Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век
Божидар Димитров
 
Приложения
 

4. ИСТОРИЯ НА СОФИЯ
 

Град София, в древността наричан Сардика, (се намира) във вътрешните райони на Дакия между планините Хемус и Родопи, разположен е в равнина, както може да се види в (съчиненията) на сериозни автори. (Сега) тя е загубила предишното си величие и в различни времена заедно с провинцията заедно е меняла и своето име. За нея може да се каже това, което е казал Луканий в книга 7: “И само с прах покрити руини могат едва да се видят.”

Всички антични (автори) наричат тази провинция Дакия вътрешна, за да я различават от крайбрежна, която е разположена между брега на Дунав и планината и също (за разлика) от античната Дакия. Птоломей, античен автор, поставя град Сардика в Тракия, която не е много далече – ако се тръгне на изток, на втория ден се пристига в Тракия, но при определянето на провинциите и според Теодорет се намира във вътрешна Дакия – така е наречена от Улпий Траян.

За град Сардика днес няма нищо забележително да се каже, само това, че е сведена до едно твърде голямо село или градче без крепостни стени, в което живеят турци, българи, гърци, евреи, арменци и други народности. Католиците от римската вяра са много малко.

Когато тези земи бяха заети от българите и беше разбъркан редът в провинциите, не само Дакия и нейната столица загубиха името си, но и всички провинции загубиха имената си. Бяха поставени под царството на българите от всички наричани Българи чак до ден-днешен. Въпреки това всяко нещо (свързано с историята на София) се вижда ясно, отчетливо. Някои автори казват, че град Сардика е бил наречен от българите Триадица, но грешат, защото град Сардика днес както от турците, така и от другите народи се нарича София.

Тези, които поддържат това нещо, представят аргумент турската дума, както казват “триадере” – (дума), която е наполовина гръцка, наполовина турска. “Триа” на гръцки (значи “три”), на турски “дере” означава малка рекичка – намекват за трите рекички, които минават през София. Триадица е място, където в древността е бил разположен един манастир извън София, на юг към полите на планината, наричана от турците Токмаклия, сега (този манастир) е разрушен. Казват, че той се е наричал от гърците Триада, вярвам, че този манастир е бил посветен на св. Троица. Също казват, че поради големите удобства и поради добрия въздух на това място се е състоял Сердикийският събор.

Че модерният град София е същият, който в древността се наричал Сардика, потвърждава същото географско място, (на което са разположени), и се вижда от (трима) автори, които писаха и показаха още преди турците да завладеят България, че съвременна София е твърде древният град Сардика. Антоний Бонфиний в “Унгарската история”, книга IV, декада 3, - 40, година 1443, според мен фолио 447, където се

149

говори за Владислав, пише: “Тръгнал направо към София” (и) следва: “която е разположена в първата част на България” и малко по-долу: “град, наречен от храма, който Юстиниан издигнал с много средства и даки, които я населявали, по-късно погубена от нахлуването на българите и от непрекъснатите нападения на (племената) отвъд Дунав, само си запазила името на храма...

Този храм чак до наши дни е на същото място, направен е във формата на кръст, както църквата на св. Петър в Рим, и служи за джамия на турците. Построен е този храм на св. София върху едно издигнато място, когато се преминава планината Хемус, веднага се вижда споменатата църква, въпреки че до нея има 20 мили открито поле. Поради нейната красота българите-варвари, въпреки че не са били християни тогава, (когато са превзели града), не я разрушили, въпреки че са разрушили стените на града, така че днес не се вижда нищо друго освен останките в някои места. Същото разказва Павел Дякон в книга 24, че Сардика е била покорена от българите: “През тази същата година (казва) през празника Пасха Крум, царят на българите, с войска, насочена срещу Сардика, я превзел с измама.”

Мартин Кромер, епископ на Вармия в “История на Полша”, книга 21, разказва същото: “(След) като били завзети и опожарени Раш(к)а и България и много не малко известни градове и други укрепени, в тези пожари най-напред (преди всичко) София, която някои искат (да приемат) (че) да е била Сардика в древността”. Че самата София действително е онази антична Сардика, доказва самото й разположение.

Също така Боскевио, съвременен автор, поставя град София между посочените градове. Калепино не много далече от истината поставя София в Горна Мизия. Въобще са познати две Мизии: Горна, която започва от Евкинския Понт и свършва при река Циабро, и (се простира) на запад: “Днес (казва) е седалище на турския сатрап, на народен език София, между Буда на запад и Бизанциум на изток, от Юстиниан, казва, е основана и тъй назована на името на Света София.”

