ГЛАВА VII

КАК СТАНАХ ТУРСКИ ПОДАНИК

Първите десет дни в Леринско прекарах без събития. Те оставиха у мене само спомена за една ветровита и камениста страна. В нея прекарахме Великден, като се криехме от турците, дето бяха тръгнали да ловят комити, които може би бяха достатъчно смели, за да прекарат празниците в селата.

Нашата чета се състоеше от двама нелегални и осем селяни-милиционери, които се числяха при нас няколко седмици. През тия десет дни тъгувах и безгранично желаех да видя отново Лука, Тодор и боровите гори на Воден. Тодор искаше да дойде с мен, но Лука едва не се разсърди от това:

– Не – извика той, – вземи Сандо, той ще ти бъде полезен, остави ми Тодор.

Това ми се видя детинско. Сега го разбирам. Първата година из Воденско Лука се е чувствувал самотен.

Аз погледнах хубавите черти на Сандо, неговите тъмносини умни очи и се помирих. Сега схващам, че така е било по-добре. Ако бях прекарал изпитанията си с Тодора, много нещо от урока щеше да остане ненаучено. Той притежаваше оня несъзнателен ентусиазъм, който пренебрегва слабите страни на положението, като вижда само най-хубавото, един темперамент, който е заразителен, но измамчив. Сандо не бе такъв. Може би дори повече отколкото подозирам, той повлия за решението ми да не оставам завинаги в Македония.

Една вечер Сандо и аз казахме сбогом на нашите спътници и заедно с един водач тръгнахме към битолските низини. Няколко часа преди разсъмване стигнахме хълмиста местност. Един поставен пост ни се обади. Той трябваше да ни заведе в селото, гдето на следния ден имахме среща с Тане, леринския войвода [28].

Неочаквано излязохме пред редица каменни къщи. Зад градинските огради се чуваше ръмжене. При влизането ни в селото не се мярна нито едно куче, а само преди половин час от хълмовете чувахме лаене.

– Трябва да има аскер в селото – пошепнах аз Сандо.
– Железницата минава наблизо – отговори водачът ни, – а казармите са далеч оттук – петнадесет минути.

По улиците не видях хора. Къщите изглеждаха необитаеми като антични развалини. Стигнахме един ъгъл и там долавих блясък на лампа от някакъв прозорец. Водачът извика тихо и една врата се отвори, колкото да се промъкнем в къщата. Семейството, един млад селяни и жена му, две деца,и стара баба, ни очакваха. Те бяха сварили чорба на огнището и ние тримата вечеряхме. Водачът разпита какви новини има, дали бирникът е в селото, дали андартите са направили някъде пакости и где са разположени местните гарнизони. Той от своя страна изложи разположението на войските през нашето еднодневно пътуване и за техните вероятни движения през следните двадесет и четири часа. Това осведомяване македонските селяни бяха развили до наука. Аз не зная случай техните сведення да не са излезли точни. Рядко съм бивал в опасност, която не е била предсказана, нито ще забравя изкуството, което владеят тия селяни, за да избягнат от някое тежко положение пред аскера.

След ядене, още като разговаряхме, Сандо и аз почнахме да се разсъбличаме. Най-напред коланите с куршумите и бомбите, след това навущата и униформите. Всички бяха добре свити в един чувал и скрити в дупка под пода. Когато излязоха от стаята жените и децата, ние се съблякохме напълно. Нашето дебело, тясно вълнено долно облекло не отговаряше за селската носия, в която трябваше да се преоблечем.

Младият селянин ни даде дрехи от груб конопен плат. Върху тях облякохме потури, прилични на балони при бедрата и досадно стегнати под коленете. После ни дадоха домашно плетени чорапи, палто от груб памучен плат, по един червен пояс и волски опинци. На главите си сложихме калпаци, аз се обръснах, а Сандо подстрига своите руси коси. Погледнахме се за миг и прихнахме да се смеем. Селяните ни пригласяха от симпатия, защото несъмнено те не можеха да оценят колко смешно нелепи изглеждаме един на друг. След малко легнахме да спим, като се чувствувахме в безопасност ог нашествие на любопипния аскер.

