Изъ Бѣломорската равнина

Ст. Н. Шишковъ

 

II.

Елидже дереси. — Нощна гледка и впечатления. — Елидженскитѣ ханища и нощуване въ тѣхъ. — Вододѣлъ на Шеинската и Муставшовска рѣки. — Помашкитѣ села Вълканово и Козлуджа. — Пашавикъ и турскитѣ медресета въ Родопитѣ. — Гюкче-бунарь. — Пашовикския долъ и стария кастелъ Мусагенъ. — Муставшовска рѣка. — Змиища.

 

 

Както по Палаския окушъ, тъй и низъ Елидже окушу се иска устремно и уморно слизане на долѣ и то пѣшкомъ, защото низъ такива наведености човѣкъ не може се държи на добитъка, па и послѣдниятъ съ товаръ на гърбътъ си, а особено яздачъ, много се измѫчва, подбива се и се наранява отъ самарьтъ. Три четвърти отъ часъ бѣха достатъчни прѣзъ кестерметата — прѣко слизане — за да се намѣримъ ниско въ долината. Елидженскиятъ окушъ е по-малъкъ по разстояние отъ Палаския, ала пъкъ е по-мѫченъ, защото е по-каменистъ. Пѫтьтъ държи лѣвия брѣгъ и лѫкати изъ гѫсталакъ сѣнчести букаци до надъ самото дере, което щура водитѣ си изъ едно тѣсно, каменисто лѣгло и прѣзъ праговитата клисура прави голѣмъ оглушителенъ шумъ, много по крѣсливъ, отколкото би трѣбвало. Слънцето бѣше се вече скрило задъ връховетѣ, та пѫтьтъ, и тъй сѣнчесть, почна да става тъменъ и труденъ и за яздене, и за вървене пѣшъ. Трудностьта още повече се увеличаваше отъ неправилностьта му, тѣснинитѣ, безднитѣ и каменацитѣ, що изобилно сѫ натърколени по него. Колкото по-величествена и по-омайна е природата изъ тия пущинаци, но гиздави мѣста, толкова отъ друга страна дотегватъ и съсипватъ пѫтника тим дяволски първобитни пѫтеки изъ тия планини, по които на всѣка стѫпка демонстриратъ, че тѣ се намиратъ въ невѣжа и безгрижна къмъ всѣкаква обществена проява власть. Още слѣдъ малко и нощьта въ тая величава и самотна природа настани съвършено. Въ окото да те боднатъ, нѣма да видишъ, както казватъ тѫдѣва, тъй грозенъ тукъ е мракътъ въ безлунна нощь. Само слабъ вѣтрецъ полъхва и произвежда малъкъ шумъ изъ дърветата, слива се и се губи въ трѣсъка на долчето, което се явява едничъкъ смѣлъ нарушитель на нощния мракъ. Отъ врѣме на врѣме далечъ въ мрачината измежду гѫсталакътъ па срѣщния или отсамния брѣгъ, или пъкъ горѣ по висинето, нѣкѫдѣ блѣсне свѣтлинка отъ огънь и пакъ се изгуби. Това сѫ стопанитѣ на нѣкое кѫсче нива или ливада, що сѫ рѣдко тѫдѣва, замръкнали при своя черенъ трудъ. Тия бѣдни хорица прѣзъ цѣлата пролѣть и лѣто, та и до кѫсна есень, сѫ принудени и по други причини да нощуватъ при своя скѫденъ имотъ: съ чукане газени тенекии нощѣ плашатъ дивитѣ свинета, които по тия мѣста сѫ цѣли стада и сѫ върли и безмилостни опустошители и на ливади, и на ниви.

 

Мракътъ прѣзъ тая далечъ отъ свѣта клисура въ скрититѣ Родопски нѣдра дѣйствува не твърдѣ приятно надъ пѫтника. Отъ една страна величието и гиздавината на природата дразни духътъ и извиква хиляди мисли и желания, а отъ друга се вкоченявате отъ ужасъ, когато ви прѣлѣти мисъльта, че такива клисури, диви

 

 

11

 

и дивни, изъ гниещата турска държава сѫ царствата на разбойницитѣ и човѣшкитѣ касапи. Обиритѣ надъ пѫтницитѣ тукъ сѫ работи обикновени; често пѫти тия обири се обагрятъ и съ кръвьта на нѣкой нещастнивъ. И насъ, при всичко че не бѣхме малцина, страхътъ ни държеше вледенени при мисъльта, че бѣше пролѣтно врѣме, и раабойницитѣ, като знаятъ, че въ това врѣме слизатъ за въ полето куповачи на вълна, най-много се навъртатъ тѫдѣва. Слава Богу, че насъ не сполѣтѣ нѣкакво зло, па и тая пролѣть кой знае вавъ турскитѣ власти бѣха увеличили стражата изъ Елидже нарочно да държатъ пѫтьтъ чистъ.

 

Повече отъ 1 1/2 часъ ходъ държи пѫтьтъ отъ началото на клисурата до Елидженскитѣ ханове. Часътъ бѣше вече близо 2 по турски прѣзъ вечерьта, когато стигнахме първия ханъ. Отъ него надолѣ сѫ още редица 4—5 на едно разстояние отъ по 5 до 15 минути единъ отъ другъ, всички построени до самия брѣгъ на рѣката въ каменацитѣ. Тѣзи ханове сѫ едноетажни, но голѣми каменни, примитивни постройки въ видъ на дълги паралелограии и покрити съ плочи. Клисурата и тукъ е тъй тѣсна, вкачена между два висови и стръмни склона, каменлива, пѫтьтъ, макаръ че слѣди самото течение на рѣката, е неравенъ, тѣсенъ до толкова, че малко мѣста има толкова широки, колкото съ мѫка да се разминатъ два товарни коня. Околностьта е оголена отъ дървета съ изключение само на лѣвия брѣгъ на рѣката. Такава е мѣстностьта при ханищата и отъ тѣхъ на долѣ, додѣто да се завие пѫтьтъ къмъ югъ за Скеча и напусне рѣката. По оголения десенъ склонъ се подаватъ надвиснали камъни, ярове и само тукъ-тамъ се мѣрка вѣкоя оцѣлѣла шубърка. Чакъ високо къмъ върхътъ се съзиратъ по-сложни малки полянки, прѣвърнати въ работна земя, а при тѣхъ и малки саи — колибаци — за стопанитѣ и добитъцитѣ имъ.

