Тъмраш

Ангел Вълчев

 

8. „Тъмрашката република”

 

а) Безвластието в „непредадените” села

б) Завръщането на тъмрашлии

в) Борбата против турчина Мехмед бей

г) Бездействието на румелийското правителство

 

Под натиска на Англия и Турция западните сили не признаха Санстефанския договор и свикаха конгрес в Берлин. На 30 юли (ст. ст.) 1878 година бяха обявени и решенията на Берлинския договор. Съгласно тези решения на територията на нашата страна се създаваха самостоятелно Княжество България и автономна Източна Румелия.

 

Северната граница на „автономията” вървеше по билото на Стара планина, а южната — по Доспатските балкани — връх Перелик — превала Рожен — Преспанския дял — по Чам дере и по течението на река Арда, покрай Кърджали отиваше на изток. Цялото корито на река Въча, а то значи и цялата бивша Рупчоска нахия, не само с Тъмраш, но и с всички останали села до Мугла — Триглау — Борино оставаше в Източна Румелия. Трябваше само по определената линия да се поставят въоръжени постове и границата се очертаваше не само на карта, но и „де факто”.

 

Трябваше да се поставят постове! Но кой да ги постави? Турция веднага след Берлинския договор разстави своите военни гарнизони по Неврокопско и Кърджалийско, които изпратиха и свои предни постове по граничната линия. Отсам границата обаче нещата не стояха така. Руските части, като разгромиха сенклеристите и ги изтласкаха зад демаркационната линия, скоро напуснаха България. Оставаше тази задача да изпълни Източна Румелия. Но тя току-що се създаваше и нямаше ни армия, ни полиция, ни администрация. Временното руско управление се главоболеше повече за други неотложни работи в самия Пловдив, а не за постовете по границата.

 

224

 

 

 

а) Безвластието в „непредадените” села

 

И така, южната граница на Румелия остана открита. Южно от Тъмраш се създаде особено положение. Селата, които се намираха в коритото на Въча, останаха безвластни, никому неподчинени, непредадени. Постепенно тези „непредадени” и „непокорени” села се превръщаха в особено, самостоятелно „царство”, без министри и царе, без султани и кадии, без бирници и полиция. Гръбнакът на това „царство” бяха българите-мохамедани. Те заявяваха, че не признават никаква власт — ни българска, ни турска, ни руска. И постепенно в чертите на Източна Румелия се оформи „особена държавица с неопределени граници”. [1] Тук, в земите на тази „държавица”, бяха и тъмрашлии.

 

Безначалието в този район си показваше рогата още когато бяха руските войски в България. Нападения, обири, насилия ставаха и в християнските, и в мохамеданските села. Затова руското командуване възложи охранителните задачи на полковник Панкрастов, командир на Терско-горския полк, [2] но русите и сега не влязоха в крайграничните села [3] и скоро тези села пропищяха. Депутациите търчаха една след друга в Пловдив, за да искат въоръжена охрана, но нито руското командуване, нито румелийското управление чуваше гласа им.

 

Най-после една „доброволческа боса команда” [4] от 30—40 души начело с Петко войвода през юли 1878 година се установява в Чепеларе. Тя беше изпратена от тайното дружество „Единство” със задача да подчини селата в коритото на Въча. [5]

 

В скоро време четата на Петко войвода нарасна на 200— 300 души. Един от първите помощници на Петко войвода беше сотирският харамия поп Тодор Милкин. Формиран беше и щаб. „Извъртени” бяха и два „априлски” черешови топа и четата се зае да усмирява безвластните райони в планината.

 

Първата експедиция бе направена на 6 октомври 1878 година в района на Мугла, където по сведение на капитана, имаше големи помашки чети. Срещният бой стана между

 

 

1. Константинов, Хр. „Из Родопите”, сп. „Период, сп.”, 1899, бр. 60, стр. 908.

 

2. Очерк ... 123 Козловски полк ..., стр. 80.

 

3. Буршиер. сп. „Мисъл”, 1894 г., кн. 6, стр. 561.

 

4. В. Дечев, „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 73.

 

5. Сп. „Периодическо списание”, 1899 г., бр. 60, стр. 904.

 

225

 

 

Широка лъка и Мугла. Пламна по обед и трая до вечерта. [1] Четата на капитана попадна в засада на една гола поляна, държа се до настъпване на нощта, след това отстъпи към село Гела.

 

След два дена в Гела пристигнаха пратеници от околните села, които заявиха, че не желаят да се бият, а искат да живеят в мир и дружба с вековните си съседи от християнските села. Стига се до разбирателство и четниците от двете страни се разотидоха по селата. [2]

 

Няколко дена по-късно обаче някаква криминална шайка нападна село Върбово. [3] Петко войвода беше в Чепеларе, но като се научи за това нападение, реши да овладее селата Брезе и Бедан, където предполагаше, че се укриват нападателите. Събра четата и потегли нощем.

 

Той раздели четата на две — авангард, начело с поп Тодор, и главни сили — предвождани от самия него. Напред изпрати специални разузнавачи 4—5 души начело с Ламбри Мерахлии. Но и българо-мохамеданските комити не спяха. Техните постове плениха, а след това и убиха разузнавателната група на Мерахлии. Като заеха удобна позиция по билото на Кум Гидик, българите-мохамедани спокойно дочакаха авангарда на поп Тодор и го обсипаха с куршуми. Авангардът завърза бой, но скоро попът разбра, че работата става дебела, и реши да спре.

 

Пристигнаха и главните сили начело с Петко войвода. „Топът” гръмна, но кантарьовата кукуда не можа да изплаши никого. Боят трая два часа. Четата на Петко войвода бе обкръжена и едвам се измъкна от полесражението, като остави шестима убити и десет ранени.

 

Останалите четници се спасиха „по единично” и кой след ден, кой след два, без шапки, без цървули, а поп Тодор и без калимявка се завърнаха в Чепеларе. [4] С това завърши и последният опит да се присъединят „непокорените” села с въоръжена сила.

 

След боя при Кум Гидик мнозина Петкови комити напуснаха четата. Неблагополучно се развиха нещата и около самия войвода. Русите полагаха усилия да създадат мир и

 

 

1. Константинов Хр. — „Из Родопите”, „Период, сп.”, 1899 г., 60, стр. 904.

 

2. Пак там.

 

3. В. Дечев неправилно пише, че това станало в края на м. август. Виж „Миналото на Чепеларе”, стр. 76.

 

4. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 75—76.

 

226

 

 

тишина, за да не дават претекст на международната комисия, настанена в Пловдив, и на западните страни да се намесват във вътрешния живот на Румелия. Действията на Петко войвода не бяха в съзвучие с тази тактика на руското временно управление. И руското командуване заповяда на командира на ротата в Орехово да арестува Петко войвода и го докара в Пловдив. Ротата изпълни заповедта. Поради настоятелните молби на селяните от Малево, Чепеларе, Широка лъка и др. войводата бе освободен. Но с това беше сложен край и на въоръжените сблъсквания в Родопите.

 

След неуспешните опити на доганхисарския комитет сам да реши въпроса „непредадените” села още повече се обособиха в самостоятелна „държавица” без султан и министри. Те заживяха свой, особен и самобитен обществен живот. При тях не действуваха законите на никаква власт.

 

Седалището на това особено „царство” най-напред беше в Настан, после в Триград, след това в Михалково. [1] Самото движение на „столицата” е ярък показател, че всеки местен големец е дърпал чергата към себе си. Достатъчна бе малка намеса, за да капнат „непредадените” села сами в кошницата. Но кой да се намеси, когато между Русия, от една страна, и Англия и Турция, от друга, все още се водеше борба за характера на Източнорумелийското управление.

 

Безвластието продължава до пролетта на 1879 година. Никой за нищо не ги търси и те никого не търсят. Орат и копаят, косят и вършеят, доят и крадат и никому нищо не дават. „Без министри и директори, без бирници и данъци, без закони и висши разпоредби.” От време на време местните големци се опитват и сдумват, но това още не е никакво управление. Работите си вървят „изоглавени на йова.”

 

Кои села образуваха това особено „царство?"

 

Отначало тези села бяха 19. От тях 14 бяха разположени вдясно от река Въча. Те влизаха в Рупчовската нахия. Останалите 5 села бяха вляво от река Въча и до Освобождението се числяха към Пещерска околия. Рупчоските села, изброени в официалната статистика на Източна Румелия, бяха: 1. Грохотно, 2. Гьоврен, 3. Мугла, 4. Триград, 5. Кестенжик (Кестен), 6. Беден, 7. Михалково, 8. Балабан (Ягодина), 9. Чуреково, 10. Осиково, 11. Петвар, 12. Лесково. 13. Брезе, 14. Настан. [2] Всъщност те бяха 13, а не 14, защото Петвар неправило

 

 

1. Хр. Константинов — „Непокорените села”, кн. 1 стр. 3.

