ГЛАВА ХII

БИТКА В ПРОХОДА

Не е лесно да се добие задоволителна представа за тези бурни нощи на борба и смърт, дори сега, когато гледаме на тях през призмата на времето Казват, че е настъпил краят на македонската борба. Турци, българи, сърби и гърци живеят един до друг в мир и братство. Но не беше така преди няколко месеца. Като побеснели кучета те се бяха хванали гуша за гуша и най-доволен бе този, който бе пролял най-много кръв на противника си. Никъде другаде освен в Македония не бе възможно така изведнъж и напълно едун изблик на смирение да залее масите. Македония, привикнала на кръвопролития и на терор, когато дойде времето мигновено отхвърли игото. Може би през всичките тези тежки години на престъпления и отмъщения тя несъзнателно се подготвяше за тази промяна [27].

През нощта, когато напуснахме Ючдурук, аз имах особено добра възможност да наблюдавам българския селянин в момент на възбуда. И трябва да кажа, че в младия мъж, който бе наш водач, се виждаше една страшна, истинска, непоколебима решителност, която, както се убедих, бе реализация на упорития стремеж, който веднъж поставил предмет за постигане, не познава друга цел.

С дълга, лека и свободна крачка, която планинецът предпочита пред обичайната си голяма крачка, ние бързахме сред тихата нощ, под блещукащите звезди, които бавно пълзяха, като че ли се страхуваха да се открият над тази пълна с мъка земя. Пътят минаваше през пенливи води, насипани с камъчета, през неприветливи планински склонове, където шептенето на вятъра сред борчетата представляваше една странна тъжна елегия. Звездите се появяваха една след друга, а ние все ходехме, ту по-бавно, ту забързвахме ход. Когато тръгнахме, беше студено, но постоянното движение и тежкият товар от боеприпаси и пушки ни караше да се потим обилно.

През един проход по билото на планината, на едно широко плато, покрито с трева и житни стебла, стигнахме до осквернения дом. Прагът бе изцапан с локва кръв от овца, убита да задоволи първоначалния апетит на мародерите – за да докажат своята жестокост, бяха захвърлили настрана като ненужно мъртвото тяло на животното. Друг мъж, млад като първия, с лице като неговото, осветено от фенерчето на Милев, беше пропито с дълбока мъка и агония, клекнал до същата тази локва кръв, се повдигна и с едносрични думи обясни на брат си кой път да поеме, за да достигне баща си, който следваше по петите аскерите. След това той също зае мястото си на края на редицата и ходеше или тичаше след четниците. Той не притежаваше пушка, каза че е дал манлихерата на баща си, който е нямал никакво оръжие, за всеки случай, ако се срещне с аскерите. Илия веднага му даде своя резервен револвер, който носеше в пояса си. Човекът вяло благодари и ние продължихме да вървим под облачното небе, което надвисваше заплашително като за дъжд.

Продължихме да вървим, като на всеки час спирахме за 10 минути почивка. Не издавахме нито звук, защото бяхме на границата с територията на врага. Забелязах, че използуват един стар трик, останал от войната с индианците в Америка – всеки стъпваше в следите на водача, за да не може да се разбере, че е минала цяла колона. Трудно е да се разбере колко е изморително да вървиш по стъпките на друг и да внимаваш за всяка своя стъпка.

Сивата зора едва се забелязваше в небето на изток, зад огромните планински върхове, когато из тъмнината на дола се чу остро изсвирване. Като опитни бойци колоната от четници се разпиля зад скалите, като всеки човек инстинктивно се скри в най-близкото и най-подходящо за това място. След изсвирването се чу глас "Ботев! Ботев!" – това беше общата парола на четниците. Милев отговори и един "старец", чиято изопната стойка опровергаваше сивата му брада и коса, безшумво се добра до нас, промъквайки се с пъргавината на котка по камъните. Той беше бащата.

С отсечени, пълни с горчивина думи той разказа за преследването на похитителите. С един жест на ръката, която посочи планинския проход, той указа тяхното местонахождение. По-нататък каза, че те стануват в една долчинка, където чакат да дойде заранта, за да продължат, и че ако побързаме, можем да ги догоним. Последва кратко съвещание и ние потеглихме, минавайки обаче встрани, по тясното дере, в което се бе скрил старецът. След като вървяхме известно време по това дере, достигнахме друго, минаващо под прав ъгъл, после вървяхме през няколко други, виещи се все нагоре, докато се озовахме на гребена на един хребет, оформящ една от стените на прохода. Едва забележима козя пътека вървеше по ръба.