 

Хановетѣ сѫ собственость на помаци отъ ближното помашко село Козлуджа. Едни отъ тѣхъ си чуватъ самитѣ стопани, а други държатъ подъ наенъ Ахѫ-челебийски българи. Въ всѣки ханъ на едното крило въ единъ ѫгълъ е прѣградеяо малко дюкянче — бакалничка и малка стаичка за съдържательтъ. Въ бакалничката пѫтникътъ може да намѣри черенъ домашенъ хлѣбъ и царевично брашно за качемакъ, главна и любина храна не само на помацитѣ въ Родопитѣ, а и на българитѣ; нѣкои съестни продукти, обикновено фасулъ и чушки саламура за постни дни и мътеница млѣко и саздърма за блажни. Само помашкиятъ вкусъ и привикналъ стомахъ могатъ да възприематъ и смелятъ такава храна. Освѣнъ това, ако съдържательтъ е не мохамеданинъ, намиратъ се и спиртни пития отъ твърдѣ съмнително качество, а ако е помакъ — есенно врѣме въ изобилие ще намѣрите и хубавъ гроздовъ лангюръ, единственото приятно питие, каквото само помацитѣ умѣять да приготвятъ. Всичкото останало пространство отъ ханътъ е на земята безъ подъ и таванъ и едноврѣменно служи и за пѫтницитѣ, и за добитъцитѣ имъ, съ тая само разлика, че за пѫтницитѣ въ ѫгъла до бакалничката пакъ на земята отъ пръсть малко е издигната естрада

 

 

12

 

софà, на срѣдата на която се кладе голѣмъ балкански огънь, а на около въ колело хората спятъ и нареждатъ багажитѣ си. Останалото пространство по цѣлата дължина покрай стѣнитѣ е заето съ яслитѣ, на които безразборно връзватъ добитъцитѣ и имъ налагатъ храната. По стѣнитѣ вмѣсто прозорци сѫ оставени малки отверстия — мазгали. Между добитъцитѣ и мѣстото за стопанитѣ имъ нѣма в и каква прѣграда, тъй че всѣки пѫтникъ може да си наблюдава своето животно. Въ хана се влиза прѣзъ една голѣма отъ груби дебели дѫбови дъски врата съ двѣ крила, или еднокрили, и прѣзъ тѣхъ добитъцитѣ направо се въвеждатъ вѫтрѣ съ товаритѣ си заедно. Нощно врѣме вратата се добрѣ притваря и запрѣга отвѫтрѣ, защото че то пѫти и нощѣ разбойници нападатъ на пѫтницитѣ въ тия ханове и ги ограбватъ. И наистина, тая клисура е най-опасното мѣсто по продължение на пѫтя за Скеча, и поради това турското правителство е построило кула на в. Елидже, дѣто има постоянна заптийска стража, а особено пролѣть и лѣтѣ, на която е повѣрено варденето на цѣлото Елидже-дереси.

 

Първиятъ и вториятъ ханове бѣха натъпкани съ пѫтници и добитъцитѣ имъ, по рано дошли отъ насъ, та подминахме да търси мъ мѣсто въ послѣдующитѣ. На третия ханъ, на който съдържательтъ бѣше българинъ отъ Пашмаклѫ, имаше само двама Пашмаклийски помаци съ четире коня; тѣ караха дъски за Скеча. За насъ имаше въ него достатъчно мѣсто да ни побере, та се спрѣхме. Кираджиитѣ свалиха вѣщитѣ ни на софата, навързаха добитъцитѣ, наложиха имъ храна и се настанихме всички на околникътъ, на срѣдата на който вече бучеше голѣмъ балкански огънь съ дѫбови кютюци.

 

Всички се наредихме на колело около огъньтъ. Ядене си носѣше всѣки, ала все трѣбваше да се направи и малко алъшъ-веришъ на ханджията, ако не за ятакъ-парасѫ, какъвто тукъ нѣма обичай да се зема на пѫтници съ добитькъ, то баремъ за огъня. Порѫчахме си малко ракийца съ хубави саламура чушки, па почерпихме и новитѣ си другари помаци. Своитѣ гостеприемни черти Родопчанинътъ пази и изказва не само кога е въ домътъ си. Колкото души и да се случатъ на пѫть, макаръ и никакъ непознати, състигнатъ ли се, тѣ ставатъ вече йолъ-аркадашларѫ или акташе, както казватъ, и не се оставятъ единъ другъ при каквито случайности и да попаднатъ. Седнатъ ли да се хранятъ, всѣки ще покани и другитѣ отъ яденето си. Свърши ли се хлѣбътъ или какво и да било нѣкому, другитѣ ще му услужатъ. Както виждате? много повече отъ модерната писана само на книга комуна.

 

Но на думата си. Пашмаклийскитѣ и Смилянскитѣ помаци сѫ общеизвѣстни въ Родопитѣ отстѫпници. Само тѣ нарушаватъ мохамедовия коранъ относно спиртни пития. Селата имъ сѫ били и сѫ центрове казалийски дълги врѣмена и подъ влиянието на чужденци чиновници и по-голѣмата имъ съобщителность сѫ станали и по-либерални въ всичко въ животътъ си. Пиятъ тѣ ракия и пиятъ както трѣбва, а слѣдъ това рукватъ хубавитѣ и звучни помашки пѣсни,

 

 

13

 

та усои и долини кънтятъ. Най-добритѣ пѣснопойци сѫ Смилянци и Пашмаклийци въ цѣлата Ардина долина

 

