V.
Напущане града Скеча. — Скечанскитѣ гробища. — Гледка въ полето. — Овчара. — Нощуване въ Бѣломорската равнина — Чакалътъ. — Запустѣлиятъ градецъ Енидже. — Морскиятъ брѣгъ. — При Родопскитѣ рибари.— Бѣломорското риболовство. — Нощна рибна ловитба. — Пристанището Порто-Логосъ. — Въ мѣстностьта Кереусъ при Буру-гьоль. — На госте у скотовъдецътъ Щоно кехая. — Послѣдни впечатления за Бѣломорската равнина.
Слънцето току що бързаше да се скрие на западъ задъ мъгливия силуетъ на Бозъ-дагъ, когато азъ съ четирмата си другари, между които двама помаци-киреджии, напущахме града Скеча. При свършека на пролѣтьта, а тя е тукъ само прѣзъ мартъ и априлий, храната за добитъка току-речи е привършена, па затова и скѫпичка въ градоветѣ и селата. Та не само че ний
44
щѣхме да направимъ икономия отъ по нѣколко гроша, ами искахме да намалимъ и пѫтя си за утрешния денъ и избѣгненъ дневния пекъ, който е доста чувствителенъ изъ полето, макаръ че бѣше още априлий мѣсецъ. Затова именно бѣхме и рѣшили да нощуваме единъ часъ далече отъ града. А отгорѣ за всичко това, право да и кажемъ, намъ се видѣ и грѣшно да се въвираме за повече въ кирливия и задушливъ ханъ на киръ Фроня, когато имахме чудесно ясна пролѣтна нощь съ такова омайно южно небе изъ гиздавата Бѣломорска равнина, която се напираше въ разцвѣта на своята пролѣтна прѣмѣна.
Кѫщитѣ и другитѣ сгради на южната часть отъ града сѫ ново построени и разредени, и тепърва Скеча се разширява къмъ полето. Най-многото сгради сѫ отъ двѣтѣ страни за шосето, що води за пристанището Порто-Логосъ. Шосето е широко, право и добро; по него денѣ и нощѣ пъплятъ добитъци и коля и поради това е по-безопасно за пѫтуване и нощуване около него както това не може да бѫде другадѣ изъ тия мѣста. Изглеждахме послѣднитѣ солидни и широви постройки на тютюневитѣ маази, кипящи и вънъ и вѫтрѣ съ хора и животъ. Взирахне се и въ чудесната гледка на покритата съ зелена постеля равнина, що се откриваше въ цѣлото си величие прѣдъ насъ, и погледътъ далечъ се губѣше въ недогледния хоризонтъ на трептящата отъ вечернитѣ слънчеви зари сребриста повръхность на Егейското море. Ето, че изминахме и послѣдната сграда и сме вечъ въ нѣдрата на полето. Шосето е пълно току-речи отъ хора и добитъци, помежду които скрибучатъ и кола, пълни съ разни сандъци и денкове и влачени бавно и лѣниво отъ биволи и едри полеви волове. Повечето отъ воларитѣ сѫ турци-полчени, съ широки пъстри пояси, начумерени и почернѣли отъ жегата физиономии. Личи си, че турцитѣ по-голѣми грижи и обичь показватъ къмъ добитъка си: воловетѣ пробрани, добрѣ хранени, съ боядисани чела и съ разни висулки по юларитѣ имъ. Макаръ че турчинътъ коларь и да не изпуща отъ рѫцѣтѣ си дългия остенъ, обаче той само погладва добитъка си съ мего и съ единъ бащински и кротъкъ тонъ го подканя да побързва съ тежкия си товаръ. „Хайде, чоджумъ, хайде, айолъ”, постоянно се чува ту отъ единъ, ту отъ другъ коларь. Колата идѣха отъ пристанището съ разни стоки, а другитѣ добитъци и хора повечето пѫтуваха отъ малката паланка Енидже, дѣто него день бѣ пазаренъ, и разни продавачи-сергиджии отъ Скеча се връщаха въ домоветѣ си.
На единъ километъръ и нѣщо отъ града отъ лѣво до шосето сѫ гробищата, които трѣбва да заематъ едно пространство повече отъ 20 декара. Обърна ми внинание тѣхната естетична обстановка: на околовръсть сѫ заградени съ високи каменни и варосани зидове, а откънъ шосето съ по-нисъкъ зидъ и надъ него съ желѣзни и боядисани пармаклъци. На срѣдата имъ се намира малка, но красива черквица съ широка стрѣха отъ западъ, а около нея, както и покрай зидоветѣ на гробищата, системно
45
сѫ насадени дървета. На самата срѣда прѣдъ шосето сѫ голѣмитѣ желѣзни врата. Моитѣ другари, стари познавачи на града и равнината, ми казаха, че мѣстото съ зидове, черква и пр. е струвало около 6 хиляди турски лири. Но най-много ме очуди, па ми и домѫчнѣ, когато чухъ, че пожертвовательтъ на тая голѣма сума е единъ погърченъ българинъ Сталю олу, крупенъ търговецъ на тютюнь и богаташъ въ Скеча. Малко момче билъ дошълъ той нѣкѫдѣ изъ Хасковскитѣ села, или отъ самия градъ Хасково, точно не зная, слугувалъ у единъ богатъ гръкъ, слѣдъ това станалъ неговъ зеть и наслѣдникъ и забравилъ своя родъ и потекло. Сега Сталю олу се слави като яръкъ елинъ и щедъръ благодѣтель на всички обществени прояви въ града, разбира се, гръцки.
Изминахме гробищата съ тѫжни размишления какъвъ сме народъ ний, българитѣ, какъ всѣка нация, що е имала съприкосновение съ насъ, все е сполучила да ни грабне по нѣщо, а въ това число гърцитѣ най-много.
