I.
Пролѣтно отиване на абаджиитѣ. — Устово. — Изгледъ на Ахѫ-Челебийската котловина. — Помашки колибаци. — Арда. — Паласъ и военниятъ складъ на турския пограниченъ гарнизонъ. — Пискюллие — Елидже.
Стрижбата на голѣмитѣ кехейски стада, които зимуватъ въ пространнитѣ пасбища на Бѣломорската равнина, обикновено започва прѣзъ втората половина на м. априлий, а отъ началото на май тѣ вече напущатъ полето и заминаватъ да лѣтуватъ изъ билата въ Родопитѣ. Въ това врѣме става и разпродажбата не само на вълната, но и на агнета и старитѣ овци, и овчаритѣ разчистватъ своитѣ смѣтки съ всички, съ които сѫ имали земане-даване. Прѣзъ това врѣме крайбрѣжието на Егейското море, собствено Шарѫ-шабанско, Енидженско и Гюмюрджинско, прѣдставлява единъ многолюденъ панаиръ, на който цѣлото население изъ ширинето на Родопитѣ приидва.
Бѣше единъ хубавъ ясенъ пролѣтенъ день, каквито рѣдко биватъ прѣзъ априлий въ Родопитѣ, гдѣто обикновено пролѣтьта е мъглива и дъждовна, когато повече отъ тридесетина души абаджии отъ селото Устово тръгваха за Бѣломорската равнина. Между тѣхъ по една случайность попадахъ и азъ. Това бѣ прѣзъ 189.. година. Оживлението и между абаджии, и между скотовъдци, па и между цѣлото Ахѫ-челебийско население бѣше нѣкакъ необикновено. Причината на това бѣ, че централната турска власть за пръвъ пѫть отъ четиридесеть години насамъ се бѣ сѣтила и рѣшила да откупи за Одринския гарвизонъ нищожното количество 20 хиляди топа мѣстни Ахѫ-челебийски аби, нѣщо около 200 хиляди метра. До прѣди руско-турската война абаджийството въ цѣлата вѫтрѣшность на Родопитѣ бѣ въ цвѣтуще състояние и даваше едно видно благосъстояние на цѣлото население. Слѣдъ войната то постепенно почна да упада, като повлѣче съ себе си упадъкътъ и на всички други поминъчни срѣдства, и въ Родопскитѣ гиздави и цвѣтущи прѣди малко покраини бързо почна да настѫпва мизерията и повлѣче масово прѣселване на стотини челяди по разни страни вънъ отъ планинитѣ. Мѣрката на централната турска власть показваше, че тя чувствува грозната сѫдба, която се бѣ надвисила като демонски мечъ надъ едни тъй важни за турскитѣ държавни инте-
2
реси гдето населени планини, каквито сѫ Родопитѣ, и то населени съ едновѣренъ еленентъ: помаци и турци, като не считаме слабото по число и разсѣено българско население. Виждаше се, че турското правителство се мѫчеше съ палиативни срѣдства да не остави една цвѣтуща до неотколѣ рѫкодѣлна индустрия досущъ да изгасне. И това бѣ хубаво, но не бѣ достатъчно, а още немалко постигна цѣльта си, защото всичкиятъ каймакъ обраха нѣколцината видни аги, които отпослѣ се обърнаха на сѫши дере бееве — спахии, които още повече оголиха страната.
Както и да е, радваха се всички. Скотовъдцитѣ очакваха повече мющерии и по-високи цѣни за вълната отъ своитѣ овце, абаджиитѣ търговци — възобновяване на минали алъшъ-вериши и печалби, а всички други останали — повече и по-възнаградителна работа.
