ГЛАВА VIII

НАПАДЕНИЕ СРЕЩУ БАШИБОЗУЦИТЕ

Беше много тъмно, когато слизахме по стълбата тази нощ, и последното, което видях, докато минавах заднешком през отвора, беше момичето с тънките глезени, което с искрящи от непролети сълзи очи бе застанало неподвижно както преди, вдигнало високо една опушена лампа. Някъде под мене неспокойно се раздвижи коза, а снаряжението на четника до мене тихо издрънча. Във въздуха се носеше тежката и непреодолима миризма на кравешки тор. Излязохме на двора и застанахме около Милев, докато той даваше шепнешком своите инструкции за през нощта на няколкото помощници. Малкото пространство бе претъпкано с мъже в дълги наметала, развявани от време на време от вятъра, разкриващи лъскави пушки и здраво натъпкани патрондаши. Но всички те бяха тихи – необикновено тихи. Никой не повишаваше глас, а цървулите не издаваха никакъв звук по камъните.

Забелязах, че преобладаваха чудесни другарски отношения. Четниците се струпаха до групата водачи и надничаха през рамената им, нетърпеливи да чуят какво се разисква. С готовност ми сториха път, а членовете на селската милиция си шепнеха помежду си, като посочваха гладкото ми лице, смятано за нещастие в Македония. "Американец" – промърмориха те. Насъбраха се и други, за да видят непознатото същество от друга земя, и аз скоро бях център на внимание. Точно това исках.

Милев се извърна и накратко ме представи на войводата на селската чета, едър и жизнен младеж, който стисна ръката ми с жилестите си пръсти и измърмори "Здравей" – фраза, означаваща нещо подобно на "За ваше здраве, господине". Никола и Андрей, помощник-войводите на четата, весело ми се усмихнаха. Повече от всякога приличаха на деца. Шепнешком, с подсмихване под мустак те се опитаха да ми опишат какво ще стане с башибозуците. Милев се засмя и ме дръпна настрана.

– Тръгваме веднага – обясни той. – Ще вървим заедно, докато стигнем Осиково. Там ще се разделим. Андрей, с още десетина души, ще заобиколи селото и ще се спусне откъм хълмовете зад него. Останалата част ще атакува отпред.

Той се обърна към четниците.

– Време е. Къде е водачът?

Висок младеж си проби път през тълпата, премятайки манлихерата през рамо.

– Аз съм водачът, войводо – каза той, като поздрави с уважение. Не можах да не забележа, че докато четниците се отнасяха със своя войвода така непринудено, както и помежду си, за членовете на селската милиция войводата бе човек, който ги превъзхождаше – човек, достигнал слава и достойнство не само заради нанесените на турците удари, а и защото е бил отвъд планините, в градовете на запад, където е научил от книгите много мъдри неща. Учудващо е как хората, за които книгите са рядкост, гледат почтително хората, които ги притежават. Виждал съм как селяни седят с часове и слущат Милев да чете нещо от руски автор. Но това няма нищо общо с двора на къщата в Ковачевица.

Милев даде на четниците и членовете на селската милиция рязка заповед за тръгване и те се подредиха един зад друг, като четниците бяха пръснати равномерно сред по-многобройните членове на милицията. Гюргев измъкна голямото дървено резе на поратата и водачът се измъкна навън. Като му даде пет секунди преднина, Милев го последва заедно с дългата колона зад него. На небето нямаше луна и ние трябваше да налучкваме пътя по селската улица. Ако човек имаше остър слух, възможно бе да избегне течащата по средата на пътя вода. Иначе резултатът беше доста неприятен.

Из спящото село не се чуваше никакъв шум. Този път кучетата бяха с добре надянати намордници. Който погледнеше назад, можеще да усети присъствието на четата само по случайните, неопределени звуци и движещите се точки, които се появяваха и изчезваха в мрака. Изобщо не виждах водача, но за Милев, който вървеше точно пред мене и имаше котешки очи, не представляваше никаква трудност да го следва.

Скоро оставихме селото назад и започнахме да изкачваме каменистите хълмове, стръмно издигащи се над покривите. Вървяхме по пътя, по който преди се спуснахме, и ако слизането надолу бе трудно, то катеренето бе два пъти по-тежко. Често по необходимост спирахме да починем и всеки път се чудех на башибозуците, имали смелостта да предприемат такова пътуване за няколко глави добитък. Някъде нанред по пътеката няколко фигури внезапно се надигнаха иззад прикриващата ги канара и рязко попитаха за паролата.