Вечерята продължи до кѫсно, а шегитѣ, често пѫти и цинични, съ каквито киреджиитѣ по насъ особено се отличаватъ, ни кѫсаха отъ смѣхъ, че не усѣтихме кога бърно настѫпи пѣтлено врѣме. Едва ли оставаха два часа до разсъмване, азъ едва ли бѣхъ подрѣмалъ единъ часъ, а мнозина отъ другаритѣ ми и не мигнаха никакъ, ето че добитъцитѣ зацвилиха, затупаха съ краката си и упорно прѣдизвѣстяваха за своя утрененъ обикновенъ таинъ — зобьта. Киреджиитѣ имъ стопани се размърдаха, събудихме се всички и слѣдъ не много врѣме стегнахме конетѣ и напуснахме ханътъ. Нѣколко пѫти и отпослѣ ми се е случвало да пѫтувамъ за Скеча и обратно и никога не ми се падна денемъ да мина прѣзъ Елидженскитѣ ханища и съ помощьта на слънчевата свѣтлина да ги видя добрѣ. Тъй е дошло разстоянието, че и лѣтѣ и зимѣ, и напрѣдъ и назадь да отиватъ, все или кѫсно вечерь ше се дойде въ тѣхъ, или сутринь прѣди съмване ще ги напуснешъ. А пъкъ клисурата е тъй тѣсна тукъ и тъй вгащена отъ двѣтѣ страни съ високитѣ верижни бърда, че слънцето само по пладне единъ два часа прониква съ лѫчитѣ си. Едва се пукаше зора — забѣлваше се, както казватъ по насъ въ Родопитѣ, когато отминавахме ханищата, а тѣсното ущеле на Елидже дере и отъ тѣхъ на долѣ доста продължава. Пѫтьтъ бѣ задръстенъ вече съ по-будни и по пъргави отъ насъ пѫтници българи и помаци, едни съ натоварени добитъци съ дъски, а други съ празни коне. Шумътъ бѣ голѣмъ отъ глъчка и викове на хората, туптене на копитата и дрънкането на звънцитѣ [1]. Тоя шумъ въ една крѣслива дисхармония се сливаше и съ вилнѣенето на рѣчката изъ праговитото си и каменливо корито и даваше единъ особенъ заглушителенъ тътнежъ, който пълнѣше самотностьта на и тъй дивната и дива въ дълбинитѣ Родопски клисура.

 

Развидѣли се вече хубаво, когато ущелето почна да се разширочава, и по края на двата брѣга около рѣката се запоказваха ливади и ниви съ овошни дървета. Личеше, че наближаваме село. Почвахме да срѣщаме и помаци и помакини съ празни мулета, съ мотики и други стопански прибори. И тѣ бѣха подранили за своята дневна работа. Слѣдъ 1/2 часъ отъ хановетѣ пѫтьтъ прѣминава рѣката Елидже дере по единъ тѣсенъ едносводовъ камененъ мостъ за лѣвия брѣгъ и напуща долината, като завива къмъ югъ по ребрата на склонътъ. Рѣката продължава да държи източно направление и носи вече името Шеинска рѣка отъ името за недалечното помашко село Шеинъ. Склонътъ тукъ се снишава, образува малка сѣдловина, на която, като се изкачихме, откри се, прѣдъ насъ почти равна площь поляна съ друга живописна рѣдкость. Слънцето току що бѣше я огрѣло На западния и́ край въ една

 

 

1. Звънци въ Родооитѣ се окачватъ и на товарните добитъци, за прѣдизвѣстяване стопанитѣ имъ нощѣ по къра отъ нѣкоя опастность: дивячъ, разбойници или пъкъ отдалечаване въ горсскитѣ шумаци.

 

 

14

 

малка вглъбнатина въ нискитѣ ребра на единъ гористъ връхъ се гушеше помашкото селце Козлуджа съ варосани и голѣмичка кѫщи, знакъ на едно по-добро благосъстояние. Къмъ изтокъ пъкъ въ самата срѣда на площьта, всрѣдъ зелени ливади и кичести разлистнали се вече овощни дървета, които бѣха плувнали въ пролѣтния си блѣсъкъ, се показваха пепелевитѣ плочени покриви на кѫщитѣ на друго по малко помашко селце Вълканово. Въ краищата, на площьта личеха скоро окопани лозя, размѣсени съ ниви, а задъ тѣхъ не високи гористи бърда обграждаха като вѣнецъ тая разкошна полянка, вкачена между планинскитѣ гребени като райско оазисче. Отъ тукъ къмъ югъ вече настѫпва друга природа, южна, мека, по-благодатна и съ по-буйна и по-разнообразна растителность. Борови дървета вече никѫдѣ не се виждатъ, а всѣкѫдѣ листвени, особено дѫбъ, букъ, габеръ и др. При първъ погледъ човѣкъ вижда и рѣзката поминъчна разлика между поселянията въ по високитѣ вѫтрѣшни Родопски покрайни и тия, що спадатъ въ южнитѣ склонове по-близо къмъ морето. Зимата тукъ не е тъй сурова и остра, снѣгове голѣми и дълготрайни малко се вѣстяватъ па и силни лѣтни жеги липсватъ. Тоже и отъ севѣрни вѣтрове тия южни Родопски котловини и долини сѫ запазени. Работната земя, както и и всѣкѫдѣ изъ Родопитѣ, е подѣлена на части, кои по голѣмички, кои по-малки, но всичко обградено съ плетища или сухи каменни видове, всичко почистено и грижливо и съ вкусъ обработено, па и съ много и разни видове овощни дървета дори и по пѫтищата. На всѣки 50—100 крачки стърчатъ красиви варосани чешми съ турски надписи по тѣхъ, а всичко това показва, че тукъ има уреденъ малко-много животъ и добрѣ поставено въ поминъчно отношение население.

 

Съществува прѣдание, че Вълканово е едно отъ послѣднитѣ потурчени села, и за нѣкои стари родове въ Устово, Чепеларе и Широка-лѫка се говори, че водятъ потеклото си отъ това помашко селце. Такива прѣдания изобилватъ само у българитѣ, а отъ помацитѣ мѫчно се чуватъ, особено отъ тия, що сѫ далечъ отъ българскитѣ села. При все това въ такива отдалечени, изолирани и затулени покраини въ животътъ на помацитѣ сѫ спазени много повече старинни работи, които и пѫтемъ отъ погледа на прозорливия пѫтникъ не могатъ да се укриятъ. Тъй напр една отъ многото подобни симпатични чърти бие въ очи и тая, че на всѣкѫдѣ тукъ по пѫтищата изобилватъ черешови, ябълкови и други плодовити дървета, посаждани отъ алтруистичнитѣ помаци за общо ползуване на пѫтницитѣ и неимотнитѣ. Такива дървета се казватъ хаирници, и всѣки е свободенъ да се покачи на тѣхъ, да се нахрани съ плодоветѣ имъ, па да си набере и въ торбата.

