Петър Богдан Бакшев. Български политик и историк от XVII век
Божидар Димитров
 
Увод
 

Доскоро XV-XVII в. с повече или по-малко основание се определяха като “тъмни векове” в историята на българския народ – както по отношение на политическата проблематика, така и по въпросите, свързани с живота на българския народ в Османската империя и неговите културни и политически изяви. Изследванията на български и чуждестранни османисти в последните десетилетия хвърлиха обилна светлина върху оформянето и функционирането на османската феодална система, в чиито дадености живее българският народ. [1] Значителни усилия бяха положени за изследването на икономиката и икономическите процеси в българското общество, на българският град и село, [2] на търговията в българските земи и с европейския свят. [3] Интересни опити бяха направени в проучването на демографското състояние на българската народност през отделните периоди на епохата както върху цялата българска етническа територия, [4] така и върху отделни области или групи селища. [5] Напоследък бяха засегнати, и то най-вече във фактографски аспект, и проблемите на антиосманска съпротива на българския народ и борбата му за възстановяване на българската държавност.” Разгърналите се дискусии след почти всяко публикувано изследване върху споменатите проблеми подчертават убедително научната значимост на проблематиката и показват, че българската историография е в началото на един дълъг изследователски път, търсейки все още както изворови натрупвания, така и подходяща методика на историографския анализ и синтез.

Казаното по-горе е валидно с особена сила за историческата проблематика на седемнадесети век. Сравнителната стагнация на Османската империя и на демографските, политическите, икономическите и културните стойности на българския народ от предшестващите векове се руши застрашително бързо с всяко изминато десетилетие след битката при Лепанот, където корабните камбани на християнските средиземноморски ескадри известиха края на османското могъщество. Авторът е напълно съгласен с онези български историци от миналото и настоящето, които са уверени, че именно през XVII в. се зародиха сили, явления и процеси, които предопределиха ускорено развитие на българския народ през следващите векове, доведоха до Българското възраждане и до политическото освобождение на България. В настоящия момент поради непълнотата на нашите изследвания и следователно на нашите познания трудно би могло да се установи тяхната детайлна характеристика. Това, което може да се направи сега, позволява да се очертаят, макар и в едри щрихи, единствено техните параметри.

На първо място бих подчертал измененията, които настъпват в османската феодална система – резултат несъмнено както на вътрешните процеси в недрата на азиатския феодализъм, така и на засиления външен натиск върху империята. Те рефлектират неизбежно върху българския народ, който живее в тази система, и

5

предизвикват определени промени в неговото икономическо и политическо положение. И – което е най-важно с оглед на изследвания тук проблем - дават тласък на редица икономически, политически и културни процеси в българското общество.

На второ място, изглежда, именно през десетилетията на XVII в. българският народ в своите етнополитически граници в кратък срок се изравнява и решително надвишава в числено отношение османската народност. Започва, и то с бързи темпове, своеобразното българско етническо презаселване на градовете и плодородните равнини - явлението е доловено както от модерната историография, така и от съвременниците на процеса – чужденци и българи, включително и от Петър Богдан, чиято дейност е обект на настоящото изследване. Той дори забелязва и маркира в едно от писмата си и първата пряка последица от този факт – порасналото самочувствие на българите и “одързостяването им спрямо турците”. Причината за новото демографско съотношение между поробители и поробени несъмнено се крие и в сериозните, дори и за днешните мащаби човешки загуби на османците във войните - дори и в тези, които завършват успешно за империята – с нейните европейски и азиатски противници. В битките при Лепанто, Кандия, Виена, Белград, Хотин загиват стотици хиляди турски мъже в разцвета на силите си. Както бе показано в някои изследвания, безмилостно съкращават османските човешки ресурси на Балканите и периодичните чумни и холерни епидемии – в по-голяма степен на българските, главно поради верския фатализъм.

На трето място трябва да поставим установената чрез достатъчно документални източници поява на българската занаятчийско-търговска прослойка, макар и в твърде скромни мащаби, за целия седемнадесети век. Този процес бележи всъщност раждането на буржоазията – обществената класа, призвана от обективните закони на историческото развитие да стане политически водач на българската нация, да оглави Българското възраждане и борбата за национално освобождение.

Не трябва да се пропуска и възможностите за контакти на българското общество с европейската обществено-политическа и културна мисъл. Седемнадесети век за Европа е време на решителна и безкомпромисна борба между идеите на средновековието и идеите на новата буржоазна епоха. Проучването на тази проблематика, главно на отражението й в българските земи, въпреки някои приноси все още остават бъдеща задача на българската историография. С оглед на главната историческа задача, която стои пред българския народ след 1396 г. – възстановяването на българската държавност, особено интересни са отраженията на европейските държавно-политически идеи – на универсалната световна империя и концепцията за националната държава. Този конфликт в Европа ще бъде разрешен именно в XVII в. в края на Тридесетгодишната война. Едва ли е случайно, че именно в XVII в. всички освободителни опити на българския политически и интелектуален елит твърдо програмират възстановяването на българската държава. Както едва ли е случайно,

6

че идеята за освобождение на България именно през XVII в. след усилията на Константин и Фружин в първите десетилетия на XV в. отново преминава в български ръце (освободителните усилия на Първото търновско въстание и на охридския патриарх Атанасий и на дук Дьо Невер са организирани от чужденци и в немалка степен са поставени в служба на интересите на сили, чиито истински намерения най-малко не съвпадат напълно с интересите на българския народ).

