Спомени от Македония, Артър Смит

ГЛАВА XV

ПОХОД КЪМ БИТКАТА

Ние се промъкнахме по стълбата в двора под светлината на запалена клечка кибрит, внимателно укрита в лекьосаната капа на нашия домакин. Около нас селото бе потънало в мрак и само шепа звезди се отразяваха в локвите по двора, докато ние крадешком се изнесохме покрай зида към портата с нашите заредени манлихери със свалени предпазители.

Аз се препънах в задрямал вол, легнал в калта, и пушката ми тихо изтрака в един камък. Дебелият Георги, който вървеше пред мене, се обърна, тихо и гърлено изпсува на български. Иначе нищо не се чуваше освен шляпането на цървули в калта. Вратата безшумно се отвори пред нас, откривайки пролука широка, колкото да се провре човек. На улицата, където мракът бе също така гъст, къщите се издигаха от двете ни страни като черни канари, надвисващи с всеки свой етаж. През средата ромолеше обичайната открита вада, приток на някой планински поток, отклонен от естествения си път.

След няколко минути селото се стопи в нощта и като прехвърлихме един каменен зид, четата премина една ливада и скочи през една напоителна вада в една царевична нива. Ние вървяхме през браздите, когато зад купа сено се появи една фигура и ни направи знак. Човек би си помислил, че след снощните преживявания, да не говорим за безбройните подобни нощи, сетниците са привикнали към подобни неща, но аз почувствувах как редицата зад мене се скова. Едно знам, че моята пушка слезе от рамото ми и си мисля, че поне 12 пушки се бяха прицелили в сянката.

– Кой е там? – извика войводата на български.
– Номер 4-ти отвърна сянката. – Всичко е наред. Големият патрул на горната равнина мина оттук преди един час. Нека сполуката върви с вас, другари.

Силуетът се потопи отново зад купите сено и без да отвърне, Милев продължи след водача. Нашата редица пое през равнината по посока, която, грубо казано, би ни извела в полукръг около града. Идеята на Милев бе да преминем колкото се може по-тихо и бързо през крайните турски линии, като с този маньовър съкратим разстоянието, което бихме изминали, ако се опитаме изцяло да ги избегнем. Той изпитваше силно и оправдано презрение към турските часови.

След около час път чухме съвсем ясно в далечината тъпаните и тръбите на казармите в Неврокоп. При тези звуци спряхме за кратка почивка и едва бяхме потеглили, когато отново се стъписахме от шум, непосредствено пред нас. Това бе звукът, който издава пушка, когато се прехвърля от една ръка в друга. Очевидно се бяхме натъкнали на турски пост. Един от милицията пролази напред, а останалите четници се струпаха около войводата. Разузнаването скоро се върна, за да получи нареждания. Би било лесно да се убие аскерът – доложи той. "Кучето" е полузаспало. Другите промърмориха ожесточеното си съгласие.

Но Милев не се съгласи. Не би било разумно да се убие аскерът и да се остави тялото да бъде открито от следващия патрул, който ще мине. Неминуемо ще последва разследване и тогава някое от съседните села ще пострада.

– Не – решително каза войводата. – Ще минем покрай поста. Няма ли друг път? – обърна се той към водача.
– Да – каза той сериозно, – но не е толкова хубав.
– Това е достатъчно – твърдо отвърна Милев, – не можем да поемем ненужни рискове. Има достатъчно турци за убиване отвъд Гърмен.

Около километър и нещо, след като подминахме поста, отново спряхме да пропуснем един патрул. Сред полето бяха израснали група храсти и ние легнахме сред тях, притаили дъх, докато премине турската колона. Тя се движеше в блок по четирима, офицерите на фланга. Вървяха мълчаливо, чуваше се само някоя откъслечна команда. Имаше нещо впечатляващо в твърдата, монотонна крачка. Ние не можехме да различим отделните фигури. Изглеждаше повече като някаква машина, която се пренася през сцената.