Устово е централното и най-голѣмо чисто българско село, лѣжаще на единъ отъ лѣвитѣ Ардини притоци въ горното и́ течение. То е търговскиятъ и пазаренъ пунктъ на хубавитѣ и многолюдни въ тоя вѫтрѣшенъ кѫтъ Родопи. Освѣнъ това, но то е и пулсътъ на българщината въ цѣлитѣ Срѣдни Родопи. Значението му още повече се подига и отъ географското му местонахождение, защото лѣжи на кръстопѫть: отъ Пловдивъ прѣзъ Срѣднитѣ Родопи за Бѣломорския брѣгъ и отъ вѫтрѣшностьта на Ардината долина къмъ изтокъ за Одринъ. Разположено е въ една гиздава сѣдловина, оросявана отъ двѣ малки рѣки, лѣви притоци за р. Арда.
Тръгвахме за Скеча, въ подножията на южнитѣ Родопски склонове. Пѫтьтъ ни водѣше на юго изтокъ прѣзъ върхътъ Кавгаджикъ, който почти е цѣлъ оголенъ, съ рѣдки тукъ тамъ оцѣлѣли дървчета, които мѫчително се крѣпятъ всрѣдъ окрѫжаещитѣ ги сипеи и бръчки, изярени и оглозгани отъ пороитѣ. Между тоя връхъ — гребень и кѫщитѣ на с. Устово е една вълниста не голѣма котловина, цѣла грижливо обърната на хубави ливади, плодовити градини и ниви, добрѣ напоявани отъ Кавгаджикския долъ отъ едната страна и Черна рѣка отъ другата. Цѣлата котловина носи името Агоското. Тукъ се намиратъ остатъци грамади камъни отъ едноврѣмешнитѣ постройки — конаци на не отколѣшнитѣ спахии Хаджи-ага, Салихъ-ага и Синанъ-ага, които сѫ владѣели селото и околностьта му въ края на XVIII и началото на XIX вѣкове. Цѣлитѣ почти Срѣдни Родопи въ ония врѣмена сѫ биля подѣлени на такива дребни спахилъци съ неограничени владѣтели, които сѫ воювали и враждували постоянно помежду си за увеличение на владѣнията си и отнемане властьта единъ отъ другъ. [1] Та и самиятъ гребень Кавгаджикъ, който господствува отъ юго изтокъ надъ котловината, носи името отъ тия чести кавги и кър-
1. Покойниятъ г. Хр. П. Константановъ бѣше се завзелъ да събере проучи всички свѣдѣния за тия прочути тѫдѣва деребееве, тѣхниятъ животъ, управа и крамоли, но ранната му смърть попрѣчи. Не зная, какво е станало съ неговитѣ материали, но е желателно тѣ да не останатъ въ забвение.
3
вави крамоли, които сѫ ставали въ минали врѣмена между поменатитѣ самовластни владѣтели.
Цѣлъ часъ и половина ходъ трѣбва отъ подножието на това бърдо до върха му. Почвата му е пѣсъклива, ронлива, калъ и прахъ нѣма, ала човѣку омръзва катеренето по тия змиевидни извивки на пѫтя му, прѣзъ тѣзи ярове, издатки и вглъбнатини и прѣзъ тая голота на Кавгаджикъ. Слънцето бѣше вече три човѣшки боя, както казватъ тѫдѣва, когато се изкачихме на кьошкътъ — чешма, съ покрита сушина за потници. Такива кьошкове на всѣкѫдѣ се срѣщатъ изъ Родопитѣ; тѣхъ ги построяватъ благодѣтелни хора, особено помацитѣ, и тѣ улесвяватъ много пѫтницитѣ, когато пѫтуватъ въ лошо врѣме и нѣма близко село да подслонятъ себе си и добитъцитѣ си. Спрѣхме се за малко да пиятъ добитъцитѣ. Поличката, нарочно оставена надъ самия чучуръ въ градежа на чешмата, бѣше почти до половина натъпкана съ всевъзможни кѫсове парцалчета, разноцвѣтни парченца конци отъ дрехи и др. подобни, оставяни отъ пѫтницитѣ, които сѫ пили вода. Това е общъ обичай и повѣрие, останали и запазени отъ далечни митични врѣмена за умилостивяване на воднитѣ духове. Родопчанинътъ, а особено помакътъ, вѣрва, че ако пие отъ непозната чешма или изворъ вода, трѣбва да остави нишанъ — бѣлѣгъ отъ себе си, за да не го постига какво и да е зло отъ сайбията на водата, т. е. водния богъ.