 

Слѣдъ като се измине тая хубава полянка, на която пѫтникътъ не може да се нагледа и насити, пѫтьтъ се възвива и възкачва по не високо бърдо и слѣдъ него залѣзна въ една малка хлътнатина въ ребрата на склонътъ, изцѣло потъналъ въ гѫста и и стара гора. Тая мѣстность се казва Раевица, по вѣрно название

 

 

15

 

отъ каквото не може да бѫде друго, поради, наистина, своята райска хубость. Пѫтьтъ лѫкати насамъ натамъ, мушка се изъ гѫстака помежду хубави стройни букаци, отъ които току видишъ нѣгдѣ се прѣпрѣчилъ нѣкой падналъ, навършилъ живота си вѣковенъ букъ и захваналъ вече да се разлага. Характерни и съ навѣващи далечни тѫжни размишления сѫ такива явления въ природата, дѣто рано или кѫсно всѣка една сила и енергия въ края на краищата трѣбва да рухне и даде мѣсто и животъ на друга неи́ подобна. Това ребро е източното на склонътъ, който излизаше отъ Елидже, държи извивна източна посока, завива се при раздѣлата на пѫтьтъ подъ ханищата — единиятъ по Шеинската рѣка за Гѫмюрджиня, а другиятъ къмъ югъ за Скеча. Тоя склонъ дѣля и водитѣ на Шеинската отъ Муставшовската рѣки. Послѣдната излиза отъ планинското си лѣгло при града Скеча и се втича въ Буру-гьолъ отъ лѣво при Порто-Логосъ, а Шеинската напуща планинитѣ при селото Нарлѫ-кьой и съ името Куру-чай се влива отъ десно въ Буру-гьолъ. Послѣднитѣ върхове отъ тоя склонъ въ полегатъ видъ и съ много гънки се спущатъ въ полето подъ името Караолу-тепе, Кара-аланъ, или Кетенкликски височини..

 

Бѣше вече голѣма прогима, както казватъ тѫдѣва на обѣдното врѣме, когато се изкачихме на самото било на склона, дѣто е разположено друго помашко село, Пашевикъ. Пѫтьтъ минава прѣзъ срѣдата на селото. Кѫщитѣ му сѫ на брой около 120, сгрупирани въ една сѣдловинка, образувана на самóто би́ло, дѣто го прѣсича пѫтьтъ. Това селце е по-бѣдно отъ Козлуджа и Вълканово, но инъкъ избрано за малъкъ центъръ на мохамеданския култъ въ тая покраина. И тукъ има медресе, единъ видъ срѣдно духовно училище, въ което се събиратъ и възпитаватъ помачета отъ околнитѣ села, а слѣдъ завръшване курса на учението си, разпръскватъ ги изъ селата си за ходжи и крѣпители на мохамеданството между патриархалната помашка средà. Медресето е на самия пѫть къмъ излаза отъ селото. То е голѣмичка каменна сграда съ доволно широкъ дворъ, обграденъ съ високи каменни зидове. Извѫтрѣ на около покрай стѣнитѣ на оградата сѫ наредени стаитѣ за живѣене на ученицитѣ молли, въ срѣдата на дворътъ е издигната голѣма варосана чешма, на която отъ четире чучура блика хубава балканска вода, толкова необходима за мохамедовитѣ послѣдователи. На едната страна пакъ въ сѫщия дворъ има отдѣлно една двуетажна сграда, съ малки прозорци; тя служи за живѣене на ходжитѣ-прѣподаватели и съ стаи за занятие на ученицитѣ.

 

Това е една система на турското държавничество къмъ иноплѣменнитѣ народности, които на врѣмето си е сполучило да постави въ лоното на мохамеданската вѣра. Такива медресета турското правителство издържа на много мѣста изъ помашкитѣ села и единственото тѣхно назначение е строго опрѣдѣлено и още по-строго контролирано: да култивиратъ и разпространяватъ и тъй незаякналия мохамедански култъ въ помашкото население. За прѣподаватели ходжи въ тѣхъ се пробиратъ сѫщински и типични

 

 

16

 

турци, съ години приготвяни за тая професия въ Цариградските висши турски духовни училища. Тѣзи ходжи сѫ привелигированн отъ властитѣ лица, и поради това съ влиянието и положението си тѣ не се ограничаватъ съ работа само въ медресетата, а пропагандиратъ и държатъ въ рѫцетѣ си и населението.

 

Отъ Пашевикъ къмъ югъ, т. е. въ южнитѣ Родопски покраини, що съвпадатъ въ басейна на Вѣло море, една малка разлика се вижда и въ носията на помацитѣ. Помацитѣ носятъ по-опнати потури, малки гѫжви на фесоветѣ си, тѣсни червени пояси съ малки пристегнати силяхлъци, широки бѣли калцуни съ завратени отгорѣ отъ подъ коленетѣ и увиснали надолѣ капаци, подобни на овчарскитѣ въ Ахѫ-челебийско калчете, а потуритѣ имъ сѫ кѫси до коленетѣ и пристегнати съ калцунитѣ. Помакинитѣ пъкъ не се отличаватъ много отъ типичната помашка женска носия въ цѣлитѣ Родопи, т. е. домашна направа кенарени ризи, шарени сь хоризонтални чърти антерии, малки кунтошчета, съ отворени нагръдници и съ орнаментиви типични Родопски, въ които кривитѣ линии и фигури прѣобладаватъ. Коситѣ си носятъ до ушитѣ подстригани съ сколуфи добрѣ причесани, а отзадъ съ много дребни сплитки, окичени съ мъниста, монети и други украшения. На главитѣ си носятъ малки фесчета, обнизани по краищата съ краски и монети, надъ тѣхъ сребърни тепеличета, а отгорѣ голѣми бѣли съ кенари тестемели, каквито и у Родопчанкитѣ българки. Само връхната дреха, яшмакътъ, съ какъвто тѣ вънъ отъ кѫщи излизатъ, е платнена материя като у туркинитѣ, а не вълнена и съ краски, както въ другитѣ Родопски помашки покраини. И въ говорътъ си тѣ иматъ извѣстни фонетични и морфологични особици, твърдѣ интересни, но непроучени и досущъ непознати на науката. Поради това въ южнитѣ склонове ний имаме особенъ Родопски помашки подговоръ, но съ общи свойства на всичкитѣ Родопски говори [1].