Отъ двѣтѣ страни на шосето шаваха пръснато стада овце съ игриви и весели ягънца, а около тѣхъ едри рунтести овчарски кучета съ бавни стѫпки и намусенъ погледъ изгледваха пѫтницитѣ безъ да лайнатъ, но готови при първия зовъ на стопанитѣ си да се нахвърлятъ надъ всѣкиго, който би се отклонилъ отъ пѫтя и би нагазилъ изъ повѣренитѣ имъ стада. Тукъ тамъ изъ между стадата се мѣркаха силуетитѣ на овчаритѣ, мълчаливи, бавни, дори нѣкакъ неподвижни, ала горди и нѣкакъ величествени. На пояситѣ имъ лъщѣха всевъзможни овчарски принадлѣжности и орѫжия, а прѣзъ рамената имъ висѣха голѣми червени шалове. По пъстрото имъ облѣкло и въорѫжение, по здравитѣ имъ червени като божуръ лица, по тѣхния спокоенъ погледъ и по езика си личеха, че тѣ сѫ синове на обширнитѣ Родопи. Отъ малки порасли въ природата и съ природата: лѣтѣ въ дивитѣ усои на планинитѣ, зимѣ въ гиздавата равнина, свикнали съ всички случайности въ живота, овчаритѣ тѫдѣва сѫ твърдѣ издържливи натури и калени безстрашни юнаци.
Слънцето вече се бѣше скрило задъ хоризонта, вечерната дрезгавина чезнѣше, и по небето заблѣщукаха звѣздитѣ, когато ний стигнахме въ мѣстностьта, наричана Кокошкати, петь-шесть километра далечъ отъ Скеча. Всѣка по голѣма часть въ равнината, оставена изключително за пасбище, си носи и особено име, съ което се назовава и егрека, поставенъ за овцетѣ и овчаритѣ въ него. И Кокошката е широко пасбище за нѣколко хиляди овце, покрито е съ сочна, буйна, млада трѣва, малки храсталаци и торфни блата. Шосето минава прѣзъ пасбището и го раздѣля на двѣ части. Отъ лѣва страна на нѣколко метра отъ шосето имаше и малко изворче съ не студена, ала и не лоша вода, затова нашитѣ киреджии помаци прѣдложиха, че тукъ ще бѫде най-добрѣ да се прѣнощува.
Спрѣхне се и слѣзохме отъ конетѣ. Киреджиитѣ свалиха багажа, свалиха и семеритѣ и юларитѣ на конетѣ, а отгорѣ на
46
това и спънаха прѣднитѣ имъ крака съ желѣзни букаи за всѣка случайность. Тѣ бързо се шурнаха и се запасоха въ зелената и сочна трѣва, първата прѣсна храна слѣдъ дълга зима. Слѣдъ това накладохме и малъкъ огънь (за забѣлѣвване е, че помацитѣ и лѣтѣ и зимѣ, щомъ сѫ вънъ отъ домоветѣ си, безъ огънь не замръкватъ; той се явява тѣхевъ неразлѫченъ другарь).
Вече се бѣше стъмнило добрѣ. Ний бѣхме на колело около огъня. Нощьта бѣ чудна, тиха и ясна; небето чудно ведро като яйце, както казватъ по насъ; милиони свѣтли и игриви звѣзди трептѣха и обсипваха небесния сводъ; тихъ, левъ, едва забѣлѣзванъ морски вѣтрецъ полъхваше отъ морето, — всичко това унисаше чувствата и вливаше весело ненаситно настроение и въ най тѫжовната душа.
Тъкмо по вечеря, слѣдъ като нашитѣ помаци, може би само прѣдъ насъ да покажатъ своята голѣма набожность, си направиха своя абдéсть-яция, почнаха да долитатъ до слуха далечни нѣкакви странни гласове, като че кучета виеха. Тѣзи отвратителни и грозни виения все повече и повече се увеличаваха и се сливаха съ граченето на жабитѣ изъ близнитѣ азмаклъци и свиренето на щурцитѣ. Отъ друга страна се чуваха блѣения на овцетѣ и агънцата, дрънканията на звънци и сегисъ тогисъ подсвирквания на овчаритѣ, всичкия тоя шопотъ се сливаше въ единъ фонъ, който наруши нощната тишина и пълнѣше глѫбинитѣ на равнината. За пръвъ пѫть азъ чувахъ гласа на чакала, едничкиятъ дивячъ въ Бѣломорската равнина и едничкиятъ неприятель слѣдъ ножа на дребния добитъкъ въ тия мѣста. Чакалътъ (Canis aureus) е неголѣмо животво, току-речи колкото едно обикновено куче, а по нравъ и външность за тѣлото е между вълка и лѣсицата. Живѣе изъ гѫсталацитѣ (орманитѣ) въ равнината и е твърдѣ разпространенъ въ тия мѣста. Денѣ се крие и рѣдко излиза, ала нощѣ той самъ или на глутници се скита на всѣкѫдѣ слѣдъ стадата и причинява голѣми пакости. Дневниятъ пекъ овцетѣ прѣварватъ на сѣнка подъ клонеститѣ и величествени чинари и др. дървета, а вечерь, нощѣ и сутринь се пръскатъ изъ пасбищата да пасатъ. А това врѣме е и най-удобното за хищника чакалъ, който е твърдѣ смѣлъ, ловъвъ и много нахаленъ. Отъ човѣка се бои, ала отъ кучетата не толкова, при всичко че едритѣ овчарски вучета понѣкога сполучливо и живи ги залавятъ. Овчаритѣ постоянно сѫ на щрекъ нощѣ, когато въ тъмнината стадата се пръскатъ изъ пашата и на всѣка стѫпка се дебнатъ отъ чакалитѣ.