В рамките на изследванията на българската историческа проблематика през XVII в особена важност според мен, което, надявам се, е споделено от съвременната българска историография, имат проучванията - минали, настоящи и бъдещи, върху многостранната активност (културна, политическа и религиозна) на българската католическа общност. Именно тогава малобройното иначе католическо българско население, благодарение на определени исторически събития и обстоятелства е организирано в строгата система на католическата църква, чиито български, а в определени хронологични отрязъци и някои небългарски диоцези се управляват от високо образовани българи. И въпреки че в структурата на римокатолическата църква националните църкви нямат място в действителност Софийският, Охридският, Марцианополският, Никополският и Скопският диоцез по същество очертават контурите на една българска църковна институция, чиито ръководители не закъсняват да й придадат, особено след четиридесетте години на XVII в., и определени политически функции, фактът е уникален за българската история след 1396 г., когато са унищожени всички български политически и религиозни институции и по този начин българският народ е лишен от естествените за средновековието обществени водачи – българската феодална класа и висшия църковен клир.

Верското единство и подчинението на Софийската католическа архиепископия на Римската курия поставят нов етап в контактите на българското общество или ако трябва да бъдем съвсем точни, на част от българското общество със силите на традиционния и потенциален антиосмански фронт. През този век той изцяло е съставен от католически държави – Папската държава, Венецианската република, Хабсбургската монархия, Полско-литовското княжество. За първи път след усилията на българските въстаници, водени от Константин и Фружин, въпросът за освобождението и възстановяването на българската държавност се поставя от българи пред европейската политическа мисъл с особена сила и настойчивост, и то не пир някоя изолирана и епизодична акция, а като постоянен проблем в течение на десетилетия. Идеята, ако се имат пред вид все още господстващите в Европа средновековни правни норми и все още признаваната средновековна субординация на короните в “семейството на владетелите”, не е утопична. Най-вече защото короната на България, в смисъл на владетелски суверенитет, разбира се, според тези норми е една от значимите и респектиращи в Европа и през XVII в. – резултат от могъществото и международния авторитет на средновековната българска държава. В то-

7

ва можем да се убедим, като погледнем стотиците запазени до днес западноевропейски карти от XVI–XVII в. Несъществуващата вече близо три века”'Бургария” е нанесена винаги върху тези карти, като единствена от балканските държави е отбелязана с големи букви така, както се нанасят имената на четири-пет европейски държави. [7] Пак по тази причина в западноевропейските дворове са приемани съвсем нормално, без сянка на присмех и неудоволствие, подписите на някои католически български дейци, пояснени с определението “представител на великото царство България”. Тези обстоятелства разкриват широки възможности, от които българските католически ръководители се възползват за политически комбинации, целещи освобождението на България.

Формирането на един относително значителен български интелектуален и политически елит, резултат от рядката в този век възможност редица млади българи да получат образование в Западна Европа, да влязат в пряко съприкосновение с идеите на хуманистична Европа, с идеите на Реформацията и Контрареформацията, предизвиква и появата на редица нови елементи в развитието на българската културна мисъл. Този факт през една епоха на изолация и стагнация на българската култура в рамките на средновековните културни постижения разкрива нови перспективни за приобщаване към противоречивите идеи на нова Европа.

Именно поради тези причини изследванията на многостранната дейност на българските католици предизвикват силен интерес в българската, а и в чуждестранната историография през последните сто години. Несъмнено допълнителен стимул в изследователската активност е и относителното изобилие на изворов материал - едва ли има друга група проблемни въпроси в българската историография през XV–XVII в., която да е осветлена от такова количество оригинална документация, голяма част от която е излязла изпод ръката на българи.

Изследванията върху многостранната активност на българското католическо население през XVII в. започват още в края на миналия век с бележките на К. Иречек в неговата “История на българите”. [8] Те имат заслугата, че надхвърлят един генерален обзор върху проблема. Малко по-късно с няколко студии, макар и концентрирани върху политическата и културната дейност на българите-католици в емиграция, Л. Милетич [9] разглежда и редица въпроси около появата на католицизма в България,организацията на българските диоцези, просветната и религиозно-пропагандната дейност. Изцяло на последните въпроси са посветени и няколко изследвания на Н. Милев [10] и Ив. Дуйчев, [11] излезли през тридесетте години. Както отбелязва Ив. Дуйчев в предговора на книгата “Софийска католическа архиепископия през XVII в. [12] – книга, която според мен маркира края на един изследователски етап върху темата – “политическите прояви на българските католици от XVII в тук съвсем не са засегнати” [13]. Съвсем слабо, главно във фактографски аспект, е засегната в излязлата до края на тридесетте години литература и културната дейност на българската