Градът не е бил построен от Юстиниан, както бе казано по-горе, той е построил само църквата “Св. София”, а това, което се казва за църквата. Калепино преписва за града. Въпреки това е точен за мястото (където е разположена), а именно почти по средата между Буда и Константинопол, малко по-малко или малко повече, също, че през София минават всички, които отиват от Виена - Буда в Константинопол.

За блясъка, който е имала в древността църквата в Сардика, се вижда в “Свещената география” от хулийския абат, който я поставя в Източен Илирик: “Сардика, казва, се нарежда от Птоломей сред по-знатните (известни) и вътрешни (централни) градове на Тракия, а според Теодорет – принадлежи към Дакия и дори й е метрополия. В географските карти се разполага на границата на двете Мизии (Горна и Долна) и, разбира се, между градовете Несус и Филипополис. Малко по-долу следва: “Най-известна е (София) от вселенския събор на 376-те епископи, по делото на Атанасий

150

и т. н., свикан в нея по времето на папа Юлий I.

Нещо повече в каталога на светите епископи, а светият Първи никейски събор популяризира по целия свят споменатия синод и неговите решения, между останалите имало един, който бил епископ на Сардика, както пише Геласий от Кизик в актите на споменатия събор, книга 3: “Протоген на великолепния град Сардика епископ”. И същият кизикиец в книга 2, на същия събор, глава 27, казва: “Подписи на епископи потвърдили вярата” и на 8 място се е подписал споменатият Протоген по следния начин: “Протоген на великолепния град Сардика, за господните църкви в Дакия, Калабрия, Дардания и съседните провинции.” Подписал се е същият Протоген в двата вселенски събора – Първи никейски и Сардикийския, които се състояха един след друг – последният е бил в неговата църква, както се вижда от подписите на (участващите епископи). Споменатият улиенски абат в Парергон на античното съобщение, където споменава провинциите, пише така: “XIV На (към) Провинция Вътрешна Дакия под властта на консулар пет града: метрополия Сардика, Пауталия, Герме, Наисус, Ремесиана”. Тези четири (епископии) са подчинени на митрополита на Сардика. И че е била тази църква митрополитска, споменатият абат продължава (да представя доказателства), че тя била митрополия на Дакия, освен по думите на Теодорет, който казва, че тази е митрополията на даките, се потвърждава от каталога на митрополиите, на които император Лъв писал след Халкедонския събор, понеже между (сред) тях се чете Зосим, епископ на Сардика.

Това също го потвърждават гърците, които никога не са изоставяли тази църква, тъй като техен митрополит резидира и днес (в града). Тази истина се потвърждава от “Аналите на Ордена на миноритите” от падре Вадинг, том 2: “Година от рождението на Христос 1256, на папа Александър IV, ан. 2, фол. 147, номер 60: “Сардикийският архиепископ, казва, (бил) изпратен в Рим за сключване на мир с латините.”

Но над всичко според мен се слави тази църква с това, че е имала основател, какъвто бе Свети Климент (Римски) – папа и мъченик. И че е било така, разказва Петър от Наталия, венецианец, епископ на Еквилина. В каталога на светците от П. брат Алберто – кастелан от ордена на проповедниците, (четем): година 1516, където разказва за 72 ученици, между (сред) другите така казва за Климент: “Климент, за когото (във) Филип. 4 (се казва, че) пръв от хората повярва, по-късно стана римски папа.” Това за него.

Същото поддържа в Източната църква; видях със собствените си очи (една книга) на кирилица, отпечатана в Русия, в разделянето на апостолите и в техния календар в деня на Свети Климент. Разполагам и с една ръкописна пергаментна книга, съдържаща писмата на Свети Павел, която е отпреди 400 години, също с кирилски букви. В началото се касае за 12-те апостоли, след това за 72-ата (им) ученици; преписван по същия начин, както са в книгата думите на Доротей, епископ на Тир: “...Климент, когото апостолът споменава, като казва: и с Климент, и с другите мои

151

помощници, той първи от човеците повярва в Христа, в Сердика бе епископ.”

След като българите знаеха тези места, не останаха забележителни (църковни) неща, тъй като водеха постоянни войни с римските императори. Първоначалната (християнска) ревностност, която внесоха българите, когато заеха страната, бяха езичници. Но и когато след много години познаха (християнската) вяра, не останаха никога твърди (във вярата), преминавайки от една ерес в друга, дотам, че накрая, въставайки срещу Римската църква, прегърнаха Гръцката схизма и до ден-днешен постоянстват (в нея) с най-голяма упоритост.


[Previous] [Next]
[Back to Index]