Виенето имъ продължаваше до кѫсно прѣзъ нощьта, ала ний нѣмаше защо да се боимъ, защото на едрия добитъкъ чакалътъ само въ крайна нужда се рѣшава да налита и то пакъ не всѣкога съ сполука. Обаче тѣхниятъ грозенъ гласъ ни причиняваше досада и отвръщение. Нашитѣ киреджии помаци спаха по дежурство, защото тукъ разбойничеството на товаренъ добитъкъ, па и инъкъ, особено нощѣ, е почти обикновена професия на жѣстнитѣ жители: цигани и турци.
47
Утриньта станахме при пукване на зората. Скоро звѣздитѣ угаснаха и по една по една се изгубиха отъ синето небе, а на изтокъ дълга пламнала видающа се огнена ивица постепенно се издигаше и разширяваше, а слѣдъ малко лъсна и крайчеца на яркия червенъ дискъ на слънцето. Птичето царство съ своитѣ цвърсти и разнообразни привѣтствия на деньтъ сливаше своитѣ гласове съ миловидния чуденъ фоиъ на разкошната природа. Гледка ненаситна, наистина. На севѣръ дългата редица на Родопскитѣ върхове първи се позлатяваха отъ утреннитѣ слънчеви зари. Ний се качихме на конетѣ и продължихме пѫтя. Слѣдъ единъ часъ и половина бѣхме въ Енидже, дѣто имахме работа за 23 часа. Отъ шосето близо при Кокошката (с. Сейзанлѫ) се отдѣля прѣкъ пѫть за Енидже, а отъ Енидже другъ за самото шосе при с. Доманлѫ.
Слънцето вече бѣше освѣтило цѣлата равнина, когато влѣзохме въ Енидже, въ турскитъ официални книжа наричано Енидже-Карасу, за разлика отъ македонския градъ Енидже-Вардаръ. Още при първото ви залѣзване въ това градче вий виждате наскоро паднало величие. Улици не тъй тѣсни, ала криви и до една постлани съ калдаръмъ, съ локви помежду, прахъ, нечистотии и буренъ. Нѣколко редици отъ улицитѣ въ центра съставляватъ чаршията съ множество дюкяни, ханища, занаятчийски работилници и тютюневи маази. И тукъ същата пъстрота, сѫщата несиметричностъ и безвкусно. При дървенитѣ ниски полуразкапали се дюкянчета съ голѣми кепенци отпрѣдъ, гледашъ, стърчи нѣкоя голѣма каменна тютюнева мааза, цѣла хоросанъ съ малки прозорци и съ желѣзни капаци. Сѫщата гледка и въ кѫщитѣ, между които на често се срѣщатъ двѣ и три етажни голѣми сгради, съ рѣшетки по прозорцитѣ, широки стрѣхи, боядисани вънъ и вѫтрѣ, а на около широки дворове съ надвѣсени на чардаци асми лози, овощни дървета, чешми или кладенци и изоколо обградени съ високи каменни зидове. Личи си, кои отъ тѣхъ сѫ били жилища на турски бееве богаташи и кои на християни.
Чаршията, както и улицитѣ, бѣха пусти. Едва прѣзъ десеть дюкяни ще срѣщнете нѣкой отворенъ дюкяиь — бакалничка, мръсна, опушена, съ нѣколко дреболии стока извѫтрѣ, нахвърлена изъ прашнитѣ полици. Тукъ тамъ ще се мѣрне и нѣкой човѣкъ изъ улицитѣ, нѣкоя кола или добитъкъ. Изъ кѫщитѣ вѣе пустота и грозота. Не виждашъ жива душа въ голитѣ дворища, освѣнъ изъ нѣкоя полусрутена кѫщица да се мѣрне нѣкое циганче или циганка, дрипави, черни и мръсни, или пъкъ нѣкой турчинъ мѫжъ или турчанка малко по спретнато облѣчена и съ закрито отъ чуждъ погледъ лице. На всѣкѫдѣ окото се спира на озѫбени зидове, полуразрушени покриви, разкапали стѣни, буренясали улици и локви нечистотии. Мѣстнитѣ жители рѣзко се познаватъ отъ външнитѣ хора по жълтитѣ си лица, подпухнали москули, болнавъ ходъ и нѣкакъвъ си блуждаещъ и отчаянъ погледъ, плодъ на лошия и нездравъ климатъ.
Енидже-Карасу е разположено въ западната половина на Бѣло-
48
морската равнина на 41° 3’, с. ширина и 22° 38’ и. длъжина. Пада малко въ ѫгълътъ между Родопитѣ и Бозъ-дагъ при изхода на р. Мѣста (Карасу) отъ планинитѣ въ полето. На югъ отъ Енидже терренътъ на равнината се повдига и образува едно възвишение отъ около 450 м. надъ морето. Самото градче остава нѣкакъ въ хлътната вутловина, изобилна съ торфни блата. Лѣтната жега е силна, изпаренията голѣми и атмосферата нѣкакъ стояща, водитѣ лоши, и поради това отъ тукъ до Кавалския заливъ захваща най-нездравословната половина на Бѣломорската равнина — Сарѫ-Шабанскотополе. Блатната трѣска е обикновена болесть въ тия мѣста, и лѣтѣ климатътъ е почти смъртоносевъ за външнитѣ хора, особено на тия отъ планинскитѣ мѣста. Разстоянието отъ Енидже до Скеча е около 2 1/2 часа, до Порто-Логосъ 3 1/2 часа, до Сарѫ-Шабанъ тоже, а до Кавала около 9 часа. Въ тая половина на Бѣломорската равнина и приполскитѣ села на планинитѣ е първиятъ зачатъкъ на тютюневата култура; тукъ е най-голѣмото негово производство и най-доброто му качество, поради което и днесъ носи името Енидже тютюнь, който е създалъ градътъ Енидже като първъ търговски тютюневъ центъръ.