Светлината на една-две звезди в мрачните, черни небеса ни помогна да видим поставените напреко камъните дула на пушки и ние се спряхме. Това бе патрулът на селската милиция, охраняваща денонощно планинския път, за да отблъсне при нужда аскера. Башибозуците, дошли миналата седмица, не са били спрени, защото незначителният им брой е гарантирал, че няма да сторят много зло. Срещу по-голяма сила селото би се вдигнало до последния човек.

След дума от водача, допълнена с възклицание от Милев, патрулът свали пушките и излезе напред в тъмнината, докато ние преминавахме. Към всеки един те набърже отправиха думи за поздрав и потънаха обратно в сянката на скалите, а ние продължихме да се изтегляме по Широко бърдо, покрито с висока трева, прикриваща дупки, в които краката неочаквано пропадаха.

От време на време се спускахме рязко надолу и по тия нанадолнища ние ту вървяхме, ту се пързаляхме. Изпречваха се и пространства песъчлива почва, през която трудно се придвижвахме. Ходът ни беше забързан, тъй като Милев искаше да заемем позиции преди полунощ. По едно време застанах на нещо като скалисто възвишение, издигащо се над бърдото, и погледнах назад към колоната от хора, виеща се, докъдето ми стигаше погледът. Всеки един бе покрит с дълго наметало от овча кожа, а отдолу се показваха дулата на пушките. Невероятно бе колко безшумни и бързи бяха, докато се движеха през тази пресечена и дива местност, без дори една пътека, която да ги води. Стъпващи леко и сигурни в движенията си като кози, те преодоляваха съвсем лесно онова, което изискваше цялото ми хладнокръвие и бдителност.

Няколко пъти спирахме за малко, а през това време водачът отиваше напред да разузнае пътя. Случи се също да заобикаляме и села. Друг път преминахме направо през група колиби – едно малко, отдалечено християнско село. Не вдигнахме шум обаче и никого не събудихме. Бяхме вървели може би 3 часа, когато достигнахме до една груба, каменна стена – сигурен знак, че отвъд нея се простира село.

Хнлев тихо повика водача и накратко се посъветва с помощник-командирите, след което продължихме по- бавно. Ясно бе, че навлизаме в долина. От двете страни хълмовете започнаха да се затварят и пред нас се стесняваха така, че образуваха дефиле. Милев изпрати няколко души по фланговете да действуват като разузнавачи и внимателно навлязохме в долината, вървейки по коларски път, заслужил това име заради дълбоките коловози, които се усещаха по повърхността му.

Скоро в далечината постепенно се очерта покрив на къща. Не закъсняха и други покриви, които един по един се появяваха. Аз се покачих върху един камък и като погледнах към долината, ги видях в дълга редица, накацали нагоре по склона, отдясно на пътя. Продължихме да вървим, като се придържахме извън селото. От време на време излайваха кучета, иначе тишината бе пълна. На място срещу центъра на селото се епряхме и Андрей премина по редицата и избра 10 души, на които даде знак да го последват. Без да се сбогуват, те потънаха в нощта.

Останалите залегнахме зад стената и зачакахме. Извадих часовника си и поисках от Милев неговото фенерче. Биха минали 5 минути след полунощ. Четниците нагласиха раниците под главите си, увиха се в наметалата, като се постараха да запазят затворите на пушките от влагата, и задрямаха. Членовете на милицията обаче не заспаха. Подпрени на лакти, те си шепнеха един на друг. В искрящия им поглед се забелязваше възбудата, която носеше възможността за бой.

За четниците това бе нещо съвсем познато и не можеше да ги лиши от дрямката.

Доста време нищо не се случи. Кучетата лаеха нарядко, и то не за нещо определено, а ей така, за да вдигат шум. Излезе вятър и тревата се разшумя, а листата на дърветата покрай пътя мрачно се блъскаха едно в друго. В далечината изкряка нощна птица. Заспах постепенно, без да усетя, както направих на границата, докато изчаквахме преминаването на турския патрул.

Едва трябва да съм затворил очи, тъй като почти веднага ме разбуди светлината от фенерчето на Милев. Той гледаше своя часовник. И аз погледнах моя. Наближаваше един. Милев се обърна и ме сръга. Поемайки сигнала, сръгах човека до мене и така той премина по редицата. Всички застанахме на колене и нарамихме отново раниците. Все още не се чуваше никакъв звук.

Дърветата оттатък пътя сякаш стенеха. Възможно ли бе вятърът толкова да се е усилил? Забелязах, че Милев държи едната си ръка близо до ухото. Той извади една свирка от джоба си и леко я наду. Точно откъм моята страна дойде ниският, виещ звук на вятър, който свиреше през клоните. Отговориха някъде далеч иззад дърветата. И тогава разбрах. Андрей и неговите хора ни сигнализираха от склона.