8

католическа интелигенция. Едно щастливо изключение представляват студиите на Б. Пенев [14] и Колендич [15], но и те не обхващат цялостно писменото наследство на българите католици - извън вниманието на двамата учени например остават историографските усилия на Петър Богдан Бакшев. Двете страници, които Ив. Дуйчев посвещава на два от историческите “опити” на Бакшев, както и изданието на релацията от 1640 г. естествено не могат да запълнят празнината в проучването на проблема. Вероятно именно поради тази причина изследванията в последните години се насочиха към проучванията на тези въпроси. С интересни студии Ив. Дуйчев [16], Б. Цветкова [17], и някои други български изследователи [18] осветлиха важни въпроси както от политическата дейност на Петър Парчевич, така и – макар и в твърде общ план – мястото на политическата дейност на българските католици в общия процес на българската антиосманска съпротива и освободителните опити през XVII в. Засегнати бяха и въпроси на тяхната културна дейност.

Воден от горните констатации, авторът определя като една от главите задачи на настоящето изследване проучването на историграфското наследство на софийския католически архиепископ Петър Богдан. Изследването на тази тема предполага от своя страна:

1. Уточняване на списъка и съдбата на историческите съчинения на Петър Богдан.

2. Изясняване въпроса за изворите и библиографските източници на историографското наследство на Петър Богдан.

3. Изясняване историографските принципи на автора.

4. Очертаване мястото на историографията на Бакшев в развитието на българската историография, в съвременната му европейска историография, посветена на България, в развитието на българската култура.

Последователното проучване както на вече публикуваната, така и на откритата от нас документация, свързана с историческите трудове на Петър Богдан, постепенно изгради убеждението, че тази интересна страна от дейността на софийския архиепископ е не само плод на стремежа към познание, а е тясно свързана с една неподозирана по обхват и размах политическа активност, насочена в продължение на десетилетия към една единствена цел – освобождението на България от османска власт. Ето защо една втора главна задача, която трябваше да се изясни предварително, се наложи съвсем естествено. А тя е изследването на политическата дейност на Петър Богдан Бакшев в периода от началото на тридесетте години на XVII в. до смъртта на софийския архиепископ в 1674 г. Тази задача предполага освен изясняването на конкретните политически ходове и акции, в които се ангажира Петър Богдан, и определянето на неговите политически принципи и тяхната оценка. Тя изисква да бъде взето и отношение по някои въпроси от общ характер и свързани с католическата пропаганда в нашите земи през XVII в. Основните подзадачи в тази

9

връзка са: изясняване произхода на българските католически общини и мястото им в българското общество през XVII в.; осветляване взаимоотношенията между българския католически клир и Римската куриях; изследване просветната и религиозно-пропагандната дейност на Петър Богдан и връзките и съотношенията им с неговата политическа активност.

Както изборът на темата, така и формулирането на изследователските задачи бяха определени от признаването от голяма част от българските и чуждестранните изследователи обстоятелство, че софийският архиепископ е главният ръководител, най-изявеният деец на религиозната, политическата и културната дейност на българските католици през XVII в. [19] Сравнително оскъдната информация (по понятни причини както ще видим по-нататък) за политическата и отчасти за неговата културна дейност отклоняваше досега изследвачите от тази страна на неговата дейност. Усилията обаче в това направление и евентуалните позитивни резултати ще бъдат напълно оправдани от обстоятелството, че политическите идеи и културните постижения на Петър Богдан Бакшев, водач на българските католици и по заемания пост в църковната йерархия, и по силата на всепризнатия от неговите съвременници интелектуален потенциал, бяха в същност идеи и – което е по-важно – програма и модел за следване в цялостната политическа и културна мисъл на католическия интелектуален елит през XVII в.

Основната група извори за темата естествено се състои от шестте исторически труда на Петър Богдан, открити досега в редица архиви на Ватиканската апостолическа библиотека, конгрегацията за разпространение на вярата и Секретния архив на Ватикана.

Капиталният труд на софийския архиепископ “История на България”, както е известно от редица негови писма, е завършен и предложен за печат в 1667–1668 г. За съжаление нито оригиналният ръкопис, нито печатан екземпляр не са открити засега. Отдадени се да открием през 1977 г. препис, съдържащ предговора, първите три глави и част от четвърта глава на латински език във Ватиканската апостолическа библиотека - Borgiano Latini, 485, f. 207-211. Ръкописът бе разчетен, преведен и изцяло публикуван с коментар от автора в сп. “Исторически преглед”. [20]

Неизвестният досега труд на италиански език “Кога и как маркоманите (моравите) приеха Христовата вяра” по същество представлява хроника на Моравската мисия на Кирил и Методий. Открихме го в един от ръкописните алтински томове на фонда Боржиано във ватиканската апостолическа библиотека - Codex Borgiano Latini, vol. 485a ff. 212. Ръкописът бе разчетен, преведен и издаден с коментар в сп. “Старобългаристика”. [21]

Големият историко-географски труд на Петър Богдан “Описание на царство България”, включен в релацията до Конгрегацията за разпространение на вярата и пазен в нейния архив, както е известно, бе издаден от Е. Ферменджин в 1887 г. и

10

Иван Дуйчев в 1939 г. Удаде ни се да издирим във Ватиканската апостолическа библиотека копие, подготвяно, както ще видим по-нататък, за печат, което съдържа само историко-географски данни. При работата върху това съчинение са използвани както издаванията на Ферменджин и Дуйчев, така и разчетеният от автора ръкопис от Codex Barberini Latini 5305, ff. 187.