 

2. Официална статистика на източно румелийското население, Пловдив. 1880 г., стр. 88. Това е първото преброяване след Освобождението.

 

227

 

 

е показано тук. При преброяването жителите на село Петвар се записаха към Източна Румелия. [1]

 

В числото на селата от Пещерска околия влизаха: 1. Селча, 2. Чиликли (Стоманово), 3. Дьовлен (Девин), 4. Карабулак (Борино), 5. Наипли (Попово). В статистиката и литературата името на Чиликли не е посочено, но проучванията показват, че и то е било с „непредадените”. То се намира южно от Селча и не е записано в никакви списъци на Румелия. [2]

 

В числото на „непредадените” не са посочени и някои махали, но и те влизат тук, защото се числяха към по-големите села, където бяха и общините им.

 

Ако прекараме една мислена граница на местността между тези села и Източна Румелия, то тази граница се очертава така: вр. Модър — вр. Голица (Ушите), Маркова чука, Комаров камък, и от там се спуща до коритото на река Въча. Всички села, останали на юг от тази граница, влизаха в „непредадените”. Изключение прави само Петвар.

 

Хр. п. Константинов неправилно отначало включи и Черешово. Неправилно постави Петвар в коритото на Тъмрашка река. За да може читателят да добие точна представа за тези села и махали, за големината и възможностите им. даваме таблица. (Виж. приложение № 2).

 

Четири от показаните в таблицата села, а именно: Тъмраш, Брезовица (Палас кьой), Черешово и Петвар, а според някой данни и Осиково до 1880 година, са предадени и броени към Източна Румелия, а от 1881 година отново отиват с „непредадените”.

 

Някои румелийски управници твърдяха, че тези села не са нужни на Румелия, защото няма какво да се вземе от тях. А каква бе истината? Какво можеха да дадат тези села на Румелия?

 

В изброените 21 села (без Стоманово) имаше 2476 къщи. В 1872 година те са плащали 83 735 гроша вергия, 240 300 гроша десятък, 141 108 гроша беглик, или всичко 465 143 гроша данък, което в 1887 г. се равняваше на 4 600 лева български пари. [3]

 

Посочените цифри обаче съвсем не показват възможностите на тези села. И българите-християни, и българите-мохамедани

 

 

1. Официална статистика на източно румелийското население, Пловдив, 1880 г., стр. 16. Това е първото преброяване след Освобождението.

 

2. Пак там, стр. 70.

 

3. Xр. п. Константинов — Непокорените села, кн. 1, стр. 11.

 

228

 

 

укриваха от турските власти действителните доходи, за да не плащат данъци. Според Хр. п. Константинов в тези села е имало 60 000 овце и кози. Но тук са включени само броените в селата, а голяма част от овцете зимуваха в Беломорието и са броени там. Как местното население криеше числото на овцете, показва и фактът, че в цяла Рупчоска околия през 1879 година са показани само 405 овце, а в 1880 година са намалени на 304 броя. [1] В същото време в Конушка околия (Асеновградска) са показани 14 000, а в Пловдивска — около 4 000 и т. н.

 

Доколко са „точни” показателите по данъците, показва и следният факт: в 1866 година село Тъмраш брои 300 къщи, а плаща 11 256 гроша данък, докато село Палас кьой (Брезовица) брой 20 къщи, а плаща 10 256 гроша данък. [2] Излиза, че тъмрашлии са криели от турската власт не половината, а девет десети от действителните приходи. Всъщност в „непредадените” е имало не по-малко от 200 000 овце и кози, ако не и повече.

 

Работата обаче не бе до данъците, които Румелия губеше от тези села. Въпросът имаше дълбок политически, национален, народностен смисъл. Тъкмо това не виждаха или не искаха да видят късогледите управници в Пловдив. „Непредадените” села не смятаха да се делят от Румелия. За тях всичко беше въпрос на време, но цялата работа бе в това, кой ще ги управлява, дали местни, познати мухтари и аги, или доведени и натрапени външни люде, дали ще бъдат оставени да се развиват свободно, или ще бъдат притеснявани заради греховете на малцина по време на смутните априлски дни и войната.

 

През пролетта на 1879 година Източна Румелия е разпределена на 6 окръга и 48 околии. Пловдивски окръг е разделен на 6 околии: Пловдивска, Конушка, Карловска, Овчехълмска (Голямоконарска), Кричимска и Рупчоска, със седалище в Широка лъка.

 

При новото административно деление от Рупчоска околия са отнети някои северни общини и дадени на Конушка околии, но всички други села в коритото на Чая и Въча, в това число и „непредадените”, са включени в границите на новата Рупчоска околия. С Указ № 55 от 10 май 1879 година за околийски началник в Рупчос е назначен Григор Попов, буден и авторитетен родопчанин от село Широка лъка. [3]

 

 

1. В-к „Марица”, 1881 г., бр. 301 от 1 юли.

 

2. ЦДИА — ф. 161, оп. 3, а. е. 1053, л. 1.

 

3. В-к „Марица”, 1879 г., бр. 83, стр. 5.

 

229

 

 

С назначаването на Григор Попов за управител в околията най-после работата поема друга посока. Българите-мохамедани познаваха своя земляк и думата им минаваше. Съгласен беше и Ахмед ага Тъмрашлията. Ех, на стария рупчоски управник може и да не му било всичко по сърце, но по-добре един земляк от Широка лъка, с когото си имат ош-беш още от креди, отколкото някакъв натрапен филибелийски чужденец.

 

Изглежда, Ахмед ага предварително бе дал съгласието си, защото „лицата, които действуваха да бъде назначен Григор Попов, настояват за негов помощник да бъде поставен Ахмед ага.” [1] Такова едно решение би било най-приемливо. То отговаряше на новите исторически условия и съдействуваше за използуване макар и временно влиянието на стария рупчоски деребей. То би съхранило добрите отношения между българите-християни и мохамедани в Рупчос.

 

Хубаво, ама в Пловдив правят други сметки. И работата се обръща с главата надолу само за 20 дена. На 15 май 1879 година от Цариград в Пловдив пристига новоназначеният от султана Алеко Богориди (Алеко паша) за губернатор на Източна Румелия. Още не слязъл от файтона, той започва да нарежда и въвежда ред и власт по свой терк. На 29 май 1879 година той отменя Указа на руския генерал-губернатор от 10 май и прави ново административно деление. Въз основа на издадения нов Указ № 3 рупчоският общественик Григор Попов е уволнен и на негово място за околийски началник е назначен турчинът Мехмед бей Кара Кехайолар, който до този момент е началник в Карнобат. [2]

 

Без да знае нищо от миналото на българите-мохамедани и техните отношения с истинските турци, новият румелийски управител Алеко паша твърдеше, че щом в „непредадените” села има асановци и ахмедовци, то най-лесно и най-демократично е на тях да бъде пратен за управител един турчин. Всъщност уволнението на Григор Попов и ашладисването на карнобатския довереник беше продиктувано от чисто роднински интереси и съображения.

 

Мехмед бей бе зет на прочутия пловдивски големец Исмаил бей, който имаше тесни връзки с румелийските управници. Така или иначе, „този 45—50 — годишен мъж, едър, шишкав, с обло и мургаво лице, големи очи, подстригани мустаки и

 

 

1. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 98.

 

2. В-к „Марица” 1879 г., бр. 86. В. Дечев неправилно пише, че Мехмед бей е назначен на 24 май с Указ № 1. С този Указ са назначени само окръжните управители.

 

230

 

 

бръсната брада” [1] пристигна в Чепеларе. Да беше само той външен управник — с мед да го храниш, ами той поведе със себе си две-трети от служебните хора на околията. Най-напред доведе трима ратаи от чифлика на бабалъка си — един българин католик за разсилен и двама цигани за стражари. Сетне Мехмед бей доведе и назначи за съдебен комисар собствения си брат Садък бей. За надзирател, домакин и ключар на затвора назначи негов гавазин, турчин от Пловдив — Ахмед ага Исеинов. За писар — друг турчин — Хафьз Селим. За ковчежник — хаджи Хасан, пак от Пловдив и пак турчин. За финансов надзирател — Ахмед ефенди Салихов от Пловдив. И на края за разсилен — Бекир ефенди, пак турчин, пак от Пловдив, и шурей на ковчежника Хаджи Хасан. Същият тоя Бекир ефенди ненавиждаше в душата си всички българи-мохамедани и християни. По-късно бе убит от македонските революционери заради шпионаж в полза на Турция.

