ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

ГЛАВА IХ

ЗА ИНТРИГИТЕ НА ЕДИН КНЯЗ

Тук историята ми прекъсва, може би в разрез с литературните изисквания, но по необходимост, за да даде място на сухи исторически факти, без които всичко преживяно може да се превърне в разказ за някаква безсмислена авантюра. Освен това те не са чак толкова сухи за човек, който има вкус към дворцови интриги, човешки страсти и алчност, маскирана с княжески одежди.

Когато революционната организация в Македония със своите безбройни членове и поделения стана влиятелен фактор във вътрешните работи на Европейска Турция, нейните ръководители решиха, че тя трябва да бъде представена в чужбина от Комитет на представителите [36]. Неговата задача беше да излага и разяснява на европейската общественост истинските цели на революционна Македония, да разсейва създалото се убеждение, че четите са разбойнически банди, а техните водачи – само жадни за плячка разбойници. 3а тази цел комитетът трябваше да издава всяка седмица свой печатен орган.

В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията от преуспяващите македонци в България.

Изборът на председател на комитета не беше лесен. Той трябваше изцяло да се посвети на тази работа; останалите представители можеха да бъдат доброволни сътрудници, които не беше необходимо да изоставят работата си. Председателят обаче трябваше да умее да преговаря с министри, с представители на печата и дори да разменя приятелски реплики с чуждестранните дипломатически представители. Необходимо беше да бъде тактичеи, енергичен и вещ в журналистиката. Съшо така трябваше той да бъде приемлив и за българските власти, защото през България преминаваше главният канал, през който военните снаряжения, закупувани в Австрия, биваха прехвърляни през границата в Македония. Тови избор паднал върху блестящ млад офицер от българската армия – Борис Сарафов [37], роден в Македония, добре образован, с изключителна интелигентност и обаятелна личност. Дори враговете на Сарафов не можеха да отрекат, че по време на избирането му той изглеждаше най-подходящият кандидат за поста.

На българския трон седеше един княз, също бивш офицер, амбициозен, властен и дипломат. Несъмнено на него му допадна личност като Сарафов. Съвсем естествено, в един толкова малък град като София, те се срещнаха и откриха, че имат общи интереси. Казах вече, че княз Фердинанд е амбициозен. Подобно на всички други принцове неговият поглед следеше какво става отвъд границите на държавата. Той виждаше един народ, откъснат от собствените му поданици само чрез произволни политически граници. Тези двама авантюристи се сближика, търсейки помощ един от друг. Но за нещастие на Македония авантюристът на трона беше по-ловкият от двамата.

От самото начало Сарафов сякаш потвърди, че Комитетът е направил уместен избор. Като журналист той направи името на Македонския комитет известно в цяла Европа и дори в Америка. И тъй като скромността не спадаше към неговите качества, до днес много редактори вярват, че Сарафов беше ръководителят на революционна Македония. Но особено добре той се справи с нещо много по-важно: със събирането на средства от македонските емигранти в България.

В касата на революционерите започнаха да се стичат пари, а в Македония – манлихерови пушки. Младите водачи по места бяха изпълненн с ентусиазъм, поради което не проявяваха особено любопитство по какъв начин Сарафов осигурява средствата, нито имаха достатъчен административен опит, за да преценят значението на факта, че върку прикладите на манлихеровите пушки с изобразен българският държавен герб. Ако някои все пак разбереше, че това са държавни пушки, чийто брой е прекалено голям, за да бъдат откраднати, той не се замисляше върху това, че правителствата не правят подаръци, водени от сантиментални съображения. Преките участници в битките не разсъждават върху моралната страна на начините, по които те се снабдяват със средства за воюване.

Сарафов събра огромни парични суми. Онези, които преди даваха по един франк от любов към родината, сега даваха по два и повече, водени от други мотиви. Сарафов и неговите агенти бяха лаконични и категорични. Или ще дадеш, или ще умреш! Мнозина понесоха тази санкция, за да бъдат повлияни останалите. Разбира се, имаше и протести, но каква полза от тях, когато полицията е срещу теб. Както се вижда, разбирателството между Сарафов и княза даваше материални резултати. Естественото заключение е, че княз Фердинанд очакваше от това споразумение бъдещи придобивки. Междувременно успехите на Сарафов му даваха още по-голяма власт и той стана единственият представител на революционна Македония пред света извън турските граници.

Но младият революционер най-накрая извърши грешка – прояви недискретност. Той изпрати един от своите добре въоръжени заместници извън територията на своя приятел, княз Фердинанд. Един румънски журналист в Букурещ, използувайки общественото настроение, публикува неприятни факти относно методите на действие на Сарафов. Издаваният от него вестник попадна в Македония и бе прочетен от местните водачи. Сарафов нареди да го убият [38].

Румънската полиция имаше по тези въпроси по-различно разбиране от българската полиция. Тя изиска убиецът да бъде наказан и в подкрепа на нейното искане по протежение на дунавския бряг бяха струпани румънски войски. Тогава Сарафов бе арестуван в София по обвинение в убийство. По-късно, когато общественото негодувание в Румъния утихна, той бе съден и оправдан, но неговият коронован съдружник реши, че в интерес на сдружението ще бъде по-добре, ако Сарафов предприеме пътуване в чужбина. И така Сарафов прекара известно време в парижките кафенета и булеварди.