Милев вдигна едната си ръка и колоната прехвърли стената, излезе на пътя. Приведени, мъжете го прекосиха и стигнаха до стената, която минаваше от другата страна, прехвърлиха я и тичешком прекосиха една овощна градина. След пет минути летяхме по главната улица на Осиково. Тя бе доста песъчлива, тъй че почти не вдигнахме шум. Водачът продължи да върви начело, но иначе липсваше какъвто и да е било строй. Зад мене и Милев останалите се бяха струпали като кучета лисичари, следващи по прясна диря. Завихме покрай един ъгъл и се спряхме на малък площад, където се пресичаха три улици.

На всеки ъгъл имаше по една къща. Всичките бяха здрави постройки, градени от камък, покрити с каменни плочи, и се намираха в дворове, като образуваха по една от стените им. Едната от къщите беше малка по-голяма от другите две и се намираше точно пред нас. Имаше нещо зловещо в голата повърхност на по-ниските й стени и зарешетените прозорци на двата горни етажа. Входът към нея беше висок, широк и сводест. Самата порта изглежда бе здраво направена с дървени греди, стегнати с железни скоби. Огромен железен клин я закрепваше към едната страна на свода. Нашата колона се сгуши в хвърляните от другите две къщи сенки, а водачът прекоси пътя и стигна до вратата. Като вдигна карабината, той енергично задумка върху гредите в продължение на минута. В тишината на селото ударите бяха така отчетливи, като изстрелите на картечница гатлинг. (Създадена от американеца Р. Дж. Гатлинг (1818–1903) и използувана за първи път в Гражданската война в САЩ.) Те отекваха от свода, за да бъдат след това отново подети. Въобразих си, че вече чувам как в къщата зад мен се разбуждат хора и се движат насам-натам. Водачът блъсна повторно портата. Не бих могъл да кажа защо, но бях сигурен, че чувам навсякъде около мен звуци на събудени от сън хора. Осиково се пробуждаше.

От другата страна на портата се завлачиха крака и пресипнал глас запита посетителя какво иска.

– Ние сме приятели – отговори водачът с пушка, опряна на рамото. – Помаци сме, от Либяхово. Пуснете ни да влезем. Срещнахме четници из баирите.

Той говореше забързано, на турски диалект. Откъм двора башибозукът изглежда се колебаеше.

– Трябва да видя лицето ти – каза най-накрая той. – Трябва да видя и тебе, и твоите приятели, преди да влезете, защото приятели рядко посещават къщите на свои приятели по тъмно, и ако наистина сте такива, изчакването няма да ви разсърди.

Притаили дъх, чакахме, за да видим какво ще стане. Чу се скърцане и някъде по средата на портата се отвори прозорче, около лакът широко. През него бе пъхната цев на пушка. Водачът се бе свил на земята, извън обсега на куршумите. Башибозукът не се виждаше, защото прозорчето беше малко, а дворът отзад тъмен.

– Излез напред – каза гласът. – Хайде, излезте напред и ти, и твоите приятели, за да мога да ви видя.

За нещастие, до мене Тодор неспокойно се раздвижи и блуждаещ лъч улови за миг стоманата на неговия щик. Наблюдателното око на башибозука от прозорчето забеляза това и пушката му застана неподвижно, а Тодор безшумно се смъкна на земята.

– Вие сте въоръжени – изрече башибозукът. – Кои сте, дето идвате въоръжени? Приятели ли сте, както казвате, или врагове? Говорете веднага, защото няма да чакам дълго.

– Безсмислено е – промълви Милев. – Много са мнителни. Ще атакуваме открито.

Той постави свирката до устните си и вибриращият, проникващ писък прониза нощта. Пушката на башибозука подскочи нагоре и той припряно извика няколко думи на турски, които аз не разбрах. В къщата над него с трясък се затвори врата и се чу тупуркане по стълбите.

– Атака – извика Милев, скачайки на крака. – Да живее Македония!

Сбрани на куп, тичешком пресякохме пътя, изпразвайки пушките във вратата. Зърнах водача да стреля през прозорчето по стражата, а в следващия миг се намирах сред тълпа напиращи и блъскащи мъже, които мушкаха твърдото дърво с шикове, биеха по него и дори използуваха голите си ръцв. В този момент се извиси гласът на Милев.