Главният път, по който се движеше патрулът, беше един от малкото прилични пътища в тази част на Македония. Той беше равен и прав и повърхността му открояваше пътя из низината. Когато войската се загуби от погледа ни, ние бързо го пресякохме един по един, за да останем незабележими в усилващата се лунна светлина. След няколко ниви от другата страна на този път се натъкнахме на дълъг насип, който изкачихме и попаднахме на ров, пълен с вода. Това бе част от отбранителните съоръжения на Неврокоп.

По средата на равнината стигнахме до три планински бързея без мостове и от които не се подаваха удобни камъни за преминаване [31]. Нямаше какво друго да правим освен да нагазим, хванати ръка за ръка, опипвайки дъното с тоягите. По средата на третия бързей имаше пясъчна плитчина, където спряхме да си поемем дъх. Ледената вода буквално ни изкара въздуха от дробовете. Както стояхме сгушени един до друг, поемайки големи глътки мастика от едно шише, дочухме тихо повикване от отсрещния бряг. Толкова чести бяха тия внезапни появявания, че, ние механически вдигнахме пушките и се проснахме на пясъка.

Но повикът премина в странно свирукане и моите другари безразсъдно скочиха на крака и нагазиха във водата, но те знаеха, че хората на другия бряг бяха от селската милиция на Гърмен и нашето пътуване беше наполовина привършило. Докато почивахме на брега, поглъщайки огнената течност, членовете на милицията от Мосомище минаваха, стискайки ръцете на всички, преди да поемат опасния обратен път към своето село. Те бяха дръзка група младежи.

Не посмяхме да чакаме повече, защото Гърмен бе на почти 4 часа път отвъд поля и могили, а нощта преминаваше в ранна утрин и месецът бе изгрял. Посочиха ми една светлинка, която примигваше в гънката между два могъщи хълма като фар, който трябваше да ни напътствува. Изглеждаше много близко и първоначално аз се окуражих, но един час постоянно ходене не доведе до осезателно приближаване. Пътят ни към Гърмен минаваше през оризища и наревични поля, които бяха неговото богатство. Част от маршрута преминахме, потопени до кръста в кал и вода. На няколко пъти снопове падащи звезди се стрелваха от небето, контрастни ивици от бледа светлина бяха на тъмносиния фон. Първият полет бе наблюдаван със затаен дъх и някои от нас взеха звездите за сигнални ракети, изпратени от постовете, за да оповестят нашето идване, но ние грешахме. Небесната артилерия беше в игриво настроение.

Преди да влезем в покрайнините на селото, отново преживяхме една драма. Огромната маса на гърменския акропол, обкичен с разпръснати групи постройки, които в по-стари времена са оформяли величествен манастир, бе точно пред нас, потънал в меланхоличната тишина, която винаги съпровожда отминалото величие. Изведнъж тази тишина беше нарушена. Разнесе се нереална музика, последвана от гласове, стенещи в печален хор. Какво бе това? Треперейки в мрачно предчувствие, подсилено от умората, стискахме пушките и се взирахме, съмнявайки се даже в сенките си. Селянин от Гърмен прошепна нещо на Милев, който се засмя и нареди да тръгваме напред. Зад завоя получихме друг изглед към хълма, на който бе манастирът. Сега той бе под ъгъл, който позволяваше да се види църквата на селото, бяла и спокойна под лунната светлина с блестящи от свещи прозорци. Именно в църквата пееха литургия във възхвала на някакъв древен български светец, докато долу на улицата въоръжените четници се взираха с благоговеещи лица в осветените прозорци, нехаещи за зората, която се прокрадваше над планините на изток.

След като изкачихме хълма по една камениста пътека, бяхме въведени в сенчест двори по една паянтова стълба стигнахме до стая на втория етаж. Тук свалихме раниците, поставихме пушките си близо на удобно място и се навъргаляхме в наметалата си, независимо от мокрите дрехи. Напевът, който долиташе откъм църквата, ни беше приспивната песен.