“История на Охрид”, чийто ръкопис се съхранява в архива на Конгрегацията за разпространение на вярата – vol 220, f. 3-4 е обнародвана от Ферменджин без коментар на италиански език. Този труд бе преведен и коментиран в сп. Старобългаристика”. [22]

Ръкописът на “История на Сърбия и Призренската архиепископия”, съхраняван в архивата на конгрегацията v. 220, f. 1-3, бе обнародван също без коментар на италиански език от Е. Ферменджин в края на миналия век. Преводът и коментарът на този труд са извършени за първи път в настоящата работа.

Ръкописът “История на София”, съхраняван в архива на Конгрегацията за разпространение на вярата – vol. 221, f. 588, д. бе издаден на италиански език без коментар от Е. Ферменджин в 1887 г. Преведен е и коментиран за първи път в настоящата работа.

Уточняването на списъка на историческите работи на Петър Богдан, както и осветляването на редица страни на неговата многостранна дейност, става въз основа на множество вече публикувани и новооткрити документи. Затова на първо място ще се опитаме да анализираме вече публикуваните документи. Става дума за документи преди всичко от десетки фондове на цитираните ватикански институции. Именно разпокъсаността им е една, но не най-важната от причините, които обуславят не особено високата степен на тяхната издиреност и публикация, въпреки вече близо сто и петдесет годишната история на публикацията на документи върху дейността на българските католически дейци. Действително след първите публикации на отделни документи от Колети в 1819 г. [23], Тайнер през 1875 г. [24], Пеячевич през 1880 г. [25] – всички те за съжаление с много грешки при разчитането и публикуването – в 1887 г., излиза и днес считаният за основен от всеки изследовател корпус от документи на Евсевий Ферменджин Acta Bulgariae Ecclesiatica. [26] Те бяха последвани и от други документи, публикувани от Ферменджин в “Acta Bosniae” [27] – и списание “Starine” [28].

Но, както отбелязва Чиро Джанели в 1940 г. [29], “Acta Bulgariae” е само един сборник, сборник богат, направен със сериозен научен критерий, незаменим, но все пак само един сборник: “Той (Ферменджин - б. а.) не е видял целия материал (в Архива на Пропагандата и другаде), нито от това, което е видял, е успял да извлече напълно полза.” Прибавките на Джанели в цитираната публикация са твърде ценни, но естествено и те не решават въпроса за цялостната публикация на огромната изворова база. В самия край на XIX в. и в първите десетилетия на нашия век, издирванията и

11

публикацията на документи вървят с ускорено темпо паралелно с първите студии върху отделни аспекти от дейността на българските католици. Тази серия, започнаха от Л. Милетич [30], е продължена от Н. Милев [31] и сериозно развита от акад. Ив. Дуйчев [32] с публикациите му от края на тридесетте години. За съжаление след тях изследователският интерес към темата намаля. Негативно влияние оказаха както някои погрешни оценки за цялостната дейност на българската католическа интелигенция през XVII в., така и неблагоприятната международна конюнктура – реалиите на “студената война” изключваха постоянната работа на българските учени в западноевропейските архиви, където е концентрирана основната част от документацията, свързана с дейността на българските католици.

От началото на седемдесетте години отново се забелязва повишено внимание към проблемите на католическата активност в българските земи през XVII в. Това се отрази върху издирването и издаването на изворовия материал. Интересни отделни документи публикуваха или интерпретираха Ив. Дуйчев [33], Б. Цветкова, [34], Й. Списаревска, [35] Б. Райков, [36], К. Телбизов, [37] Г. Нешев [38]. Румънските историци [39] също публикуваха редица новооткрити документи. Но засега все още липсват крупни реализации на издирения и заснет материал от типа на “Acta Bulgariae” или “Софийската католическа архиепископия през XVII век”. Да се надяваме, че този пропуск ще бъде запълнен през следващите години.

Публикуваният материал обаче има една съществена слабост с оглед на задачите на настоящето изследване. Той е съставен почти изцяло от документи, писани и отправяни от българските католици до Конгрегацията за разпространение на истинската вяра или до други институции на Римската курия и обратно. В него няма да намерим или ще намерим съвсем слаби намеци за политическата дейност на българските католически ръководители и особено за тази страна от дейността на Петър Богдан Бакшев. Причината е ясна – може би трябва да напомним, че в устава на създадената на 6.I.1622 г. конгрегация е отбелязано: “Конгрегацията не смята да заговорничи срещу никое лице или държава, нито да подбужда народа... Конгрегацията няма да си служи с насилие, ще стои настрана от всяка власт или религиозни войни..., ще избягва намеса в политиката.” Тези концепции залягат и в папската була за създаването й от 26.VI.1622 г. Те не остават фасадна маскировка, поне що се отнася до католическия клир “in partibus infidelium”. Санкциите за нарушителите на това направление са безмилостни и примерът със санкционирането на Парчевич и Станиславов е достатъчно убедителен. Необходим е следователно сериозен анализ, за да се открие истината, почти винаги умело покрита в многобройните релации на българските католици.