Отъ върха на Кавгаджикъ, който не е много далечъ отъ кйошкътъ, къмъ западъ се открива една живописна гледка. Та отъ кой връхъ, отъ височината на кое бърдо въ Родопитѣ не се откриватъ такива чаровни гледки! Прѣдъ васъ ниско е лѣгнала една проточена долина, която отъ двѣтѣ си страни е вградена съ двѣ верижни била: севѣрното — по-полегато и съ рѣдки горички, а повече голо, каменисто и съ прошарена работна земя, а южното — изцѣло потънало въ зелена кичеста гора и съ чудни увиснали тукъ-тамъ скали и проломи. Изъ тая долина, която има надморска височина не повече отъ 700 метра, се муши като змия Черна-рѣка, Кара-дере въ турскитѣ официални книжа, и лѣвъ притокъ на р. Арда. Водитѣ си Черна рѣка започва да събира отъ величавия Карлъкъ — Крушево, който като нѣкой безмолвенъ, грандиозенъ великанъ загражда долината на западъ. Рѣчното корито по-близо впира въ подножието на южното било, когато терасовидното севѣрно образува дѣ по малки, дѣ по голѣмки разтлати полянки, цѣли обърнати на царевичеви ниви, тукъ именувани градини, и зелени ливади. Тая долина е най-красивата въ басейна на Арда, па е и гѫсто населена, и тя е единственото мѣсто въ дълбинитѣ на Родопитѣ съ по-компактно българско население. Отъ Устово до Карлъкъ дължината на долината е не повече отъ 12—15 километра, и на това разстояние отъ двата брѣга на Черна рѣка сѫ разположени най-голѣмитѣ и най-цвѣтущитѣ въ Ахѫ-челебийската кааза български села: Пашмаклѫ, въ подножието на Карлъкъ, сѣдалище на каазалскитѣ правителствени учрѣждения; Горно-Райково,
4
Долно Райково и Устово, всичкитѣ вкупомъ съ около 2 хиляда кѫщи и десетина хиляди жители. Отъ тѣхъ въ Пашмаклѫ, болшинството сѫ помаци, въ Горно-Райково 1/3, а въ другитѣ двѣ помаци нѣма никакъ. Разположението на селата въ дъното на цѣлата котловина, както и самá послѣдната, най-релефно се виждатъ отъ Кавгаджика. При първъ погледъ човѣку се струва, че има прѣдъ себе си единъ разтлатъ на дължина цвѣтущъ градъ, чиято външность неоспоримо говори за едно видимо благосъстояние на жителитѣ му. Двуетажни и триетажни каменни варосани вѫщи, съ чердаци прѣдъ тѣхъ за простирано и сушене вълна и аби, нѣкои съ широки огради, пълни съ разнообразни овощни дървета; черкви, звънарници, училища, — всичко това показва, че тукъ има не селски и не планински бѣденъ животъ, а една по-висока културность. И наистина, ний тукъ имаме едно будно, пъргаво и интелигентно население, съ битъ културенъ, граждански.
Кавгаджикъ свършва съ Аламидерско бърце — проломътъ прѣзъ билото, прѣзъ дѣто прѣскача пѫтя, който отъ тукъ нататъкъ слѣдва по единъ разлатъ рътъ, що отдѣля сѫща Арда отъ Черна рѣка, наричана още и Четакъ-дере отъ Четакъ, както турцитѣ именуватъ селото Устово. Оть южна страна при започване рътътъ да се снишава въ видъ на полегато-полянчеста площь, сгъната въ едно открито и каменливо долче, е разположено селцето Аламидере, състояще близо отъ 300 кѫщи, отъ които 30 сѫ помашки. То е най южното българско селце отъ нашата граница къмъ вѫтрѣшностьта въ Родопитѣ на едно разстояние не повече отъ 25–30 километра. Отъ тукъ до града Скеча друго християнско село нѣма на едно разстояие отъ 60—70 километра, ако не броимъ селата Габрово и Еникьой, Скечанска кааза, що оставатъ на страна къмъ долината на р. Мѣста, и Дарѫ дере, което е тоже настрана къмъ изтокъ въ Союглю чай.
