11. Краят на Тъмраш
До Балканската война европейската част на Турция се простираше по целия Балкански полуостров. По силата на Берлинския договор и Топханенското споразумение голяма част от българските земи в Тракия и Македония останаха под властта на Турция. Подвластни на империята останаха и гръцки, и сръбски земи. Това доведе до известния Балкански съюз, който през 1912 година обяви война на Турция.
При създалата се политическа и военна обстановка се очертаха два основни фронта — Източен, който обхващаше Тракийския театър на военните действия, и Западен, който обхващаше главно Македония. Според общия план на съюзниците за водене на войната главните сили на българската армия се съсредоточиха на Източния фронт, срещу Одрин и Цариград, сръбските — срещу Скопие, и гръцките — в направление на Солун.
а) Родопският отряд настъпва
При това построение на войските между Източния и Западния фронт, т. е. между българската и сръбската армия, се образуваше един значителен оперативен простор, който обхващаше почти целите Родопи. За да се запълни тази празнота в плана и да се осъществи оперативно-стратегическо взаимодействие между двата фронта, от българската армия бе формиран така нареченият Родопски отряд.
Задачата на Родопския отряд беше: да освободи българските земи в Родопите и поречието на река Места, да овладее моста на гара Бук и железопътната линия при Драма
294
и да прекъсне връзките между турските войски от Източния и Западния фронт. Близката задача на Родопския отряд беше да ликвидира Тъмрашкия клин. [1]
Родопският отряд бе формиран главно от частите на 2-ра Тракийска дивизия с командир генерал Стилиян Ковачев. В състава му влизаха 1-ва и 3-та пехотна бригада, 3-ти планински артилерийски полк, 3-то отделение от 3-ти полски артилерийски полк с по две батареи, 2-ра пионерна дружина, санитарни части ѝ тилови служби. Освен това отрядът бе усилен с 5-та и 6-та гранична дружина и доброволческите чети на Стефан Калфа, Пею Шишманов, Ботушанов и Чернопоев. [2]
Всичко в отряда имаше: 19 дружини, 17 батареи, 386 офицери, 29 чиновници, 32 773 войници и подофицери, 802 яздитни коне, 7034 впрегнати и товарни коне и мулета, 1505 волове, 1312 волски и конски коли, 19 939 пушки и карабини, 16 картечници, 622 сабли, 12 полски и 52 планински оръдия. [3]
Колкото и да са скучни, обърнете внимание на тези цифри. Те не само позволяват сравнение с въоръжението на сегашните армии, но показват нещо много по-важно. Хиляди български войници са тръгнали на война без пушки. Този недостиг на оръжие се компенсираше с високия дух, с готовността за саможертва в името на свободата на онези земи и братя, които пъшкаха под чуждо робство. Този дух удвояваше боеспособността на частите, в които служеха хиляди родопчани.
Трета бригада, в състав от 27-ми чепински и 39-ти пехотни полкове със съответните усиления, получи задача да действува в направление: Ракитово — Разлог — Неврокоп и на юг.
Първа бригада беше в състав: 9-ти пехотен полк, с командир полковник Д. Бошнаков, 21-ви средногорски полк с командир полковник Владимир Серафимов, 6-та гранична дружина с командир капитан Паньо Стефанов, 21-ва и 28-ма допълняющи дружини, 3-то и 4-то отделение от 3-ти планински артилерийски полк, [4] и четите на Стефан Калфа и Пею Шишманов. Командир на бригадата беше полковник Димитър Гешов,
1. Войната между България и Турция 1912—1913 г., Соф., 1937 г., т. I, стр. 461.
2. Войната между България и Турция ... т. 6, стр. 251.
3. Пак там ..., стр. 258.
4. Войната между България и Турция... т. 6, стр. 257. Артилерийският полк е имал 4 отделения, всяко с по 3 батареи, а всяка батарея по 4 оръдия. 1 и 2 отделение и щабът на полка бяха придадени към Хасковски отряд.
295
а началник щаб майорът от генералния щаб Никола Илиев. [1]
На тази бригада върховното командуване и щабът на 2-ра тракийска дивизия заповядаха да освободи централната част на Родопите, в която влизаше и Тъмрашкият клин. Погледнете картата. От пръв поглед се разбира, че най-разумният маньовър за изпълнение на задачата е един смел обхват за отсичане на Тъмрашкия клин в самата му основа. И малкият брой на турските войски, и релефът на местността, и изпреварването на турците в мобилизацията, и съсредоточаването, и още ред фактори позволяваха ударът да бъде нанесен в самата основа на тоя клин. Две дружини, дори без артилерия, в посока от Гела през Мугла и от вр. Дженевра през Борино, можеха да се срещнат при село Гьоврен само за 1 ден. Те щяха да затворят всички пътища за оттегляне на турските части и задачата щеше да има историческо значение.
Щабът на бригадата действително замисляше подобен обхват, само че в по-ограничен мащаб. На практика обаче не можа да осъществи и този ограничен обхват.
Девети пехотен полк получи заповед да настъпи с двете си дружини в направление на Фотен — Девин, а с останалите две — в направление Батак — Таш боаз — Доспат.
Двадесет и първи полк с усиленията си получи двойна задача: с трите си дружини да настъпи и участвува в освобождението на Тъмраш и Девин, а с едната дружина да отбранява превала Рожен.
На 2 октомври с телеграма № 205 командирът на бригадата съобщава за предстоящата операция на полка и целите, които трябва да постигне: първо, да настъпи към град Девин, да разбие и плени гарнизона на Тъмрашкия клин; второ — след това да се насочи към станция Бук с цел да се разрушат ж. п. съоръжения. [2] (виж схема приложение № 20).
На 4 октомври вечерта командирът на бригадата заповяда частите на 21 полк да се групират в 3 основни колони и да изпълняват следните задачи:
1. Дясна колона — 2 дружини и 1/3 скорострелна планинска батарея — да настъпи от Чурен и Лилково, с цел да атакува и плени противника, който заема връх Модър тепе и неговите западни разклонения (Голица—Ушите). След това да продължи действията към Михалково — Дьовлен, като се
1. Войната между България и Турция, т. 6. стр. 248.
2. ВИА — ф. 345, оп. 5, а. е. 2, стр. 1—2.
296
свърже: от дясно с частите на 9 пехотен полк, а от ляво със средната колона на полка.
2. Средна колона — 1 и 4 дружина, картечната рота, 9 и 10 нескорострелни планински батареи — да настъпи в посока Чукуркьой (Забърдо) — връх Ченгене кьошк — връх Кум гидик — Дьовлен.
3. Лява колона — 3-та дружина, 8 не с. с. планинска батарея и четата на Стефан Калфа — да заеме и отбранява превала Рожен с цел да прикрива левия фланг на бригадата откъм Пашмакли (Смолян) — Устово.
4. Първа рота от 6 гранична дружина да съдействува на дясната колона в Чурен, а след това да настъпва в направление на Чуреково—Лесково—Девин. Втора гранична рота от същата дружина да настъпва в направление Брезе — Мугла и охранява средната колона. Трета гранична рота да настъпва със срсдната колона и я охранява от ляво. Четвъртата рота и четата на Шишманов остават на място и охраняват граничния участък на Рожен. [1]
Тази заповед ни позволява лесно да си представим бойния ред на войските. Но тук има нещо много по-важно, което никаква заповед не може да ни даде. Става дума за настроението на войниците. От обявяването на мобилизацията бяха изминали 16 дена. От 21 септември частите бяха разположени в граничните села, а от 24 септември някои роти бяха на самата гранична бразда и чакаха с трепет заповед за настъпление. На 24 септември стана и внезапната престрелка на поста Ченгене кьошк при село Забърдо, в която бе убит един чауш. Това изопна нервите на всички още повече.
Духовете се наелектризираха. Три десетилетия в училища, в къщи, в читалища, по седенки, от книги и вестници, от сказки и речи тези български войници бяха слушали за братя и земи, останали под чуждоземно иго, които чакат от тях освобождение. Цели три десетилетия (да не говорим за преди 1878 г.) войниците бяха възпитавани за този час, за тези боеве. Сега те бяха пред тях. И те чакаха възбудени.
Но войната със своите повратности носи не само ненавист, а и смърт, разрушение, отчаяние. Понякога се налага и отстъпление, и поражение. А какво ще бъде утре, когато тръбата засвири, през тези непроходими гори и планини?
Тревогата беше обхванала и селяните от околните села. Те спяха обути, та в случай на отстъпление на българската армия
1. Войната между България и Турция, т. 6, стр. 12.
297
да могат по-скоро да избягат. Някои натовариха съдовете и завивките на конете, овчарите прибраха стадата в селата за нощуване. Жените не замръкваха на къра. Всичко беше нащрек. Войната се приближаваше с часове.
В Тъмраш също бяха обхванати от паниката. Старите тъмрашлии още помнеха преживелиците от Освободителната война и техните разкази и спомени възбуждаха духовете у помладите. Все пак до започване на бойните действия никой не напущаше селото. Турските офицери уверяваха селяните, че имат предостатъчнс сили, че от вътрешността пристигат големи военни поделения, и ще разгромят всичко по пътя си. Всъщност с какви сили разполагаха турците?
В Тъмраш бе настанен един турски табор, който с ротите си бе заел за отбрала околните висоти. Според донесението на изпратените в тила български разузнавачи, в Михалково имаше друг турски табор. Разузнавачите пишеха дословно: „Има разквартирувани по квартирите само около 1 табор турски редовни войници, без никакъв башибозук”. [1] Трети табор имаше в Девин. Четвърти — в Доспат. Освен това в Драма имаше три табора, а в Серес — два табора, 6 батареи и 4 ескадрона. В Неврокоп имаше цял полк. [2] В Смолян — друг полк и т. н. Срещу частите на Родопския отряд действуваха частите на 14-та турска дивизия с щаб в Серес. [3] Нейните 40, 41, 42-ри пехотни и 14-ти артелирийски полкове бяха заели позиция по непроходимите родопски върхове със заповед да не отстъпват ни едно било.
По височините около Тъмраш—Комаров камък, вр. Модър, Пилаф тепе и на юг турските постове бяха усилени. На много места бяха изградени каменни и земни окопи с пълен профил. [4] Главните сили турският командир разположи на Комаров камък и вр. Модър. Останалите разтегна по билата на Червен камък. Криви кошари, Пангарлица и Чуренската кула. Силите му не достигаха, за да прикрие плътно цялата си позиция. Турция закъсня с мобилизацията. Сред войниците имаше и някои мобилизирани от местното население, но те се брояха на пръсти и бяха предимно от най-младите запасни набори (виж схема приложение № 21).
Войната се приближаваше с часове. От двете страни войниците лежаха в окопите, насочили пушки едни срещу други.
1. ЦВА — Търново — ф. 345, оп. 5, а. е. 4, стр. 142.
2. ВИА — ф. 341, оп. 2, а. е. 3, стр. 1.
3. Войната между България и Турция ... т. I, стр. 251.
4. Пак там ... т. 6, стр. 14.
298
Един заек можеше да вдигне шум, да предизвика престрелка по целия фронт и войната да започне.
На 5 октомври в 3.15 часа командирът на бригадата получи заповед за започване на войната и веднага я предаде по летящата поща на частите. [1] Но вместо да заповяда настъпление по целия фронт, както бе запланирано по-рано, щабът на отряда нареди на 5 октомври да настъпят само ротите от Дясната колона, т. е. само 2-ра дружина, която опасваше село Тъмраш. До вечерта тази колона трябваше да овладее рубежа на върховете южно от селото, а именно: Маркова чука, Голица, Голяма поляна (Каракачанските мандри, връх Зигош (Жигош). Всички други части на бригадата получиха заповед да се придвижат на самата гранична линия, но да настъпят чак на следващия ден.
Тази заповед по същество измени първоначалния замисъл на командуването. Вместо обхват, частите на бригадата атакуваха почти фронтално, и то най-острата част на Тъмрашки клин, където върховете бяха най-непроходими. В самата заповед бе заложен неуспехът за обкръжение на турските части около Тъмраш, а оттук произлязоха и по-големи неудачи през следващите дни.