 

Слѣдъ една малка почивка, каквато на киреджийски езикъ се казва кашенъ за конетѣ, ний напуснахме Пашевикъ. Пѫтътъ завива въ източна посока и отива по самия гребень на склона, който е продължение отъ Демирджикскитѣ върхове, а отъ тамъ съ Елидже и по на севѣрозападъ съ главния гребенъ Олу-яйла. Отъ лѣво се вижда проломътъ на Шеинската рѣка, а отъ десно — на Скеченската. Послѣдната първоначално събира водитѣ си отъ Чингене-асаръ, прѣднитѣ върхове на Олуяйла и Кара-Ахматъ, 2177 метра надморска височина, прибира отъ странитѣ си многобройни долчета, между които е и това на лѣво отъ Пашевикъ, наричано Пашавикъ дере. Главниятъ притокъ се казва Искоренска рѣка. Пашавикското дере отъ с. Муставшово на долѣ се казва Муставшовска рѣка, слѣдъ сбирането имъ въ Змиища вече се казва Скечанска рѣка или само Чай, а отъ Скеча прѣзъ полето до втича-

 

 

1. За особицитѣ на южнитѣ Родопски говори интересующитѣ ще намѣрятъ езикови бѣлѣжки въ „Родопски напрѣдъкъ” прѣзъ 1907 год.

 

 

17

 

нето и́ въ морето тя се казва Върба рѣка. Между бассейнътъ на Скечанската рѣка и р. Мѣста е третиятъ по дължината си Родопски вододѣленъ гребень, който излиза отъ Карлъкъ — Крушово, за да дѣли водитѣ на Мѣста отъ тия на р. Марица, р. Арда и самостоятелниятъ бассейнъ за Бѣло море. Най-високитѣ му върхове сѫ Добринъ връхъ и Комътъ при с. Арда, между тѣхъ и Карлъкъ — Сиври дахъ и Карталъ-кая, на югъ отъ с. Арда сѫ Олу-яйла, Юзгюръ, Чингене-асаръ, Кара-Ахмать, Куру-аланъ и най-послѣ Чалътъ, който е надъ града Скеча.

 

Общото направление на това вододѣлно било е севѣроизточно. Отличава се то по широкитѣ си полянчести пасбища и гѫсти гори и като всѣки гребень на такава височина е по слабо населено. Прави и отъ двѣтѣ си страни многобройни и разнообразни безсистемно нахвърлени склонове, помежду които се кръстосватъ въ най-разнообразна форма и направления долини, котловини, сѣдловини, тѣсни проломи и поляни, по които пакъ въ такава безсистемна носова се стичатъ малки и голѣми поточета, долове и рѣвичви, притоци на по-виднитѣ рѣки.

 

Лѣглото на Пашевикското дере е врѣзано дълбоко, ала склоноветѣ му не сѫ много високи, по-разтворени и по-полегати сѫ, та правятъ долината по-широчка и не тъй сгащена и клисуресто-стръмна, както бѣ Елидже дере. По склоноветѣ сѫ се образували малки полянки, каменисти скали по-рѣдко се виждатъ, затова и цѣлото лѣгло наполовина е гористо, а останалото му пространство е работна земя, обърната на росни ливади, буйни ниви, плодовити лозя и тютюнища. Въ по-увеснитѣ мѣста тукъ-тамъ се виждатъ и изоставени парченца земя, защото тютюнищата много силно изтощаватъ почвата. Такива изоставени парчета годна за работене земя се държи по 3—4 и 5 години да зацѣлѣе, да се угои, както казватъ, и тогава наново да я използуватъ въ ниви, царевица или тютюнь. Иглолистни дървета тукъ досущъ липсватъ, освѣнъ на високия полянчестъ връхъ Чальтъ надъ Скеча, който отъ Пашевикъ още се вижда, като нѣкой гордо стърчещъ великанъ надъ полето. Почвата е пѣсъкливо-глинеста, нѣйдѣ червеноземъ — еловица, а нѣйдѣ пепеляво-зърнеста и досущъ рѣдко се срѣща черноземъ. Климатътъ вече мерише на югъ, затова и растителностьта все по-разнообразна става. Туку-речи на всѣка полянка и склонче се виждатъ и малки парченца лозя, които тукъ се отличаватъ по своето едро, сочно и твърдѣ вкусно особенъ сортъ грозде, часть отъ което се продава по селата изъ високитѣ планински усои и въ града Скеча, а другото се употрѣбява за домашно ядене и правене петмесъ, рачель и лангюръ, тъй като други спиртни пития — вино и ракия — изъ тия помашки краища не се употрѣбяватъ, както това се срѣща въ помацитѣ изъ Ардиното корито.

 

И тукъ пѫтникътъ налита на сѫщата картина: колибаци, пръснати като птичи гнѣзда изъ висини, бърда, долини и полянки и все на помаци обитатели. Общиятъ, типичниятъ Родопски видъ за живота не е измѣненъ, само че въ очитѣ биятъ голѣмитѣ

 

 

18

 

сачаци — широки открити наддавки отпрѣдъ на кѫщитѣ, подъ сушинитѣ на които се прибира, реди и суши тютюньтъ. Културата на послѣдното растение оттукъ къмъ югъ до Бѣломорския брѣгъ е най-разпространена, а въ послѣдно врѣме е започнато сѣенето и произвеждането на тютюнь и въ по вѫтрѣшнитѣ части на Родопитѣ, собствено срѣдното и горно течение на р. Арда. Въ долното течение — Кърджалийско и Султанъ-ерско — отдавна се обработва и вадя хубаво качество отъ тая билка. Най-добъръ и най-скѫпъ тютюнь се произвожда въ южнитѣ приполски мѣста въ Родопитѣ, който е и главниятъ поминъкъ на хората въ тия краища. Другитѣ отрасли отъ земледѣлието сѫ съвършено изоставени, ако не се броятъ малкото царевичеви и зеленчукови градини и ниви и то колкото за промѣна и приготвяне тѫтюневитѣ мѣста. Това е тъй, не че почвата е безродна, а защото тютюньтъ дава най-добро възнаграждение на труда отъ всѣка друга култура. Има села, дѣто и най-обикновениятъ за въ кѫщи зеленчукъ, па и храната за домашния добитъкъ се купуватъ изцѣло отъ града и отъ тия села, които се намиратъ въ високитѣ мѣста, дѣто тютюньтъ не вирѣе, слѣд. и не се работи. И скотовъдството не е занемарено, ала и то има въ тия покраини тѣсна връзка съ тютюневото производство, защото тютюневитѣ ниви изискватъ ситенъ и силенъ торъ, какъвто се добива само отъ дребния добитъкъ. Тукъ се развъждатъ малко овци, а много кози, които се изхранватъ съ сушено дѫбово листе и жълъдъ и се славятъ и по своята млѣчность, и по огоеното си месо. Овощни дървета тоже изобилватъ и то въ голѣмо количество. На всѣка крачка човѣкъ не може да се нагледа на тия грамадни вѣковни дървета, череши, орѣхи, ябълки и други подобни, на които не всѣки би се рѣшилъ да се катери.