Щомъ се отмине Аламидере, пѫтьтъ отива отъ лѣво по ръта изъ една хубава букова гора. Като усойка, дѣто слънцето сама сутринь до кѫдѣ обѣдъ грѣе, мѣстото е влажно, образува се каль, та пѫтьтъ е постланъ съ калдаръмъ, но тъй старъ, отърканъ и разнебитенъ, че добитъкътъ се измѫчва, додѣ го измине. Тая мѫчнотия сега е прѣмахната, защото въ послѣдно врѣме стариятъ пѫть е напуснатъ, замѣненъ е съ хубаво трасиранъ шосеенъ пѫть, който е прѣдназначенъ да служи за главна артерия отъ Скеча до Пашмаклѫ и свободно да може и кола да циркулира. Усойната се казва Дльога усойка, която свършва чакъ до надъ селото Паласъ, 30 километра отъ Устово, около 35 и нѣщо до Пашмаклѫ и 55 километра до Скеча. Рътътъ завива къмъ изтокъ, а пѫтьтъ се отдѣля отъ него, за да го прѣсѣче и слѣзе въ коритото на сѫща Арда при Паласъ. Тукъ се отваря нова долина, паралелна съ първата, а тя е коритото на самата Арда; това е нейното горно течение. И тукъ същата картина, сѫщата живописность, която, колкото и еднообразна да е, все приковава погледа на човѣка, и окото не се насища. Долината, както и всички такива изъ Родо-
5
питѣ, ту се отваря и образува малки колянчести сѣдловини, ту се стѣснява дѣ отъ нѣкоя надвиснала канара, дѣ отъ полѣгати полянчести площи, обърнати въ работна земя, или пъкъ покрити отъ кичести букови и дѫбови горички. По самото горно течение, т. е. въ самата долина на сѫща Арда, български села нѣма, но има нѣкои голѣми помашки села, каквото е старото село Смилянъ, запазило името на старата Смоленска область. Смилянъ брои повече отъ 500 кѫщи чисто помашки, съ интелигентно помашко население. Разположено е както и Устово въ една сѣдловина, но по-голѣма, по-живописна и по-плодородна. Смилянъ е било едноврѣмешно сѣдалище на каазата, а сега е родното мѣсто и живѣлище на извѣстния въ тия мѣста помакъ бей Салихъ-ага Сиврия, прочутъ по своето влияние и не прѣпорѫчително до тамъ минало и настояще. Едно врѣме Сиврия бѣше голѣмъ приятель и покровитель на българското население въ Ахѫ-челебийско, но отъ нѣколко години той измѣни на своитѣ чувства и, струва ми се, пакъ по наша вина и нетактичность. И между мнозинството помашко население той не се ползува съ добро име и симпатии. Кѫщата на Сиврия, вѫтрѣшната и́ обстановка и редъ, е сѫщински княжески дворецъ, ала животътъ и традициите сѫ неизмѣнени. Вратитѣ му сѫ отворени за всѣки пѫтникъ, какъвто и да билъ той и когато и да било, и ще излѣзе всѣкога добрѣ и посрѣщнатъ и нагостенъ, и добрѣ изпратенъ.