Това ще стане още по-ясно, като разглеждаме по-конкретно бойните действия през първия ден на войната. От самата карта е видно, че граничната линия около Тъмраш образува един малък клин, или по-право тя съставлява острието на самия Тъмрашки клин. Затова дясната колона, т. е. 2-ра дружина на 21-ви полк също бе разделена на две групи — Лилковска, в състав от 5-та и 6-та рота, и Чуренска. в състав от 7-ма и 8-ма рота и 1-ва батарея от 3-ти артилерийски полк. [2] Дружината в момента броеше 6 офицери, 1 офицерски кандидат, 1 лекар, 97 подофицери и 1214 редници и ефрейтори. [3]
Първа гранична рота от 6 гранична дружина имаше личен състав около 350 души. [4] Граничарите от постовете нз Модър, Пилаф тепе и Комаров камък се преподчиняваха на съответните роти, които действуваха при постовете им .Но командирът на граничната рота капитан Спасов получи и самостоятелна
1. Войната между България и Турция, т. 6, стр. 13.
2. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 2. стр. 3.
3. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. I, а. е. 58, л. 18.
4. Пак там, оп. 5, а. е. 6, л. 34 и 35.
299
задача — „да нападне и превземе турските постове от Чурен до Ак таш” (Пангарлица). [1]
На книга тези две местности за читателя не означават нищо. Но който познава района, веднага ще си представи една верига от постове по гористи била, стръмни скатове и скалисти урви. Задачата е наистина трудна. Село Чурен е на единия връх, а постът на Ак таш (Пангарлица) е на другия. Разстоянието по въздуха не е повече от 3—4 километра, а по земя е 3 часа. Границата се движи по гористото било на Пангарлица—Топкория, Криви кошари, Червен камък, после се спуща по отвесния скат и скалистите урви на запад от Червен камък и като върви 2—3 километра, потъва в пропастите на Чуренска река, после отново започва да се катери по билото, южно от село Чурен и като измине нови 3—4 километра, стига връх Комаров камък.
На граничарите се поставяше задача да превземат турските постове по граничната линия и да настъпят на юг. И те изпълниха достойно заповедта. Те бяха предимно от съседните родопски села: Лилково, Ситово, Орехово, Хвойна, Павелско. Бойково, Дедево, Сотир, Чурен, Брезовица. По тези и такива чукари те бяха отраснали от деца, познаваха всяка педя земя и характера на планината, а несправедливата граница, поствена през 1886 година, тегнеше в душите им и те жадуваха да я сринат. Най-после дойде и тоя час и те изпълниха достойно своя дълг.
Най-високият масив тук е Модър, с командната му висота Зигош тепе (1992 м). Граничните постове на България и Турция бяха от двете страни на Зигош тепе, но самият връх бе „ничия земя”. Командирът на Лилковската група, капитан Челбов, се боеше, че турците могат да заемат върха и да създадат големи затруднения. Затова той още на 24 септември заповяда на граничарите и на един взвод от 5 рота да се изкачат на самия връх и да останат там. [2] Това се оказа много целесъобразно. На 3 октомври турците също направиха опит да се изкачат на върха, но вече беше късно, там стояха българските войници. [3]
Капитан Челбов очакваше войната да започне всеки момент и затова държа 5-та рота три денонощия в окопите на самата гранична бразда, въпреки постоянните мъгли и дъждове.
1. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 14, стр. 9.
2. Пак там, оп. 5, а. е. 16, стр. 5.
3. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 17, стр. 10.
300
На 4 октомври той върна 5-та рота в Лилково, но нейните позиции зае 6-та рота.
Заповедта за настъпление дойде на 5 октомври сутринта. Тя гласеше: „Войната обявена. Начало на действията днес 7 часа пр. пл. Заповядано е на Лилковската група, щом се групират ротите, което вероятно ще стане към 9 часа пр. пл. днес, да щурмува и овладее западния склон на Зигош тепе (1992) и по-нататък да действува по дадените от вас указания ... За днес ще се ограничите само със заемането на Модър тепе и западните му разклонения. Утре ще почнете изпълнението на задачата по-нататък според телеграма № 205”. [1]
Въз основа на тази заповед командирът на 2-ра дружина, подполковник Врачев. си изготви боен план, който предвиждаше в 9 часа Лилковската група да атакува масива Модър, а Чуренската — да настъпи по билото на вр. Комарсв камък — Бей бунар — вр. Голица. Тактическият му замисъл беше да обкръжи и плени турския табор в района на Тъмраш. Но на практика и това не стана, защото войната започна не в 9 и не в 7, а в 6.30 часа сутринта поради внезапната престрелка, открита от турските войници.
В 6.30 часа един патрул от българската застава св. Илия отиваше към поста Пилаф тепе и попадна на турски секрет, който веднага откри огън. Престрелката веднага се предаде по цялата гранична линия. Въпреки усилията на командира на Лилковската група да прекрати престрелката, това не стана. Духовете бяха неимоверно възбудени. И така, на 5 октомври 1912 година на връх Модър, на 5 километра от Тъмраш и Лилково, пукна първата пушка на Балканската война.
Боят за Тъмрашкия клин и за Тъмраш започна. В 9 часа капитан Челбов вече беше поставил задача на всеки взвод от 6-та рота поотделно за настъпление. Чакаше с нетърпение само да пристигне и 5-та рота от Лилково, която през това време се изнасяше с бърз марш в посока на Модър. И когато 5-та рота пристигна, капитанът заповяда на взводовете от 6-та рота да настъпят, а 5-та рота остави във втори ешелон.
Окопани добре, турските войници се държаха здраво на височините. Боят ставаше все по-ожесточен, но без особен успех. Тогава сам капитан Челбов поведе един взвод от 5 рота, успя да се промъкне незабелязано през гората до самите окопи на турците и удари противника внезапно „с ура, на нож!” Изненадани, ужасени, турците от тази позиция не издържаха
1. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 15, стр. 1.
301
и удариха на бяг, като оставиха 15 души убити, между които и един подпоручик. [1]
До края на деня беше овладян целият масив на Модър. Когато настъпи нощта, боят бе прекратен.
А какво ставаше в този ден по върховете северозападно от Тъмраш? Командирът на Чуренската група подполковник Врачев е записал на 5 октомври вечерта следното:
— Начало на военните действия 9 часа преди пладне, за което донесох на командира на бригадата. Телеграфирах на перущенския кмет да изпрати веднага 4 добитъка с хора за пренасяне на ранени. Пръв откри огън противникът в 8.30 часа, в момента, когато командирът на 7 рота капитан Гюмюшев заема с ротата си определената от мен позиция. В 9 часа преди пладне заповядах на батареята да открие огън по неприятелските укрепления на Кадиева варица (Кулата б. м. А. В.), след нея откриха огън 7 и 8 рота и така се почна ожесточен бой, при който при все че неприятелят се силно съпротивяваше и бе в значително количество, дружината настъпи бързо напред и за едно късо време в 9.50 часа преди пладне беше на около 500 крачки от противника.
В 11.55 часа преди пладне заповядах на командира на I погранична рота капитан Спасов да настъпи с част от опълченците към Черешово и да прикрива десния фланг на дружината. В същото време заповядах на батареята да се премести от 1545 на вр. Комаров камък и оттам да обстрелва неприятеля, скрил се в укреплението (Чуренската кула — б. м. А. Б.).
Турците се силно съпротивяваха. за което донесох в 1.30 часа след пладне на командира на бригадата и заповядах в същия момент батареята да напусне позицията при поста Комаров камък и се премести напред и застане редом с веригите. От успешната и артилерийска стрелба и настъплението на 7 и 8 роти, които траяха около два часа, противникът бе принуден да отстъпи, преследван от дружината.
В 4 часа след пладне Кадиева варица бе взета, гдето хванахме 4 души пленници. След превземането на Кадиева варица групата си отпочина и преведе в ред и в 9 часа след пладне настъпи към връх Голяма поляна, на северозапад от която се установи на почивка и нощуване в боен ред, като 8 рота зае казармата при Бей бунар и хребета на север от вр. Голица (1706 метра), а 7 рота и батареята — турските окопи на
1. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 17, л. 6.
302
платото на север от Голица. Когато групата настъпи от Кадиева варица към Голяма поляна, заповядах на капитан Спасов с опълченците и I взвод от 8 рота да отиде и обезоръжи населението в село Тъмраш, гдето не е могъл да намери нито един човек. След завръщането му заповядах да се присъедини към 8 рота [1] ... Превързочният пункт на първо време беше на местността на бивака. В 1.40 часа след пладне заповядах да се премести при чешмата на изток от връх 1545, а в 7 часа след пладне заповядах да се премести в село Чурен, гдето на болните, след като им се даваше първа медицинска помощ, се пренасяха с добитък на лечение в Перущица и оттам в Пловдив.
Домакинският и продоволственият обоз през време на сражението заповядах да се оттеглят на два километра назад по пътя за Скобелево, а след превземането на Кадиеви варица, заповядах да се прибере към дружината.
В този бой особено се отличи командира на 7 рота капитан Гюмюшев, който показа особено умение и хладнокръвие във време на боя, за което съм свидетел аз, тъй като бях на 400 крачки от него. В този бой от Чуренската група паднаха 14 убити и около 60 ранени, а от Лилковската група — 2 убити и 4 ранени”. [2]
Едно необходимо пояснение. Според командира на дружината убити са 16 и ранени 64 души. Може би в същия ден данните не бяха още точни, защото в отделна заповед по полка № 14 от 31. X. 1912 г. убитите в тези боеве са показани 21, а ранените — 64 души. [3] Това се вижда и от приложения списък (приложение № 1).
На читателите ще направи впечатление, че от 21 убити, 11 са от село Перущица и от 64 ранени — 22 са от Перущица. При това убитите и ранените са все от 7 рота. Причините за това са две — поради неправилното комплектуване на ротите по села и поради някои нарушения на уставите преди и в началото на боя.
Така се развиха бойните действия на 5 октомври 1912 г. по височините около Тъмраш. Тези действия решиха изхода на боя в този район и откриха пътя за настъпление на юг.
А какво ставаше по това време в село Тъмраш?
Сутринта на 5 октомври тъмрашлии се разбудиха от честите пушечни изстрели, от избухването на бомби, от артилерийските
1. ЦВА — ф. 345, оп. 5, а. е. 15, л. 1—8.
2. Пак там, оп. I, а. е. 58, л. 12, 31—32.
303
гръмове и залпове. [1] Когато започна боят по околните върхове, селото се превърна в огромен котел, който е поставен на нажежената пирустия и от всички страни го ближат огнените езици на войната. Паниката бързо обхвана малко и голямо.
След около час командирът на турския табор заповяда всички войници да се изтеглят от селото и отидат на позициите. Резервът беше насочен към казармите на Бей бунар. Това още повече разтревожи селяните, които в първия час разбраха, че турската войска не е в състояние да запази селото им. Към 8—9 часа в селото пристигнаха побелели от страх първите дезертьори от постовете на Чуренска река и Криви кошари. Те разнесоха паниката на първото поражение и разправяха, че българите „колят” всеки срещнат мюсюлманин, макар да бяха побягнали още при първите изстрели. Озлобен, изплашен до смърт, един от самите турски командири заповяда всички тъмрашлии незабавно да напуснат селото и се изтеглят към горите на Бодлица и Бей бунар. После запали военните складове. [2]
За няколко минути Тъмраш беше обхванат от невиждана паника. Писък на деца, плач на жени, рев на говеда, лай на кучета и непрестанни гърмежи от всички околни върхове. Що е живо — всичко скочи да бяга. На едни качамакът остана по софрите, на други яденето продължаваше да ври на оджака, на трети питата изгоря в жарта. Но в този миг никои не .мислеше за това. Едни набързо закопаваха покъщнината в градините. Други, задъхани товареха конете, трети се задяваха и емваха на юг, към усойните пътеки на Бей бунар, след бягащите войници. Онези, които не искаха да напуснат селото, като твърдяха, че българските войници няма нищо да им сторят, бяха заставяни. Един немощен старец отказа да тръгне с отстъпващите. Но чаушът го застреля на портата. Турските командири искаха на всяка цена да вдигнат селата и накарат мъжете да се сражават на страната на турската армия. Такава беше и заповедта от Цариград.