Спахме цялата сутрин, а следобед Милев изслуша донесенията на селските ръководители. Моят стар познат учителят, онзи, когото свързвах с портрета на шотландската кралица Мария, влезе и разказа заедно с други мъже своите преживявания. Всички говореха за набезите, описани от пратеника. Последва дълго съвещание между селския комитет и войводата, накрая на който Милев заяви, че ще отиде преоблечен в турското село Долен [32], където се намира малък гарнизон, за да проучи разположението на войските.

Четниците бяха против този план, който селяните одобряваха, поради две причини: първо, това означаваше смъртна опасност за Милев и второ, те нямаше да могат да я споделят с него. Те смятаха, че не е честно от негова страна да предприема толкова интригувашо начинание сам. Милев обаче бе решен и още същия следобед обръсна любимата си брада, взе назаем селска носия и намери чрез селския комитет тескере, издадено на името на Константин Иванов – дърводелец и дюлгер.

Заедно с един млад селянин от Гърмен, който доброволно се предложи, той се отправи към опасната задача. Преди това обаче тържествено целуна всички ни и втъкна в огромния си пояс, който беше част от неговата маскировка, достатъчна доза стрихнин и автоматичен пистолет от типа, който изстрелва десет патрона толкова бързо, колкото успееш да натискаш спусъка. Много полезен, ако се наложи да се оттегляш по стълба или на улицата. Бяхме тъжни, че тръгва. Това беше изключително опасно начинание. Човек, който никога не е бил в Македония по време на революцията и да е видял непосредствено жестоката система на репресии, която съществуваше тогава, не може правилно да прецени опасността.

Тъй като предстоеше голямо събитие, бяха положени грижи нашето присъствие в селото да остане в тайна за всички, освен за посветените в революционното дело. На следващта нощ, когато се преместихме в друга къща, ние се измъкнахме през вратата, прикривани от сянката, която хвърляше зидът, шмугнахме се през втора порта и бяхме преведени през цяла редица от стълби и през зашеметяващ брой зимници и подземни проходи.

Една съсухрена старица, която носеше воняща керосинова лампа ме поведе за ръка и аз никога няма да забравя как се смях, когато и двамата се препънахме в едно прасе. По някаква щастлива случайност лампата не избухна и старицата ме удостои с кикот, който след внимателно обмисляне реших да приема за смях. Навсякъде имаше кокошки и други животни. Цялото място представляваше лабиринт от подземни обори и ние постоянно се препъвахме в полегнали биволи и магарета, които сумтяха и ни гледаха с явно неодобрение.
 
Стори ми се, че извървяхме километри, докато най-после стигнахме до тясна дупка в стена, през която бяхме изтеглени от една жена, намираща се от другата страна с мъждукаща свещ в ръка. Тя бързо ни преведе през своя дом до друга уличка – лъкатушеща пътека, която менеше посоката си през всеки две къщи. Вървяхме почти до края й и после влязохме през една трета врата.

Андрей пое командуването и както своите приятели нервничеше с всеки изминал час без вест от Милев. Времето ужасно се проточи. Единственото ни занимание бе да си играем с дъшеричката на семейството, което ни укриваше, и да се закачаме помежду си. По едно време ми откраднаха револвера, след което ми изнесоха дълга проповед на български и френски какъв голям грях било да си невнимателен с оръжието си.
 
На следващия ден дойде съобщение. Трябваше да се срещнем с войводата в 11 часа същата нощ при една полянка край главния път за Долен. Бе изпратена вест до Коце да бъде на същото място със своята дружина от седем души. Останалото, което съдържаше съобщението, бе, че рано сутринта по този път ще мине аскер.

Веднага след залез слънце ние потеглихме, напускайки селото по тайна пътека, която се спускаше в един дол, като по този начин ни прикриваше, докато излезем на бърдото над селото. Никаква светлинка не се мяркаше в прихлупените къщурки. Хората знаеха, че комитите са тръгнали в поход, а в Македония никакви предпазни мерки не са излишни. Откъм църквата долитаха приглушените звуци на литургия; попът извършваше богослужение за нашия успех. И ние напуснахме Гърмен под звуците на църковна мелодия, така както при влизането в селото.