 

Представете си как българите и християни, и мохамедани от Рупчос ще посрещнат тия доведени управници, когато до Освобождението не даваха на пловдивските турци да припарят от село Сотир нагоре. Представете си как Ахмед ага Тъмрашлията ще посрещне тия управници, когато и баща му, и той цели 50 години не се покоряваха на пловдивските управници в турско време, а камо ли сега. Още повече че самият Ахмед ага очаква да стане помощник на Григор Попов. И това, което пише Дечев, че „Ахмед ага се много ядосал, когато научил, че Григор Попов е уволнен и за рупчоски околийски началник е назначен Мехмед бей.” [2] е напълно обяснимо.

 

Още като пристигна Мехмед бей пренесе седалището от Широка лъка в Чепеларе. Това още повече настрои „непредадените” села срещу него, защото за най-малката бележка трябваше да прехвърлят Персенк и от коритото на Въча да ходят в Чепеларе. Против установяване на седалището в Чепеларе се обявиха много села и от Долния Рупчос — Бойково, Дедево, Лилково, Ситово, Плочник, Чурен и др. [3]

 

При този развой на нещата изгледите за присъединяване на „непредадените” 17 рупчоски села станаха много мрачни. Все пак през лятото на 1879 година бе направен първият опит. При тръгването си от Пловдив Мехмед бей даде дума

 

 

1. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 99.

 

2. Пак там, стр. 127.

 

3. Дневници на постоянния комитет за 1879—80 г., Соф. 1890 г. кн. 1, стр. 44.

 

231

 

 

на румелийските управници, че в най-скоро време ще уреди въпроса с отцепените села. И наистина щом пристигна в Чепеларе, той написа едно послание и с нарочна делегация го проводи при главатарите в коритото на р. Въча. Делегацията стигна до Беденските бани, но по-нататък не я пуснаха. В един разговор с хаджи Мустафа Кюлюнк, „войводата” на Беден, те изложиха мисията си, предадоха 2—3 броя от посланието си и се върнаха обратно. Хаджи Кюлюнк ги изпрати с думите: „Пък ние ще се сберем, ще си помислим, ще си подумаме какво да правим и след това ще ви проводим хабер.” [1]

 

Наистина, след няколко дена в Триград беше свикано разширено събрание, на което присъствуваха около 100-на по-видни представители на „непокорените” села, с цел да решат какво да правят. Събранието трая два дека. Почетен председател беше Ахмед ага Тъмрашлията. Още отначало изказванията протичаха бурно и хората с голям интерес очакваха думата на Ахмед ага. Старият рупчоски управник обаче разочарова местните големци. Той стана и каза:

 

— Тъмраш изгоря. Сега тъмрашене, голи, боси и гладни са пръснати като пилци по всички села. Аз желая Тъмраш да се възстанови и тъмрашци да се предадат и върнат в селото си. Ще се върна и аз в Тъмраш, когато си построя нов подслон. Пък какво трябва да правят другите села — отказвам се да давам съвет. Сега в Рупчос са хилбелии (пловдивчани), пък какво ще стане по-нататък, не мога да ви кажа. [2]

 

В думите на Ахмед ага личи не само лична носталгия, но и жалбата на всички тъмрашлии към родното село. С тези думи Ахмед ага фактически остави събранието в безпътица. Но разискванията продължиха още по-бурно и на края събранието реши: за сега да не се подчиняват никому, а да си изберат един съвет от трима души, който да управлява „непредадените” села. Тази тричленка стана нещо като „правителство”. В нея влязоха х. Хасан от Триград, х. Мустафа Кюлюнк от Беден и Молла Еюб от Мугла. [3]

 

С други думи събранието изигра ролята на своеобразен „парламент”, който от своя страна излъчи „правителство”.

 

 

1. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 128.

 

2. В. Дечев — Пак там. Тези данни Дечев е вземал от х. Кюлюнк при срещата с него в 1905 г., а х. Кюлюнк е един от тримата управници на „непредадените” и личен дост на Ахмед ага.

 

3. Пак там ... стр. 129.

 

232

 

 

Според Хр. п. Константинов Триградлията е бил главен началник. Братът на Ахмед ага — Смаил — е бил избран за жандармерийски началник, а друг помак за бирник. [1] Тези данни Константинов взема от една дописка от в-к „Марица” [2].

 

 

б) Завръщането на тъмрашлии

 

През всичкото време, когато в коритото на Въча ставаха тези събития, тъмрашлии не бяха в селото си. Историческата обстановка им наложи от зимата на 1878 година до лятото па 1879 година да бъдат в изгнание. Както вече видяхме, една част останаха в южните склонове на Родопите, по-специално южно от село Арда в местността Топалско, а много семейства по време на Освободителната война се укриха в близките села — Михалково, Чуреково, Триград, Девин, Мугла в своите близки, роднини, приятели или по чужди капии. След като техният отред, който беше над селото, бе разбит на Маркова чука и при чифлика на Ахмед ага, мъжете също се разпиляха при семействата си.

 

Една част от онези, които бяха забягнали чак в Беломорието, също се върнаха и настаниха по селата в коритото на Въча. С тях бяха и Караходжовите братя — Ахмед, Смаил и Адил. Ахмед ага бе настанил семейството си в Триград и следеше внимателно развоя па събитията.

 

Тук, по девинските села, някои тъмрашлии се хванаха ратаи, други помагаха па близките си и край тях поминуваха, трети с последни усилия свъртаха стоката си, докарана от Беломорието. Всеки чакаше сгоден час, за да се върне в родното село Тъмраш.

 

Завръщането обаче се възпрепятствуваше от две обстоятелства: първо — от руското командуване в Пловдив, второ — от руската рота, настанена в Тъмраш. През това време по цялата граница напираха бежанци, повлечени с армията на Сюлейман паша. Те искаха да се връщат в изоставените си домове. [3] Англия и Турция използуваха тези бежанци, за да създават допълнителни трудности на Румелия. Това принуди

 

 

1. Според Хр. п. Константинов Ахмед ага бил избран за председател. Виж сп. „Период. сп.”, 1899 г , бр. 60, стр. 908.

 

2. В-к „Марица”, бр 310 от 11 август 1882 г.

 

3. М. Маджаров — „Източна Румелия”, Соф., 1925 г., стр. 186—187.

 

233

 

 

временното руско управление да издаде закон, по силата на който можеха да се върнат само онези бежанци, които нямат престъпления през Априлското въстание. [1] А тъмрашлии, макар и по заповед, бяха замесени в потушаването на въстанието. И това ги възпрепятствуваше.

 

Но ако не беше руската рота в Тъмраш, те пак можеха да се завърнат, защото селото им беше край границата, далече от пострадалите села, и нямаше с нищо да нарушат живота и реда в Румелия. Присъствието на руската рота обаче ги принуждаваше да чакат.

 

След събранието в Триград, през лятото на 1879 година, когато и ротата бе напуснала селото им, тъмрашлии, които бяха разпилени по селата в коритото на Въча, се завърнаха в селото си. Един ден се събират на Чатал улук, при чифлика на Ахмед ага и оттам вкупом потеглят за Тъмраш. „Когато пристигат в селото и виждат, че от къщите им са останали само почернели и полуразрушени зидове, стотици жени и деца зацирикали и запищели от скръб.” [2]

 

Те и преди знаеха за опожаряването на селото, но сега, като се изправиха пред черните и срутени довари и пепелища след година и половина изгнание, пред очите на мнозина притъмня. Положението им наистина бе тежко. Селото изгорено, в полето не е хвърлено зърно, ливадите некосени, ниви никакви, облеклото им е на гърба, а храна и топливо — никакви. Нищо няма, а зимата тропа на изгорените порти. Върховете около Тъмраш се издигат на 1800 метра и снегът ги затиска още по октомври.

 

Мнозина нарамиха торби и тояги и тръгнаха по просия. Изправени пред суровата зима, без покрив и с празни хамбари, тъмрашлии се нуждаеха от помощ. Кой ще ги види и чуе в тия часове? Ще ги видят пак онези техни братя и съседи, с която бяха живели и другарували векове, които са видели и добро от тях. Първи се притекоха селяните от Лилково. И мохамедани, и християни. [3] Много лилковци даваха на просяците съдове, облекло, цървули, жито, брашно. Десетки мъже ходиха да секат, бичат и влачат дървен материал от Ходжовото дере, от Бей бунар и от Усипите срещу Коронтината, за да помагат в строежа на къщи и колиби в Тъмраш.