Енидже до прѣди 30-на години е билъ цвѣтущъ градецъ, едва ли не пръвъ въ равнината по търговията си. Той е надминавалъ въ търговията си и Скеча, и Гюмюрджине и е съперничалъ съ Кавала. Тукъ се е складиралъ, сортировалъ и приготвялъ за износъ най-много и най-добрия тютюнь. Енидже е било сѣдалището и на голѣмитѣ и богати землевладѣлци-бееве, който сѫ имали най-добритѣ и най-широкитѣ пасбища за Родопскитѣ и свои добитъци. Енидже е билъ и пазарниятъ центъръ на по-голѣмата часть отъ равнината и планинитѣ. Обаче отъ всичво това днесъ едва ли личатъ други слѣди, освѣнъ името му и запустѣлиятъ му видъ. Всичкото негово богатство, търговия и оживление днесъ е отнемено отъ града Скеча, който изполински крачи напрѣдъ и се развива. Причинитѣ на това бързо изпадане на Енидже, а подигане на Скеча, сѫ двѣ: нездравиятъ климатъ на първия, а добриятъ току-речи планински на Скеча и бързото разширение на тютюневото производство въ Родопитѣ и равнината, за което производство Скеча се е явилъ естественъ центъръ, а слѣдъ прокарване желѣзницата Цариградъ-Дедеагачъ-Солунъ прѣзъ най-плодороднитѣ и населени полѝ на Родопитѣ, Енидже остана досущъ откѫснатъ. Днесъ Енидже брои едва ли около 300 сѣмейства, отъ които повечето сѫ цигани, турци, работници и ратаи отъ околнитѣ чифлици и малко гърци. Само единъ день въ седмицата става пазарь, и тогава градчето добива що-годѣ оживление отъ хора изъ околнитѣ села и чифлицитѣ и овчаритѣ, що идватъ да си купятъ нѣкои дребни потрѣби.
По обѣдъ напуснахме Енидже и се опѫтихме за Порто-Логосъ. Отъ Енидже направо за Порто-Логосъ нѣма шосеенъ пѫть, а се съединява коларски пѫть съ главното шосе близо при селото Доманлѫ.
49
Слънцето, издигнато на срѣдъ небесния сводъ, упорно отправяше горливитѣ си лѫчи, и потьта безспирно обливаше тѣлата ни, когато напущахме задушното Енидже. Слѣдъ нѣколко минути излѣзохме на шосето и завихме по него за пристанището. Додѣто достига погледа, все сѫщата гледка: кичеста буйна растителность отъ ниви и пасбища. Ячмицитѣ вече изкласили, буйни, гѫсти, тихо шумолѣха отъ слабия вѣтрецъ, що почна да се усѣща, идещъ отъ морето и слабо прохладенъ. Тѣ вече бѣха завързали и метнали лице къмъ зрѣне. Въ Бѣломорската раввина въ първата половина на мѣсецъ май вече пада снопъ и, щомъ пожънатъ ячмицитѣ, засѣватъ сѫщитѣ ниви съ царевица, та по тоя начинъ се добиватъ двѣ жътви за едно лѣто отъ една и сѫща нива. Това е достатъчно да покаже, колко е благодатенъ, колко е богатъ тоя райски кѫтъ.
Гледката, наистина, е разкошна, ала сега не толкова привлѣкателна по пладнѣ, когато жегата е тъй уморителна, че разслабва тѣлото, парализирва нѣкакъ чувствата и държи духътъ на пѫтника въ единъ видъ полуубито, сънливо състояние. Тукъ тамъ изъ равнината се виждатъ купчини върбалакъ, размѣсенъ съ високи стройни тополи, които издаватъ човѣшкитѣ заселища и чифлицитѣ. Единични пъкъ великани чинари, нахвърлени въ безредно разстояние единъ отъ другъ, широко разстилаха буйни клоне, подъ чиято сѣнка е едничкото спасително убѣжище на човѣка и животнитѣ отъ уморителната дневна жега.
По пладнѣ въ яснитѣ и пекливи лѣтни дни равнината губи своя ефектъ. Всичко тогава е тъй тихо, тъй безшумно, мрътво, гаче ли нѣкаква гробна мълчаливость обгръща всичко, а това именно измѫчва човѣка, комуто се е падналъ пѫть да пѫтува по това врѣме тѫдѣва. Та и пѫтници и добитъци тогава досущъ рѣдко се срѣщатъ по шосето. Животътъ кипи само сутринь, надвечерь и нощѣ.
Слѣдъ единъ и половина часъ пѫтуване, което ни се стори като единъ день, ний оставихме шосето и завихме прѣзъ ниви и пасбища къмъ западъ. Едва личеха диритѣ на междуселски пѫть съ локви венещи блата, бурени и криволици. Това сторихме по желанието на едного отъ другаритѣ ни, който имаше нѣкаква смѣтка съ нашитѣ Родопски рибари — сулинаджии, както ги казватъ още, при далияна, та трѣбва ше да минемъ прѣзъ тѣхъ и оттамъ за самото пристанище.
Ето че наближаваме морския брѣгъ. Слабъ ала прохладенъ вѣтрецъ усѣтихме да лъха по лицата ни, а това бѣ цѣнна благодать за нашитѣ морни и потни тѣла. Растителностьта почна да урѣдява, да се губи и става все по еднообразна. Зелената морава почна да се разрѣдва и прошарва съ голи празднини, като че нѣкоя скѫсана дреха бѣше просната на около. Тѣзи голи междини бѣха досущъ само ситенъ морски пѣсъкъ. Колкото по доближавахме морето, толкова и пѣсъчнитѣ междини ставаха все по-голѣми и по-пространни. Само тукъ тамъ се зеленѣеха купчини еднообразна жилеста и ви-
50
сока трѣва и камъшъ, които добитъкътъ нито погледна. Морскиятъ вѣтрецъ ни разхлади и възвърна бодростьта.