Пътят, по който поехме, ни преведе по полите на планината към самия масив, който изглеждаше много близко в ясната нощ. Той водеше все нагоре, виейки се под прави ъгли, за да прави изкачването по-леко. От време на време достигахме равни места или пътеката следваше гребена на някое възвишение. От една страна, луната ни помагаше, от друга – правеше начинанието ни по-опасно. Под ясното синьо небе човек лесно можеше да види отсрещните планини, разположени на другия край на равнината, да различи всеки зъбер и да проследи цялостния му силует. Нашият водач, един сбръчкан стар овчар, крачеше напред, помагайки си с гегата. Само българин би могъл да понесе такъв поход на неговите години и да даде такова темпо, че даже да измори здравеняците четници.

Мисля, че вървяхме около час, преди да превземем първата редица височини, и излизайки на билото на планината отвъд една равнина, покрита с борове, видяхме втората преграда – по-стръмна и по-недостъпна. Сега пътят водеше надолу. Четата се движеше в колона по един, всеки един от нас стъпваше внимателно по следите на предния, освен в моментите, когато се движехме по равни осветени места.

Вървяхме по-малко от четвърт час по билото, когато иззад една скала пред нас долетя лай на настървени кучета. Притеснение се изписа на всички лица. Лаенето се приближаваше. Ако искахме да не ни открият, имаше само един начин - да бягаме. И ние позорно препускахме пред една дузина разярени кучета. Но те продължаваха да ни преследват и отчаян, Андрей заповяда четниците да залегнат в храстите встрани от пътеката. Кучетата се спряха и сред техния вой ние чувахме как стопаните, които ги следваха, си пробиваха път през храстите, за да разследват случилото се.

Мина известно време, шумът сред храстите престана, въпреки че кучетата от време на време свирепо се обаждаха. Андрей изпрати водача и един от милицията напред, за да разузнаят обстановката. Те оставиха пушките си и снеха щиковете им. Стиснали ножовете между зъбите си, те безшумно изчезнаха, лазейки на ръце и колена в мрака. Пет минути по-късно чухме успокояващо подсвиркване и един глас се оба и:

 – Няма нищо опасно, другари; това са овчари от Гърмен.

Имам бегли спомени за припряно запознаване с малка група брадати мъже, облечени в мръсни овчи кожуси, един от които пропъди разярените псета с един замах на дългата си гега. Няколко от тях дойдоха и шепнешком беседнаха с войводата, след което застанаха начело на нашата колона. Един човек застана на фланга до мене. Той ми каза нещо на български и изглеждаше доста учуден, когато му отговорих:

– Аз не българин – аз американец.
– Ти четник ли си ? – попита той.
– Да, да – отвърнах аз. Той се засмя: "Американски четник?" – и се смя на шегата си, без да спре през цялото кратко време, през което ни придружаваше.

Преминахме по ръба на широкото бърдо. Под лунната светлина овцете се виждаха като низ от бели групички, подобно на купнинки морска пяна. Кучетата клечаха заплашително и лаеха по "нашествениците".

А наоколо се разстилаше равнината, проблясваща под сребърната светлина.

Остатъкът от пътя бе един кошмар от трудности. Най-после стигнахме до главен път, македонски главен път, осеян с камъни, големи колкото къща. Той водеше през един проход и през деня бе много натоварен. Това налагаше да не останяме никакви следи. Непрекъснато подбирахме каменисти, покрити с трева или листа участъци, за да не се отпечатат стъпките ни. Самият път бе застлан с пясък, в който се потъва до глезени. А пътят непрекъснато се изкачваше все по-нависоко.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]


31. Става дума за р. Места, разляла се в три ръкава. Тук четата отново пресича реката и преминава от лявата й страна, в полите на Родопите.

32. Долен е смесено село, в което според В. Кънчов в края на миналия век живеят 1170 души българи християни и 352 българомохамедани.