Горните редове имаха за цел да представят общото състояние на проблема за изворите на католическата дейност в българските земи през XVII в, а не да представят пълен библиографски писък на публикуваните извори, както и да им бъде дадена

12

оценка – с оглед на конкретната задача на настоящето изследване това ще бъде направено на съответните места в изложението.

Най-сетне в една последна, трета група са включени редица открити от автора документи във ватиканската апостолическа, библиотека Марчиана във Венеция и библиотека Амброзиана в Милано, които нямат пряка връзка с историографското наследство на Петър Богдан Бакшев, но осветляват важни страни на неговата просветна, пропагандна и политическа дейност и следователно, макар и косвено, са в състояние да изяснят и някои въпроси, свързани с движението и съдбата на историческите ръкописи на софийския архиепископ, като се изключат една голяма група ръкописи от XV-XVII в. (около 70 бр.), съдържащи портулани и морски карти, които са публикувани в монографията “България в средновековната морска картография” и съавторския труд (с Аксиния Джурова) “Славянски ръкописи, документи и карти за българската история от Ватиканската апостолическа библиотека и Секретния архив на Ватикана”, останалите цитирани по-долу документи са непубликувани и данни от тях се използват в тази работа за първи път:

Codex Borgiano Illirico 23: Ръкопис на отпечатаната в 1643 г. книга на Петър Богдан “Благосъкровище” и неговата поема “За двойната смърт на човека”;

Codex Borgiano Latini 94, f. 43-45; Писма на печките патриархи Арсений Черноевич и Андрей Змаевич;

Codex Borgiano Latini 108, f. 255; Бележки за влизането на великия везир Ахмед Кюпрюлю в лагера край Белград на 18 юни 1663 г.;

Codex Borgiano Latini 108, f. 259-263; Релация за австрийското поражение в Ню Хойзел и писмо на Симон Ренигер – императорски резидент в Константинопол, относно войната с турците през 1663 г.;

Codex Borgiano Latini 191, ff. 280-281; Упражнения no “илирийски” език;

Codex Borgiano Latini 480, ff. 63, 64-65; Списъци на покатоличени православни в балканските земи на Османската империя през шестдесетте години на XVIII в.;

Codex Borgiano Latini 480, ff. 231 -232; Сведения за антитурски съюз през 1683 г.;

Codex Borgiano Latini 482, ff. 445, 468-469, 471-474, 475, 476, 495-496; Упражнения (абецедари) на славянски езици, включително български;

Codex Borgiano Latini 482, ff.

Codex Borgiano Latini 483, ff. 152-164; Бележки върху различните азбуки, включително българската;

Codex Borgiano Latini 485, ff. 36-42, 64-71; Списък на покатоличени православни от балканските земи между 1660-1680 г.;

Codex Borgiano Latini 730, f. 123; Писма на Андреа Богдан, скопски и католически епископ;

Codex Borgiano Latini 735, ff. 145-146; Писма на Андреа Богдан, скопски католически архиепископ;

13

Codex Borgiano Latini 880, ff. 317-318; Списък на книги от библиотека Боржиано, в които са споменати и книги на Петър Богдан.

Библиографския преглед, който обикновено се схваща като поименно подреждане в хронологичен порядък на авторите и произведенията, посветени на темата или на отделни въпроси от нея, и оценки на постиженията им, почти направихме, разглеждайки въпроса за публикуваните извори, защото всъщност всички студии върху католическата активност в българските земи през XVII в. съпровождат по-големи или по-малки сбирки на издавани от авторите документи, както бе отбелязано, нито една от тези студии не е посветена изцяло на Петър Богдан, а още по-малко обект на внимание е била неговата политическа и историографска дейност.

По-голямо внимание заслужават, главно поради оценъчните аспекти на общолитературната дейност на Петър Богдан, някои появили се в последните години студии на чужди и български изследователи на българската литература през XVII в. [40]. Между тях особено внимание заслужават последните работи на акад. П. Динеков [41] и Кр. Станчев. [42] Последният е склонен да оцени (и с основание) католическата литература като “едно от най-интересните явления в развитието на българската култура през XVII в...., като проява на българско предвъзраждане”. Става въпрос, разбира се, за оценка в сравнително кратки работи, посветени на цялата българска католическа литература в един двувековен период, в който обаче значително място е отделено на анализа на творчеството именно на Петър Богдан, включително и на най-новите открити и публикувани исторически трудове на софийския архиепископ. Но отношение и към последните оценки, дадени от българската литературна мисъл за историогарфската дейност на Петър Богдан, смятам, че е редно да се вземе едва след анализа на неговия живот, политическа и културна дейност.