– Отдръпнете се, отдръпнете се – извика той. Стреляйте в ключалката! Всеки да се цели в ключалката! Десет или дванадесет пушки бяха насочени там и тя мигновено се пръсна на парченца, а портата леко се открехна. За секунда спряхме, колебаейки се. Млад селянин от милицията изскочи напред, подпря с рамо дъските и изпрати вратата на една страна. Приветствувахме го объркани малко и се втурнахме тичешком през двора към вратата в грубата каменна стена. От няколко прозореца на горния етаж откриха яростна стрелба, придружена с море от пламъци. Четниците отвърнаха на огъня, като се прикриваха зад каквото намерят. Видях как един от тях простреля вол и използуваше трупа на животното за прикритие.

Милев и някои други стояха пред къщната врата и стреляха в ключалката. Разбиха я за по-малко от минута, но здрави дървени пръти държаха касата. До този момент боят май се развиваше в наша вреда. Един от милицията изпълзя през портата към улицата, влачейки безчувствен крак, а нашият огъи не личеше да прави някакво впечатление. Разбрал веднага необходимостта от ново действия, Милев сграбчи някаква огромна дървена греда, която лежеше до прага, и заедно с Никола и още няколко души се отдръпна назад една-две крачки. Като се засилиха малко, те я стовариха върху вратата с могъщ замах. Гредите изстенаха. Те отново заудряха с къси и силни удари, а башибозуците, намиращи се високо над земята и в невъзможност да видят какво точно става долу, не можеха да попречат на маневрата.

С всеки следващ удар вратата се клатеше все по-безпомощно. Виждахме, че всеки момент ще падне. Но къде бяха Андрей и неговите хора? В този момент имахме голяма нужда от тях. Войводата наду свирката, докато разрушителният стенолом за последен път се залюля, а вратата падна навътре и откри една пещерна тъмнина. Нашите хора бяха готови, присвити до стената на къщата и извън обсега на огъня на башибозуците. Стояхме така няколко минути, а в действителност трябва да е било по-малко.

Одобрителни възгласи, тупуркане отвън по пътя на обути в цървули крака и подновяване на огъня над главите ни сигнализираха приближаването на Андрей и хората му. Те се спуснаха върху укреплението на башибозуците откъм гърба. Това беше възможност и за нас. Никой не чакаше заповеди – нямаше никаква нужда от тях. Като глутница вълци четниците се втурнаха по стръмните стъпала, водещи към втория етаж, които едва ли бяха нещо повече от една стълба. Като че ли нямаше сила, която да ги спре. Някои по-предпазливи се измъкнаха, докато траеше първоначалната паника, и изчакаха отзад, като непрекъснато отправяха куршуми през отвора на пода, над главите на водачите. Добре, че останаха назад. Милев изскочи изпод натрупаните един върху друг четници в основата на стълбището, бе възстановен вече някакъв ред.

Не знам как се бе случило, но под навесите край дворните стени, които служеха за конюшня нещо се бе запалило и ярко пламтеше и осветяваше цялото село. Изплашени овце, говеда, кози и коне се бутаха насам-натам из двора, а убитият башибозук лежеше в безформена маса недалеч от един четник, чието тяло бе просто надупчено от куршуми. Беше наистина безумна гледка. Навсякъде се простираше пустото и на пръв поглед безлюдно село, с изключение на нестихващия плач на множество жени и деца, които ронеха сълзи от страх за своята съдба.

Втренчил се в бъркотията, която изпълваше двора, и оглушал от непрекъснатите гърмежи горе по етажите и навън, не чух веднага гласа на Милев, когато ме заговори. Лицето му бе черно от барута, а брадата му, отчасти опърлена, бе изпръскана с кръв. Устата му се приближи съвсем до ухото ми. Доколкото знаехме, двама от нашите врагове бяха мъртви.

– Така повече не може – каза решително Милев. – Не мога да си позволя да хвърлям на вятъра опитни хора само за някакво си свърталище на плъхове. Трябва да ги изкараме навън с пушек.

Той разясни плана. Неговият отряд ще прикрива групата на Андрей, която ще пренесе запалителни материали в приземния етаж на къщата. Когато се събере достатъчно количество, ще бъдат запалени. След това ще трябва само да се застрелят всички турци, които биха се опитали да избягат. Без излишни приказки помощник-командирите изтичаха до своите отделения и назначиха хора за тази работа. Групата на Андрей се пръсна из близките дворове и събра всичкия дървен материал, сено и слама, които можеха да намерят. Някой откри една голяма тенекия с газ, която бе приета с радост. Съчки бяха навързани на връзки, а хора от нашата група се разгърнаха по улицата и застанаха на позиции, откъдето държаха под наблюдение прозорците на къщата.