 

 

1. Тодоров Горан — „Временно руско управление през 1877—1879 г.”, Сф., 1958 г., стр. 314.

 

2. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 129.

 

3. Пак там.

 

234

 

 

В скоро време бяха прибрани на сушина първите стотина семейства. Караходжовите братя — Ахмед и Адил — се завърнаха. Семействата си те оставиха през зимата на 1879—1880 година в девинските села, но те се върнаха и започнаха да строят нови конаци. И като ги завършиха, на следното лято, доведоха и семействата си. Само Смаил ага не се завърна вече в Тъмраш, а си построи къща в Беден и остана там. После се пресели в Пашмакли (Смолян).

 

Правителството на Източна Румелия отпусна на тъмрашлии парична помощ. [1] И макар тя да бе малка, все пак стопли душите им, защото видяха в нея подадена десница.

 

Постепенно селото се съживи. В мизерия и неволи все пак хората прекараха зимата, а напролет къде с мотики, къде с рало засяха нивите си. Полека-лека стъпиха на крака. И когато в 1880 година в Източна Румелия стана преброяването, заедно с Черешово и Брезовица Тъмраш също дойде към Пловдив. [2] Тогава селото наброи 120 къщи, 144 семейства; 732 жители, 364 мъже и 364 жени. [3]

 

Самото преброяване беше и официалното им преминаване към Румелия. С това се слагаше едно добро начало на бъдещето им. Като се спират на този факт, Дечев и Константинов считат, че „предаването на селата начело с Тъмраш се дължеше само на Ахмед ага, но не и на Мехмед бейовото послание. [4]

 

Както и да е, но в 1880 година Тъмраш мина към Източна Румелия и формално, и „де факто”.

 

Румелийските чиновници свободно ходеха в Тъмраш да вършат своята служебна работа. Тъмрашлии не признаваха само Мехмед бей за управник на нахията. И не пущаха неговите чиновници в селото си.

 

 

в) Борбата против турчина Мехмед бей

 

Всички българи — християни и мохамедани, открито заявяваха, че искат да се управляват от местни хора, родопчани, а не от докарани, натрапени и „ашладисани” чужденци. Но волята на румелийските управници беше друга. И Мехмед бей,

 

 

1. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 129.

 

2. Дечев поставя и Осиково в предадените, но това не бе истина.

 

3. Официална статистика на източно румелийското население, стр. 83.

 

4. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 129.

 

235

 

 

и неговите приближени седяха в Рупчос и управляваха както и преди Освобождението.

 

Това дразнеше родопчани от двете части на нахията — в коритото на Въча и в коритото на Чая. Но тъмрашлии първи не изтраяха и „вдигнаха глава”. Скандалът стана на нивите в Коротина. В Румелия събираха десятък, както и преди Освобождението. Чиновниците обикаляха селата, брояха снопите, вземаха номуне (проба) от един сноп, за да определят данъка.

 

Финансовият чиновник, като броеше снопите в Тъмраш, откри и 100 скрити снопа. Глоби собственика. Това предизвика скандал. Намесиха се и други тъмрашени. Започна словестна кавга, която завърши с юмруци, и накрая чиновникът с разкървавена глава беше изгонен от селото.

 

Мехмед бей веднага изпрати от Чепеларе 5—6 души стражари със задача да арестуват виновните и да ги доведат. Това още повече озлоби тъмрашлии. Те посрещнаха стражарите с насочени пушки и ги прогониха като пилци. А след това отказаха да се подчинят на Мехмед бей. Пак се отцепиха от Чепеларската рупчоска нахия и отново се присъединиха към „непредадените” села. С тях тръгнаха пак и Брезовица, Петвар и Черешово.

 

На пръв поглед случката с тия дяволски сто снопа не е чак толкова голяма. Но това бе само външно. Работата не бе толкова в снопите, колкото в самото неподчинение на тъмрашлии към Мехмедбейовото управление. Тия хора бяха живели векове с други порядки, с други нрави, откъснати в планината, управлявани векове от неписани нравила и закони, от местни планински традиции на непокорство пред чужденците.

 

Укриването на снопи, овце, кози и пр. е стара и престара традиция, нещо и морално, и нормално в нравите на планинците през цялата епоха на османското владичество. Как иначе да се спасят от поробителя освен с надхитряване и укриване? Та те водеха по общинските регистри момчетата с женски имена, за да не дават войници, а сега някакъв си Мехмед бей и неговите палета щели да им се налагат, да им броят и скритите снопи! На всичко отгоре ще им насочват и пушки. Това бе нещо невероятно за тях и те незабавно скъсаха с него.

 

Разбира се, като се отцепиха, тъмрашлии сбъркаха, направиха глупост, историческа грешка, но народът казва за такива минути „ядът е от меда по-сладък”. Та нима малко села

 

236

 

 

у нас при такива случаи са напущали пределите на една община или една околия и са отивали в друга?

 

За да се разбере, че тъмрашлии бягаха преди всичко от Мехмед бей, трябва да знаем, че цялата Рупчоска нахия негодуваше от него. През 1881 година вестник „Народний глас” печата една дописка, в която открито се казва, че „Мехмед бей и Мехмед ефенди не си гледат работата, че Мехмед бей работи само половин час в денонощието, че не знае хала на хората, а само ги притиска”. В тази дописка още пише:

 

— Ако господин околийският началник в годината поне веднаж да беше обиколил селата, то не щяхме преди десет дни да видим, че няколко села от околията ни отблъснали постоянния контрольор, когато последният им предлагал заедно с другите данъци да плащат и Департаменталния налог и тия села изрично отказали да плащат и Департаменталния данък. Така пратения контрольор по десятъка в село Чурен бил изгонен от българите-помаци на това последно село, като се провъзгласили за непокорни на тукашното управление и се присъединили с непредадените на областта села: Следователно ето разстройството на околията. [1]

 

Обърнете внимание, село Чурен тогава е смесено от мохамедани и християни. Но и това не е всичко. Селяните в Рупчос виждат всички беди в околията в тоя „ашладисан” Турчин Мехмед бей. Ситовските овчари Димитър Божков и Дафчо Каракашев били нападнати от разбойници. Дафчо бил кълцан с нож по главата, после закарали овчарите в хвойненското „Дълбоко дере”: мъчили ги, съблекли ги и взели дрехите им. Забрали им и 130 овни и овце. Авторът на дописката заключва: „Ето, господине редакторе, къде отива сиромашкия труд, когато началникът ни е турчин, който не жали трудът на българите.” [2]

 

Дедевци пишат: „Околийският ни началник не си изпълнява длъжността, както преписва закона. Отдавна време той не се е видял да излезе по околията. Преди няколко дена, когато кметовете и старейшинския съвет се бяха събрали в Чепеларе да избират асесори (заседатели), той не си подаде лицето пред събранието.” [3]

 

През 1883 година Хр. п. Константинов минава през Чепеларе и ето какво пише в своя пътепис:

 

 

1. В-к „Народний глас”, 1881 г., бр 212 от 4 август.

 

2. Пак там — 1882 г., бр. 340 от 6 ноември, стр. 4.

 

3. Пак там — 1883 г., бр. 387—388 от 23 април.

 

237

 

 

„Населението на Рупчоската околия, както се каза и по-горе, е чисто българско, разделено на две вероизповедания: християнско и мохамеданско. Румелийското управление е своята заслепена отстъпчивост е отишло дотам, щото явно е нарушило изричния смисъл на чл. 22 от Органическия устав, който постановява да се въвежда в управлението езикът на относителното болшинство от местното население. Вместо да се възползува от тоя член, упражнението на който щеше да има благотворни сетнини по делото на възраждането на събратята българи-мохамедани, то прогласи тая околия за смесена, т. е. за турско-българска. Разумява се, по тоя начин то взема вярата вместо народност и език и редом с въвеждането на българския език въведе като официален и турския, непознат ни най-малко за населението. С това нарушение 22-ри член от Органический устав се нанесе удар на общото българско дело въобще и на помаците в частност. Ето как. Като се прогласи околията за турско-българска, или мохамедано-християнска, и се въведоха два езика в управлението: а) натовари се областта с излишни разноски за поддържането чиновници и на двата езика. б) проводиха за околийски началник, жандармерийски началник (секционен команди), казначей, управител на затвора, съдебен пристав, няколко пристава и един телеграфчия турци и то такива развратни екземпляри от Пловдив, с които помашкото население, в името на които са назначени горните бездарности, нито може да се разговори, нито смее да им се оплаче за нещо, нито пък иска да се отнася до тях, тъй като помаците много мразят касабалиите турци.