 

Пѫтьтъ криволичи ту отдесно, ту отлѣво по самия гребень на склона, който е тукъ отъ зърнестъ пѣсчаникъ, прави много арове и сипеи съ рѣдка растителность. Той е кривъ, на мѣста до толкова тѣсенъ, че ако се срѣщнатъ два товарни добитъка, единиятъ непрѣменно трѣбва да се повърне назадъ, додѣто намѣри по-широчко мѣсто да застане, за да отмине другия. При такива срѣщи, всѣкога почти съпровождани съ сърдни и попръжни, често ставатъ и кървави разпри между срѣщачитѣ-пѫтници, кой да отстѫпи на другия [1]. И вода рѣдко се срѣща по тоя гребень, който е единъ отъ най-безводнитѣ и то, види се, поради неговата голота и ронлива пропускателна почва. Слѣдъ 1 1/2 часъ стигнахме до помашкото селце Гьокче бунарь, състояще не повече отъ 80 кѫщи. Разположено е до подъ самия гребень на една малка полегата площь съ хубави ниви — тютюнища, изрядни лозя и овощни дървета. Промѣната въ носията вече по-добрѣ личи отъ тая въ вѫтрѣшнитѣ изъ Родопитѣ помашки села. Като че ли мохамедан-

 

 

1. Сега тяя неудобства сѫ избѣгнати съ прокарването новиятъ хубавъ коларски пѫть отъ Скеча до Пашмаклѫ. Вижъ кн. II, год. I на „Родопски напрѣдъкъ”.

 

 

19

 

скиятъ култъ е внесълъ повечко нѣщо въ живота на ближнитѣ до полето помашки села, но това е само на първъ погледъ и то въ селата, които лѣжатъ на главнитѣ пѫтища. Тая промѣна се дължи отъ влиянието на близкитѣ градове и полски села, дѣто мохамеданското население е чисто турско. Но това не е въ крайнитѣ и отдалечени отъ пѫтищата села и колибаци, дѣто помацитѣ сѫ крайно добродушни хорица, съ чисти дѣвствени и старинни нрави. Тѣ досущъ си приличатъ съ помашкитѣ покраини въ вѫтрѣшностьта на Родопитѣ, дѣто помацитѣ сѫ съобщителни, наивни, а важното е, че не сѫ тъй прѣдадени въ религиозния мохамедански култъ. Помацитѣ въ близкитѣ до градоветѣ села и по главнитѣ пѫтища изглеждатъ нѣкакъ по скрити, по-прѣданни на корановото учение и по-недовѣрчиви. Въ нѣкои отъ тия села, каквото е напр. Шеинъ, помакинитѣ жени, па и малкитѣ момиченца, грижливо гледать да завриятъ лицето си при срѣщата на всѣки мѫжъ, билъ той едновѣрецъ, или иновѣрецъ. Срѣщнешъ ли случайно на пѫтя помакиня, ако нѣма какъ да се отдалечи на доста почетно разстояние отъ тебе и те отмине, безъ да успѣешъ да я видишъ, то тя ще обърне тѣлото си гърбомъ и ще гледа добрѣ да заврие лицето си съ фереджето, или тестемелътъ си. Стане ли ти нужда да я запиташъ нѣщо, напр. пѫтьтъ кѫдѣ отива, или пѫтници срѣщнала ли е, тя ще мълчи и нѣма да ти проговори ни дума. Въ такъвъ случай прѣдъ тебе си виждашъ една безмълвна статуя и нищо повече. Ако повторишъ питането си и ако се случи нѣкоя по-стара помакиня, може и да те нагруби и заплаши съ викване на мѫжа ѝ отъ ближния колибакъ. Прѣзъ тия помашки покраини има и такива села, които впрочемъ сѫ рѣдкость, прѣзъ които минаването на пѫтника-иновѣрецъ, ако е самъ, е доста трудно, дори опасно: дѣцата-помачета прѣдъ очитѣ на своитѣ родители го замѣрватъ съ камъни, попържатъ съ псувни и тежко би си изпатилъ той, ако си позволи да се защити съ сила. Но при все това, помашкото население въ болшинството си не е такова. Има помашки покраини, дѣто пѫтникътъ, безъ разлика какъвъ е той, се посрѣща, нахранва и изпраща съ една рѣдка чистосърдечность и радушность.

 

Като е дума за криенето на помакинитѣ въ извѣстни краища изъ Родопитѣ, нека се поспремъ и обяснимъ за малко. Криенето отъ чуждо око лицето на млада жена до неотмолѣ е било обичай и у българитѣ-христиани въ тия планини. Въ Дарѫ-дере до прѣди 30 години българкитѣ сѫ носѣли фереджи и забулвали лицата си сѫщо като и помакинитѣ. При това и днесъ българка, па била тя и 70 годишна баба, никога не оставя цѣлото си лице, или рѫцѣтѣ си досущъ голи. Млада жена или мома да се спре и заприказва съ чуждъ мѫжъ, не роднина, би значило да изложи на всеобщо поругание своето цѣломѫдрие. Освѣнъ това, Родопчанитѣ и мѫже, и жени сѫ и твърдѣ ревниви. И жената, и мѫжътъ се пазятъ да не извикатъ подозрѣние на себе си единъ на другъ. Ако се вникне по-дълбоко въ психиката на помашкитѣ поселения, ще се види, че криенето на помакинята, нейната свѣнливость, която е

 

 

20

 