[Previous] [Next]
[Back to Index]


БЕЛЕЖКИ КЪМ УВОДА

1. Б. Цветкова, Турският феодален ред и българският народ. С., 1962; В. Мутафчиева, Аграрните отношения в Османската империя през XV-XVII в., С., 1962; Б. Цветкова, Извънредни данъци и държавни повинности в българските земи под турска власт, С., 1958; Същата. Промени в османския феодализъм на балканските земи в XVI-XVII в. – И.Пр. 1971, - 2, с. 55-73; Същата. Промени в положението на населението в балканските земи (в края на XVI до средата на XVII век) – И.Пр. 1972, - 2, с. 22-44; Същата. Османската империя през XVII в. – В: Сб. Чипровци, С., 1971, с. 31-43; В. Cvetkova, L’evolution du regime feodal ture de la fin du XVI jusq’au milieu du XVIII siecle. – E.H, I 1960, p. 171-207; V. Mutafcieva. De l’exploitation feodale dans le terres de populations bulgares sous la domination turque an XVe et XVIe siecle. – E.H. 1,1960, p. 145-171.

2. H. Тодоров, Балканският град XV-XIX в., С., 1972; В. Мутафчиева, За ролята на вакъфа в градската икономика на Балканите под турска власт (XV-XVII в.). - И.И.И., Т.

14

IX.1962, с.121 -145; H. Inalcic. The foundations of the Ottoman economico social system in cities. - Studia Balcanica, III, 1970, 17-24.

3. Й. Списаревска, Дубровнищката колония в София през XV-XVII в. – В: Сб. Из историята на търговията в българските земи през XV-XIX в., С., 197S, с. 9-41; Е. Вечева, Търговията на Дубровник с българските земи, Ж.С., 1981; С. Панова, Българските търговци през XVII в., С., 1978; Същата, Към въпроса за движението на цените на Балканите през XVII в. – В: Сб. Из историята на търговията в българските земи през XV-XIX в., С., 1978, с. 87-107; М. БУР, Търговски връзки между Балканите и Средна Европа през XVII-XVIII в. – В: Сб. Из търговията в българските земи през XV-XIX в., С., 1978, с. 189-229; V. Tapkova-Zaimova. Sur des debuts des colonier agusaunes dans les territoires bulgares (fin du XV s.) – Studia Balcanica, III, 1970, p. 125-131; C. Georgieva, Les commersiales entre l’Empire Ottoman et la Pologne et les terres bulgares au XVI siecle. – B.H.R., 1978, 3, p. 78; I. Spisarevska, Les relations commersiales entre Dubrovnik et les regions bulgares sous la domination ottomane (XV-XVI s.). – E.H., VII. 1975, p. 101-132; Idem, Sur le probleme de la place et du role reserve aux Bulgares dans le commerce ragusain (XV-XVI s.) – E.H, VIII, 1978, p. 141-157; E. Veceva, Les associations commersiales du habitants de Dubrovnik dans les terres bulgares durant les XVI-XVII s. (Structure et organisation) – EH, IX, 1979, p. 173-186.

4. X. Гандев, Фактори на Българското възраждане 1600-1830 г. – В: Сб. Проблеми на Българското възраждане, С., 976, с. 23-154; Същият, Българската народност през XV в., С., 1972; С. Димитров, Мезрата и демографският колапс на българската народност през XV в. – Векове, 1973, - 6, с. 50-65; Н. Тодоров, За демографското състояние на Балканския полуостров през XV-XVI в. – ГСУ-ИФФ, т. 52, кн. 2,1961, с. 191-232; П. Петров, По следите на насилието, С., 1972; Същият, Съдбоносни векове за българската народност. С., 1974, с. 128.

5. С. Димитров, Демографски отношения и проникване на исляма в Западни Родопи и долината на Места. – Родопски сборник, т. 1, 1965, с. 63-144; Ц. Георгиева, Развитие и характер на кръвния данък в българските земи. – ГГСУ-фИф, т. 61, кн. 3, 167, с; Същата, Настаняването и заселването на еничарите в българските земи. – ИБИД, т. 28, 1978, с. 55-56; Същата. Еничерският корпус и османската политика на обезродяване на българския народ. – В: Сб. Първи конгрес на БИД; т. 1, 1972, с. 449-452; Б. Цветкова, О религиозно-националной дискриминации в Болгарии во время турецкого владичества. – Советское востоковедение, 1957, 2, с. 134 и сл.; В. Cvetkov, Problemes of the Bulgarian Nationality and the national concience in the XV-XVIII c. – EH, VI, 70-71.