Ето ни най-послѣ на самия брѣгъ. Прѣдъ насъ се лъсна спокойната и гладка повръхность за чудното Бѣло море. Погледътъ се лута да зърне нѣкѫдѣ края му, но на пусто. Отсѣднахме въ колибата на дѣдо Тодоръ отъ с. У., познатъ нашъ съотечественикъ, старъ, но бодъръ и шеговитъ българинъ-рибарь, отъ дѣте порасълъ покрай морскитѣ вълни.
Рибарскитѣ или сулинаджийскитѣ колиби сѫ на брой около двадесетина и се намиратъ въ западния дѣлъ на Караачкия (Порто-Логоския) далиянъ. Разстоянието отъ самото пристанище до тѣхъ по брѣгътъ на морето е около 20 минути. Колибитѣ сѫ разположени на редица до самия морски брѣгъ по на 8—12 метра далечъ отъ водата. Направата имъ е проста, но добра и здрава, за земята; сплетени сѫ и покрити съ камъшъ и тръстика, съ лице къмъ морето, доволно високи и широки извѫтрѣ. Всѣка колиба е собственость на едно сѣмейство, или една група 2, 3 и повече съдружници рибари, едно есе. Вѫтрѣшностьта имъ състои отъ нѣколко отдѣления, отъ които това за солене и пастрене лова е най голѣмо. Другитѣ отдѣления служатъ за живѣене, покѫщнината и рибарскитѣ принадлѣжности. Районътъ, додѣто рибаритѣ-сулинаджии могатъ да се ползуватъ съ ловидба, е опрѣдѣленъ и плащатъ наемъ годишно на наемателя на цѣлия далиянъ. Годишно се пада на мажка глава не по-долѣ отъ една турска лира, а на колиба повече и отъ десеть лири турски.
Морскиятъ брѣгъ тукъ е много неправиленъ и образува много и въ разнообразни форми завойчета въ сушата. Около и прѣдъ самитѣ колиби брѣгътъ е високъ отъ метъръ, два и повече надъ морската повръхность. На едно разстояние отъ 1, 2 и повече километра морето образува едва равна пѣсъчна площь, покрита съ вода не повече отъ 30 см. дълбочина и като се измине това пространство, започва да настапва сѫщинската морска длъбочина, дѣто рибаритѣ ходятъ съ лодки за ловъ. Въ тия дълбочини ловятъ рибата съ тъй наричанитѣ рупове: дълги мрѣжи, който влачатъ по водата, като заграждатъ извѣстно пространство въ видъ за крѫгъ. По плиткото пространство всѣки мѫжъ и момче и зимѣ и лѣтѣ газятъ изъ водата и съ дълги желѣзни вѫдици — забкъни — набучватъ и вадятъ отъ пѣська тъй наричанитѣ — сулини (Solen – Le manche de cauteau, ou solens), които само тукъ се намиратъ въ достатъчно изобилие. Свикнали отъ дѣтинство, рибаритѣ се взиратъ по пѣсъчното дъно и дѣто съгледатъ малка дупчица въ пѣсъка, знаятъ, че това е скривалището за животинката, която моментално изваждатъ набучкана за вадицата и отъ тамъ въ вошницата, що държатъ наврѣна на едната рака. Напълни ли се послѣднята, занасятъ я въ колибата, дѣто посрѣдствомъ топла вода отдѣлятъ червея отъ черупката налагатъ съ соль въ каци. При изобилна ловидба единъ ловъкъ и опитенъ рибарьловецъ може да налови отъ 8 до 12 оки сулини на день. Тѣхниятъ сезонъ е само въ извѣстно врѣме прѣзъ годи-
51
ната, обикновоно къмъ края на зимата. Въ другото врѣме ловятъ риби, особено хубавата и вкусна бѣла риба, шарани, змиорки, миди, стриди и други, а при това се занимаватъ и съ ловджийство на диви птици, жерави, лебеди и др., които сѫ много изобилни тѫдѣва. Сезовътъ за ловидбата обикновено захваща отъ августъ и трае до началото на лѣтото.
Климатътъ тукъ край морето е добъръ, па и вода за пиене иматъ добра и лѣтѣ хладна.
Сулинаджиитѣ-рибари до единъ сѫ българи изъ Родопските села, особено отъ Устово, Райково, Дунево, Чепеларе и други. Тѣ иматъ занятието си по наслѣдство единъ видъ отъ дѣди и прадѣди и началото не се знае. Гърци, турци или други народности нѣма нито единъ въ тия колиби. Нѣкои отъ тѣхъ зимѣ завеждатъ и женитѣ си и дѣцата си, на които използуватъ трудътъ съ леки работи по нареждане и пастрене ловътъ. Послѣдниятъ се продава и на самото мѣсто прѣсносоленъ за близкитѣ градове и вѫтрѣшностьта изъ Родопитѣ, особено зимѣ, а соленъ се носи и въ по-далечни мѣста. Сулинаджийството е цѣло занятие, отъ което до освобождението сѫ поминавали десятки семѣйства, и поминъкътъ имъ не е билъ лошъ. Сулинитѣ сѫ имали добъръ пазарь въ всички градове въ Одринско и Пловдивско прѣзъ поститѣ. Цѣната на добрѣ изсушенитѣ и приготвени сулини е варирала отъ 2 до 3 лева и повече оката, обаче въ днешно врѣме не само че цѣната имъ на половина е спаднала, но и пазарьтъ имъ току-речи въ България е изгубенъ: консомация за тѣхъ нѣма. Ето защо за сега само десетина сѣмейства сѫ останали да продължаватъ старото си занятие и повечето въ ловидба на риби. Обаче ако риболовството, съ каквото тъй богатъ и пригоденъ природно е цѣлиягъ Бѣломорски брѣгъ, би било поставено на по-рационални основи и би били прѣмахнати нѣкои и други стари традиции и условия, то би давало прѣхрана на хиляди сѣмейства и би било прѣдметъ на важна търговия.