Старецът и Андрей продължиха напред сами и след пет минути ние ги последвахме, прегънати на две, за да не се открояват фигурите ни. Не бяхме вървели дълго, когато се натъкнахме на авангарден патрул, залегнал зад една гигантска канара. Те ни дадоха знак да залегнем до тях. Поглеждайки иззад каменната грамада, аз видях, че проходът излиза на малка долина, страните на която постепенно се спускаха надолу. От едната страна течеше ручей и на десния му бряг се издигаше тънък стълб дим на лагерен огън. Половин дузина коне бяха вързани за юздите към един близък храст, а на ниската крайбрежна трева бяха налятали мъже. Три неподвижни купчини от ярки платове, проснати на земята, бяха майката и дъщерите.

С любопитство, което не можех да овладея, аз хвърлих поглед върху лицето на един от синовете, който лежеше до мене, после погледнах към бащата и другия брат. На всяко лице бе изписано дълбока агония, очите им святкаха като живи въглени. В началото ние не предприехме нищо освен да проверим дали пушките ни са в изправност. Андрей внимателно пресметна разстоянието, а Милев сновеше отзад, за да се убеди, че четниците разбират нарежданията. Трябваше да изстреляме два залпа и после да нападнем.

– А жените? – попита някой.

Старецът се намеси.

– Няма значение – мрачно каза той. – Не мислете за тях. Те трябва да рискуват. Може и да е по-добре, ако ги улучи някой куршум.

Аз разбрах какво искаше да каже той, не можеше да има никакво съмнение, виждайки погледа му и жеста, който той направи към цветните купчини на земята. Аз се стараех да не гледам къде се цели.

От своята позиция в средата на редицата войводата огледа хората си изпитателно. Той видя ред от цеви на пушки, облегнати на камъните.

– Хайде! – извика той.

Планините повториха ека на трещящите изстрели. Като че ли на километри се разнесе ехото на гърмежите. Нямаше димна завеса и аз видях търкалящите се на земята и бягащи към конете аскери. Една от шарените купчини скочи на крака, направи две или три несигурни ирачки и падна на земята, притискайки с ръка раната си. Всичко стана толкова бързо, като картина на кинолента. За секунда затворих очи, за да се уверя, че не наблюдавам някаква скандална история от нюйоркското Боуъри. (Боуъри – улица и район в Ню Йорк, известна със скъпите си жители и заведения.)

Но не, всичко бе истинско. Четниците стремително се спуснаха надолу по склона, спирайки се, за да стрелят по мъжете и конете под тях. Далеч напред старият селянин се беше втурнал безразсъдно, очевидно с единственото желание да се саморазправя с един от турците. Само един аскер беше останал на крака и дърпаше юздата на един кон. Куршуми се сипеха на земята около него и кършеха клоните на храста. Не мога да кажа категорично, но съм почти сигурен, че един куршум отчупи част от клона, на който бе вързана юздата на коня му и по този начин го освободи.

Той скочи на гърба на коня и без да обръща внимание на влачещите се стремена, напосоки пое през клисурата далеч от страшния хор на умиращи мъже и цвилещи ранени коне. Когато първият от четниците се измъкна от водите на ручея, очите му съзряха страшна кървава картина, централна фигура в която бе старият селянин, приклекнал до мъртво момиче. Второто момиче и майка му бяха коленичили до него, но по лицата им не се четеше съжаление, по-скоро това бе учудване, че божията милост не бе споходила и тях.

Ние не стояхме дълго там – просто толкова време, колкото е необходимо да пребъркаме мъртвите аскери, да изядем храната, която те си бяха приготвили (на война човек не подбира много), и да проведем кратко съвещание за средствата и възможностите, с които разполагахме. Би било двойно по-опасно да се върнем към Ючдурук, като се има пред вид, че един от аскерите избяга. Димитър и Милев обсъдиха най-доброто, което трябваше да се направи в случая. Беше сигурно, че турците ще извършат насилия. В момента, в който оцелелият аскер се добере до Неврокоп, ще бъдат изпратени групи войници в планината. Не е изключено преди това той да срещне някой аванпост. Не можеше да се каже точно кога да започне преследването.

В тази трудна ситуация старият Димитър се показа като първокласен стратег.

– Ясно е – оракулски заяви той – че турците ще ни преследват. Затова ние трябва да изчезнем. Кое е последното място, където ще потърсите мишката, която яде сиренето? Кутията, където стои сиренето. Добре, войводо, тогава ние ще отидем на върха "Свети Константин", който се издига над Неврокоп, толкова е близо, че можеш да чуеш как управителят иска главата ти. Там ще сме на сигурно място.

Същевременно се уговорихме, че един от синовете на Димитър ще се добере до Ючдурук и оттам възможно най-бързо ще ни изпрати допълнителни провизии. Старият селянин и неговото семейство изглежда нямаха никакви планове. Те безизразно клатеха глави в отговор на всички въпроси. Най-накрая Милев се обърна към тях и ги попита дали за тях има някакво значение къде ще отидат.