безкрайна, не е плодъ на мохамеданския култъ, а е по-скоро резултатъ на други причини, отъ които сигурно днешния модеренъ вѣкъ ще нароча липса на културность, ниско стѫпало на умственъ мирогледъ и пр. Но и това заключение е невѣрно. Родопитѣ сѫ съ вѣвове прѣкарали единъ робски, изложенъ на всички бурни прѣмеждия животъ. Еничари, кърджалии, разни хайки и пр. пр. сѫ кръстосвали изъ тѣхъ въ минали врѣмена и сѫ били пълни господари и на животъ, в на имотъ, и на честь. Имало е случаи и то не рѣдки, когато родителитѣ сѫ били принудени да обезобразяватъ изкуствено лицето на своитѣ дъщери, за да могатъ да ги запазятъ отъ поругане и завличане. Имало е и случаи, когато майката е желаела смъртьта на своето чедо, отколкото да го види въ хищни рѫце. А това е било не само у българи, а и у помаци. Тоя животъ именно е турилъ отпечатъкъ силенъ, вѣковенъ, добилъ е традиция здрава, която тъй лесно съ единъ замахъ не се изоставя. Та нимá и висококултурниятъ днесъ човѣвъ, който съ прѣзрѣние и ирония гледа подобни „некултурни” нрави, ако го поставяха въ такива условия, не би ли прибѣгналъ и усвоилъ и той сѫщия видъ срѣдство за защита? Па и въ какво прѣчи тая не пригодна за „свободния” моралистъ Родопска черта? Не ли е и тя една отъ причинитѣ да се запази тая чистота, тая дѣвственость и тая здравина и въ душата, и въ живота, и въ тѣлото на Родопчанина, комуто сѫ останали непознати много „модни” и разрушителни болести, много житейски „слободии” и недъзи, съ каквито съврѣменниятъ човѣкъ още отъ пеленитѣ си захваща тегловната борба?

 

Нѣвои помашки села въ южнитѣ склонове и въ приполскитѣ села сѫ достигнали до едно истинско благосъстояние и то прѣдимно отъ тютюневото производство. Тъй напр. селото Шеинъ, състоеще повече отъ 200 кѫщи, прѣдставлява чисто и просто едно градче съ своитѣ двуетажни и триетажни варосани кѫщи, съ постлани съ калдаръми улици, красиви каменни чешми, кавенета, мечети и др. и съ добрѣ облѣчено и здраво население. Въ байрямскитѣ дни особено ярко изтъква не само завидното състояние на Шеинци, но и тѣхното богатство, когато и малкитѣ помакинчета се натруфятъ съ обшита съ сърма прѣмѣна и нанизи съ златни монети.

 

Гюкче-бунарь е на срѣдата между Пашевикъ и Муставшово. Отъ Гюкч-бунарь по гребеня се върви още около единъ часъ, и тогава пѫтьтъ напуща ръта и се спуща отъ десната му страна надолѣ, за да се слѣзе ниско въ долината, дѣто Пашевикското дере се събира съ другото долче, що иде отъ изтокъ, и подъ селото Муставшово почне да става вече рѣкичка, която до устето ѝ въ морето при Порто-Логосъ има нѣколко имена, както казахме по-прѣди. Селото Муставшово има около 200 кѫщи, тоже пръснати на махали — колибаци по долината, що се образува въ Пашевикския гребень, или както го казватъ още Гюкче-бунарско бърце. То остава отъ лѣвата страна на главната рѣка и когато се слиза отъ гребеня по главния пѫть, едва се виждатъ нѣколко кѫщи отъ една на махалитѣ му. Новото шосе сега избѣгва и Гюкче-бунарския

 

 

21

 

рътъ, а държи Муставшовското дере, дѣто при една сѣдловина прѣминава склонътъ и слива въ Шеинската рѣка. Поради това разстоянието се увеличава съ около 1/2 часъ, ала пъкъ се избѣг ватъ завои и катерене, на е и позащитенъ отъ снѣжни прѣспи и лоши студове зимѣ. Отъ Гюкче-бунарь по продължение на самия гребень се отдѣля другъ пѫть, който слѣдва направо югоизточна посока до селото Кетенликъ и отъ тамъ нататъкъ низъ ребрата на Кетенликскитѣ височини, наричани Кара-аланъ, се спуща при селото Алмали, 1 1/2 часъ на изтокъ отъ Скеча. Тоя пѫть е най прѣкия за Буру-гьолъ и Порто-Логосъ, и киреджиитѣ и овчаритѣ, когато нѣматъ работа да се отбиватъ прѣзъ Скеча, държатъ него, ала лѣтно врѣме само, защото Кара-аланъ зимѣ често става непроходимъ. Новото шосе отъ Скеча прѣсича Кетенликския пѫть въ най ниската хлътнатость на гребена.

 

Когато се пѫтува отъ Пашевикъ до Муставшово, отъ Гюкче-бунарь въ ребрата на срѣщния, западния склонъ на една малка олощь се виждатъ да стърчатъ развалини тѣ на едно старо градище, отъ едни наричано кале, а отъ други — мънастирь, ала собственото му име е Мусагенъ. Наоколо площьта е обърната въ работна земя, обрасла като островче отъ всички страни съ хубава гора, а къмъ долината се спуща въ стръмни непристѫпни чуки и капари. Цѣлото дефиле се господарува отъ тая полянка заедно и съ околнитѣ върхове. Всрѣдъ куповетѣ камъни стърчи оцѣлѣла цѣлиничка една четиреѫгълна каменна постройка съ малки отверстия по стѣнитѣ, обрасли съ буренакъ и трѣви и съ полуразрушенъ и трѣвенясалъ покривъ. Тая постройка цѣла се вижда отъ главния пѫть и тя самà се казва Мусагенъ. Отъ дѣ и какъ е добило името си това градище, какъвъ е неговия етимологиченъ произходъ, не може да се знае за сега, обаче ако имаше възможностъ да се разпита изъ околнитѣ помаци, сигурно би се налучило нѣщо. Сѫществуватъ доста прѣдания за тая мѣстность, и както по обикновеному, съ митични повѣрия за нейното минало, по всѣка вѣроятность не лишено отъ исторично значение, но мѫчно бѣше да се досъбератъ и изучатъ всички, защото се иска обикаляне помашкитѣ колибаци, а такова бѣ невъзможно, па днесъ и никакъ не може се проникна тѫдѣва. Отъ киреджиитѣ чухъ, че тукъ е било на врѣмето си нѣкакво укрѣпление, кале, както го казватъ, че имало и черквица, съ много скрито имане въ нѣдрата и́, вѣрване еднакво за всички такива старинни остатъци по тия мѣста. Настойчиво още ми казваха, че всѣка сутринь при изгрѣвъ слънце въ градището се слушалъ звукътъ на черковво клепало, а заедно съ това и нѣкакви странни гласове, поради което било опасно да се влиза вѫтрѣ, защото човѣкъ рискувалъ да изгуби живота си отъ обитаещитѣ тамъ невидими духове. Помашкото население е много суевѣрно и благодарение за тия повѣрия, та много такива изъ Родопитѣ археологично-исторични паметници сѫ се опазили и до днесъ отъ окончателно разсипване и обезличване. Такива старинни остатъци и прѣдания за тѣхъ сѫ неизброими изъ цѣлия