Когато се отива по главния пѫть, отъ лѣво къмъ севѣръ се намиратъ помашкитѣ махалчинки Пичка бунарь, Кулкутникъ, Балтажи махала и още нѣкои колибаци. Тѣзи махалчинки, състоещи отъ 20-на 30-на кѫщи, не сѫ наедно, за да образуватъ нѣщо като селце или махала, а сѫ пръснати по една, двѣ или три кѫщи изъ рътлинитѣ и долинитѣ въ гънкитѣ на склоноветѣ. Това е въ противоположность на българското население, което е групирано въ голѣми и близки едно къмъ друго села. Изглежда, че тая групировка на малкото българи-христиани е извикана по политични и икономични причини: да образуватъ по-голѣмъ комплектъ на едно, за да могатъ по лесно да се запазватъ прѣзъ минали бурни врѣмена отъ една страна, а отъ друга, че българитѣ по-малко се завимаватъ съ земледѣлчески работи, а сѫ повече занаятчии и търговци, които малко стоятъ въ домоветѣ си. Съ помацитѣ не е така. Тѣ като че избѣгватъ многолюднитѣ села, та и самитѣ имъ икономични условия изискватъ това. Помацитѣ сѫ изключително замледѣлци, скотовъдци и дърводѣлци; други занятия у тѣхъ досущъ рѣдко се срѣщатъ. Тѣ сѫ тъй да се каже чернорабочата класа въ Родопитѣ. Но земята е собственость на всички, всѣки е собственикъ на малки или голѣми парчета, които съ свой трудъ може да увеличи, или намали. Изобщо безземелни хора въ Родопитѣ нѣма, нѣма и едри землевладѣлци въ тая смисъль на думата, както другадѣ. Това правилно разпрѣдѣление на земята, тая демократичность въ живота, самостоятелность и патриархалность отъ друга прави Родопчанина тъй страстно да е привързанъ о родното си пепелище, макаръ че почвенитѣ и други условия инъкъ
6
и да праватъ неговия залъгъ твърдѣ оскѫденъ и коравъ. Помакътъ има своята кѫща за живѣене, оборътъ и плѣвникътъ аа добитъкътъ си и всичко друго тамъ, дѣто е и неговата работна земя. А ако такава има на нѣколко мѣста изъ усоитѣ и долинитѣ, то при всѣка ще си има и една пристройка, въ която часть отъ работнитѣ лѣтни дни ще прѣкара съ челядьта си и ще прибере и скѫта произведенията си, а зимѣ ще закара и държи добитъка си, додѣ да изхрани прибраното. При все това има и голѣми помашки села, ала и въ тѣхъ не всичкото врѣме прѣзъ годината помацитѣ живѣятъ, а по тоя начинъ всѣки прибира земнитѣ си произведения въ колибитѣ, дѣто му е и по-голѣмата часть работна земя.
Въ по-голѣмата си часть и помашкитѣ кѫщи и обстановка сѫ досущъ прилични на българскитѣ. Когато влѣзете въ едно Родопско село, можете да го познаете, че е помашко село, само по джамията и минарето, ако има такива, и по кафезлиитѣ прозорци на по състоятелнитѣ помашки кѫщи. Бѣлата чалма, и то не у всички, и джамията у помакътъ, а кафезлиитѣ прозорци на кѫщата у помакинитѣ сѫ най-виднитѣ промѣни, които мохамеданскиятъ култъ не доброволно е внесълъ въ животътъ на Родопскитѣ помохамеданчени славѣни.
И у помацитѣ вие ще видите, ако и не всѣкѫдѣ и всѣкога, голѣма варосана кѫща, съ структура и обстановка вънъ и вѫтрѣ досущъ еднаква съ българскитѣ, грижливо прибрано и скѫтано стопанство и животъ, отдѣлни стаи за сѣмейството, отдѣленъ оборъ и плѣвникъ за добитъкътъ, хубаво обработена и обградена работна земя и т. н. Мнозинството отъ колибаритѣ помаци освѣнъ близното село, дѣто е джамията или пазарния пунктъ, друго село или градъ въ животътъ си не виждатъ. Единъ пѫть въ близното до Устово селце Долно Влахово ми посочиха единъ бѣлобрадъ 90 годишенъ помакъ, комуто прѣзъ цѣлия животъ най-далечниятъ пѫть е билъ селската воденица и Устовския пазарь, които сѫ 1/2 часъ само далечъ отъ селото му. Помакинитѣ сѫ още повече ограничени, и това не е резултатъ отъ мохамеданския обичай, а на животътъ. Само въ близкитѣ села до българскитѣ по бѣдната класа помакини безъ всѣкакво стѣснение свободно отиватъ у българитѣ да имъ копаятъ, жънатъ и вършатъ разни други полски работи съ надница. На пазарнитѣ пунктове само помаци мѫже отиватъ, а помакини почти никакъ.