 

Работата на тия турци-чиновници, доколкото можах да се науча, се състои само в това: да се излежават лете под дебелите сенки, зиме в Османовото кафене, да приказват масали в канцелариите си, да проповядват на помаците, че са турци-анадолци, и да пишат по няколко официални писма на турски до префекта и по няколко частни до благодетелите им, румелийските директори. Помаците гледат на тия бездарности като на изедници, проводени колкото да имат поминък. Те не искат да се явяват при тях, защото не им разбират езика. Те завиждат на непокорните помаци, защото Тъмрашлията и Триградлията ги управляват по устни заповеди, изказани на матерния им език. А там им пишат на турски, та не могат да им прочетат писмата и жандармите, които им ги носят. Турците чиновници хич и не помислят за освобождаването на помаците от простотията и беднотията. А пък като вземете в

 

238

 

 

съображение как българите рупци се подиграват с безработните турски чиновници в околията им, ще си представите до каква низост са свалени автономските власти пред местното население.

 

С прогласяването на покорния Рупчос за турско-българска околия, в която да намерят харен, но харам хляб, неколцина пловдивски турци, препоръчвани може би от Цариград, ни най-малко запознати с езика, нравите и обичаите на планинското население, местните помаци са били отстранени от правителствените околийски служби”.

 

Могат да се приведат още доказателства, но мислим че повече не са и необходими. Сляп и глух да е човек, трябва да разбере, че управлението на тази околия е поверено на хора, чужди и ненавиждани от народа. И не само в Тъмраш, а в цялата околия презират тези натрапени пловдивски дембели. Но кой да види и чуе? Пловдивските големци бяха побеснели от партизански разпри и ежби, та не им остана време да мислят за някаква си затънтена Рупчоска околия.

 

Още през 1881 година, когато рупчоските селяни правеха всичко възможно да се отърват от Мехмед бей, Ахмед ага Тъмрашлията и брат му Адил вече завършиха новите си конаци и прибраха семействата си в родното село. Те „търпеливо чакат да се махнат от Рупчос читаците Мехмед бей и секционния жандармерийски началник Мехмед ефенди, а те да ги заместят, обаче желанието им не се осъществи. Тогава Адил ага стана председател на ахрянската република и я управлява до 30 април 1886 година, а Ахмед ага като частно лице си гледаше кефа и приемаше в конака си на гости приятелите си перущенци и други българи, които бягаха през Тъмраш от българския партизански бес.” [1]

 

След завръщането на Ахмед ага в селото си „столицата” на ахрянската „република” бе преместена в Тъмраш. И оттук нататък тя вече не се мести, а „непредадените” села започнаха да се срещат в печата като „Тъмрашка република”. [2]

 

Ахмед ага формално не заемаше никаква длъжност, но неговата дума си оставаше най-тежка. Той бе некоронованият върховен арбитър, той бе „президентът”, както го наричат Захари Стоянов, Хр. п. Константинов, Шишков, Дечев, Буршиер и др. Той даваше наставленията, съветите, управията. „Ахмед ага царуваше без съперник между скалите и горите

 

 

1. В. Дечев — „Миналото на Чепеларе”, т. 2, стр. 130—131.

 

2. В-к „Борба”, 1885 г., бр. 12.

 

239

 

 

на Родопите.” Той даже „беше представен в лицето на румелийската столица с един вид консул, чието позволение беше благоразумно да се осигури, преди да се стъпи на помашка територия”. [1]

 

И така, от непредадените села окончателно се оформява особена, своеобразна, от никого не избирана и от никого не признавана държавица, наречена „Тъмрашка република”.

 

Като се спира на някои страни от нейния обществен живот, Константинов пише:

 

„Публичната власт се състоеше от 20 жандарми, освен адютантите и кабадаите на първенците, които си ги и поддържаха. На селските аги и големци бе предоставена широка полицейска, съдебна и административна власт. Данъците разхвърляше Тъмрашлията, а ги събираха селските големци ... Данъците бяха три пъти по-леки от автономните (в Източна Румелия), таче покрай това и тишината бе три пъти по-оздравена вътре в границите на „Републиката”. [2]

 

На друго място същият автор пише: „Повечето от сенклеровите начала за безначалие се отхвърлиха от Тъмрачлията Ахмед ага и Триградлията Хасан ага, двамината най-големи водители на движението.” [3]

 

Съществуването на „непредадените” села обективно създаваше предпоставки за нарушение на реда и в районите около „Републиката”. Пловдивските вестници съобщават, че на Ешек кулак обрали един мъж, и хванали жена му, че край Гюндюзица обрали трима мъже, че други били ограбени между Хвойна и Чепеларе, [4] че към Бяла Черква обрали други ситовски овчари [5] и т. н. Вината се стоварва все върху „Тъмрашката република”. Но ако човек хвърли само бегъл поглед върху печата от онова време, ще се убеди, че самата Румелия е „село без кучета” и гъмжи от конекрадци, разбойници. В борбата си с тях Румелия даже търсеше помощта на Ахмед ага Тъмрашлията. [6]

 

 

1. Сп. „Мисъл”, !894 г., бр. 6, стр. 561.

 

2. Константинов Хр. — „Непокорените села”, кн. 2, стр. 14.

 

3. Константинов, Хр. — „Из Родопите”, сп. „Пер. сп.”, 1899 г. бр. 60, стр. 905.

 

4. В-к „Марица”, 1880 г., бр. 196, стр. 6.

 

5. В-к „Народний глас”, 1882 г., бр. 340.

 

6. Пак там — 1879 г., бр. 19—20, стр. 4.

 

240

 

 

 

г) Бездействието на румелийското правителство

 

От всичко казано се вижда, че главна роля играят пак тъмрашлии и по-специално Ахмед ага. В Пловдив не искаха да разберат, но в Цариград го разбраха. Турското правителство започна да се доближава до Ахмед ага, започна да го гъделичка, като преследваше далечен замисъл. То „въстанови старите наследствени права на тъмрашлията Ахмед ага, проводи ордени на големците, без обаче да присъедини бившите „непокорени” села към Ахъчелебийска, или Неврокопска крайгранични каази. Те си останаха като особена околия ...” [1]

 

Тук му е мястото да съобщим, че Високата порта награди с ордени много чиновници в Източна Румелия, между които правителствените водачи К. Попов, Комсиев, Славов, Данчев и др. все с орден „Меджидие”, а от опозицията „Кесяков е дваж рутбелия и с орден „Меджидие”, че д-р Странски е рутбелия и с орден, че Дагеров и Салабашев са също рутбелии и с нишани, дадени им от султана” и т. н. [2]

 

Както е видно, в Цариград не спят. Те действуват, възстановяват, признават, награждават, стига да постигнат целта си. Но и в този момент в историята на Тъмраш и на цялата „Република” се открои един светъл прозорец. Открива го пак Ахмед ага. Турците го ласкаят, но той не иска да отива с тях, иска да върви със своите съседи от Рупчос, иска да дойде в Източна Румелия. И решава да направи последен опит. Той изпраща двама души доверени хора — единия or Чепеларе, а другия от Широка лъка, направо, лично при пловдивския управител. Пратениците съобщават заръката на Ахмед ага, „че ако пловдивският префект го назначи за околийски началник в Рупчоска околия (вместо Мехмед бей), той ще се покори на областните власти и ще обърне 21 села към Румелия”. [3]

 

Работата е толкова ясна и проста. Но какво мислите, че отговорили в Пловдив. Управителят казал, че в някаква Синя английска книга било писано, че Ахмед ага е осъден на смърт, „та се докачело достолепието на преславната Румелия, ако го назначаха на румелийска служба”. И Константинов възкликва: „Удивителни дипломати! Пък не ги е срам дето Тъмрашлията им плю по лицата 8 години.” [4]

 

 

1. Константинов Хр., „Непокорените села”, кн. 2, стр. 30.

 

2. В-к „Марица” — 1885 г., бр. 738 от 13 август.

 

3. Константинов, Xр. — „Непокорените села”, кн. 2, стр. 30.

 

4. Пак там ...

 

241

 

 

През 1887 година авторът отново се връща на този случай и пак пише: „Преди няколко години, той (Ахмед ага) заръча в Пловдив да го назначат за рупчоски кантонен началник, та тъй да повърне на Румелия непокорените села. Обаче по някакви си византийски съображения румелийските управници не благоволиха да му дадът тази длъжност. Ако Тъмрашлията бе назначен на автономна служба от Пловдив в Рупчос, щеше още в началото да се въдвори мир и тишина в онова планинско краище.” [1]

 

Желанието на тъмрашлии да дойдат в Източна Румелия не се определяше от субективните схващания на този и онзи, от емоционалните настроения на Ахмед ага и т. н. То бе продиктувано от жизнени причини. Та нали Пловдив бе най-близкият и единствен град за Тъмраш. Тук бе пазарът им. Тук продаваха дървени и други изделия. Оттук купуваха и най-необходимото. Икономическите връзки на Тъмраш с Пловдив бяха елемент от неговото съществувание.