 

 

22

 

просторъ на тия планини и, ако нѣкога се дочакатъ по благоприятни обстоятелства, за да могатъ да се обходятъ и изучатъ, то сигурно ще има да се освѣтлятъ много въпроси изъ тъмното и незасегнато було отъ миналото въ Родопитѣ.

 

Когато се слѣзе въ рѣката, послѣдната се минава по единъ камененъ мостъ за срѣщния, десния брѣгъ, по който пѫтьтъ продължава чакъ до Скеча. Отъ Моставшовския мостъ до града Скеча разстоянието е около 20 километра, или 4 часа ходъ. Пѫтьтъ слѣдва по самото лѣгло на рѣката и досущъ на рѣдки мѣста, само за да избѣгне нѣкоя случайна канара, се изкачва на десетина до тридесеть метра най-много отъ самата вода. Долината е силно вкачена между двата успоредни гребеня, на мѣста тѣ се доближаватъ по-близко и съ висинитѣ си силно я стѣсняватъ, а на мѣста пъкъ се отдалечаватъ и я разширяватъ. По тоя начинъ пѫтникътъ налита ту въ нѣкоя тѣсна, стръмна и канариста клисура, прѣзъ която рѣката съ шумъ и трѣсъкъ си пробива пѫть всрѣдъ надвиснали и грозно стърчещи канари, ту се мѣрне на нѣкоя разтворена полянка, прѣзъ която водата тихо се разлива, като че почива отъ своята умора, разтила се наширъ. а на около и́ всичко обърнато на тютюневи ниви. Цѣлата мѣстность на длъжъ до Скеча се казва Змиища, види се, или поради силното завиване и криволичене като змиинъ ходъ на рѣката, или по многото змии, които обичатъ камениститѣ припеци. Села или колибаци покрай лѣглото на рѣката до Скеча нѣма ни едно, и колкото има такива, пръснати сѫ по склоноветѣ и гребенитѣ, скрити въ гънкитѣ имъ високо надъ рѣката, и много нарѣдко отъ пѫтьтъ долѣ да се мѣрне за минута нѣкоя кѫща или сая, кацнала нѣкѫдѣ изъ висинето. Колкото се отива по-нататъкъ, толкова рѣчното лѣгло става все по-каменисто, водата и́ се увеличава все повече и повече и тукъ-тамъ прѣзъ прорѣзанитѣ скали прѣскача и се блъска прѣзъ малки прагове, дѣто гнѣвливо трѣщятъ пѣнливи водопадчета. Трѣсъкътъ на рѣката е запушителепъ и страшенъ, когато тя придойде въ дъждовно врѣме. Нейната страшна сила се вижда по измитите и излъскани канари, по куповетѣ камъни, нанесени и разхвърлени изъ полянкитѣ и пр. И градътъ Скеча често пѫти изпитва страхотната и́ сила въ врѣме на силно прииждане. Склоноветѣ сѫ ту гористи, но повече съ дребни храсталаци, ту каменисти и голи съ оскѫдна по количество, но чюдесна за тютюнь работна земя. По тия непристѫпни мѣста само кракътъ на свикналия тѫдѣвашевъ житель може да се движи, а въ дѫбацитѣ господарь е дивата свиня. Слѣдъ четире часово пѫтуване се стига до послѣдното страшно и тѣсно канаристо ущеле, дѣто рѣката прави послѣденъ напънъ, за да се избави отъ планинскитѣ усои и прагове и си отдъхне на открито равно поле при града Скеча. Тукъ вече ущелето въ самото течение на рѣката става недостѫпно, затова пѫтьтъ се завива и възкачва на повече отъ стотина метра на горѣ по ребрата на склона, дѣто на едно разстояние отъ часъ до града е доволно врѣзанъ като полица въ висинето. Тукъ той вече е по-широкичъкъ, постланъ е съ здравъ

 

 

23

 

калдаръмъ отъ бѣлъ варовникъ и къмъ увеситѣ надъ рѣчното лѣгло при извънредно лошитѣ мѣста е прѣдпазенъ съ малки подпорни зидове, за да могатъ да задържатъ човѣка и добитъка въ случай на подлъзване и катурване надолѣ къмъ бездната. Това сѫ Скечанскитѣ прочути дюшеме, както ги казватъ тѫдѣва.

 

Змиища, както и всички такива тѣсни, гористи, канаристи и безлюдни проходи изъ Родопитѣ, тоже е прочуто по разбойничествата. Пѫтницитѣ, както и прѣзъ Елиджедере, съ трепетъ минаватъ прѣзъ тѣзи пустинни, природно омайни, ала инъкъ ужасни планински усои, които мълчаливо напомнятъ безброй минали страшни работи, много кърви и много сълзи. Почвата е прошарена, ту черноземъ, ту червеноземъ, а канаритѣ сѫ бѣлъ и синкавъ варовикъ, между който се срѣща въ голѣмо изобилие и мраморъ, ала не се разработва. Приказватъ, че нѣкѫдѣ въ Змиища е било открито богато лѣгло и на каменни вѫглища, които ужъ една чуждестранна компания пожелала да ги разработва и поискала за това концесия отъ турското правителство, но и до днесъ още нищо не е свършено и започнато. Въ послѣдно врѣме и прѣзъ Змиища пѫтьтъ е наново поправенъ, разширенъ, избѣгва кривинитѣ и е назначенъ не толкова за икономичнитѣ нужди на страната, колкото по чисто военни съображения: да се съедини желѣзнопѫтната линия Солунъ — Цариградъ отъ Скеча съ българската граница въ Ахѫ-челебийско.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]