Патриархална и симпатична маса е това помашко плѣме изъ обширнитѣ Родопски планини, плѣме чисто, трѣзво, мирно, трудолобиво и старинно съ християнски и досущъ славѣнски чърти, плѣме въ което при първо по-близко взираве въ неговия битъ, по-дълбоко вникване въ неговата душа, извиква безъ да щете симпатиитѣ ви отъ една страна и тѫгата отъ друга за нашата индифирентность и прѣстѫпно непознаване го. Безъ да проучимъ причинитѣ и при какви условия това дѣвствено плѣме на врѣмето си е било заставено да ренегира отъ своята прадѣдовска християнска вѣра и се хвърля въ обятията на мохамеданския култъ,
7
безъ да се взремъ и проучимъ, че всички упорни усилия на миналата и сегашна турска духовна и свѣтска власти не сѫ могли да прѣвърватъ душата, живота и нравитѣ на Родопския помакъ въ типиченъ азиятски мохамеданинъ, ний сме свикнали съ мисъльта и убѣждението, че помацитѣ сѫ фанатична маса, готова да се разрази въ ураганъ къмъ всичко иновѣрно ней. Тукъ е именно нашата грѣшка. Та нима днесъ ний нѣмаме ренегати, които подъ повръхното облѣкло ужъ на модерната наука не само че сѫ изгубили и губятъ всѣка вѣра въ Бога, всѣка обичь и чувства къмъ народни традиции и отечество, но още и отъ височината на своето обществено стѫпало смѣло и открито проповѣдватъ и налагатъ това и на другитѣ? Малко ли сѫ у насъ вече ренегатитѣ, които още отъ школния чинъ безсрамието и нахалностьта вематъ за лична свобода, разтлѣнието за природа, а грубиятъ егоизмъ и материялизъмъ за култъ въ живота? Да, ний ще изповѣдаме открито нашия грѣхъ, ако той се счете за такъвъ, че прѣдъ нашитѣ очи единъ помакъ съ своята крѣпка вѣра въ Аллаха, съ своята примитивна философия, съ своята чистота въ нравитѣ и живота, съ своята привързаность къмъ родно пепелище и труда и съ своя алтруизъмъ е хиляди пѫти по за прѣдпочитане и уважение, по полезенъ членъ на обществото, по здравъ корень за стабилностьта на обществения строй и редъ, отколкото дългокосия безвѣрникъ и модния ученъ-недоученъ интернационалистъ.
Да, живѣе това плѣме изъ тия чаровни планински усои чуждо отъ свѣта, обича то земята си, вѣрва и почита своя Аллахъ, обича то черния трудъ и домътъ си, ражда се и израства посрѣдъ природата и съ природата, която въ замѣна на това пъкъ го дарява съ желѣзни москули и дълготраенъ животъ, тихъ и чистъ и отъ свѣтовни грижи и неволи, и отъ модни и нервни мирогледи.