Въ тоя турски и гръцки край покрай Бѣломорския брѣгъ човѣку прави особно впечатление това явление, че българи изъ широкитѣ нѣдра на Родопитѣ сѫ намѣрили прѣхрана въ едно занятие, тъй не свойствено на българския битъ.
При любезното гостоприемство, което ни дадоха нашитѣ съотечественици рибари, ний не усѣтихме, какъ бързо литна деньтъ. Но когато почнахме да се стѣгаме за пѫть, който впрочемъ не бѣше длъгъ до пристанището, веселиятъ дѣдо Тодоръ се изпрѣчи прѣдъ насъ: „Иокъ, само това не може да бива. Ето дѣ е скелята и до довечера какво ще свършите тамъ. И да идете сега, пакъ ще нощувате на къра, защото ще трѣбва да пасете добитъцитѣ. Тая вечерь ще ни бѫдите госте, вие и добитъцитѣ да сте на рахатъ, та че утрѣ съ Божия воля, добъръ ви пѫть”.
Смѣтката на дѣдо Тодоръ бѣ права, и ний се подчинихме на нея.
Смърчи се.
52
Луната показа своя златоогненъ дискъ, и морето доби една златожълта окраска, която тихо, безшумно се полюшкваше отъ свѣжия едва уловимъ морски вѣтрецъ. Чуденъ, ненаситенъ брѣгъ, а още по-ненаситно е за окото това южно море.
Слѣдъ като свалихме багажитѣ си, дѣдо Тодоръ ни зе добитъцитѣ и прѣдаде съ заповѣдь на едно отъ своитѣ момчета, и ний вече не ги видѣхме до сутриньта. Въ колибата на дѣдо Тодоръ блѣсна огънь отъ суха жилеста трѣва и камъшъ. Слѣдъ малко компанията стана голѣма: дойдоха и отъ другитѣ колиби рибаритѣ, все наши съотечественици, и намъ се стори, че не сме на хубавия и не природенъ намъ морски брѣгъ, а нѣкѫдѣ въ роднитѣ планински усои. Пахурчето съ хубава Гюмюрджинска мастика обикаляше отъ уста въ уста. Вечерата бѣ чисто рибарско-ловджийска: прѣсна Бѣломорска бурия, опържена въ чисто дървено масло и подлучена съ чесновъ лукъ. Чистъ български вкусъ. Друга пъкъ печена на скара и подлютена съ лимоневъ сокъ, а отгорѣ на това и вкусно Гюмюрджинско вино. Разговорътъ отпърво се въртѣше все около ловидбата и тежкитѣ условия, които прѣдприемачътъ гръкъ на далияна почналъ да налага на нашитѣ рибари отъ една страна, и слабата консумация и търговия отъ друга. „Дѣ ония берекеть-години, продължи дѣдо Тодоръ, когато за една зима азъ закарвахъ по 56 стотинъ оки сулини въ Пловдивъ, по 1000 оки и повече отборъ бурия и се връщахъ съ кесия желтици! Сега го нѣма това. Въ Пловдивъ вече неможе се ходи, защото додѣто стигнешъ тамъ, на стоката сермията не стига за пашпорти, мита, бачове и кой знае какви дяволи още. Па и когато живо и здраво стигнешъ тамъ, никой не те погледва биле какво имашъ. Едно Скеча и Гюмюрджине остана, ала и тамъ кому по-напрѣдь! Изкарашъ вечерь 20—30 или 50 оки риба, накарашъ я и я харизашъ, защото не сме единъ и двама, пъкъ не е само и нашия далиянъ. Ами нѣма какво, занаятъ се е намѣрилъ отъ старитѣ, ще го караме, колкото да се намираме на работа”, завърши дѣдо Тодоръ отчета си за лошото положение на рибарството.