За един час Тъмраш опустя. Селяните се натикаха като овце по горите. До обед се спотайваха по деретините на Бодлица и Бей бунар, но непрестанният натиск на българските войници по Крайще, Белия камък, Чуренската кула, приближаването
1. Иван Михайлов Пудев — участвувал в боя, спомените у автора.
2. Лукаш К. — „Боевете за освобождението на пашмаклийско” Сф, 1934, стр. 15.
304
на фронта и паническото бягство на турските войници доведе изплашените хора до полуда. Малко след обяд дълги върволици от хора, коне, овце, говеда започнаха да прехвърлят Маркова чука и Каракачанските мандри. Те бягаха към съседните села в коритото на Въча, където този ден не се водиха никакви боеве и беше спокойно.
Единствени турските войници и позициите при Кадиева варица и Комаров камък не отстъпваха. Те бяха добре окопани и се държаха здраво. Местността беше гола. Пожълтялата есенна трева и тук-там останалите неприбрани снопи по нивите бяха единствените укрития за настъпващите български войници. [1] Турските войници бяха по-малко. Те нямаха и артилерия, но се държаха здраво. Патрони имаха в изобилие и някои натрупаха цели купища гилзи. Но към 16 часа [2], като видяха насреща по баирите кервани от тъмрашлии и те се отчаяха. Турският капитан хвърли пушката пръв [3]. Това утрои страха на войниците и те хукнаха след него. И не толкова след него, а всеки по своя пътека, само да бъде на юг. От страх забравиха да свалят знамето от казармата на Бей бунар. [4]
Така турският табор в Тъмраш още първия ден на войната се разпадна като войскова единица. Войниците, които бяха от съседните българо-мохамедански села, се разбягаха при семействата си, а останалите на малки групи побягнаха на юг, в посока на Девин.
На 5 октомври вечерта турските дезертьори от армията и тъмрашките бежанци дорипкаха в Михалково, Чуреково. Петвар с изскочили от страх очи. Тяхната паника се разнесе като невиждана епидемия по всички села от коритото на Въча. Още същата нощ много българи-мохамедани от тези села съ браха кой каквото можа и се приготвиха за път. А сутринта на 6 октомври, когато пушките запукаха и от съседните върхове и те емнаха на юг след бягащата армия. Керваните на бежанците бързо и непрестанно растяха.
Една малка подробност. През лятото на 1912 година в Чуреково върбовските дюлгери Стоян и Никола Миховски, Петър Кушлев, Михал Мерджанов, Вълко Мадански и други
1. Цветан Чорбаджиев, отс. Първенец, свръзка на к-ра на 7 рота, спомените у автора.
2. ВИА — ф. 341, оп. 2, а. е. 3, стр. 5.
3. Смаил Чакмаков, сражавал се на Комаров камък в турската армия.
4. Сега това знаме се намира в Пловдивския държавен музей, свалено и пленено от Юрдана Спасова Тодорова от с. Чурен на 6. X. 1912 г.
305
градяха училище и частни къщи. Когато войната започна, те бяха обвинени в шпионаж и закарани на турските гранични постове. При отстъплението турските части забраха и тях като заложници. [1]
Какво ставаше в тези дни в българските части? На 6 октомври рано сутринта войниците на 2-ра дружина от 21-ви полк, които нощуваха на Бей бурнар и на Чатал улук в чифлика на Ахмед ага и по Каракачанските мандри, тръгнаха в „атака”, за да превземат вр. Голица (Ушите) и Голяма поляна (Каракачанските мандри). Но скоро се увериха, че пред тях няма никакъв противник. Турските войници бяха избягали още първия ден и настъпващите изгубиха връзка с противника.
На това отгоре ротите от 2-ра дружина не можаха да установят връзка със съседа от ляво (1-ва дружина от 21-ви полк), нито със съседа от дясно (двете дружини от 9-ти пехотен пловдивски полк), които действуваха по върховете западно от река Въча. Целия ден на 6. X дружината се лута в есенната мъгла и вечерта стигна в село Михалково.
На 6 октомври сутринта започна настъплението и на главните сили на бригадата. От публикуваните и непубликувани спомени и документи най-достоверен е бойният дневник на командира на 21-ви Средногорски полк полковник Владимир Серафимов, писан същия ден. [2] Ето защо ще се позовем преди всичко на него. Дневникът заслужава особено внимание и поради това, че разкрива пълководческия талант на този известен и уважаван наш командир. Някои от решенията на Серафимов са поучителни и за днешната военна наука при действие на войските в планинска гориста местност.
Подчинените му в момента части полковник Серафимов раздели на авангард, главни сили и ариергард и две странични прикрития. Авангардът тръгна от бивака в 7 часа преди пладне в направление за вр. Кум Гидик — Беден — Левин. Главните сили тръгнаха след авангарда след 15 минути. Дясното странично прикритие в състав от 1-ва рота настъпваше към висота 1571 и по пътеката Лесково—Девин. Дясното странично прикритие — 3-та рота, тръгна в 7.15 часа по хребета Колок—Беден—Девин.
Ариергардът тръгна зад опашката на главните сили.
Боят започна в 6 часа сутринта и беше най-ожесточен при постовете Ченгене кьошк, Забърдо, височина Димчовица. Противникът
1. Сава Вълков Кацаров от с. Чуреково, спомените у автора.
2. ЦВА — ф. 345, оп. 5., а. е. 1. Извадките се публикуват за първи път.
306
в състав около един табор и башибозук се беше окопал на височините. Окопите му бяха групови, за 5—6 души, дълбоки един човешки ръст, с бойници. Най-упорито се държаха противниковите войници на поста Димчовица. Но към 10 часа с няколко бризантни гранати постът бе разрушен и противникът започна да отстъпва към Лесково.
Артилерията се намесва още няколко пъти. А под нейното огнево прикритие челните роти на 21-ви полк постепенно успяха да се доберат до самия връх Кум гидик. където боят стана особено ожесточен. Като описва сраженията по-нататък, полковник Серафимов пише в дневника си дословно:
„Към 11 часа преди пладне се забеляза застой в напредването на авангарда (14 и 15 роти). След като прогони противника от скалистото връхче източно от вр. 1626 се спря на седловината; 2 и 4 роти, след като атакуваха противника на поста Димчовица, настъпиха по хребета, водещ към турската застава над село Лесково, но останаха много назад; 3-та рота достигна на 800 крачки от турския пост на вр. Колак и силно обстреляна от противника не можа да напредне.
За да се подбутнат частите и ускори напредването, заповядах: 13, 16 и картечната роти да се развърнат вляво от авангарда и настъпят право на вр. 1626; I рота да настъпи и атакува врага северозападно от вр. 1626, а батареята да открие силен огън.
Всички части от колоната бяха в бойната част (в първи ешелон). Благодарение на силно пресечената и залесена местност, настъплението вървеше много бавно.
Противникът се държи упорито и отстъпваха крачка по крачка. Към 12 часа по обед се чуха няколко топовни гърмежи от страна на противника. Няколко снаряда се забелязаха, но не достигнаха до нас.
На няколко пъти изпращах ординарци до командира на 4-та дружина със заповед да настъпи по-енергично. Най-сетне изпратих и полковия адютант, обаче впоследствие се оказа, че предлежащия дълбок дол и трудностъпна местност правили настъплението затруднително.
Към 11.45 часа ротите успяха да преминат дълбокия дол пред Кум гидик, настъпиха и атакуваха противника, който отстъпи в голям безпорядък. Към 12.50 часа нашите части заеха гребена на вр. 1626, затвърдиха се на него и започнаха с огън преследването на отстъпващия противник по седловината на юг. Заповядах на 9 батарея да излезе на позиция на вр. Кум гидик и открие огън по противника, заел поста на вр. Колак.
307
След няколко сполучливи изстрела противникът отстъпи и се даде възможност на 3-та рота да напредне към с Брезен, като привечер зае същото село. Към 5 часа след обед противкът отстъпи към връх Градище.
Нощта свари частите в следното положение: 13, 14, 15 роти, 9 и 10 не скорострелни батареи — на връх 1447; 1 и 4 роти — на връх 1391; 3 рота — в с. Брезен; 2, 16 и картечната роти — в полкова поддръжка на връх Кум гидик (1626).
Частите останаха през нощта на заетите места, като предните се окопаха и изпратиха напред патрули за съприкосновение с противника.
Особени трофеи, освен разни вещи от войнишко снаряжение и патрони, не се взеха.
Убити и ранени от страна на противника има около 50 човека, а от наша страна: убити 8 редника, ранени 2 офицери и 11 редници. Изстреляни 281 артилерийски снаряди, 25 860 бойни патрони.
През целия ден времето бе добро, обаче към 8 часа след пладне падна дебела мъгла и заваля дъжд.
Обед на ръце. Вечер — топла храна.” [1]
В релацията са дадени само цифрите на убитите и ранените. Но няколко дена по-късно, на 15 октомври, когато щабът на полка беше в село Фатово, Смолянско, командирът издаде заповед за награждаване на героите от боевете при Модър, Комаров камък, Кум гидик, Ченгене кьошк. Общо 56 души бяха повишени „в по-горен чин или звание”, а от тях 15 души са от 2-ра дружина за боевете около село Тъмраш. [2]
На 6 октомври започна бой и 9-ти пехотен полк. Дясната му колона настъпи в направление на Доспат, а лявата, която трябваше да взаимодействува с 2-ра дружина от 21-ви полк, в направление на село Тилкили. Лявата колона беше в състав от 1-ва и 3-та дружини, картечната рота, една батарея от 3-ти артилерийски полк, половин пионерна рота, един пионерен взвод и се командуваше от полковник Бошнаков.
Най-сериозен бой се води за селото и поста Тилкили, които турските войници се опитваха на всяка цена да задържат. След артилерийската престрелка и натиска на ротите от 9-ти полк и селото, и постът капитулираха. Кулата на поста беше ударена от артилерията, горният етаж се строполи и затрупа 8-те защитници на поста. [3]
1. ВИА — ф. 345, оп. 5, а. е. 1, стр. 8—10.
2. ЦВА — ф. 345, оп. 1, а. е. 58, л. 25.
3. ВИА — ф. 341, оп. 2, а. е. 3, стр. 1.
308
На 7 октомври лявата колона на 9-ти полк, дясната и средната на 21-ви полк продължиха да настъпват в направление към Девин със задача по-скоро да влязат в града. И трите колони обаче настъпваха невероятно бавно. Пречеше им гъстата мъгла, пресеченият терен на местността, липсата на всякакви пътища. Съпротивата на противника бе слаба. Колоните нямаха и връзка помежду си. Това внасяше голяма боязливост в решенията на командирите им. Единствена 3-та рота от 1-ва дружина на 21-ви полк с командир подпоручик Тончев още вечерта на 7 октомври стигна и сама превзе град Девин. [1]
На 8 октомври към 10 часа в Девин пристигнаха и лявата колона на 9-ти полк и двете колони на 21-ви полк. Част от града гореше. При своето отстъпление турците запалиха някои военни складове, а есенният вятър разнесе пожара и запали част от дървените къщи наоколо. Още с пристигането войниците започнаха да гасят и правеха всичко възможно да спасят града. Но вечерта, когато се мръкваше, от няколко страни пламна и останалата част на Девин. „Взеха се мерки за ограничаване на пожара низ града. Една рота от 21-ви средногорски полк се назначи да охранява града, но до сутринта по-голямата част изгоря” [2].
Кой запали Девин? Някои местни жители предполагат, че това са сторили войниците, които са превзели града; Николай Хайтов възприе това становище. [3] Други считат, че градът е запален от нарочно оставени турски войници с цел да затруднят настъплението на българските части. Полковник Серафимов пише: „Към 6 часа след пладне перущенци запалиха Дьовлен, който горя цяла нощ, въпреки взетите мерки за прекратяването на пожарите.” [4] Командирът на б-та рота пише: ... ямаджии от съседните села запалиха Девин”. [5] А полковник Бошнаков същия ден е записал в дневника си:
„Намериха се запаси от храни да продоволствуват двата полка за няколко дни, обаче вечерта към 8 часа бяха подпалени от неизвестни лица няколко къщи от различните краища. И поради това, че много къщи бяха с дървена конструкция, повечето от тях изгоряха, а заедно с тях се унищожиха и голяма част от всички продукти”. [6]
1. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 12, л. 14.