– Няма за какво да се връщаме у дома – мрачно отвърна старецът.

Милев се замисли.
 
- Тогава най-добре би било да отидете в Буково [28], което не е много далеч от границата. Ще ви дам писмо до Яни Смирнов и той ще се грижи за вас, докато се открие възможност да се прехвърлите оттатък. В Буково ще сте на безопасно място.

Ако Милев знаеше на какво обрича Буково с това писмо, не мисля, че би го изпратил.

То бе написано набързо, на гърба на Димитър, който послужи за бюро, и ние се разделихме – основната група пое към върха "Свети Константин", синът на Димитър за Ючдурук и разбитото семейство към крепостта от планини, която делеше Буково от останалия свят.

Няма смисъл да предавам как вървяхме, докато към средата на утрото стигнахме до пещера в склона на планината – бърлога, която въобще не беше романтична, а тясна и неудобна, с единственото преимущество, че бе замаскирана отпред със завеса от храсти и парче скала, изправена пред входа й. Преходът беше като всички други, но не толкова труден, защото виждахме пътя.

През целия следобед не видяхме никакви турци, нито каквито и да било други хора. Единствените ни посетители бяха птици и зайци. Веднага след залез слънце потеглихме по последната отсечка от прехода към върха "Свети Константин". Пътят – като под път имах предвид маршрута, по който се движехме – минаваше в преобладаващата си част през дефилето. Налагаше се да пресичаме безброй бързи потоци по хлъзгави камъни и дънери, на които в повечето случаи се подхлъзвахме. В такива моменти поне имахме възможност да задоволим жаждата си за вода.

Около един часа се озовахме в подножието на планината на срещуположната на Неврокоп страна. Тук спряхме и починахме няколко часа. Избрахме сравнително равни участъци от стръмнината, отпуснахме се по гръб, раниците ни, подпрени под тила, изпълняваха ролята на нелоша възглавница. Когато се движим нощно време, прието е да се носи наметката, прехвърлена през рамо, защото като реши човек да легне, трябва само да придърпа дрехата върху другото рамо, така че пушката да е предпазена от влагата. В Македония най-добрият приятел на човека е неговата пушка – понякога за нея той се грижи, преди да се погрижи за себе си.

На средата на склона слънцето блесна над нас с цялото си разноцветно величие. Проблясъци от червена, виолетова, розова и зелена светлина се стрелнаха над профила на източната планинска верига, разпалвайки златистата сутрешна мъгла, мрачните каменни грамади и зелените горски простори в приказен пожар като пламнал царски дворец. Без да искаме спряхме за момент да отпием от великолепната гледка, а Милев с искряща гордост се обърна и каза – Македония.

 Непосредствено под върха "Свети Константин" от срещуположната на Неврокоп страна ние намерихме малък отрязък равна земя, заобиколена с гъсталак от дървета и ниски храсти. Това беше идеално място за нашия бивак и ние започнахме да сваляме раниците и да се разполагаме. Ню само след миг отново ги нарарамихе и трескаво свалихме предпазителите на пушките. Шум от сигнални тръби и думкане на тъпани прозвуаха едва ли не непосредствено под нас. Турци изкачваха склона, цели полкове, ако се съди по шума. Биенето на тъпаните и свиренето на тръбите продължи, като ту намаляваше, ту се усилваше. По-ясно се дочуваха и други звуци. Високи команди се подаваха и часови подвикваха един на друг. Изведнъж без каквато и да е причина тръбите и тъпаните изчезнаха. Настъпи напрегната тишина, нарушавана от време на време от далечен звън на хлопатари, подрънкващи на някое пасище. След това прозвуча провлечената и плачевна песен на мюсюлманския имам, подканваща към молитва от минарето на джамията под нас. Четата по инстинкт се разпръсна в боен ред в една линия, обърна глави назад, за да проследи източника на странното гъргорене отзад и видя Димитър да се търкаля по земята от смях.

Георги както винаги загуби самообладание и се засили да го срита. Милев го дръпна и Димитър още по-гръмко се засмя. Когато бе в състояние да се изправи на крака, той ни обясни, че това, което бяхме чули, са обичайните сутрешни звуци на града, който се събужда от сън и отново подема живота си. Ние поехме дъх, успокоени, след като чухме това обяснение, и Милев насочи бинокъла си към улиците на Неврокоп през една пролука в храстите, като си правеше бележки и чертаеше карта на едно парче хартия пред себе си.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

27. Става дума за промяната, настъпила в Турция след Младотурската революция. Вж. бел. 1.

28. Така е в текста, но вероятио е допусната грешка, тук и в глава ХVII и ХVIII. В района на Неврокоп, на североизток от него, в Родопите и близо до тогавашната граница наистина има село на име Буково, но в него живеят само българомохамедани.