6. C. Димитров. Традицията в борбата за възстановяване на българската държава. – В: Сб. “България 1300”. Институция и държавни традиции, С., 1981, с. 227-247; Б. Цветкова, Хайдутството в българските земи през XV-XVIII в.; С., 1971; Същата, Нови документи за освободителните движения в българските земи през XVII в. –

15

ЙИИ, т. 1967, с. 243-262; Същата, Опазването на българската народност и изяви на народностното съзнание през XVII в. – В: Сб. Първи конгрес на БИД; Т. I, 1972, с. 431-446; Същата, Европа, освободителните движения на Балканите и българите през първите десетилетия на XVII в. ВИС, т. 3, 1978, с. 36-65; Същата, Българският народ в международната политическа обстановка през XV-XVII – И.Пр., 1981, - 3-4, с. 137-152; Ц. Георгиев, Антиосманската съпротива на българския народ през XV-XVII в. – В: Сб. Русия и освобождението на България през XV-XVIII в., С., 1981, с. 6-37; М. Йонов, Османо-австрийските войни през втората половина на XVIII в. – ГСУ-фИф, т. 2, 1958, с. 249-334; Ив. Дуйчев, Политическата дейност на Петър Парчевич за освобождението от турско робство. – В: Сб. Българо-румънски връзки през вековете. С., 1965, с. 157-191; В. Cvetkov., Mouvements antifeodaux dans les terres bulgares sous la domination ottomane du XV au XVIII s. – EH, 1965, p. 149-171; Idem, Les buigares et la situation internationale au XVIII siecle. – BHR, 1978, 2, c. 25; Idem, Les mouvements de Resistance et de liberations des Bulgares dens le Nord-Est de Bulgarie, en Thrace et en Macedoine pendant les annees 80 et 90 du XVIII siecle – Paleobulgarica, 1980, 3, p. 45-57; M. Jonov. Die Ereignisse in Befreiungshewegung in Bulgarien. EH, 1978, VIII, s. 158-179; I. Duicev, Die Bulgarische Befreiungsbewegung und Wien im 17 Jahrhubdert. – Osterreichische Osthefte, Jahrgang 17, Wien, 1975, S. 38-393.

7. Б. Димитров, България в средновековната морска картография, С., 1984.

8. К. Иречек, История на българите, С.,1 1978, с. 494-512.

9. Л. Милетич, Из историята на българската католическа пропаганда в XVII в. – Български преглед, 1894, -10, с. 62-82; -10-11, с. 146-189; Същият. Заселение на католишките българи в Седмиградско и Банат. – СбНУНК, т. 19, 1897, с. 284-543; Същият, Нашите павликяни (история, етнография, книжнина) – СбНУНК, т. 9, 1893, с. 1-369.

10. Н. Милев. Католишката пропаганда в България през XVII в., С., 1914.

11. I. Dujcev, Lettres d’informatiens de la Republique de Raguse, ГСУ- Ифф, 33,1937, 10; Idem Avvisi di Ragusa. Documenti sull’impero turco nel secola XVII е sulla guerra di Candia, Roma, 1935; Idem, Il cattolicesimo in Bulgaria nel secolo XVII secondo i processi informativi sulla nomina dei vescovi catoliei, Roma, 1937.

12. Ив. Дуйчев, Софийската католишка архиепископия през XVII в., С., 1939.

13. Пак там, с. 26.

14. В. Пенев, Католишката пропаганда в България през XVII-XVIII век. – В: История на новата българска литература, С., 1930, т. I, с. 259-309.

15. П. Колендић, Софjски надбискуп фра Богдан Бакшић. – Гласник скопског научног друштва, Скопие, 1927, 2, с. 67-92.

16. Ив. Дуйчев, Два исторически опита на архиепископ Петър Богдан Бакшев. Родина, 1939, -3, с. 162-263; Същият, Описание на царство България от 1640 г. на архиепископ Петър Богдан. – Архив за поселищни проучвания, 1939/1940, с. 174-209;

16

Същият, България и западния свят през XVII в. - Родина, 1938, -1, с. 113-133; Вж. още и Xр. Гандев, Банатските българи. – Родина, 1939, -1, с. 32-38; Ив. Дуйчев, Чипровец и въстанието през 1688 г., С., 1938.

17. Ив. Дуйчев, Политическата дейност..., с.157-191; Б. Цветкова., Европа, освободителните движения..., с.36-65; Същата, Българският народ в международната..., с. 137-152; I. Duicev, Die Bulgarische Befreiungbewegung. S. 381-393; В. Cvetkov, Les mouvementis et la situation internationale, p. 25.

18. G. Nesev, La propagande catholique dans les terres buigares au XVII siecle et le developement historigue du Sud-Est europeene. – B.H.R, 1975, 3, p. 43-52; B. Dimitrov, Peter Bogdan als Histriker. – Mitteilungen des Bulgarischen forschunginstitutes in Osterreich, Wien, 1978, 3; Б. Димитров. Генезис, развитие и опити за реализация на идеята за Възстановяване на българската държава в дейността на българската католическа интелигенция през XVII в. - В: Акти на Първия конгрес по българистика, С., 1981 (под печат); Същият. Българската католическа историография през XVII-XVIII в. – В.: Сб. Първа международна конференция по българистика, Шумен, 1980 (под печат); П. Динеков, Българската литература през XVII 8. - В: Сб. Похвала на старата българска литература, С., 1979, с. 297-313; Е. Георгиев, Барок в българската литература. – Литературна мисъл, 1971, - 6, с. 46-62; Същият. Българското общоисторическо и литературно развитие и барокът. - В: Сб. Българската литература в общославянското литературно развитие, С., 1973, с. 179-203; В. Бехиньова. Барокът и литературата на българите-католици. – Литературна мисъл, 1975, 2, с. 88-90; К. Станчев, Литературата на българите-католици през XVII-XVIII век и преходът от средновековие към Възраждане. – Литературна мисъл, 1981, -1, с. 3-12; Е. Георгиев, Австрия и проблемът за барока в българската литература – Weiner Slavistische Jahrbuch, 17 Band, 1972, s. 87-91; J. Jerkov, Une fragment inedit de l’historie de la Bulgarie du Petar Bogdan Bakschic. – EB, 1978, 1, p. 98-110; Idem, Bakschic, Parcevic et Stanislavov, formes et caracteres d’une littreture militante. - Ricerche Slavistische 1977-1979, p. 157-179.