2. ВИА — ф. 341, оп. 2, а. е. 1, стр. 51 гръб.
3. Н. Хайтов — „Девин”, стр. 80.
4. ВИА — ф.345, оп. 5, а. е. 1, стр. 11.
5. ЦВА — Търново, ф. 345, оп. 5, а. е. 17, стр. 10.
6. ВИА — ф. 341, оп. 2, а. е. 1, стр. 51 гръб.
309
Въпреки подробните проучвания подпалвачите на Девин си остават неизвестни лица. Възможно е след подпалването на военните складове градът да беше запален и от турските войници. Около 40 души от тях бяха заловени в града и арестувани в конюшната на казармите. [1] Възможно е пожара да предизвикаха ямаджии от съседните села, в това число и перущенци и лилковци, както пишат командирът на 6-та рота и полковник Серафимов. Само едно можем да кажем с положителност, че войската не запали града, защото той бе пълен с продоволствие, а на нея това бе особено нужно, защото се беше отдалечила от всички снабдителни бази. И не случайно, както пишат всички командири, войниците веднага започнаха да гасят и „огасиха доста къщи и казармите.” [2]
Като овладяха Девин и прогониха противника от този район, частите на 1-ва бригада от Родопския отред фактически ликвидираха тъмрашкия клин и изпълниха близката си задача. Сега те трябваше да настъпят на юг и стигнат гара Бук. да разрушат моста на река Места, да овладеят ж. п. Линия, [3] по която се свързваха Тракия и Македония, да нарушат оперативната връзка между източната и западната турска групировка, а с това да изпълнят и своята оперативно-стратегическа задача.
Главните сили на 1-ва бригада, като превзеха Девин, на 9 октомври сутринта потеглиха в колона по направление Девин— Грохотно—Гьоврен—Триград—гара Бук. По пътя си частите срещнаха незначителни сили, които авангардът разпиляваше, и продължаваха. [4] Ако настъплението им се развиваше по план, след два дни те можеха да стигнат гара Бук. Това би имало военностратегическо значение. И още нешо. Те щяха да достигнат повечето бежанци, вдигнати от паниката и от турските военни части, и щяха да ги върнат своевременно в родните им села, както стана по-късно с някои селяни.
Но точно тогава, на 9 октомври — се случи една невероятна глупост, каквато се случва само на война, която обърна всичко наопаки. Авторите от старата армия преглътват тази глупост с два реда, но тя не бива да се отминава, защото има много по-голямо значение за Родопите и особено за Тъмраш. За какво става дума?
1. ВИА — ф. 345, оп. 5, а. е. 12, л. 14.
2. К. Лукаш — ц. к., стр. 15.
3. ВИА — ф. 345, оп. 5, а. е. 1, стр. 2.
4. Лукаш — ц. к., стр. 16.
310
Когато дясната и средната колона на 21-ви полк настъпваха, лявата колона, съгласно плана, трябваше да стои на място и да отбранява превала на Рожен и Пампорово. Коман дуването считаше, че тук турските сили са по-големи, и затова постави отбранителна задача. Всъщност българските командири не знаеха точния състав на противника. На 8 октомври с около три табора турците се опитваха да минат в настъпление към Пампорово и Рожен. Но без успех. През нощта обаче, след една кратка престрелка, подпоручик Чешмеджиев се паникьосал, взел частичното оттегляне на част от 9-та рота за всеобщо настъпление на турците и заедно с 9 войника побягнал назад чак до резерва на лявата колона.
Той доложил на командира на дружината, че 9 рота е „разбита и отстъпва”. Командирът на колоната, подполковник Тодор Шарлаганджиев, взел това за истина и веднага изпратил куриер до командира на полка в Девин, че турците са „преминали в настъпление” и неговите сили са недостатъчни да ги задържат. В същото време Шарлаганджиев заповядал на резерва си да се оттегли още по-назад на височините на Айчал. [1]
Силите в района на Рожен и Пампорово всъщност бяха равни. Турците имаха три табора, а българите три дружини — 3/21 полк, 28 и 21 допълняющи. Освен това местността позволяваше и на двете страни да се отбраняват успешно и срещу по-многоброен противник.
Командирът на бригадата полковник Гешев се движеше с главните сили, които настъпваха в колона от Девин за гара Бук. И тъкмо към 11 часа на 9 октомври, когато той стигна, село Грохотно получи паникьорското донесение на подполковник Шарлаганджиев от Рожен. Полковник Гешов се опасил, че турците могат да минат в настъпление към Чепеларе—Асеновград и това ще окаже пакостно въздействие на бойните действия в целия район. Затова реши да остави двете дружини на 9 полк да отбраняват височините южно от Девин на достигнатия рубеж, а всички сили да прехвърли към района на Рожен. Задачата за овладяването на гара Бук бе изоставена. И започна един мъчителен преход на двете дружини на 21-ви полк, на придадената им артилерия и всички тилови части на бригадата от Грохотно и Мугла назад към Широка лъка и Чепеларе.
Лукаш описва този преход така:
„Трите дружини от 21 полк — 1, 2 и 4, картечната рота
1. Войната между България и Турция ... т. 6, стр. 23.
311
на полка, трите планински батареи от 3 планински артилерийски полк извършиха един много труден нощен преход по една разбита, стръмна, скалиста планинска пътека през селата Грохотно, Настан, Беден, Широка лъка. Движението ставаше в колона по един много бавно. То стана още по-бавно, като падна нощта, когато се спуснаха тъмни, гъсти облаци и заваля тих напоителен есенен дъжд. Паметен ще остане за всички участници тук този извънредно труден нощен поход. Полкът измина едно разстояние от 20 километра за около 20 часа.” [1]
Вечерта на 10 октомври 1-ва дружина от 21 полк беше в село Стойките, а 2-ра и 4-та в Чепеларе. На 11 октомври частите останаха да почиват след тежкия и уморителен преход.
На 12 октомври вече от новите си позиции 21-ви средногорски полк, с придадените му чети на Стефан Калфа и Шишманов, с допълняющите 21-ва и 28-ма дружина и артилерия, минаха отново в настъпление в посока на Смолян и Устово. Турските части избягаха и на 13 октомври полкът влезе в Устово и Смолян.
Войниците на 21-ви полк влязоха в тези български селища като истински освободители и бяха посрещнати от населението със сълзи на очи, с цветя и силни прегръдки. Хората плачеха от радост. Те бяха чакали този миг цели 500 години. За тях Балканската война имаше значение както Освободителната през 1878 година за останалата част на България.
В Смолян — Райково и Устово, българските части плениха 70 турски войници начело с един запасен дружинен командир, 270 пушки, 60 пистолета, 90 сандъка с патрони, 6 сандъка със запалки, паласки, дрехи, много хранителни припаси и др.
На следващия ден частите на бригадата, главно от 21-вч полк, потеглиха на юг с цел да достигнат гара Бук. Те бяха загубили връзка с противника и това затрудняваше щаба при вземане на решение. Все пак командирът на бригадата полковник Гешов формира три основни колони, усилени с артилерия.
В първата колона постави 1-ва дружина и четата на Стефан Калфа, едно миноподривно отделение и една батарея, като им постави задача с бърз марш в направление на Смолян—Арда—гара Бук да разрушат моста на гара Бук, след това да се оттеглят назад при село Арда.
На втората колона в състав от 2-ра дружина на 21-ви полк с една батарея постави задача да настъпи в посока на Рудозем
1. Лукаш — ц. к., стр. 17.
312
и там да охранява действията на първата колона от изток.
На третата колона в състав от 4-та дружина постави задача да настъпи също в направление на Смолян — Арда и да охранява първата колона от запад.
Трета дружина командирът на бригадата остави в резерв с цел да маневрира при нужда.
На 16 октомври дружините започнаха изпълнението на своите задачи, без да имат никаква връзка с турците и без да знаят нищо за тях, а това е най-тежката обстановка за всеки командир. На 17 октомври един турски полк и артилерия настъпваха в направление на Рудозем срещу 2-ра дружина на 21-ви полк. Явно предугадили намеренията на българите да разрушат моста на гара Бук, турците извършиха обходен маньовър и застрашаваха изпълнението на главната задача на българските части.
При така създадената обстановка командирът на бригадата, макар да имаше възможност за по-добри решения, отново се отказа от преследването на главната цел и даде заповед на 1-ва дружина и четата на Стефан Калфа, а след това и на 4-та дружина да се върнат обратно и да се насочат за възпиране на противника, който се беше появил при Рудозем. Това решение не беше правилно.
Първа дружина вече бе стигнала на 6—7 километра от гара Бук и турската охрана на моста се разбяга. Имаше всички условия задачата да бъде изпълнена. Но в този момент пристигна заповед на командира на бригадата и предният отряд трябваше да се върне отново към село Арда.
На 18 и 19 октомври 2-ра дружина води сравнително успешни отбранителни боеве, но поради разтегнатите флангове през нощта на 19/20 октомври командирът на дружината даде заповед за оттегляне на позиции югоизточно от Устово.
На 20 октомври 1-ва и 4-та дружина се върнаха от тежкия поход в направление на гара Бук и на 20 вечерта всички части на бригадата бяха готови да изпълняват новите задачи. На 21 октомври те заеха позиции източно от Устово, по билата около Фатово и Алами дере, на които се развиха и най-тежките боеве на Родопския отряд.
Тези боеве, известни сред родопското население под името „Родопската Шипка”, заслужават и по-подробен тактически анализ. Но тъй като те са достатъчно популярни, а при това се отдалечават от нашата тема, ще отбележим само най-характерното
313
за тях — родолюбието на полковник Серафимов, което предреши изхода на боя. За какво става дума?
След неуспешния спит да се разруши мостът на гара Бук и застрашителното настъпление на турците на 19 и 20 октомври от към Рудозем (Голям Палас) към Устово, командирът на бригадата и неговият щаб проявяват сериозно колебание по отношение на по-нататъшните действия на бригадата. След анализа на обстановката те стигат до извода, че бригадата трябва да отстъпи района на Устово—Райково—Смолян и се оттегли и заеме за отбрана височините северно от тях. Практически това означаваше бригадата да се върне на височините на Рожен и Пампорово, т. е. на границата, откъдето бе тръгнала.
Подобно отстъпление не само бе неразумно от военна гледна точка, но то излагаше на страшна опасност населението на тези български села. Тогава командирът на 21-ви полк полковник Владимир Серафимов категорично възразява на такова едно решение на щаба на бригадата и с голямо чувство за лична отговорност заявява: „Аз не ще отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител.” [1]
Родолюбието на възпитаника на руската военна академия полк. Владимир Серафимов се предаде като електрически ток не само сред войниците на полка, но и в цялата бригада и дори сред местното население. И на 21 октомври, в упоритото срещно сражение, те разгромиха турските части в състав от 6 табора пехота и една батарея артилерия. [2] Победата бе пълна. Турците оттук-нататък до Беломорието не оказаха никаква съществена съпротива. На 15 декември 1912 година се получи заповед за назначаването на полковник Серафимов за вр. командир на бригадата, [3] а по-късно селяните на Алами дере преименуваха своето родно село в „Полковник Серафимов”.
В същото време, когато 1-ва бригада водеше бой за Смолян — Рудозем, частите на 3-та бригада от Родопския отряд, към която бе подчинен вече и 9-ти пехотен полк, действуваха в направление Доспат—Разлог—Неврокоп и след няколко последователни тежки боеве излязоха в поречието на Места. После се спуснаха към Драма и Кавала. До края на октомври целите Родопи бяха освободени.
1. Лукаш — ц. к., стр. 24.
2. Войната между България и Турция ... т. 6, стр. 61.
3. Пак там ..., стр. 248.
314
В края на раздела за бойните действия в Средните Родопи се налага да дадем отговор на един много важен въпрос — защо българските войски настъпваха така бързо, почти безпрепятствено. Всеки, който познава планинския характер на местността, гъстите гори, непроходимите урви и сипеи, без да е военен, разбира, че ако хората, които познават тези места, решат да завардят тези чукари и гори, те биха държали планината седмици сами. Турският генерален щаб добре разбираше ролята на местното население и затова заповяда всичко годно да носи оръжие да помага на турската армия.