Отъ ръта пѫтьтъ стрѣмително се спуща надолѣ, прѣминава Арда и завива за билото, що дѣли Арда отъ Бѣломорския бассейнъ. Спускътъ е тъй наричаниятъ Паласки окушъ, твърдѣ мѫчителенъ за киреджиитѣ при слизане, а три пѫти по-мѫдченъ и по-уморенъ за изкачване. Разстоянието му съ зигзаговетѣ не е повече отъ 5 километра, ала при изкачване едва се изминава за 2 часа. Сега новото шосе е прокарано на изтокъ отъ тоя спускъ, прави заобикаляне, и лошиятъ окушъ е избѣгнатъ. Долѣ при рьката отъ лѣвия и брѣгъ сѫ Паласкитѣ ханове за пѫтници и добитъци, а до тѣхъ на нѣколко стотини метра въ лѣво е новиятъ воененъ складъ на пограничния турски гарнизонъ. Това е една масивна каменна сграда, съ пристройки за войници и коне на около, строени по планъ на чужди инжинери. По-рано бѣше въ Пашмаклѫ, но понеже тамъ е на единъ хвърлей отъ границата на Карлъкъ, прѣмѣстиха го по-къмъ вѫтрѣшностьта въ Паласъ, което е на кръстопѫть, а при това и е чисто помашко село. Сега значението на Паласъ като воененъ пунктъ е пораснало, защото споредъ новитѣ военни реформи въ турската армия, Паласъ е сѣдалището на Ахѫ-челебийското военно окрѫжие, дѣто на редифитѣ се намира офицерския щабъ,
8
орѫжията, припаситѣ и всичко необходимо за една бърза мобилизация. По едно врѣме Сиврия настояваше да се прѣнесе и центра на каазата отъ Пашмаклѫ въ Паласъ, като по-близко и по-безопасно за него мѣсто, ала мнозинството отъ населението въ каазата, а особено помашкото, недопусна да зематъ подмощие влиянието и искането на агата. Задъ склада е самото село Паласъ, което състои отъ двѣ села: Горенъ Паласъ и Доленъ Паласъ, и двѣтѣ заедно отъ около 300 кѫщи.
Арда тукъ е малководна като всѣка планинска рѣка. Гази се прѣзъ всичко врѣме на годината, но за въ случай на порои, пакъ сѫ построени мостове, а въ Родопитѣ по всички по-главни пѫтаща такивато сѫ сводови, каменни, тѣсни колкото силомъ да се разминатъ два добитъка безъ голѣми товари, но въобще извънредно трайни и устойчиви. Всички сѫ работа за мѣстни български рѫце и техника. Като се мине рѣката, пѫтьтъ продължава въ политѣ на отсрѣщния склонъ, въ дъното на който клокочи малко долче, наричано Пискюллю-дере, що води началото си отъ билото Елидже. Около два километра на длъжъ долчето образува отворена долинка съ ливади и градини, а послѣ постепенно се стѣснява, дѣто водата му шумливо, пискливо се тласва изъ змиевидно тѣсно канаристо ущеле, обрасло съ чудна букова гора. Пѫтьтъ се мушка изъ тия стройни букаци току-що до самото течение на пѣнливата и кристална вода. На около 7 километра отъ Паласъ е селцето Пискюллие, тоже пръснато и разхвърлено изъ рътлинкитѣ и гънкитѣ по една, двѣ и повече бѣдни кѫщурки. Земята тукъ е извънредно бѣдна, сипеста и отъ ронливъ пѣсъчникъ, който постоянно се сипе и оголва отъ пороитѣ, и само издържливата и търпелива рѫка на помакътъ съ голѣми усилия я запазва и обработва, до колкото може. Населението въ тая покраинка е крайно бѣдно, може се каза мизерно толкова, колкото може си прѣдстави човѣкъ. Додѣто да се измине дол и в ката, пѫтницитѣ на всѣка крачка се задържатъ отъ полуголи, изсъхнали като скелети човѣшки фигури, дѣца и жени, които съ жаловитъ прѣсипналъ гласъ подаватъ рѫка: ми́же, дай ми лéбеац! Човѣку се свива сърдцето, когато гледа тия окаянни сѫщества, безропотни и прѣвити подъ своята жестока