 

Щом се прибраха в селото си, тъмрашлии натовариха мулета и магарета, доколкото ги имаха, задяваха се на гръб и поемаха каменистите пътеки през Чуренска река, Кьошковете, Враца, Бряновщица за Пловдив. Караха и носеха греди, дърва, борина, катран, дървени изделия, измайсторени or самите тях — шиници, нощви, панакуди, кръгове. А „малсайбиите” докарваха толумско сирене, масло, извара, кожи. От Пловдив тъмрашлии купуваха сол, газ, сапун, кибрит, правени цървули, брашно, ориз и т. н. „Живописните планинци често можеха да се видят по пловдивските улици с дъски, катран и кожи от диви зверове, които те разменяха с памук, прежда, къщни потреби и други подобни.” [2]

 

Пътуването между Пловдив и Тъмраш ставаше свободно, без открити листове, без всякакви формалности. Имаше и такива „умници” в града, които предлагаха да се въведат гранични документи и „се постави един стражар над Дермендере, за да проверява” тъмрашлии. [3] Но в момента никой не се хвана на подобни предложения.

 

През земите на „Тъмрашката република” също свободно се пътуваше и жителите на Широка лъка, Върбово, Гела, Стойките, Забърдо и др. минаваха през Тъмраш без никакви документи. [4] Тъмрашлии се стремяха към нормални,

 

 

1. Константинов Хр. — „Непокорените села, кн. I, стр. 6—7.

 

2. Буршиер — сп. „Мисъл”, 1894 г., бр. 6, стр. 561.

 

3. В-к „Народний глас”, 1880 г., бр. 80.

 

4. В-к „Марица”, 1880 г., бр. 196.

 

242

 

 

топли и дружески отношения със своите съседи и Пловдив. Тон за това даваше пак Ахмед ага. Показателно е посещението на пловдивския епископ Герваси през 1883 година в Широка лъка. Вместо да мине по пътя Станимака—Хвойна — Чепеларе—Широка лъка, той поема направо през Пловдив— Тъмраш—Широка лъка. В Тъмраш епископът спира, гостува на Ахмед ага, нощува една вечер у него и на следващата сутрин, като си тръгва, Тъмрашлията му дава въоръжени хора да го съпроводят до Широка лъка. [1]

 

Случката не се нуждае от коментар. Но трябва човек все пак да се размисли — как и защо при оня религиозен фанатизъм един български епископ гостува на един мохамедански главатар, и то на Ахмед ага Тъмрашлията?

 

Ще бъде грешно, ако тази топлота се приписва само на личните качества на агата. Истина е, че тъмрашлии, въпреки всички криволици на съдбата, дълбоко в душите си таяха славянска топлота и човечност. Трябваше само някой да види тази топлота и да я насърчи, а не да я угасява до край.

 

Пълно потвърждаване на тези мисли е и посещението на самия Ахмед ага в Бяла Черква. Представете си, седем години след Априлското въстание и пет след Освобождението, в най-големия разгар на спора между Източна Румелия и „Тъмрашката република”, Ахмед ага е поканен да присъствува и той наистина идва за откриването на възстановения български манастир. Народът го посреща като истински „цар”. Гайдите спират, хорото се разваля, мало и голямо се разтнчва да среща „непокорника” Ахмед ага. Беловласи старци целуват ръцете му и го поздравяват като скъп гост.

 

Професор Кирил Василев, като се спира на този факт, обяснява това приветствие със „слабостта на съзнанието, свикнало да се подчинява дори когато подтисникът вече не е така силен.” [2] В това има частица истина. Но само със страх не ще можем да обясним случая. В реда на същите мисли изниква друг въпрос — а може ли съзнанието да проявява същите белези, ако е проникнато от омраза? Захари Стоянов не случайно предвардва читателя от подобни размисли и подчертава: „Смешно е да се предположи даже, че българите правеха това от страх, когато всички знаеха, че Ахмед ага е просто техен роб.” [3]

 

 

1. Константинов Хр. — „Непокорените села”, кн. 2, стр. 27.

 

2. Кирил Василев — ц. к., стр. 231.

 

3. Захари Стоянов — „Съчинения”, 1966 г., т. 3, стр. 409.

 

243

 

 

През 1883 година никой вече не можеше да се страхува от Ахмед ага. Той вече не бе за тия хора ни господар, ни чифликчия, ни административен управител. Явно, сам епископът дядо Герваси го е поканил на тържеството. Ситовци твърдят, че Ахмед ага дал две телета за курбана. Защо в тези прояви да не се види топлотата между българите-мохамедани и християни, а се приписва всичко на някакъв пенсиониран страх?

 

Писмените данни са само бледа частица от онези всекидневни посещения, срещи, гостувания от Лилково в Тъмраш, от Тъмраш в Ситово, от Орехово в Тъмраш, от Тъмраш в Брезовица и т. н. Тук изобщо нямаше граница и ограничения. Селата се сношаваха, като и до Освобождението. Та нали имотите на тези села се кръстосваха по всеки връх и всяка лъсчина?

 

От всичко казано дотук следва логически въпросът: какво правеше Румелия за присъединяването на селата от „Тъмрашката република”?

 

За първи път румелийското правителство научи, че има такива непредадени села едва през лятото на 1880 година. Комисията в състав от областния инженер Михайлов и Сейфула бей, като отиде да очертае точните граници на Румелия, се натъкна на непредадените села и по този случай направи обстоен доклад. [1] От този доклад, разбира се, нищо не произлезе, защото никой не му обърна внимание.

 

През същата година бе извършено преброяването в Румелия и още веднаж стана ясно, че в Родопите има села, които не искат да се преброяват и записват в регистрите на Пловдив. Тогава румелийските власти записаха тези села като отсиновени сираци в една забележка на края на списъка от преброяването. [2]

 

След регистриране на това ненормално положение, пловдивските власти се обърнаха към своя върховен повелител — Високата порта в Цариград — с молба да им предаде „непредадените”. Турското правителство видя будаллъка на румелийските управници и започна да си играе с тях. Първо, то изпрати една комисия в състав: гюмюрджинския мютесарифин Мааджиб паша, ахъчелебийския каймакамин Ахмед-Верид паша и българския владика в Одрин — Синеса, наместо да „убеди” непокорните, за да се предадат. Но владиката се отказа, [3] а

 

 

1. В-к „Марица”, 1880 г., бр. 202 от 22 юни.

 

2. Официална статистика на източнорумелийското население, Пловдив, 1880 г.

 

3. Константинов Хр. — „Непокорените села”, кн. 2, стр. 10, 88.

 

244

 

 

двамата турци отидоха, направиха събрание, „убеждават” непредадените, както те си знаят, и в края на краищата нищо не излезе. [1]

 

Оттогава между Цариград и Пловдив се завърза една нескончаема преписка, която за 3—4 години набъбна до цял свитък, но, разбира се, и от нея нищо не излезе, защото работата опираше не до писма, а до дела.

 

Положението на тези села от ден на ден се влошаваше. В онези, които по-рано принадлежаха към рупчоската нахия, все пак имаше някаква местна власт, която се разпореждаше поне за най-елементарните работи, ограничаваше разбойниците, уреждаше възникващите спорове, с една дума „имаше кой да бие камбаната при пожар”. . . Но селата от Пещерска околия — Селча, Дьовлен, Карабулак, Наипли, Чиликли стояха съвсем „изоглавени”.

 

Золумствата растяха. От където се отскубне апашин, беглец, арестантин — все тук ще се свре. Хората писнаха кански и започнаха сами да търсят и молят ту един — ту друг да се сложи някакъв ред и в техните села. Но никой не ги ще. Тъмрашкото „правителство” не ги включва към „непредадените”, защото те са от друга околия. Цариградското правителство не ги приемаше, защото по силата на Берлинския договор те не му принадлежаха. А Румелийското правителство „не можело” да ги вземе без съгласието на Високата порта.

 

Като разбра, че така не може да продължава дълго време, турското правителство уреди един формален опит уж тези села да бъдат предадени на Румелия, като се зачислят пак към Пещерска околия. То назначи една комисия в състав: от турска страна серския мютесариф, а от румелийска страна пазарджишкия префект Найденов, рупчоския околийски началник Мехмед бей и пещерския околийски началник, която да отиде на място и привърже тези села към Пещерска околия.