Стана часътъ близо 2 по турски вечерьта. Вечерята бѣ свършена, само бъклицата още не досвършваше своята работа, когато дѣдо Тодоръ извика на двѣтѣ си момчета, че е врѣме вече за работа. Момчетата зеха съ себе си два коша, фенеръ, рупътъ (мрѣжа) и още други рибарски принадлѣжности, па извикаха и още двама други свои другари отъ другитѣ колиби. Виждаше се, че ще отиватъ на своя обикновенъ вечеренъ ловъ. Менѣ се дощѣ да ги придружа и да се позапозная съ тоя несвойственъ на българина занаятъ, па и да се налюбувамъ на чудната Бѣломорска нощь. Водата бѣ умѣрена, морето извънредно тихо, небето, усѣяно съ милионитѣ си свѣтливи пламъчета, цѣлиничко се отразяваше подъ краката ни, които тукъ-тамъ се бодваха отъ нѣкоя сплашена рибка. Около 20 минути ний газихме по плиткото и меко пѣсъчно дъно на морето, когато изеднъжъ почна да става дълбоко. За едни силно забити въ пѣсъка колове се чернѣеха неподвижно малки рибарски лодки,
53
твърдѣ примитивни и увѣхтѣли. Едва ли не бѣха малки тѣсни коритца, колкото 4 души хора да се побератъ въ всѣка отъ тѣхъ. Влѣзохъ и азъ въ една отъ тѣхъ съ двамата синове на дѣдо Тодоръ, а другитѣ двама въ друга, отвързаха ги и бавно и мълчеливо ги подкараха къмъ дълбочината. Изминаха или не 100 метри, двѣтѣ лодки уловиха по единия край отъ рупътъ, пуснаха го въ водата и се раздѣлиха въ противоположна посока. Когато рупътъ се изопна добрѣ, завиха лодкитѣ къмъ брѣгътъ, т. е. къмъ сѫщото мѣсто, отдѣто бѣха земени. По тоя начинъ лодкитѣ почнаха да завиватъ единъ полукрѫгъ, който постепенно се свиваше, за да се събератъ краищата му и свържатъ на крѫгъ. До това врѣме никой не говорѣше, а всѣки бѣше съсрѣдоточенъ мълчеливо въ своята работа: единиятъ рибарь въ лодката махаше лопаткитѣ и я караше по насочената посока, а другиятъ държеше вързана у лодката мрѣжата и я поправяше дѣ както трѣбваше. Най-сетнѣ слѣдъ единъ часъ и повече лодкитѣ дойдоха пакъ на прѣжното си мѣсто и почнаха да теглятъ мрѣжата съ събрани краища и четирмата заедно. Единиятъ запали фенерътъ и съ вториятъ почнаха да тарашуватъ изъ мрѣжата, която се опваше и люлѣеше отъ заловенитѣ животни. Имаше заловени за хрелетѣ си много риби и то твърдѣ разнообразни: бурии, сапии и др. Изкуснитѣ ловци като че отбираха ловътъ си, защото въ двата коша хвърляха само по единъ видъ риба: въ единия бурия, а въ другия сапии и др. и то отъ еднаква голѣмина. Това бѣше всичката операция, която ни отне не повече отъ 2—3 часа врѣме. Азъ се чудѣхъ, къмъ кое по-напрѣдъ да отправя чувствата и мислитѣ си. Отъ една страна гледахъ и се смайвахъ въ тая непонятна за мене срѫчность и прѣданость на българска натура, и то родена и порасла въ дивнитѣ планински усой, какъ ловко си играе съ морето и неговия миръ, и просто невѣрвахъ на очитѣ си. Отъ друга страна чувствата се унисаха всрѣдъ тихата, спокойна и недогледна морска ширина, въ кристалнитѣ води на която синето и чисто небе се отражаваше съ всичкитѣ си свѣтливи и трептещи точки. Гробна тишина царуваше на всѣкѫдѣ, нарушавана само отъ пляскането на водата, порена и тласкана отъ лопаткитѣ на гребцитѣ. Всичко това като че нѣкакъ въ корененъ прѣломъ правяше въ моя вѫтрѣшенъ душевенъ миръ и ми се струваше, че се намирамъ нѣкѫдѣ въ непонятно, грандиозно вишине безъ начало и край и надъ мене, и подъ мене. Само когато погледътъ се устремѣше къмъ севѣръ, мѣркаше се въ чернѣещъ силуетъ сушата и не много далечнитѣ висоти на Родопитѣ. Тогава азъ се сепвахъ и чувствувахъ дѣ съмъ.
Кошоветѣ бѣха вече напълнени; единиятъ отъ рибаритѣ зема въ рѫцѣтѣ си двѣ голѣми бурии (по 2 и повече килограма едната), пристисна имъ главитѣ, и тѣ останаха бездушни; другитѣ двама нарамиха кошоветѣ на гърбоветѣ си, а четвъртиятъ прибра другитѣ принадлѣжности и мрѣжата, която бѣ вече очистена и изтискана отъ водата. Когато се върнахме въ колибата, дѣдо Тодоръ и повече отъ компанията още стоехе и водѣха оживенъ разговоръ.
54
Още въ сѫщия часъ голѣмиятъ синъ на дѣдо Тодоръ съ едного отъ другитѣ рибари натовариха кошоветѣ съ прѣсната риба на мулето и се отправиха за града Скеча, за да стигнатъ тамъ призори и продадатъ ловътъ си още прѣсенъ. Тамъ бурията се продава отъ 2 до 3 гроша оката, сапията отъ 2 до 3 гр., а шарана 1 до 1 грошъ и 20 пари, тъй щото единъ товаръ отъ 60—70 ои хваща отъ 100 до 200 гроша отъ лира турска 180 гр. Едно на друго за едно денонощие се пада печала за труда отъ 5 до 8 лева на човѣкъ. Обаче това не е всѣкога, защото въ лошо вѣтровито врѣме ловъ нѣма, па и самитѣ рибари немогатъ да издържатъ такъвъ трудъ постоянно, а се мѣнятъ за групи прѣзъ денонощие или двѣ.
Другаритѣ ме събудиха сутриньта, когато слънцето вече цѣло бѣ разлѣло своитѣ златни зари по гладката морска повръхность, тиха, спокойна, неизмѣрима и вълшебна. Пристанището се виждаше съ блѣскавитѣ стъклени прозорци на 20-тѣ сгради, що бѣха нахвърлени безъ редъ около заливъть, въ който се мѣркаха множество лодки и гимии отъ разна конструкция и видъ.