Още в първия ден, и особено през втория и третия ден на войната обаче стана ясно, че местното население не иска да помага на турската армия. Обхванато от паниката на войната, една част от населението в коритото на Въча побягна на юг, но не постъпи в армията. Нещо повече, онези българи-мохамедани, които бяха мобилизирани преди бойните действия, още в първия ден на войната се разбягаха, напуснаха турските табори и се вляха в колоните на бежанците. Те скъсаха завинаги с турските военни части.
Като разказва за бягството си от турската армия, Смаил Чакмаков казва:
„Някъде до Драма, турският капитан ни намери и заповяда веднага да се строим, образувахме взвод и се бием против българската армия. На мене ми кипна и като вдигнах тюфекет (пушката) му извиках. „Марш твойта мамица читашка, че ей сега ще ти пробия тиквата. Ага, ние се сражавахме на Комаров камък, ти побегна като заек, а сега си дошъл да ни делиш от семействата: Марш!” И той побегна. Като нищо щях да го пречукам ...” [1]
Турските военни власти бяха успели да мобилизират една група от Брезе, която се опитаха да използуват в боевете при Кум гидик, но още след първия бой хората се разпръснаха. Подобно нещо се получи и с онези българи-мохамедани, които турците мобилизираха и хвърлиха в сраженията при Сатовча.
Като цяло, местното родопско население изостави турската редовна армия, не се подчиняваше на заповедите на турските командири и създаде изключително благоприятна атмосфера за бързо настъпление на българската армия. Изплашено от гова неподчинение на българите-мохамедани, турският го нерален щаб изготви една нарочна прокламация до всички мюсюлмани, като ги призова да не отстъпват, а да се сражават,
1. Смаил Чакмаков — спомените у автора.
315
да не изоставят турските части, а да се вливат в тях и да се подчиняват на турските командири. Като се стремеше да разпали мюсюлманския фанатизъм у тях, турското правителство изпрати специални емисари, които тръгнаха от село в село да разнасят тази прокламация и да вдигат мохамеданското население на „свещена война” против настъпващата българска армия. Но и тези емисари не успяха да вдигнат българите-мохамедани против българската армия.
Ето какво пише командирът на 1-ва дружина от 21-ви средногорски полк подполковник Долапчиев в някои свои донесения. В една телеграма от с. Чокманово до к-ра на полка той съобщава: „Специални разузнавачи заловиха местен неприятелски куриер, носещ писма до населението от околните села, с които последните се приканват към оръжие под страх от наказание.
Прилагат се две турски писма ...” [1]
Като вземаше предвид нареждането на турското правителство до мюсюлманското население и опасността от създаване на чети в своя тил, българското командуване нареди при овладяване на всяко село населението да се обезоръжава, а онези, които са били в турската армия, временно да се задържат и изпращат назад във вътрешността на страната.
Въз основа на тези нареждания Долапчиев донася:
„През време на прехода, извършен от 1-ва дружина заедно с придадените към нея части от Турен до Бук се обискираха следните села: Кошница, Тоз бурун (Могилица), Арда, Проданково, Охлювица, Хасанково, Селище, Джувар, Белян, Горнова, Скренова. Намерените маузерови пушки се раздадоха за въоръжение на българското население, а заловените, избягали от турската армия войници се изпращат под конвой в с. Райково.
След 9 часа сл. пл. същата вечер се докараха от единния разунавателен патрул, който бе изпратен по посока на станция Бук, един заловен турчин, който носел писма до околното турско население, с което се нареждало всички мюсюлмани да вземат пушките и се явят на бимбашията при станция Бук за вземане участие срещу гяурите. Тия писма, написани на турски, заедно с хванатия турски офицер, до когото бяха адресирани в с. Горнова, аз изпратих своевременно, чрез командира на полка до командира на бригадата в Райково. [2]
1. ЦВА — ф. 345, оп. 5, а. е. 9, стр. 22.
2. Пак там, л. 12.
316
В следващите донесения подполковник Долапчиев пише: „Донасям, че в този момент пристигнах в Кошовица (Кошница) без никакво съпротивление от страна на местното население.” И по-нататък допълва: „При преминаването от Пашмакли до Кошовица навсякъде помашкото население си предаде и издаде намиращото се в него оръжие без съпротива. Настроението в него изглежда изобщо миролюбиво. За събраното оръжие и взетите пленници, които са служили в турската войска и с оръжие в ръце са се сражавали против нас, ще ви донеса допълнително”. [1] В следващата телеграма пак подчертава: „Навсякъде помашкото население се предава доброволно заедно с намиращото се в тях оръжие”. [2] Подобни са донесенията и на останалите командири.
Заслужава внимание един пасаж от дневника на командира на 21 средногорски полк — полковник Серафимов. На 25 октомври в този дневник е записано:
— Командирът на 2-ра дружина донася, че изпратената 8-ма рота към село Арда му донесла, че село Арда не е опожарено. Идвали са аскер и помаци, обаче помаците от Тоз бурун не са позволили никакви золуми. Имало опожарена една плевня. По сведение на местните жители има противник около Кадум и Живар. [3]
Има още факти, но от изложеното дотук става ясно, че българите-мохамедани въпреки заповедите на турците, не създаваха никакви пречки в настъплението на българската армия. И само поради това, и поради героизма на самите войници българските части можеха да овладеят цялата планина за по-малко от месец.
б) Тъмрашката яма
Бойните действия на Родопския отряд са важен епизод не само в историята на планината, но и на цялата страна. По своите крайни резултати те са плодоносни, защото върнаха свободата на хилядното българско население и земите, които през Освободителната война 1878 година останаха под турска власт. Тук нямаме възможност да се спираме подробно на тях, затова вземаме главно онези моменти, които имат пряко
1. ЦВА — ф. 316, оп. 5, а. е. 9, стр. 16.
2. Пак там ..., стр. 17.
3. Пак там, а. е. I., л. 26.
317
отношение към историята и съдбата на Тъмраш. А сега да се върнем към летописа на самото село.
Да започнем с въпроса за участието на тъмрашлии във войната и по-специално в боевете за Тъмрашкия клин. Този въпрос и досега е намирал място в историческата литература, но мимоходом и затова е осветляван невярно. Още през трийсетте години Гашаров, като описва боя на Комаров камък, пише:
„В Балканската война около 1000 души от Тъмраш и околните села отбраняваха Турция и селата си на хребета Комаров камък. Срещу тях командуващият настъпителните български войски изпрати рота войници от Перущица Първите жертви на Балканската война бяха тук: 24 левенти момци паднаха. Неприятелят удари на бягство и понеже боят се свърши надвечер, победителите запалиха селото от всички страни, за да свети по пътя на отстъпващите, за да избегнат по-далече.” [1].
Приблизително същото се твърди в излязлата през 1958 г. книга „Из миналото на българите-мохамедани”, където е писано, че навсякъде българите-мохамедани захвърлили оръжието и напущали турската армия, а „само в някои тъмрашки села, където религиозният фанатизъм бил най-закоравял и където културното изоставане било най-голямо, в първите дни на войната била оказана известна съпротива на настъпващите български войски.” [2]
Внимателното проучване на фактите не потвърждава казаното по-горе. И в документите от войната, и в спомените на непосредствените участници се вижда, че нещата стоят малко по-иначе. Вярно е само онова, че българите с мохамеданска вяра, макар да бяха стояли няколкостотин години под турско влияние и да бяха служили в редовната турска армия, при първите боеве хвърлиха пушките и се връщаха в селата си или при своите подведени от паниката и побягнали семейства. Що се отнася до броя на участвуващите и от двете страни в боевете на Комаров камък, и по-специално на тъмрашлии, работите не стояха така.
За количеството на войската, в това число и за ранените и убитите, вече се говори. А как стои въпросът с мястото на тъмрашлии? Първо, трябва да се знае, че когато войната започна, Турция не бе извършила пълна мобилизация. Даже в централните райони около Цариград полковете и дивизиите
1. В-к „Пловдивски общински вестник”. 1931 г., бр. 95 от 4. XII.
2. „Из миналото на българите-мохамедани” ..., стр. 121.
318
се намираха в процес на формиране, разформиране, мобилизиране и дислоциране, за което по-късно турският генерален щаб бе остро критикуван в самата турска военна литература. В страната цареше хаос. А такива отдалечени райони като Тъмраш и Смолян още не бяха получили нарежданията за всеобща мобилизация. Доколкото имаше някои мобилизирани от селата около Тъмраш, те бяха съвсем малко, и то предимно от първи призив.
След започване на войната мъжете от мохамеданските села бяха заставяни от военните власти да образуват башибозушки групи и да „отбраняват” селата си, но никъде тези мъже не отиваха доброволно и при първата възможност наистина се разбягваха.
В първия ден на войната всъщност истински бой се води само по височините около Тъмраш. Именно това подвежда някои автори да считат, че там са били и тъмрашлии, но нещата стояха по-иначе. Да не говорим, че 1000 души не можеше да изкара село, чиито жители брояха 2—3000 души. Но Тъмраш падна още в първите часове на войната и военните власти нямаха възможност да извършат мобилизация. Самите турски редовни части се разпиляха след първите боеве, а тъмрашлии заедно със семействата си побягнаха на юг.
Ето диалога с един от онези турски войници, които са се сражавали на Комаров камък, който дава точен отговор на въпроса.
— Колко души бяхте на Комаров камък?
— Двадесет души войници. Командуваше ни един младши офицер. Имаше звезда. А капитанът беше на Бей бунар...
— Той ли командуваше всички войници?
— Абе какво командуваше, той избяга най-напред... Ние се сражавахме на Комаров камък цял ден. Бяхме залегнали един там — друг там и спирахме българската войска. Тогава беше голо, нямаше гори. Една голяма трева и голо, голо, само хвойни. Нашата тръба вика „тиии, тиии, тиии! демек „пресечи огъня”. А пък тяхната буря вика „тате, тате, тате” — демек „напред, напред, напред”. Ние бяхме залегнали и скрити в окопите и тревата, а пък те вървят прави и затова дадоха много жертви.
— От Тъмраш имаше ли войници, запасняци или цивилни, башибозук да стрелят.
— От Тъмраш нямаше. Ние бяхме само войници. Имаше няколко души като мене запасняци, но от Тъмраш нямаше нито един.
319
— Да не си забравил?
— Нямаше, ти казвам, никакъв тъмрашенин нямаше там. На тъмрашене ние им станахме курбан тоя ден. Ние задържахме българската войска, та те избягаха. Ние нямахме нито топ, ни нищо. А пък българската войска имаше топ. От Чурен изкараха топ. Като дойде топът по-близо до нас, захвана да не ни хваща, ама ние побегнахме. Имахме по 1 сандък жепане (патрони). Останаха ни по 200 фишека на пояс и побегнахме. А пък тъмрашене въз Модър, въз Модър — та над наше село, над Осиково. Там има един чукан, та от там надолу минаха. Когато се разбягахме ние, имаше още един мартак (остен), докато слънцето залезе. Като видяхме, че тъмрашене бягат, тогава се изплашихме и ние и побегнахме. Ако не бяха избягали, перущенци щеше да ги изколят, врид под нож щеше да ги турят, защото едно време и те са правили пакост в Перущица. А виж от Осиково никого не побараха, ама и осиковци не са правили лоши работи, не са ходили в Перущица едно време. И затова ги не бараха.
— Ами всички ли тъмрашени бягаха?
— Врид, стари, млади, жени, мъже, деце, врид. С коне, с мулета, пеша. Врид. Кой каквото можел на бързо да грабне и бяга...
— От къде минаха?
— През Михалково.
— Ами не са ли спали в Михалково?
— Какъв ти сон, бе, спи ли се в такова време! Всичко бяга и денем и нощем. Спахме на една барчина — Мандрала. Кога отидох в Осиково — няма никого, нищо. И нашите са разбягали.
— Ами войниците?