19. J. Jerkov, Un fragment, p. 98.

20. Б. Димитров, За историята на София и България от Петър Богдан. – И.Пр., 1979, -1, с. 102-108.

21. В. Dimitrov, Une chronigue anonyme du Vatican, relatant la mission des freres Cyrille et Methode en Moravie. – Paleobulgarica, 1981, 3, c. 117-120.

22. Б. Димитров, Една история на Охрид от 1655 г. – Старобългаристика, 1981, -3, с. 117-120.

23. D. Colleti, Illyrici sacri, Venetia, 1819, t. VIII.

24. A. Theiner. Monumenta Slavorum meridionalim historiam spectantia, Romae, 1875, II, p. 192-193.

25. J. Pejacevich, Peter Freicher von Parchevich, Erzbischof von Martianopel, Wien, 1880, S. 339-637.

17

26. Е. Fermendzin. Acta Bulgariae ecciesiastica ad anno 1565 usque ad anno 1799, Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, XVIII, Zagabriae, 1887.

27. E. Fermendzin. Acta Bosniae ecciesiastica cum insertis editorum documentorum regestis ab anno 925 usq ue ad anno 1752. Monumenta spectantia historiam Slavorum meridionalium, XXII, Dagabriae, 1892.

28. E. Fermendzin, Chronicon observqntis provinciae Bosnae Argentinae. – Starine, XXII, 1890, p. 31; Idem, Izprave god. 1579-1671, tucice se Grne gore i stare Srbije. – Starine, XXV, 1892, p. 164-200.

29. G. Gianelli, Alcune aggiunte agli “Acta Bulgariae ecciesiastica” – В: Сборник в памет на проф. П. Ников, С., 1940, с. 156-168.

30. Л. Милетич., Из историята...; Същият. Заселението...

31. Н. Милев, Католишката пропаганда...

32. I. Dujcev, Il Cattolicesimo..., Ив. Дуйчев, Софийската католическа архиепископия...

33. I. Dujcev, Die Bulgarische Befreingbewegung, S. 381-383.

34. Б. Цветкова, Документи за Петър Парчевич от Венецианския държавен архив. – ИДА, т. 27,1974, с. 141-151; Същата. Самороден дипломат. Нови сведения за Петър Парчевич. – Литературен фронт, 10 март 1980.

35. В. Spisarevska, L’Intellighenzia bulgara nel XVII secolo е l’Italia. – Atti del VIII congresso international di studi sull’alto Medioevo, Spoleto, 1981.

36. Б. Райков, Абагар, С., 1980.

37. K. Телбизов, Български пътеписи, извори за румънската история – Векове, 1977, -4, с. 71-73.

38. Г. Нешев, Културни прояви на българския народ през XI-XVIII в., С., 1978.

39. Е. Hurmuzaki, Documente privitore la istoria romanilor. Bucuresti, 1884, vol. IV, part. II, p. 546-548; Idem, Documente privitore la istoria romanilor, Bucuresti, 1885, vol. V, part. I, p. 34-35; V. Urechia, Codex Bandinus. – Analele Academiei Romane, 1893-1894, XVI, p. L-335; G. Galinescu, Alcuni XVIII. – Diplomatarium Italicum, V, 1940, p. via, a 1641 – Diplomatarium Italicum, IV, 1939, p. 75-135. E. Pall, O, vizita in Tara Romaneasca in annul 1644 (relatara inedita a lui Baksic). – Stidii si materiale de istorie mebie, Bucuresti, 1975; XVIII, p. 219-227; M. Holban, Autor de Parcevich, Revue des Etudes sud-est europeenes, Bucuresti, 1969, 4, p. 613-646; Idem, Calatori straini despre tarile romane. – Revue des Etudes sud-est europeenes, 1973, 5.

40. J. Jerkov, Baksic, Parcevic, Stanislavov, p. 157-179; В. Бехиньова, Барокът и литературата..., с. 82-97; П. Динеков, Българската литература..., с. 5-15; К. Станчев, Литературата на българските католици..., с. 3-11.

41. П. Динеков, Българската литература..., с. 5-15.

42. К. Станчев, Литературата на българските католици..., с. 3, 10.