сѫдба, що за животъ е това. Причинитѣ за мизерията на тая нещастна покраина, единствена въ срѣдището на Родопитѣ по своето тъй оголено население, сѫ двѣ три. Населението е гѫсто, земя годна за работене досущъ малко има и то крайно изтощена, а главното е, че покраинката е въ районътъ на единъ безчовѣченъ властелинъ — Исеинаага Кочоолу, който е бѣженецъ отъ с. Тъмрешъ, засѣдналъ въ началото на освобождението тукъ, а сега милионеръ и съ непоклатно влияние прѣдъ Гюмюрджинскитѣ и Одрински турски власти. Кочоолу съ своитѣ срѣдневѣковни ангарии, межии, чудновати десятъци и заграбване и имотъ, и животъ на тия нещастници, ги е докаралъ до такъвъ халъ. Щастие рѣдко, необикновено е, ако едно сѣмейство сполучи да си припечали една кравичка или двѣ три овчици и нѣкое кило храна въ домътъ си. Гладътъ тукъ на-
9
стѫпва по единъ обикновееъ редъ още въ самото начало на зимата, а прѣзъ пролѣтьта и лѣтото, до когато да узрѣятъ скѫдниттѣ храни, главна, па може се каже, и единствена храна е на тия хора буренътъ, размѣсенъ съ малко царевично брашно и сваренъ на огънъ. Турската власть е нѣма и хладнокръвна зрителка къмъ тия свои парии, както е нѣма и жестока и къмъ всички свои поданици въ земята си
Слънцето се вече наклоняваше къмъ заникъ, когато стигнахме на върха Елидже. Това е проходъ, малка сѣдловина на второто по-малко било въ южнитѣ Родопи (главното и голѣмото е въ севѣрнитѣ склонове, дѣто се дѣлятъ Ардинитѣ отъ Маричинитѣ води), що излива отъ вододѣла Олуяйла надъ р. Мѣста, отива къмъ изтокъ и достига планината Чаталъ-кая между Софолу и Дедеагачъ. То е по-ниско отъ главнитѣ бѝла — западното и севѣрното — и дѣли водитѣ на Арда отъ тия за Бѣло море. Прѣзъ Елидже прѣсича главниятъ пѫть отъ Ардината долина за Бѣломорската равнина, собствено за Скеча, Шарѫ-шабанъ и Кавала.
Изгледътъ отъ Елидже е великолепенъ. На срѣща Елидже къмъ югъ се издигатъ въ видъ на полукрѫгъ Демирджикскитѣ върхове съ отвѣсни канари и чуки отъ най разновидни форми. Между тѣхъ и Елидже захващатъ водитѣ на Елидже-дере и се образува една хлътната долина въ видъ на чорупка съ излазъ къмъ изтокъ. Подъ самитѣ Демирджикски върхове но ребрата на склона подъ увиснали чуки сѫ се образували дребни полянки, по които се ширятъ като птичи гнѣзда пръснати купчинки помашки кѫщурки. Тѣ сѫ часть — колибаци отъ помашкото село Демирджикъ, централната часть отъ което остава задъ върховетѣ, обърнато къмъ юго-изтокъ. Демирджикскитѣ върхове сѫ склонъ отъ главното бѝло Елидже — Олуяи́ла, а проходътъ Елидже е тъкмо въ дъното, дѣто се отдѣлятъ тѣ — източната имъ площь. Цѣлата долина до самитѣ върхове е обраснала съ буйна папръть, по-висока отъ човѣшки ръстъ, и вѣковни букови и дѫбови дървета. Борове само по върховетѣ надъ Демирджикъ тукъ тамъ се съзиратъ, сгушени помежду канаритѣ и букацитѣ. Ниви и ливади съвсѣмъ малко се виждатъ, а това показва, че на широко пространство тукъ сѫ останали малко хора да живѣятъ. Такива противоположности въ Родопитѣ не сѫ рѣдки. Додѣто по нискитѣ долини и котловини сѫ гѫсто населени, високитѣ рътове и билàта сѫ почти безлюдни. Отсамнитѣ урви, обърнати съ лице къмъ югъ, на Елидже сѫ обрасли повече съ дѫбъ, па изобщо и отъ тукъ до Бѣломорската равнина дѫбътъ постепенно измѣстя букътъ, затова и отъ Елидже къмъ югъ настѫпва царството на козитѣ и дивитѣ свинета.