— Какви войници, бе, всичко се разбяга, кой на къде види. И аз избягах от войската. И от там надолу, надолу, та хееее в реката от Петвар надолу стигнах баща ми и децата ми. Бях женен. И те бягат. Кози, овце, коне, — кой каквото могъл — забрал и бяга. Оти бягахме и ние не знаем, ама бягахме чак до Драма. ... [1]
Малко дълъг на пръв поглед, този диалог ни дава не само отговора на въпроса, дали са участвували тъмрашлии в боя на 5 октомври, но и атмосферата, настроението и духа в самата турска армия, пък и в българите с мохамеданска вяра, затова е особено полезен.
1. Смаил Чакмаков от с. Осиково, сега живее в Кричим. Спомените по магнетофонен запис у автора.
320
Какво ставаше през това време с тъмрашлии? Както видяхме, населението на Тъмраш още от ранни зори на 5. X. попадна в ада на войната. Околните върхове се тресяха от пушечни и оръдейни залпове. Тъмрашлии бяха обхванати от невиждана психоза. Фронтът вървеше по петите им. А те, като виждаха бягащите турски войници и офицери, тръпнеха още повече. Селото бе окончателно изоставено.
Българските войници, разположени по върховете на изток и на запад от селото, нямаха възможност да влизат в Тъмраш. Само една малка част от няколко отделения от първа гранична рота начело с капитан Спасов на 5. X следобед мина през селото със задача да обезоръжи тъмрашлии, но там граничарите не намериха никого и веднага се прибраха на Бей бунар, при останалата част на дружината. [1] На следващия ден започна известната „тъмрашка яма”. Мъже, жени, деца, от близки и далечни села, нахълтаха в изоставеното село и започнаха да грабят. Едни мъкнеха съдове, други — храни, трети — дрехи, вълна, шаяци, лампи, захар, сапун — кой какво докачи. Момчетиите търашуваха по къщите за пищови и патрони. По-„отраканите” старци разравяха огнищата за заровено злато и сребро. Други гледаха да хванат по-дебела крава или овца. Отначало това ставаше „скришом”, после всичко се емна в открита надпревара.
За яма дойдоха селяни от Перущица, Брестовица, Сотир, Бойково, Дедево, Ситово, Орехово. Но най-големи ямаджии бяха лилковци и чуренци, в това число и чуренските българи с мохамеданска вяра. Лилковци разтоварваха награбеното по върхове, оставяха там по един пазач и пак се връщаха, за да не изпуснат нищо ценно.
Чуренци мъкнеха към Чуренската кула. Тези два дни са запечатани в паметта на хората от всички съседни села като най-голямо събитие на века. И всеки, който е бил в Тъмраш тези дни, може да ви разказва с часове за страхотията на едно отдавна минало време.
Ето кратък разказ на Тинка Вълчанова от Брезовица, женена в Дедево:
„Някои ситовци — Божилци, Гуцови и др. — влезли в Тъмраш още след войната. Натоварили яма с коне. Но нали Ситово бе по-далече, за да не губят време, разтоваряха у дядо Гошо Аризанов в Брезовица. И пак се връщаха. Докарваха много съдове, тави, котли, сахаии. На някои имаше български надписи. От Перущица и Бойково. Те са били
1. Димитър Вълчанов от с. Дедево — спомените у автора.
321
ограбени от тъмрашлии едно време през въстанието. Помня, че нашенци казваха: „От яма — на яма.”
Ние отидохме в Тъмраш на 7 октомври с баща ми, дядо Колю, влезохме в къщата на Атем ефенди. Но изглежда, че други вече бяха минали. Къщата беше на два ката. Всички пет-шест стаи бяха отвършени. Дюшемето беше ново, свети. Имаше вита стълба. На салона високи и хубави столове. И една голяма лампа виси. Стаите бяха измазани с шарени бои. Намерих едно гърне с мед и го нарамих. А баща ми рече: „Малко ли ти е мед у нас (ние имахме пчели), остави гърнето, та вземи този стол.” И аз нарамих един стол. После влезохме в долните стаи. Там намерихме около 50 меха със сирене. Бито и прясно, приготвено за продан. Намерихме една мадражицка каца пълна с юфка. Много човали с вълна, с кожи, черги. Излязохме вън — навсякъде грабят. Едни излизат от една къща, други влизат в нея. Изоставено село. Пущинак. На другия ден перущенци запалиха останалото ... [1]
Както вече казахме, още в първия ден на войната някои къщи, складове и недовършената казарма бяха запалени от самата турска войска. Ала голяма част от селото бе оцеляла. И в дните на „тъмрашката яма” дойдоха келепирджии от близки и далечни села. Всички считаха, че войната е сложила край на Тъмраш, че стопаните на това изоставено село никога вече няма да се върнат, и всеки бързаше да завлече повече имане. Но ямаджиите от далечните села като Перущица, Брестовица, Бойково нито можеха да нарамят на гръб, нито можеха да завторят с коне, защото докато се върнат, нямаше нищо да остане. На това отгоре въглените на старата омраза от Априлското въстание още тлееха. И те драснаха кибрита на оцелелите изоставени къщи.
За няколко часа селото пламна от всички страни. Беше месец октомври. Плевните бяха претъпкани със суха слама и сено. А до плевните бяха къщите. На много места дори къщите и плевните бяха в различни етажи от една и съща постройка. Изсъхнали от години, осмолени, бориковите и елхови греди и дъски пращяха, стените се срутваха и в небесата, ведно с пушека се ройваха милиони искри. Един случаен наблюдател, дошел в селото с група перущенци, описва печалната картина така:
— Компанията мина граничните турски постове, намали един баир и Тъмраш се показа в триъгълната долина. Разположен
1. Тинка Вълчанова от с. Дедево — спомените у автора.
322
на две рекички, обкръжен с широки ливади, високи тополи и къщи от чамови дъски, покрити с плочи забавляваха очите. Пред селото няколко петровчани (перущенци) на коне караха стадо добитък за село Чурен. Константин и Владо узнаха от тях, че Димитър е в Тъмраш. Скоро компанията влезе в улиците на Тъмраш... Жителите на селото бяха избягали, добитъкът оставен ревеше, кучета виеха, петли пееха зловещо, а слънчевите лъчи си грееха все тъй както и порано. Бяха вече в селото пред кафенетата, където петровчани си бяха навързали конете по тополите, които окрасяваха малкия площад. Слязоха, дадоха на конете да ядат жито от човал, които петровчани бяха донесли за своите коне.
Чу се от кафенето гласът на Димитър: „Тук елате, да играем на карти.”
Влезоха. Кафеджията бе избягал, а пристигналите си правеха сами кафе и играеха на карти. Тенекии със сладко и сандък с локум бяха пръснати по пода. Черпеха се един друг.
Към четири часа в кафенето бяха останали Константин, Владо и Димитър, които си говореха нещо... Останалата част, около 50 души; търашуваха из селото по къщите. Едни печеха кокошки отвън на ливадата, където бяха преместили конете, други бяха разбили дюкяните по площада и изхвърлили на улицата каси със захар, басми и прочее. Вино, въобще спиртни напитки липсваха...
— Димитре бе, защо не дойде Лулчо? — запита Владо.
— А бе толкова му била противна войната, че не можел да бъде зрител...
В това време пред вратата се изпречи момче на кон и извика:
— Заминавайте, защото запалиха Тъмраш!
— Кой го запали? — обади се Владо.
— Казват, че Чангата от Петровица, но май еч и други, защото е подпален от всички страни — отговори момчето и бутна коня си напред по улицата към ливадите, гдето се бяха събрали всички.
— Гледайте, гледайте, хем наистина са го запалили, вдигат се пламъци и дим долу към реката — извика учуден Димитър.
Обърнаха се към прозореца, където се разкриваше североизточната част. Крайните къщи бяха в пламъци и дим.
— Дявол го взел и Чангата. Той прилича на Нерон — засмя се Владо.
323
— Картината не е пълна. Ако имаше из дюкяните вино и кадъни, щеше да прилича на „Садом и Гамора”, но много помодерен, както подобава на двайсти век — отвърна спокойно Константин.
— Не направиха хубаво, дето запалиха селото — отвърна Димитър.
— Варварство, но не се безпокой, този е пътят, по който трябва да мине човечеството, я гледай каква красива картина! Как хвърчат нажежените плочи във въздуха нагоре...
— А бе, ние се забравихме — стресна се Владо. — По скоро, че ще ни загради огънят, после не ще смогнем да излезем.
— Много просто, ще останем тук на площада, догде изгори, няма да се запалим в камъните я!...
Възседнаха конете и в бърз ход взеха улиците към ливадите. Към края бе трудно да се мине от горящите къщи, от които хвърчат нажежени плочи. Стара кадъна лежеше на улицата убита, види се по-рано скрита, но излязла от пожара. Прескочиха я бегом... Не бе дълго разстоянието, улицата бе достатъчно широка и те скоро пристигнаха при компанията невредими. Останалите 50 души възседнали конете, наблюдаваха пожара. По лицата на всички се четеше възхищение и тържество...
През главата на Константин се мерна мисълта: какво ли биха правили тъмрашлии, ако наблюдаваха пожара на своето село? Навярно биха плакали не по-малко от петровчани (перущенци) при запалването на Петровица. Скоро пожарът обхвана селото. Слабият вятър, който подухваше, ускори това. Гъсти облаци дим помрачиха небосвода. Нажежени плочи хвърчаха във въздуха с чудна сила. Добитъкът, който бе останал в селото, зловещо ревеше. Кучета виеха, а гъски на стада се вдигаха нагоре във висините да изхвръкнат от ада, обаче скоро, омотани от дима, падаха в пламъците. Изгорелите крайни къщи продължаваха да димят, а опърлените тополи зловещо стърчаха...
Слънцето наваляше западните хълмове, когато кавалерията от 50 души потегли за второто превзето село — Михалкево (Махалково), а Тъмраш остана да гори отзаде им...
Като разказва по-нататък за виденото в Михалково, авторът на едно място в книгата си споменава за диалога с Чангата и казва:
— Казах му: ако запалиш и това село, ще те набием и предадем на коменданта, като пристигнем в Дьовлен. Каза, че
324
няма да го запали. Тъмраш запалил не само той, но всички, понеже едно време и тъмрашлии запалили в Перущица ... [1]
Разказът на Койчо Касапов е частица от действителната картина в Тъмраш през ония дни и нощи. Подобни разкази могат да се намерят с десетки от всички околни села. Вземам този, защото е описан все още под пресните впечатления и защото все пак е документиран.
Ще бъде едностранчиво обаче впечатлението ни, ако считаме, че само перущенци са палили изоставените къщи. Една „чета” от бойковски момчетии запалиха, по признанията на самите участници, поне двайсетина покрива. Ходиха от плевня на плевня и подаваха запалените главни. „Ние не знаехме какво вършим — разказва със съжаление днес един от участниците. — Ние знаехме, че тъмрашлии някога са палили в нашето село и това бе предостатъчно, за да палим и ние наред.” [2]
Подпалвачи имаше и от Брестовица. Един от наблюдателите на техните „подвизи” разказва как брестовичани запалили джамията с две тенекии газ. „Като пламна цялата джамия, през минарето излизаше пушек и пуфкаше като влак.” [3]
И така, за две-три денонощия изоставеният Тъмраш бе превърнат в руини. Пепелищата димяха цяла неделя, докато ливна голям есенен дъжд и от пепелищата се озъбиха разрушени стени, обгорели и недогорели кощаци, овъглени купища сено и слама, огради, опържени и ожулени от пламъците дървета.
И дълги години тази зловеща картина напомняше на хората, че тук е минала най-страшната чума, която човечеството познава — ВОЙНАТА. Тя сложи край на това вековно българско село.
Стотици пъти съм бил в Тъмраш и винаги с болка съм наблюдавал руините. Беседвал съм с десетки ямаджии от различните села. Бил съм и неволен свидетел на разговори помежду ямаджии. И не съм срещал такъв, който да не съжалява за изчезването на това старо българско село. Веднаж попитах Христо Мазев от Бойково, който лично е запалил не една къща: „Защо палихте, не мислехте ли, че тъмрашлии могат да се върнат?” „Защо ли? Защото да вземеш една сопа, че тогава да ни питаш. Верно е, че имаше омраза към тъмрашлии заради делата им в Априлското въстание. Но не беше само това.