 

Срещата стана на 4 декември 1880 година в Селча. Предните дни обаче турският представител обиколи сам речените села, опече си работата, заведе със себе си 20 души въоръжена охрана, между които и Ахмед ага Барутанлията, и пристигна на срещата. Румелийските представители също дойдоха с 20 души охрана и в уречения ден работата започна. [2]

 

Какво правиха по-нататък, как протекоха нещата, какво

 

 

1. Дневници на Областното събрание — трета редовна сесия, 1881 г., Соф., 1892 г., стр. 679.

 

2. Хр. п. Константинов — „Непокорените села”, кн. 11, стр. 19.

 

245

 

 

произлезе от тази среща, се вижда от доклада на пазарджишкия префект Найденов до Областното събрание. Като обяснява подробно случилото се, Найденов между другото казва:

 

„... Той (серският мютесариф) беше довел няколко души, които не познавах дали са предадени или не. Представи пред нас няколко души, които само мълчаха. Мютесарифът каза, че тия хора приемат да се покорят, ето ги пред вас. Ние казахме: хубаво. А когато им поискахме печатите на селото им, те казаха, че някой си Триградлъ Хасан ага ги взел в селото им, когато ги викал и щял да им чете на другия ден ферман, донесен уж от Цариград ...” [1]

 

Найденов обяснява, че те съставили акт за предаването, който акт подписали, а освен това направили „един друг сенет”, в който са означени подстрекателите, които заслужават наказание и между които фигурират: Хасан ага Триградлъ, хаджи Мехмед (Кюлюнк) от Беден баня и Молла Еюб от Мугла.” [2]

 

След всичко станало серският мютесариф казва, че повече няма работа, и си тръгва.

 

— При всички мои молби — оплаква се Найденов — да остане няколко дена, мютесарифът нещя да направи това защото спешни работи, каза той го очаквали и така ме остави с моите хора сред едно диво и фанатично население. Тогава, за да избегна една неминуема опасност и като виждах, че се намирам в едно твърде трудно положение, реших да си тръгна още същия ден ...” [3]

 

На друго място в същия рапорт Найденов пише: „през туй време аз си съставих убеждението, че покоряването на тия села не беше освен за форма и че подстрекателите не преставаха да сеят интриги ...” [4]

 

Има още подробности около това „предаване”, но най-важното се вижда. Явно е, че турското правителство хитруваше и не желаеше да решава въпроса. Нещо повече, по нареждане на неговите емисари беше убит кметът на град Девин, който настояваше селата да се предадат към Румелия и подписа акта за това предаване. В никакъв случай обаче не можем да виним селяните, защото те настояваха да се предадат към Румелия. Ето факти за това.

 

Още в третата сесия на Областното събрание депутатът

 

 

1. В-к „Марица” бр. 294 от 16 юни 1881 г., стр. 1. Рапортът е публикуван на френски език.

 

3. Пак там.

 

4. Пак там.

 

246

 

 

Матакиев казва в речта си: „Аз зная от сигурен източник, че едно прошение (молба) е дадено до нашето правителство от едно село, за да го вземе под управлението си, но правителството не е направило това.” [1]

 

През лятото на 1882 година една петчленна делегация от село Наипли (Попово) по своя инициатива отиде в Пещера да моли румелийските власти да вземат селото им. В Пещера обещаха на делегацията и тя замина за Пазарджик, където представи писмена молба до префекта. Префектът им обеща, че в най-скоро време ще приемат селото им. По този случай един кореспондент, който се срещнал лично с делегацията пише:

 

— От разговора ѝ, господине редакторе, твърде останах задоволен и смея да се похваля, че депутацията се разговаря с мене на български език. Много нещо заключих от думите ѝ, забележително е само едно нещо, че те изразяват голяма покорност към нашето правителство. В заключение на разговора ни те се изразяваха тъй: „Ако стане час по-скоро присъединяването на селата ни към Източна Румелия, ще бъдем пощастливи, защото понастоящем в голям безпорядък се намират селата ни”. [2]

 

Така се развиха нещата в Пазарджик. Но тъй като тук не можеха да решат въпроса, делегацията стигна в Пловдив. Тук тропа от порта на порта и моли да вземат селата им. Яви се и в Постоянния комитет, но там им казаха „да не повдигат въпроса, преди да е свършил мандата на Богориди”. [3] С други думи, сега хич не ни е до вас.

 

Наистина за румелийските големци партизанските борби бяха много по-важни, отколкото уреждането на работите на някакви си „турски” села в Родопите, макар че те законно принадлежаха на Румелия.

 

В същото време, когато хората от непредадените села се маят „на кой господ да се кланят”, Главният управител на Румелия ходи няколко пъти в Цариград и там един път „поставя” въпроса, друг път „загатва”, трети път се жали при западните дипломати, [4] но работата си остава там, където е била. Накрая Високата порта казва: „Ние ги имаме за предадени,

 

 

1. Дневници на Областното събрание..., 1881 г., Соф., 1892 г., стр. 682.

 

2. В-к „Марица”, бр. 425 от 28 септември 1882 г.

 

3. Константинов Хр. „Непокорените села”, кн. 2 стр. 42—43.

 

4. Дневници на Областното събрание..., 1881 г., Соф. 1892 г., стр. 679.

 

247

 

 

пък ако Румелийското правителство не ги е взело, кой му е виновен ...” [1] Ето така стояха нещата.

 

Румелийското правителство се стремеше да получи селата, без да изопва отношенията си с Цариград и със западните страни. Затова молеше Портата, пращаше писма, кланяше се на лорд Дюфери.

 

Сам Кръстевич в своята реч пред Областното събрание твърди: „Високата порта като по-голямо началство трябва да ни ги предаде”. [2] Тези негови думи показват твърде много. И особено преклонението пред Портата. Но това не задоволява депутатите. Вълко Нейчев подчертава, че „ако беше проводен един комисар достолепен и придружен с 30—40 юнаци с високи калпаци и щикове нагоре, то тия села щяха да почитат тая войска, нямаше да правят никакви пакости”. [3]

 

В тези думи на Нейчев има голяма истина. Но за да си дадем отговор на въпроса — защо румелийското правителство не пращаше и такъв отряд от „юнаци с калпаци”, трябва да знаем кой командуваше тази милиция (войска). Първият ѝ началник бе назначеният от султана генерал Виталис, „един френски авантюрист на турска служба”. Виталис напълни щаба си с френски, английски и разни други чуждестранни авантюристи, с помощта на които в скоро време разстрои цялата милиция. След изгонването на Виталис за началник на милицията бе назначен Щрекер паша, немец на турска служба и с подчертани туркофилски позиции. [4] След него бе назначен генерал Бортвинг, но и той не бе по-добър от своите предшественици.

 

Възмутен от бездействието на правителството и на военните, депутатът Матакиев става в Областното събрание и в една „касапска” реч „накълцва” де що му падне: „... Мене ми се чини, господа, че щеше да се свърши и тази експедиция много добре, както се свършиха много други работи, ако нашите генерали, коменданти и капитани се занимаваха повече със своите работи, отколкото със станцията и с доминото, ако генерал Бортвинг спеше по-малко от 17 часа в денонощие, ако подполковник де Тустев не обичаше да насъсква тоя и оня, ако капитан Мерсине обичаше повече работата, отколкото да пълни джобовете си” [5] и т. н. И накрая Матакиев завършва:

 

 

1. Пак там ..., речта на Кръстевич.

 

2. Дневници на Областното събрание... 1881 г. Соф., 1892 г., стр. 679.

 

3. Пак там ..., стр. 684. Хр. п. Константинов неправилно е цитирал Нейчев, като говори за „300—400 юнаци”.

 

4. История на България, 1955 г., т. II, стр. 65.

 

5. Дневници на Областното събрание... 1881 г., Соф., 1892 г., стр. 682.

 

248

 

 

„Господа, ние имаме войници, срам ме е да го кажа, но не мога да не го кажа, които служат само за слуги и за караули”. [1]

 

Матакиев бе съвършено прав. Но кой да го чуе. Вместо да изпрати въоръжена сила в поменатите села, румелийското правителство решава „да сплаши” Високата порта, като я предупреди, че ще спира от годишния данък, който плаща на Турция толкова, колкото на нея дължат непредадените села. На дело и това не стори.