Простихме се съ дѣдо Тодоръ и добритѣ наши съотечественици рибари и по самия брѣгъ слѣдъ 20 минути бѣхме вече въ пристанището. Порто-Логосъ го казватъ гърцитѣ, а турцитѣ и българитѣ го именуватъ Караачъ, турско име, което значи черно дърво. Заливътъ е голѣмъ, естественъ и прави много извивки и вдатки въ сушата, като продължава прѣзъ единъ тѣсенъ провлакъ доста навѫтрѣ подъ името на прочутия Буру-гьоль. Дѣто сѫ сградитѣ, морето е дълбоко до толкова, колкото безъ мѫка да доближатъ лодки и генми отъ по-малъкъ видъ; голѣмитѣ параходи и кораби обаче се спиратъ на повече отъ 3—5 килоиетра далечъ въ норето. Прѣнасянето отъ брѣгътъ до корабите на стокитѣ и пѫтницитѣ става съ лодки и въ бурно врѣме това е доста рискувано и опасно. При всичко това Порто-Логосъ е важенъ пунктъ и е едничкото хубаво пристанище на Бѣломорската равнина между Кавала и Дедегачъ. Всичкиятъ износъ и вносъ на Гюмюрджинския санджакъ става прѣзъ Порто-Логосъ, поради това пристанището е съединено съ добри шосета, едното съ гр. Гюмюрджине, а другото съ гр. Скеча. Споредъ г. Т. Карайовева (вижъ М. Сборникъ XIX кн.) прѣзъ 1891 год. пристанището е посѣтено отъ 574 кораби и параходи съ тонажъ 129,074. Кораби на голѣмитѣ европейски параходни дружества не го посѣщаватъ, а сѫ изключително турски, гръцки и австрийски. Слѣдъ прокарването на желѣзницатаСолунъ—Дедеагачъ, Порто-Логосъ значително по изпадна и главно Солунъ и Цариградъ отнеха голѣма часть отъ неговата търговия.
Около 20 сгради съставляватъ всичкото поселение на Порто-Логосъ. Тукъ агентуритѣ сѫ въ рѫцетѣ на гърци и евреи; турци сѫ само чиновницитѣ въ митницата и полицейския участъкъ, а българи нѣма ни единъ. Климатътъ му е доста здравъ, и вода за пиене има тоже добра. Специялно направени съ решетчести дъна кюпове се поставятъ дълбоко въ пѣсъка край морския брѣгъ, и водата единъ видъ филтрирана се просмуква прѣзъ пѣсъка и пълни прѣзъ дупкитѣ кюповетѣ.
55
По обѣдъ напуснахме пристанището и пакъ по брѣгътъ на заливътъ и по-нататъкъ по Буру-гьоль надвечеръ стигнахме въ къшлата на другъ нашъ богатъ овцевъдецъ съотечественикъ, тоже българинъ. Мѣстностьта носи името Кереусъ и се слави както по голѣмината си, тъй и по доброто качество на пашата. Както и всичката почти западна часть отъ Бѣломорската равнина е собственость на голѣми землевладѣлци — бееве, тъй и Кереусъ е такава на единъ Скечански бей. Българинътъ овцевъдедъ просто закупва пашата за прѣзъ зимата, дѣто пасатъ стадата му. Тоя заможенъ кехая е родомъ отъ Ахѫ-челебийското село Устово, именува се Щоно кехея и е потомъкъ на старъ кехейски родъ. Съ синоветѣ си заедно притежава около 6—8 хиляди овце, стотина коне и мулета и толкова рогатъ добитъкъ.
Около къшлата — нѣколко отдѣления на земята съ голѣми кошари за овцетѣ на около — имаше повече отъ 200 души само помаци каркъмджии, които стрижеха овцетѣ. Десятки овчари, одажии, ратаи, търговци-абаджии, дошли да закупятъ и прибератъ вълната, — всички тия правяха голѣмо оживление и се прѣдставяше човѣку като единъ пазарь въ нѣкоя малка, но многолюдна паланка. Всички нощуваха на зелената морава и храната си получаваха отъ кехаята, а тя състоеше отъ млѣко и качемакъ, само на абаджиитѣ се правѣше по-голѣмъ икрамъ и съ печени ягнета. Около къшлата бѣха вече издигнати десятки голѣми човали, натъпкани съ вълна и готови да се прикачатъ на конетѣ и закарватъ въ планинскитѣ села.
И ний бѣхме госте, посрѣщнати най-любезно отъ добрия дѣдо Щоно, 80-годишенъ старецъ, ала здравъ, бодъръ и юначенъ. Отъ дѣди и прадѣди той наслѣдилъ овчарството и отъ дѣте порастналъ въ обятията на природата, поради това и запазилъ на такъва възрасть младенческа енергия и ловкость. Около неговитѣ стада десятки сѣмейства намиратъ своята прѣхрана. Овцевъдството е старо занятие на Родопчанитѣ и е свързано съ много симпатични и цѣнни традиции и обичаи, които любопитниятъ читатель ще намѣри въ обширната студия на г. В. Дѣчова за тоя Родопски поминъченъ отрасълъ въ XIX томъ на Министерския сборникъ.
На другия день напуснахме Буру-гьоль, собствено потъналия му въ разкошна зеленина Кереусъ и се върнахме обратно за Скеча. Цѣли 7 часа вий бродихме изъ тая чудна по своята красота, а още по-чудна по своята благодать Бѣломорската равнина, додѣто стигнемъ града. Хиляди впечатления изнесохъ отъ тоя незнаенъ за насъ българитѣ, ала по право нашъ край и хиляди мисли прѣминаха прѣзъ умътъ ми. Азъ изгледахъ равнината съ далечния просторъ на Бѣлото море още единъ пѫть при зализането ми въ Родопитѣ и сложената у мене мисъль остана неизгладима, какво ли свѣтло бѫдеще може да настане за тоя кѫтъ, когато единъ день, дай Боже да бѫде той близъкъ, падне въ рѫцѣтѣ на една човѣшка, разумна и просвѣтена държавна власть, и Българскиятъ левъ гордо се развѣе надъ вълшебния и толкова природно богатъ Бѣломорски брѣгъ?