1. Койчо Касапов — „От хаос към творчество”, Шумен, 1922 г., стр. 91—93. Авторът е роден от село Зелениково, Пловдивско. По една случайност по време на Балканската война попада в Тъмраш и става свидетел на пожара. Тогава е бил на 18 г. Отвращението го е поразило и и оставило в душата му незаличими рани. Той завинаги намразил войната. На следващата година в Междусъюзническата война е бил ранен като войник на фронта. Това окончателно оформя в него смъртната ненавист към войната. И още в навечерието на Първата световна война той емигрира в Русия. Там взема активно участие в Октомврийската революция и се издига до поста политкомисар на един интернационален полк. По-късно Касапов работи в системата на съветското разузнаване в България. Именно през този период (1922 г.) той написва и своята книга. Произведението му има формата на повест, но представлява част от биографията на автора. Сега тази книга е библиографска рядкост, а името на автора стои изсечено на паметника в родното му село между имената на останалите герои за нов живот в родината.
2. Христо Мазев от с. Бойково — спомени у автора.
3. Иван Андонов от с. Михалково, спомените у автора.
325
Има неща, които човек може да върши само по време на война. И тогава бе така... Война!”
Попитах Тинка Вълчанова: „Ами ако тъмрашлии се бяха върнали, какво щяхте да правите тогава, като сте ги ограбили.
— Ами че тогава пък щеше да им даваме... — без колебание, ми отговори тя. И в уверение на това ми разказа как през зимата на 1913 година в Брезовица пристигнали по просия осиковци, които също бяха избягали и селото им също бе разграбено.
— Баща ми ги погледна, нали бяха все познати и мили, погледна ги, па рече: „Дъще, тия хора от нас теглят. Господ каил няма да стане, ами събери каквото има донесено, че им го дай”. И нареди, та изнесохме всичко на двора, пред осиковци, струпахме го накуп и рече: „То си е ваше — носете!” И хората го взеха със сълзи от радост... Времена!... Който вземе — замине. Кой докачи — влачи! Ама на тъмрашене се струпа най-много. И те са много бели правили, ама и тях ги удари не градушка — ами гръм...
За да вникне читателят по-добре в онова състояние на мисли и разбирания на хората, нека има предвид, че ямаджии са били не само българи християни, но и българи с мохамеданска вяра от близките села. Чуренските българо-мохамедани отишли за яма в Осиково. Две жени вдигнали от една изоставена къща фасул. Било студено и те наклали огън на огнището. В стаята имало сухи кълчиша. Хвръкнала искра в тях и къщата пламнала, а чуренките помакини хукнали презглава. Къщата рухнала цяла. После пожарът прекрачил в съседните къщи. Така изгорели няколко домове в Осиково.
В някои българо-мохамедански села жителите не са избягали, макар селата им да са попаднали в района на войната. Те също са влачили яма от изоставените селища. Всички, и
326
християни и мохамедани, са считали, че бежанците вече няма да се върнат, а изоставеното имущество е безстопанствено, като намерено. И още нещо, в ролята на ямаджии се превърнаха самите българо-мохамедани — бежанци.
Когато жителите на Тъмраш, Брезе, Беден, Михалково бягаха през селата южно от Девин, те също грабеха каквото докачат. Всяко село пострада малко или много от бежанците. А в чифлика на Али бей край гара Бук нищо не остана. Повече от всички грабеха и самите бежанци — тъмрашлии. Те минаваха през селата денем и нощем, нахълтваха в къщите, отначало задигаха каквото им трябваше и продължаваха. А после като минаваха през Триград, Ягодина, Кестен, вече оплячкосваха каквото докачат. Мерне ли се кон — пиши го отвлечен. Времена! Война! Грабежът по онова време, бе нещо „нормално”. „Той беше проява не само и не толкова на наслоена омраза, отолкото на властвуващата военна психоза. Гледани през сегашни очила, през втората половина на 20 век, тези прояви са осъдителни и недопустими. А за онова военно време да влезеш в изоставено село и товариш яма с коне, се е считало за съвсем „морално” дело.
Ако беше изгорен или изоставен Чурен или Лилково. тогава тъмрашлии щяха да влачат яма и палят, както влачеха и палеха в Бойково, Дедево и Перущица през 1876 г. През 1912 година Тъмраш бе изоставен и той стана плячка на ямаджиите от съседните села, а тъмрашлии следваха бягащата турска войска на юг и сами грабеха от попътните села. Времена! Война!
Справедлива или не, освен основната характеристика и целите, които преследва и постига, всяка война минава през огън и кръв, през пепелища и барут. Старите родопчани не случайно казват: „Всяка война закача цялата държава, но тежко на този, комуто се струпа”. На Тъмраш се струпа, та и преля отгоре.
в) Походът към нови земи
В историята, пък и в живота често се срещат парадокси, които на пръв поглед дори са необясними. Така стана и с Тъмраш през 1912 година. Балканската война беше освободителна война за целите Родопи, останали под Турско след 1878 година. Най-после, след повече от 5 века, дойде часът за национално освобождение и на този български край. А за
327
Тъмраш този светъл ден стана най-мрачният. Балканската война сложи точка в многовековния летопис на селото.
Как се развиха бойните действия, които доведоха до гибелта на селото, читателят вече знае. А какво стана с жителите на това старо българско селище? Какво стана с рода на Караходжовите наследници?
Вече разказахме как на 5 октомври, вдигнати от паниката и заповедите на турските военни началници, тъмрашлии напуснаха селото си. До обед се спотайваха по Бодлица и Бей бунар и чакаха с трепет развоя на боя. Но като вдигнаха паническото бягство на разбитите турски войници и началници, тласкани от тях по бездната на неизвестното, хукнаха и те на юг.
Първата вечер стигнаха и подминаха Михалково. Гониха Девин, където имаше повече турски войници, и се надяваха, че войната може и да не стигне дотук. Надежда им даваше фактът, че от връх Модър на юг на 5 октомври не се води никакъв бой. Но на 6 октомври, когато вече бяха в Девин, започна настъплението на българските войски от североизток и северозапад към Девин.
Като видяха своето безизходно положение, турските военни власти в Девин вече се стремяха да въоръжат колкото могат повече хора и ги насочат против българската войска, за да „бранят” селата си. Хората обаче предпочитаха да бягат по-далеч от огъня на приближаващата се война и затова кой как можеше се отскубваше от мобилизацията. Но едно по едно селата тръгваха на юг. По кривите и тесни пътеки от Девин за Драма се образуваха дълги кервани от бежанци. Тъмрашлии бяха най-напред. Те водеха колоните на бежанците. Спираха се да нощуват, където замръкнеха, палеха буйни огньове да се подсушат от есенните дъждове, дремваха и пак тръгваха на юг. А турските военни началници настояваха колкото се може повече да вървят напред, защото „каурите” настъпват от различните посоки.
Когато частите на 1-ва бригада пристигнаха в Грохотно, тъмрашлии вече бяха на два прехода напред, южно от превала на днешната граница. Още в следващите дни големите бежански тълпи се разделиха на малки групи и групички по села, по родове и землячества. Едни, които имаха коне, все повече се отдалечаваха, а други, особено старите, без коне или с малки деца чувствително изоставаха. Една група, в която имаше най-много брезенци и тъмрашлии, първата вечер след Девин преспа при Грохотно, втората вечер беше на Мешар
328
гидик, а третата — на юг към Бук. После — в село Узункьой. И накрая стигна в Кавала.
По-голямата част от тъмрашлии се движеше в челната колона. Те даже свариха влака в гара Бук и се накачиха на него до Кавала, към беломорското пристанище. До гара Бук почти всички групи бежанци се движеха по очертания маршрут, а от там се разпиляваха в разни посоки и с едно постоянно и бързо отрезвяване от паниката, с един растящ копнеж за връщане в родния край.
Големи групи от бежанци от разни села изостанаха още в първите дни, забавяха темпа, разединени и разяждани от съмнение и колебливи чувства за сторената голяма грешка, дето се повлякоха след бягащата турска армия. Като видяха, че след тях няма войска, те спираха за ден — за два по горите и селата. Мнозина дори дочакаха края на октомври, без да стигнат гара Бук.
Но на 2 и 3 ноември заваля проливен дъжд. Пътищата се разкаляха. Хората се намокриха до кости. Плъзнаха гъсти мъгли. Застудя. Макар и на юг, вече не мсжеше да се нощува по къра. На 3 ноември дъждът се превърна в порой. От всички страни се стекоха реки, които влачеха по пътя камъни и дървета. Обикновените рекички не можеха да се преминат в брод, та камо ли Места. Единственото месю, където можеха да минат голямата река, беше мостът на гара Бук.
Стратегическото значение на моста се разбираше добре и от двете воюващи армии. Частите на Явер паша и по-точно неговата ксантийска група, разбивани на няколко пъти, се стремяха на всяка цена да го задържат в свои ръце. Но на 4 ноември, когато частите на 21-ви полк настъпиха от Рудозем за Ксанти, авангардът на 9-ти полк настъпваше бързо от Драма за гара Бук. Началникът на Родопския отред, който се движеше с частите на 3-та бригада, предполагаше, че турците на всяка цена ще отбраняват моста, и затова още на 4 ноември изпрати три разузнавателни отряда, на които постави задача с бърз марш да стигнат на всяка цена гара Бук и да влязат в съприкосновение с противника до пристигането на главните сили.
Тези отреди наистина първи стигнаха и завариха моста дори без охрана. Турците го бяха подготвили за взривяване, но от паниката не успяха и това да сторят. Щом видя, че мостът не е разрушен, генерал Ковачев заповяда още същия ден всички части да се прехвърлят на левия бряг на Места. [1]
1. Войната между България и Турция — т. 5, ч. 2, стр. 528.
329
И така на 4 ноември 1912 година частите на Родопския отред, макар с известно закъснение, овладяха моста на гара Бук. Всички бежанци, които не бяха успели да преминат до този ден река Места, останаха отсам реката и бяха достигнати или пресрещнати от българските войски, бяха спрени, успокоени, нахранени, подслонени. Някои след това се настаниха временно на работа, а след това всички без изключение сами поеха пътя обратно към родните села. Чак тогава бежанците започнаха да осъзнават каква страшна грешка са направили, като се поддадоха на общата паника и хукнаха да бягат, водени от религиозни предразсъдъци и страх за мнимо отмъщение.
И днес, десетки хора от тези бежанци, разказват с болка за излишните страхове и патила, преживени в ония сурови дни. Ако и тъмрашлии бяха достигнати и върнати, всичко щеше да се преживее и надживее. Патилата се забравят. Разрушеното и изгореното се изгражда, загубеното се спечелва, на мястото на умрелите се раждат нови хора и нови поколения, но от изоставено село нищо не остава. Не кьщите, не горите, реките и върбите, а хората правят селото. Няма ли хора — няма село, няма живот, та макар и в рая да е.
Една малка подробност. Когато частите на 9-ти полк овладяха ж. п. линия Драма — Бук, те плениха и няколко заключени вагони. Отвориха ги и се оказа, че вътре са заключени забраните от Чуреково върбовски дюлгери и десетина други селяни от различни села. Като видели, че не могат да ги прехвърлят, турските власти поискали да ги изведат и избият. Но заложниците запънали вратата на вагона е едно огниво и така не позволили на турските войници да отворят вратата на вагона. И в този момент предните части на 9-ти полк пристигнали. [1]
На пристанището в Кавала пристигнаха и много бежанци от други българо-мохамедански села. Между тях имаше и от Осиково. [2] Като се повъртяха ден-два около брега, те се разколебаха. Не искаха да се прехвърлят. В тези часове на пареща болка по родния край, раздирани от религиозни предразсъдъци, страх и незаличима болка по родните огнища, кореняците родопчани отново стигнаха до простата истина, че родопчанинът без любимата планина е като пиле без гнездо. От ден на ден тази истина се проясняваше все повече пред
1. Сава Вълков Кацаров от с. Чуреково — спомените у автора.
2. Осман Асанов Газев от с. Осиково — спомените у автора.
330
очите им и накрая решиха, че трябва да се върнат в родните села.
Съдбата на тъмрашлии беше друга. Те първи побягнаха от родното село, първи преминаха река Места, първи стигнаха пристанището на Кавала и още тръпни от суровите преживелици и от паниката, „улеснени” от турските власти, се накачиха на корабите и преминаха във вътрешността на Турция.