Накрая, когато всички наръчни дърва бяха приготвени, напълно преустановихме огъня. Почти веднага башибозуците прекратиха стрелбата. Сякаш разбираха, че може да се очаква нов развой на нещата, и прекъснаха огъня, за да слушат, да напрягат слуха си и да усетят следващата стъпка на своите врагове.

Прозвучаха стенещи звуци на войводската свирка и отрядът на Андрей се затича към двора. Останалите навън пращаха към прозорците постоянен поток олово. Като тичаха, хората на Андрей се насърчаваха. Пушките им бяха преметнати през рамо и имаха намерение на всяка цена да доведат нещата докрай. Башибозуците отвърнаха на огъня, но нямаха време да се премерят, и Андрей достигна къщата в безопасност. Наръчите с дърва се хвърляха вътре през вратата и след като се освободеше от товара, всеки се връщаше обратно през двора и излизаше през вратата навън, където Милев и аз се бяхме сгушили, прикрити от подпорите. Андрей беше останал последен. Той изпразни газта върху купчината до вратата и пъхна в нея запалевата факла, която носеше. След това също се втурна съм портата. Колоната четници го поздрави в изблик на радост, а башибозуците, сякаш обхванати от безумно отчаяние, удвоиха стрелбата, докато пламъците на струи бликаха из горните прозорци в непрекъснати потоци.

Поглеждайки хладнокръвно назад, изглежда, че да изпечеш живи половин дузина хора е нещо чудовищно жестоко. Трудно е да се повярва, че би могло да се случи през този т. нар. просветен ХХ век. Нещо напомня фанатичната жестокост от дните на Инквизицията или когато просто имената на кралете бяха достатъчни, за да се обезглавяват честни мъже. Но в края на краищата нищо не можеше да се направи. Това беше най-бързият и най-евтин начин за премахване на едно вредителско гнездо, тероризирало околността – всички до един крадци, убийци и сквернители на женска чест. Не си заслужава човек да се бие с турците, раздвоен от различни чувства. Те не са в състояние да разберат и считат чувствителността за слабост.

Пламъците бързо напредваха. Те се прехвърлиха в конюшните, избягнали първия пожар, и ги близнаха, докато изкачваха външните стени на къщата и напредваха, промъквайки се през прозорците. Не след дълго цялата къща представляваше един огромен стълб от пламъци, който се издигаше към небето, а на този неестествен блясък селото и баирите наоколо се изправяха черни, като приемаха застрашителни размери. И от тази пламтяща къща се понесе пронизителен писък, такъв, че думи не са в състоянне да го опишат, а веднъж чут, няма сила, която да накара човек да го забрави. Четниците, непреклонни, се облегнаха на своите пушки и наблюдаваха развитието на големия пожар, а селяните, уверени вече в самоличността на нападателите, се бяха измъкнали от домовете си, за да наблюдават унищожението на своите потисници.

Месеци наред те бяха пъшкали под гнета на малобройната банда високомерни, добре въоръжени башибозуци, но дори и сега, когато избавлението бе дошло, те не можеха да се радват. Те можеха само да наблюдават със страхопочитание страшната участ, която бе отсъдена от "мъжете на нощта". На малки групи те се струпваха по покривите и улиците и наблюдаваха пламъците, които се извиваха и бучаха, жените притиснали децата си до гърдите, а мъжете втренчили се в гледката, здраво съсредоточени.

Щом лицевата страна на къщата падна сред поток въглени и искри, прозвуча свирката на Милев и четниците забързаха към него, като напуснаха позициите си в неправилния кръг, оформен около мястото с цел да се предотврати възможното бягство на някой от обитателите. Някои бяха с бинтовани ръце или главн. Имаше един, носен от двама свои другари на носилка. Селяните ги наблюдаваха дори с по-голямо страхопочитание, отколкото когато гледаха запаленото укрепление. Но вълшебството на нощта ги бе завладяло и те не казаха нито дума.

Така тихо, както и дойдоха, четниците образуваха колона и поеха по прашния път, а застаналите в шпалир хора ги наблюдаваха с любопитни, изпити лица. Тъжно изплака бебе, защото беше уморено, и втора стена падна вътре в къщата, превърнала се в гробница на башибозуците. На един хребет четата се спря за минута и аз погледнах назад към Осиково, все още червено от огнения блясък и изпъстрено с групи слисани селяни. От изток зарозовяващ лъч светлина се стрелна над тъмната стена на боровете и Милев промърмори: "хайде"! на изморените мъже, които се запрепъваха след него.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]