Междувременно бе назначен негов приемник, но без да бъде избран от Македонския комитет. На мястото на Сарафов бе поставен един улегнал, възрастен български генерал на име Цончев – още едно тъжно име в македонската история. Той обаче не е пряко свързан с настоящата история.

След падането на Сарафов последва анкета на неговите методи. Тя бе извършена от македонските местни водачи, Сарафов бе строго осъден. Водачите се опитаха да реорганизират Софийския комитет, но човекът на Фердинанд, генерал Цончев, отказа да напусне мястото си. В негови ръце беше машината за събиране на средства, а също и официалният орган на революционерите [39], и техните опити да го отстранят се оказаха напразни. Чрез официалния македонски орган и чрез българския печат той успя да накара македонците в България да повярват, че той е представителят на революционна Македония. Нещо повече, той имаше зад гърба си подкрепата на полицията.

За нещастие, точно по това време стана известното предателство в Солун, за което се говореше в една предишна глава [40].

Главните ръководители се намираха в затворите в Мала Азия и за известно време Цончев беше изцяло госпадар на полето на действие. По същото време стана още едно важно събитие, за което ще говоря в последната глава на тази книга [41].

По-късно европейски дипломати упражниха морален натиск, с който принудиха султана да обяви обща амнистия. Ръководителите бяха освободени и използувайки предоставената им голяма парична сума (получена по начин, описан в последната глава), обявиха въстание в Битоля, надявайки се да предизвикат намесата на Европа.

В този подходящ момент Сарафов се появи отново и смирено предложи своите услуги. Той се сражава героично под командуването на Груев и поради това миналите му прегрешения бяха простени.

Тогава именно Сарафов използува същите тези свои качества, които му осигуриха на времето назначаването му в София. И сега неговата завладяваща личност му спечели сляпото възхищение и вярната подкрепа на онези млади войводи, чиито умове бяха склонни да се подчиняват само на лично ръководство, и още не бяха достатъчно зрели, за да схванат една абстрактна идея, която да насочва техните действия.

Въстанието, разбира се, разстрои цялата революционна организация. Всички сили от района бяха съсредоточени в Битоля и много от войводите бяха убити или извадени от строя.

След въстанието последва реорганизация. В различните райони бяха определени нови войводи. Несъмнените способности на Сарафов като военен организатор и сега му осигуриха значително влияние над останалите ръководители. Когато комитетът осъзна, че половината от войводите по места бяха измежду онези, които Сарафов успя да хипнотизира, вече бе твърде късно да се поправи грешката. Именно решителните усилия за промяна на това положение раздели организацията на два враждебни лагера.

В случая определението трябва да бъде много точно. Когато една организация достигне на брой два милиона членове, включвайки цели градове и окръзи, тя престава да бъде нещо като клуб или комитет. Сега вече е очевидно, че Вътрешната македоно-одринска революционна организация е надраснала своето име и се е превърнала фактически във временна система на управление, установена от македонското селячество на мястото на турската анархия. Макар и несъвършена в някои отношения поради пречките, възникващи пред нея, това е по своята форма една добре изразена република, която се издига над изкуствената повърхност на една остаряла система. Какво е Централният комитет по своята същност, ако не ядката на едно народно събрание, представляващо федерация от области или щати? Какво по-добро определение може да се даде на четите от това, че те са полицейската сила на тааи нелегална република? Опасностите за тази народна организация се криеха именно в нейния таен характер, който се налагаше по необходимост, и както ще отбележим, административната власт бе възложена на групи, а не на отделни личности, и контролът върху четите, въоръжените сили на тази система, беше дотолкова децентрализиран, доколкото позволяваше изискването за неговата ефективност. Страхът от едноличен контрол бе толкова силен, че постоянната тенденция беше към децентрализация и отслабване на властта на Централния комитет.

В това се криеше и шансът за един авантюрист като Сарафов. Колкото по-голяма бе децентрализацията, толкова по-малка бе силата, която му се противопоставяше, поради което той не можеше да бъде лесно отстранен. Когато управлението е разпръснато, един демагог има възможност да спечели влияние, като въздействува върху народните чувства и стремежи. Да запази вярното приятелство на войводите означаваше да контролира тях и техните чети, а да контролира четите означаваше да държи властта на цялата нелегална република в свои ръце. Срещу него бяха някои от най-умните и далновидни личности, но зад него бяха невежите маси и всички онези, които можеха да бъдат купени с пари, а той боравеше така умело с подкупите, както някой нюйоркски политик. Княз Фердинанд финансираше именно тази кампания на корумпиране. Не знам нито един от моите приятели, имащ някакво влияние, който по едно или друго време да не е бил изкушаван с пари от Сарафов или неговите агенти.

