиръ тази сполучлива операция, така на бьрзо извършена отъ бай Ивана, пристига и протосингела, но вратата затворени! Развиква се святиня му, развиква се и свитата му; но отзовалъ имъ се само лаятъ на селскитѣ кучета. Чака святия старецъ да дойде кмета или нѣкои отъ старѣитѣ, ала напразно — никой не се явявалъ. Почнало да се стъмнява, но все още никой не идвалъ. Разтърчѣли се сувариитѣ за кмета, ала и той изчезналъ. Викалъ селенитѣ, зовалъ кехаята, но отъ нигдѣ ни гласъ, ни слишане. Мръкнало; а дѣдо протосингелъ все още на пѫтя — прѣдъ вратата на черковния дворъ. Ако би билъ селския священинкъ въ селото, работата до нѣгдѣ се олеснявала; но за нещастие и него го нѣмало — отишелъ въ града.
— Какво е това, бе джанъмъ? питалъ свитата сѫ протосингела, която му отговаряла: Христосъ-кьой булгарларъ, оси олмушъ, ефенди; онларъ бизе конакъ вермееджеклерине чоктанъ беянъ олду. (Ефенди, Христоскитѣ българи сѫ станали непокорни; че тѣ нѣма да ни дадатъ конакъ, отдавна се разбра).
Въ това врѣме на очудвание и негодувание задалъ се изъ мрачината човѣкъ; той билъ назърина на чифлика. Тоя гостолюбивъ арнаутинъ съжалилъ неканенитѣ гости, поканилъ ги и ги завелъ въ чифлика, гдѣто прѣнощували.
На другия день сутриньта протосингела като видѣлъ, че освѣнъ священника, които нея минута се билъ завьрналъ отъ Сѣръ и се озовалъ при него други отъ селото пакъ се неявявали и като чулъ отъ священника, че селенитѣ щомъ се извѣстили, че владишки таксилдаре излѣзли по епархията да събиратъ владишкитѣ берии, събрали се и рѣшили да се откажатъ отъ владиката и да му неплащатъ бериитѣ, че и самаго него — священника, натирили изъ селото, защото несклонилъ да се откаже и той; че, за да извѣсти всичко това на владиката отишелъ въ Сѣръ и че владиката му заповѣдалъ да се върне въ селото да каже на святиня му да чака тамъ (въ селото) втора заповѣдъ и, до тогава, ако Христосчане продължавате да му се противятъ въ нѣщо, да му извѣсти.
. . .
[ Страници 76–77 липсват. В. К. ]
78
да повика назадъ отпуснатитѣ протосингелу суварии и занапрѣдъ духовнитѣ грьцки власти да събиратъ владишкитѣ берии само отъ ония християнски жители, които доброволно желаятъ да имъ ги плащатъ.
Арестуванитѣ Христосчане, Вишенци, Рибничане, Орманчене, Елешничане, Плѣвненци и Скрижовци, бидоха пуснати на свобода и освобождението имъ като молния се разнесе изъ цѣлия Сѣрски Санджакъ и изъ Драмската епархия, българскитѣ села, на които, всички почти се отказаха да плащатъ бериитѣ на грьцкитѣ духовни власти, вслѣдствие на което и дѣдо протосингелъ се прибра въ Сѣръ.
Тукъ трѣба да отбѣлѣжа, че подобна заповѣдь прѣди повече отъ една година нѣщо, а именно, за нѣколко села само отъ Неврокопската кааза, била получена изъ Цариградъ отъ Сѣрскитѣ власти; но, както видѣхме, тя имала сила само за тия села, които нищо, ама абсолютно нищо, не е било въ състояние да ги застави да плащатъ бериитѣ на грьцкия владика; а другата часть отъ тѣзи села, които още доброволно продължаваха да плащатъ, сега и тѣ се отказаха.
Отъ тая сполука насетнѣ, гьрцитѣ започнаха да губятъ куражь, а Ахмедаа просто и чисто ликуваше.
„Язъкъ бе, биръ булгаръ даскалеси, дармаданъ етти сизи!” казваше на подбивъ той на гьрцитѣ и прибавяше: видѣхте ли, турчина какъ си отплаща? не току тъй казватъ хората — турчина съ кола ходи на зайци”.