 

На всичко отгоре румелийци взеха още едно нескопосано решение. Вместо да засилят връзките с тези села, вместо да ги обвържат икономически, политически, административно, духовно, Главният управител издава заповед да не пущат жителите на „Тъмрашката република” в Румелия. [2]

 

— Тая необмислена мярка — писа Константинов — докара сетнини съвсем противоположни от очакваните. Преди да изгладнеят помаците за жито и сол, тъкмо преди харман и преди да въшлясат за сапун, полското население в пловдивско, пазаржишко и станимъшко се видя без катран, без борена и без дървен материал за бъчви и бурета, тъкмо след гроздобер. Търговците на кожи, добитък, вълна и аби и селяните от ближните села започнаха катадневно да негодуват. Като видя правителството, че брадвата му удря о камен, мълчаливо отмени приказа, за които непокорните помаци не искаха и да знаят. [3]

 

Изправен пред Областното събрание да отговаря за тези си решения и за бездействието си, Гаврил Кръстевич обяснява, че „тия хора пак си дохождат и казват: ние не сме криви, ние сме хора, които желаят да се покорим, но не ни оставят. Вас ли да слушаме, или тях. Нека се разберат двете правителства бизим ичин бир дър (с други думи — разберете се вие, ние сме лесни), но да ни кажат и едните и другите.” И на края Кръстевич заключава: „Правителството каквото е могло — направило го е. За друго не остава, освен да се намери някакво средство да се убеди Високата порта и това ще бъде най-хубавото.” [4]

 

Ето такава комедия по предаването и приемането се разиграваше между Пловдив и Цариград, а нещата стояха на мъртва точка. Към непредадените в края на краищата се присъединиха и ония села от Пещерска околия, които пращаха

 

 

1. Дневници на Областното събрание, 1881 г., Соф., 1892 г., стр. 683.

 

2. Пак там ..., стр. 679.

 

3. Константинов, Хр. — „Непокорените села”, Соф., 1386 г., кн. 2, стр. 31.

 

4. Дневници на Областното събрание... 1881 г., София, 1892 г., стр. 679.

 

249

 

 

писмени молби и делегации към Източна Румелия да ги вземе при себе си.

 

Никой не се съмнява, че в тази конфузна история се простира дългата ръка на Турция. Но тази роля не бива да се преувеличава. Хр. п. Константинов не случайно пояснява, че и да беше желала, Турция не можеше да направи повече. „По-действителни мерки от турска страна — пише той — биха подновили родопското въстание и то сега не против руси, или българи, а против Турция, освен това можеше да изникне за Турция помашки въпрос, подобен на бошнашкия.” [1]

 

И това е съвършено вярно. Никой не бива да си въобразява, че султанска Турция бе много мила и драга на захвърленото родопско население. Та какво хубаво бяха видели тези сурови планинци от империята? Те бяха много по-близо до Пловдив, отколкото до Цариград не само географски, но и исторически, и етнически, и нравствено. Да не подчертаваме, че и тогава, и сега, и векове преди това са говорили само на румелийски, славянски, български език.

 

Който надникне в тази деликатна и досадна история, се изправя пред законния въпрос: защо все пак Румелийското правителство действува по този начин? Дали само от некадърност или от страх се проявява такова престъпно нехайство. Дали само защото Румелия бе подвластна на Високата порта, защото в самото Областно събрание имаше 7 души турци и т. н.?

 

Отговорът идва по-лесно, ако се надникне в живота на самата Румелия през ония години. През всичкото това време тук се водеше такава бясна партизанска борба, че от Главния управител до последния вестникар и разсилен — всичко е упоено от нея и такива проблеми, като присъединяването на някакви си „турски” села в родопските пущинаци, оставаха на десето място. Вземете само една дузина от словесните стрели, изпращани от опозицията към правителствените партии, и обратно, за да схванете с какво се занимават пловдивските управници по това време и какво яде и времето, и душите им, какво поглъща и мислите, и делата им.

 

Захари Стоянов нарича своите противници „интриганти”, „лакеи”, „блаженни членове на Постоянния комитет, които вземат по 250 лири за бог да прости”, „плесенясала Румелия”, „нещастници”, „гарги без мозък”, „безиргяни”, „развратно общество”, „заблудени”, „партизани кокалановци”, „бесни за

 

 

1. Константинов Хр. „Непокорените села”, кн. 2, стр. 23.

 

250

 

 

богатства”, „предатели”, „шпиони”, „налапали се” и още какви ли не. Като усмива властниците, поименно той ги подрежда така: „Доктор Хаканов — чифлик, Тодораки Кесяков — чифлик и на едно цяло село мерата, Я. Груев владее земята на няколко села, Кочо Калчев — чифлик, Д. Стамболов — чифлик и чалтици, събрат му Юруков — енгин работа: и чифлик, и чалтик, и от корийка и от ливадка и пр. и пр., благоговейния Тилев — също... Съществуват и такъв род, които са го ударили само на къщи... Да не говорим за новите чорбаджийчета Бобчев и Маджаров, дето са дошли с половин пантоф, а за година издигат по три къщи” и т. н. [1]

 

Така пише опозицията. Но и правителствените не стоят подолу. Вестниците „Съединение” и „Марица” са пълни с „предатели”, „изменници”, „мръсници от най-долно тесто”, „слепци гладни за власт”, „отчаяни до полуда, пощръклели до беснотия”, „злощастници, които умират за власт”, „злочести любовници, които убиват любовницата си, за да не я вземе друг” [2] и още редица най-вулгарни епитети и имена, които днес изглеждат дори цинични.

 

Присъединяването на родопските села зависеше преди всичко от управляващата партия. Но именно тя го проваляше. Като дава обяснение защо не са взети до сега родопските села, вестник „Съединение” оправдава правителството, че то „гледало да има мир, че не може да се получи нищо без съгласието на Англия, Франция, Германия”. И накрая вестникът се отказва от идеята за присъединяването, като съветва читателите „да не се увличат в едно наивно вярване, което няколко румелийски държавни мъже (от опозицията) искат да разпространят.” [3]

 

Дошла на власт, правителствената партия се пазеше да не прави нищо рисковано, да не би от някакъв нетактичен ход да загуби властта, защото около министерските кабинети има чифлици, чалтъци, „заплати без работа”, „къщи-палати” и какво ли не. Същата драма се разиграваше с идеята за Съединението. Която партия стоеше в опозиция, гърмеше до предиране за съединение, а вземаше ли властта, започваше да пее: „Не е време за съединение!” [4]

 

Да стоят на власт за управляващите пловдивски големци бе много по-важно от използуването на тази власт за присъединяване

 

 

1. З. Стоянов — „Съчинения” 1886 г., т. 3, стр. 125.

 

2. В-к „Съединение” 1885 г., бр. 130/16 август, стр. 1.

 

3. Пак там, 1883 г. бр. 4, стр. 1.

 

4. Йоно Митев — „Въстаници и доброволци”, 1969 г., стр. 177.

 

251

 

 

на родопските села и дори от Съединението, в името на което всички се кълняха. Докъде бяха подивели в своите партизански ежби, показва и фактът, че когато Съединението стана, съборените от власт го нарекоха „лудо съединение” [1] и устройваха гневни митинги против него.

 

До 1883 година въпросът за непредадените села, така или иначе, все пак занимаваше някого, за него се говори в официалните среди, пишат се писма до Високата порта, задават се въпроси и отговори в Областното събрание, докато накрая за него вече никой и не се сеща. През 1885 година стана ново преброяване и румелийското правителство не благоволи даже и да спомене тези села, та макар и в забележка накрая на списъка. То само ги отписва от отчета на Румелия, а с това потвърди отправяното към него обвинение, че или съзнателно ги отблъсква, за да си няма работа с тия „непокорни помаци”, или беше неспособно да въведе ред в собствения си дом. А какъв беше редът в Румелия, по това време показва и фактът, че не само в Родопите, а даже и в Стара планина имаше „непредадени” села. Село Каменица, Пирдопско, стоя 7 години „непредадено”. „Седем години не идваха бирници, нито вземаха войници. Отиваха делегации от почтени старци до София и Пловдив да молят селото им да се присъедини към една от двете български държави.

 

— С какво, с камъни ли ще си плащате данъците, им отговаряли ...” [2]

 

До данъците спряла работата. Не даваш ли данъци — никой не те ще. А какво могат да вземат от тия диви села в Родопите, където се раждат само „къпини и малини”?

 

Ето как стояха нещата с „непредадените” села и твърдението на Манолови, че „Тъмрашлията целял да откъсне” от Източна Румелия тези села, звучи необосновано и преднамерено. [3]

 

 

1. В-к „Съединение”, 1886 г., бр. 2, 3, 5.

 

2. В-к „Отечествен фронт”, 1969 г., бр. 7727/28 юли, стр. 4.

 

3. Сп. „Исторически преглед”. 1972 г., кн. I, стр. 108.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]