Основната маса, по решение на турските власти, бе прехвърлена в Мала Азия, срещу остров Кипър и после заселена в околия Чумра, в окръг Коня. Там, в тези полупустинни места, тъмрашлии направиха своите временни колиби и постепенно основаха ново село, което отново нарекоха Тъмраш. Там живеят и до днес. Сега новият Тъмраш брои около 170 къщи [1] като по-голяма част са тъмрашлии, които и днес говорят на български език, а една част са кюрди.
Друга част от тъмрашлии се заселили около и в самия град Измир, където от по-рано имаше преселници — родопчани. [2] А трета част не пожелаха да се прехвърлят в Мала Азия останаха около град Одрин. И най-вече в село Елегьол, където живеят и до днес. [3]
Само няколко семейства от Тъмраш, въпреки всичко не пожелаха да се изселят в Турция и дочакаха българската войска. После се върнаха в родния край и се настаниха по разни села, където техни наследници живеят и до днес.
г) Синове и внуци
А сега нека се върнем и отделим внимание на наследнициците на Караходжовите братя. Вече беше казано, че Ахмед ага почина през 1895 година. Смаил ага се пресели в Пашмакли (Смолян), Адил почина през 1911 година. А какво стана с техните наследници?
Двамата сина на Ахмед ага починаха в Пловдив. На третия загубихме дирите още от края на 19 век. Синовете на Мустафа, които водиха дългото дело с брестовчани, до Балканската война живяха в Тъмраш. Тук живяха и двамата сина на Адил — Атем и Есаф. Когато войната потропа на портите им,
1. Юсеин Атемов Бодуров от с. Осиково, посетил Тъмраш в 1967 г.
2. Абдула Еминов Идризов от с. Петвар, спомените у автора.
3. Смаил Чакмаков ... ц. с.
331
и те като всички тъмрашлии емнаха по бежанските пътеки.
Предните дни Атем ефенди бе помислил сериозно за лирите, които бе трупал в продължение на много години. Заровил по-голяма част от жълтиците до зида на малкото мостче, което се намира до конаците му. На 5 октомври и той хукна с бягащата турска армия. Стигна до Драма. Тук имаше свои приятели, търговци и чифликчии от времето, когато поддържаха големи стада и идваха зиме на паша. Неизвестно защо, но Атем се отцепи от общата група на тъмрашлии и се свързва с някакви каракачани, които му обещаха подкрепа После като подразбраха, че Атем има повечко парици, каракачаните му скроиха капан и го обраха до грош. На това отгоре „щеха да го отбавят”. [1]
Оттам Атем се прехвърли в Ксанти. Войската вече мина и замина. Той остана известно време по тези места. В Ксанти намери свои стари достове, които му събраха парици да се прехвърли в Азия. И най-после Атем последва останалите бежанци. Настани се в Измир. Отначало подхващаше пак търговията, но тя не му вървеше както трябва, защото капиталите му бяха мършави.
През 1915 година започна Първата световна война. България и Турция бяха съюзници. Воюваха против силите на Антантата. Отношенията между двете страни се подобриха наистина много. Тогава Атем ефенди се реши да дойде в България и си търси заровеното имане.
Идва през 1916 година. В Пловдив отива при околийския управител и му поисква съдействие да отиде в Тъмраш. Управителят му разрешава и го уверява, че нищо лошо няма да му се случи. Атем намира лилковци в ханищата и заедно с тях тръгва за Родопите.
Една вечер Атем преспа в Осиково. А на другия ден отиде в Тъмраш, изрови заровеното бакърче с лирите и потегли пак за Пловдив. Лилковските овчари, с които разговаря, преди да отрсви лирите си, половин час след като си беше заминал, дойдоха при мостчето и само цъкаха с уста, като гледаха формата на бакърчето, оставена от прясната пръст. [2]
От Тъмраш Атем веднага отиде в Пловдив. Там нощува няколко дена у свои роднини, бюрекчия (изглежда у пълномощника
1. Ариф Еминов Буйков от Смолян, зет на Смаил ага и мъж на братовчедката на Атем — спомените у автора.
2. Ангел Илиев Аризанов от с. Лилково лично разговарял с Атем в Тъмраш и видял формата на бакърчето.
332
им по делото Хафъз Нюманов). Той заръча на своя братовчед в Смолян Ашим Смаилов да дойде в Пловдив и се видят. Ашим получи телеграмата, отначало се колеба, а после реши да замине на свиждане. Пристигна в Пловдив след няколко дена. Но беше вече късно. Когато дойде у бюрекчията, оня му рече: „Язък, можеше да закачиш и ти някоя пара, ама закъсня. Атем чака, и вчера си замина. [1] И така, Ашим Смаилов не можа да срещне вече никога своя братовчед.
Като се върна в Турция, Атем купи фабрика за брашно. В скоро време натрупа пари и навъди 5—6 000 овце. Имаше чифлик. Той стана един от първите хора на Измир и беше ярък привърженик на републиканеца Кемал Ататюрк. В годините на националнодемократическата революция Атем застана изцяло на страната на Ататюрк, който го извика и му предложи отговорна държавна работа в системата на правителството. Атем стана нещо като министър. Оттогава напусна Измир и се засели в Анкара. Почина през 1942 година.
Атем има двама сина. Единият е кръстен на името на дядо му Адил, а другият се нарича Исмен. И двамата се занимаваха с търговия. И двамата починаха. Адил има син, наречен Тургут, който в момента живее в Анкара, но почти е забравил българския език. Явно средата си е казала своята асимилаторска дума. Когато неговият братовчед Мехмед Ашимов от Смолян отива през 1968 година на гости, те едва се разбраха.
1. Ариф Буйков от Смолян — спомените у автора.
333
По-друга е съдбата на хората от коляното па Смаил ага. След като се пресели в Смолян, Смаил ага се ожени за втори път и имаше двама сина. От първата жена — Ашим, роден още в Тъмраш, и от втората — Джелал, прероден. През 1912 година една малка група тъмрашлии, между които и някои от наследниците на Караходжовите, мина през Смолян и настояха пред Смаил ага и той да бяга със синовете си, защото „каурите” щели да ги изколят. Но Смаил ага отсече категорично:
— Нас веднаж ни подмамиха, та бягахме, кога дойдоха русите и сбъркахме. Сега, който го е страх — да бяга. Ние няма от какво да се боим.
И наистина Смаил ага и синовете му не мръднаха и дочакаха българската войска. Работата не мина съвсем без нищо, но на Смаил ага трябва да се благодари за отказа, защото това стана причина да се разкрие и една друга история, за която толкова много се пише — за участието на самия Смаил в събитията по Априлското въстание в Перущица.
Българската войска, след като мина през Смолян — замина. В хода на войната обаче, както се видя, турците мобилизираха много българи-мохамедани и караха всички да се сражават срещу настъпващата българска войска. Това принуди българското командуване след превземането на всяко село да обезоръжава населението, където е било въоръжено, а оная част от мъжкото население, която е служила в турската армия — да взема в плен, заедно с редовните турски войници и офицери. Тази мярка трая до края на военните действия.
Когато пленниците бяха докарани в Пловдив, някои войници и офицери поставиха въпроса да се потърси отговорност от онези българи-мохамедани, които са участвували в потушението на Априлското въстание. Между пленените беше и синът на Смаил ага — Ашим. Като разбраха това, военните власти започнаха да го разпитват и за дейността на баща му, която той не познаваше. Тогава докараха и самия Смаил ага, макар да бе много стар.
В разпита Смаил ага доказва пред комисията, че тъмрашлии са невинни за потушаване на Априлското въстание. Но комисията не му вярваше. Тогава докараха един от старите перущенци, който е преживял ужасите на Априлското въстание. Изправиха двамата един срещу друг. За учудване на всички старият перущенин стисна ръката на Смаил ага и рече:
— Е, Смаил ага, то „не било тарайлен, ами сарайлен”. На
334
времето ти се застъпи нашите деца в Перущица да не горят и умират, а сега ние ще помогнем на тебе да не теглиш.
И пред всички разказа как по време на въстанието Смаил и някои тъмрашлии спасили много перущенци.
За съжаление този диалог и показанията не са записани. По свидетелството на перущенци Смаил ага и синът му Ашим биват освободени и се завръщат в Смолян. [1] На следващата година Смаил ага почина.
Синовете на Смаил ага — Ашим и Джелал — се ожениха и отидоха зетьове. Ашим взе жена от рода на Исакови, отиде да живе в дома на жена си. Оттогава той промени и фамилията си и от Караходжов — стана Ашим Исаков. Неговите наследници и днес живеят в Смолян с фамилното име Исакови.
Поколението на Джелал носи името на дядо си — Смаилови — живее в Смолян.
Ашим Смаилов Караходжов — Исаков след Балканската война стана касапин и повече от 25 години снабдяваше 21-ви полк с месо. Роди деца, подхвана семейните си дела като всички трудови хора, а животът постепенно наместваше „изкълчено и строшено” в душата, лекуваше старите рани. Ашим отдавна разбра, че неговата родна планина Родопа е негова родна земя и майка и до края на живота си силно обичаше своя роден край. Той дочака и победата на Девети септември 1944 година и с очите си видя бащинското отношение на народната власт към българите с мохамеданска религия.
Ашим Смаилов почина през 1947 година и остави две дъщери и трима сина. Дъщерите Шафике и Фатма въртят и сега къщите си, а синовете Мехмедали и Смаил работят като всички трудови хора, пеят родопски песни, носят пари и радост на семействата си. И двамата са служили войници. И двамата са готови да бранят родината си като всички други български мъже за благото на новия живот, за щастието насвоите деца, които растата и крепнат с общото щастие на всички българчета като тях.
Изменчива е съдбата на третия син на Ашим — Галиб. И той расна като своите братя. И той служи войник в българската армия. И той се ожени и има две деца. Като дойде Втората световна война, отново му сложиха войнишки пагони.
1. Ариф Еминов Буйков — зет на Ашим Смаилов, присъствувал на разказа на Ашим Смаилов пред български генерал, дошъл на проверка в Смолян в 21 полк и посети лично касапницата на Ашим.
335
От ходене запас му дойде до гуша. На всичко отгоре залюби една гъркння. И по време на войната взе, че избяга с нея и отиде в Турция. И не се върна вече. Сега работи в една тенекеджийска фабрика в Анкара, но често си въздиша по изоставената в Смолян жена и дете. Преди две години синът му ходи в Анкара и намери своя баща, но не хареса хала му.
Един от внуците на Ашим Смаилов носи пагоните на старшина от Българската народна армия. Старшина Минчо Манев — така го знаят и подчинените, и колегите му, и неговите началници. Правнукът на Смаил ага отдавна е разбрал причините за криволиците в съдбата на своите прадеди и дълбоките корени на оня вековен дъб на рода си, които смучат сокове от нетленната народност на българите. И за него социалистическа България е оная преродена, просветлена и обогатена родина като за всички нас, за която човек може да залага и труда си, и живота си.
По-друга е съдбата на Джелал Смаилов, сина на Смаил ага от втората му жена. Джелал се ожени в 1909 година за Назифе Шишманова, която и днес живее в Смолян. В 1915 година той бе мобилизиран в редовете на армията и замина по фронтовете на Първата световна война. И там остави костите си.
Той остави двама сина. Те растяха без баща в лишения и неволи. Смаил се поболя и почина много рано. А Мехмед порасна, стана мъж и се задоми. Дойде Втората световна война. И Мехмед като много българи замина войник. Отиде и на фронта. Сражава се на Драва. Той беше санитар по специалност и мъкнеше ранени бойни другари под град от куршуми и снаряди. Неговите фронтовашки приятели и другари си спомнят с умиление за него.
От войната внукът на Смаил ага заболя тежко и наскоро след това почина. Той остави един син, който за утеха на своята майка носи името на бащата. Мехмед е вече женен и като всички глави на семейства носи отговорност за благополучията на своя дом и за делото, на което посветиха своя живот неговият дядо и неговият баща.
И така, към 1970 година родовото коляно на Караходжовите по мъжка линия придобива следната схема:
336