За момента неговите изгледи за успех бяха големи. Получавайки властта над организацията в Македония, той можеше да разчита на външната подкрепа на княз Фердинанд, който имаше една от най-добре организираните армии в Европа. Така той можеше да запази положението си на диктатор до момента, когато в резултат на естествения еволюционен процес, подпомаган от човешки усилия, турската власт падне, оставяйки в негови ръце съдбините на Македония. Защото тогава никой не вярваше в силата на младотурското движение.

Но достатъчно говорих за Сарафов. Неговите начини на действие бяха безскрупулни, но може би в стремежа си към крайната цел той не бе воден единствено от егоистични чувства. Възможно е в плановете си да е предвиждал възстановяването на българската империя, управлявана от германски привц, ненавиждан от всички българи, но все пак български цар. Несъмнено той виждаше себе си най-близко до царския трон. За да дадем точна представа за опозицията срещу него, трябва да поясним, че българинът, по своя характер, е склонен към демократичност и ненавижда империализма. Това е характер, който естествено клони към социализъм. Повечето от противниците на Сарафов действително бяха социалисти и в негово лице виждаха единствено креатурата на княз Фердинанд. Тяхното влияние се разрасна до такава степен, че на последния конгрес те поставиха Сарафов на колене. Той излезе със сълзливи протести, като изтъкваше, че се придържа към принципа "Македония за македонците" и все пак успя чрез незначително мнозинство да запази официалното си положение и влиянието си като един от двамата главни ревизори за още една година. Другият ревизор, в който опозицията имаше доверие, бе поставен по-скоро да контролира Сарафов [42]. Това беше неговият последен шанс. В края на краищата той отново изневери на доверието, но заплати с определеното наказание, което сполетя и неговия партньор, когото той успя да подкупи. Но това са бъдещи събития. По времето, за което се отнася разказът ми, той все още беше ревизор.

[Previous] [Next]
[Back to Index]


36. Авторът смесва функциите на две институции – Задграничното представителство на ВМОРО, учредено в София в края на 1896 г., и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК), създаден през 1895 г. и който се избира периодически на конгреси от делегати на македоно-одринските дружества в България. От изложението по-нататък обаче се вижда, че тук той има пред вид Върховния комитет, когато начело на него застава Борис Сарафов.

37. Борис Сарафов – роден през 1872 г. в с. Либяхово, Неврокопско (дн. Илинден, Гоцеделчевско). Завършва Солунската българска мъжка гимназия и Военното училище в София, след което служи като офицер в българската армия. През 1895 г. взема участие в четническата акция на Македонския комитет в Турско, а от 1899 до 1901 г. е председател на ВМОК. През това време между Върховния комитет и Вътрешната организация в лицето на нейните задгранични представители Гоце Делчев и Гьорче Петров се установява тясно сътрудничество, което съдействува за засилване на революционното движение.

През 1903 г. Сарафов участвува в Илинденско-Преображенското въстание като член на Главния щаб в Битолски революционен окръг, заедно с Дамян Груев и Анастас Лозанчев. След въстанието продължава да участвува в революционното движение като ръководител на група т. нар. "сарафисти". Убит е заедно с Иван Гарванов на 28 ноември 1907 г. в София.

Оценката на Сониксен за Б. Сарафов и неговите привърженици е пресилена, в нея личи влиянието на тогавашните борби сред дейците на македоно-одринското движение. Има и отделни фактически неточности. Напр. Сарафов не е журналист, на внасяните от България пушки не фигурира българският държавен герб и пр.

38. Думата е за румънския журналист Стефан Михайляну, куцовлах от Македония, който в своя вестник "Балкански полуюстров" издавал тайни на революционната организация. Убит на 22 юли 1900 г. от терорист, изпратен от Върховния комитет. По настояване на Румъния и великите сили през февруари 1901 г. Сарафов и другарите му са арестувани. Начело на комитета като председател застава поетът Стоян Михайловски, а ген. Иван Цончев е избран за председател. В започналата борба срещу привържениците на Цончев Борис Сарафов е на страната на Вътрешната организация.

39. Орган на ВМОК е в. "Реформи", който излиза в София от 1899 г.

40. Солунската афера от 1901 г. Вж. бел. 19.

41. Пленяването на американската протестантска мисионерка мис Елена Стоун. Вж. бел. 75.

42. Става дума за представители на отделни революционни окръзи, избирани от съответните окръжни ръководства. Другарят на Б. Сарафов, за когото се споменава тук, е Иван Гарванов, убит заедно с него на 28 ноември 1907 г. в София.

Иван Гарванов е роден през 1896 г. в Стара Загора. Завършва физика и математика в София и след специализация във Виена става учител в Солунската българска мъжка гимназия. През 1897 г. под влияние на Екзархията създава Българско тайно революционно братство, което се противопоставя на революционната организация. След разтурянето на братството е включен е състава на Солунския комитет, а от 1901 г. застава начело на ЦК на ВМОРО. Под негово ръководство през януари 1903 г. в Солун заседава конгресът, който взема решението за въстание. След въстанието се установява в София и продължава да участвува в македоно-одринското движение.