Шум от тих разговор ме събуди сутринта. Отворих очи и видях един човек в европейско облекло да разговаря с нашия хазаи. Непознатият, като забеляза, че съм буден, тръгна към мене, протегна лявата си ръка и усмихнат ме поздрави.

– Добър ден, бай Алберт!

Видях, че десният му ръкав висеше празен.

– Ти си генерал Ноги?

Той се засмя за името, с което го нарекох, защото то беше псевдонима, с който той се подписваше в официалните книжа.

– Да, аз съм – призна той, – но съм и учител.

Той беше секретар на местния,комитет и беше наредил нашия прием в тази къща. След милиционната чета неговата компания бе освежителна. Докато закусвахме топло овчо мляко и хляб, Ноги остана на приказки с нас, после излязохме заедно из селото. То лежи в една дупка между хълмове с лозя, поотворено само откъм железопътната линия, която беше толкова близо, че се виждаха двамата войници, които я охраняваха. Повечето от мъжете бяха из село и ни поздравяваха с усмивки и дяволити кимания. Най-после стигнахме до хана, гдето няколко стари хора стояха без работа. С тях пихме сливовица, едно люто питие, правено само за гърлото на селянина. Синът на ханджията скоро се бе върнал от Америка и с него разисквахме върху работническия проблем в каменовъглената област в Пенсилвания [29]. Той повореше английски, но не владееше езика за всякакви разговори. Най-после обърнахме на български, но след като направихме впечатление на публиката, че младежът е понаучил нещо. Внезапно една жена дотича и извика:

– Аскерът иде! Битолският път гъмжи от войници.

Сандо и аз скочихме на крака, но учителят и  старците се отнесоха спокойно. Младият емигрант отиде в една задна стая и се върна с три мотики.

– Ах, това е добре – каза ханджията, – но е по-сигурно да отидете в лозята, ако войниците спрат тук и ни заприказват.

– Вие сте дегизиран добре – каза учителят, – но езикът ще ви издаде и под тоя костюм.

Ние нарамихме по една мотика и придружени от сина на ханджията, излязохме на улицата и поехме пътя за лозята. В тоя момент конният авангард на войската влизаше в селото. Той мина толкова близо, че можахме да различим белите мустаци на командуващия стар офицер. Разбира се, не ни заплашваше голяма опасност да бъдем открити, но аз усещах остро оня страх от множеството черни униформи, който е общ за всички, дето носят оръжие незаконно в Македония.

– Не е приятно такова зрелище, когато човек държи само мотика на рамото си – забеляза Сандо.

Стигнахме лозята и заедно с двадесетина работници почнахме да копаем, като скришом наблюдавахме кавалериствите, които пояха конете си при чешмата на близката главна улица.

Един старец свиреше с гайда. Под ритъма селяните работеха, а някои и пееха.

– Ей, Яни – извика едно момиче, което работеше зад мене, – не сечи корените.

Хората около нас прихнаха да се смеят. Аз погледнах назад и видях, че момичето се изчерви. То ме беше взело за Яни навярно по потурите, които, изглежда, принадлежаха на някой Яни и се познаваха по четвъртитата кръпка на седалището.

– Дали е Яни или не – извика старият свирач, – ти си права, Стоянке. Научи го как се копае лозе. Той добре ще схване, ако ти го учиш. Хайде, не се срамувай.
– Надуй по-добре гайдата, дядо – отговори момичето, – засвири нещо весело.

Шеговитите закачки продължиха. Работниците почнаха да се събират. Из близкото лозе също прекратиха работата и младите мъже и моми дойдоха при нас на почивка. По височината на хълма се зададе бързо младеж в полуалбански ксстюм. Аз се стреснах. Той беше въоръжен, сигурно – бекчията [30] на бея.

– Ей хора, пак почивате, а! – извика той.
– Не дигай толкова шум – отвърна Стоянка, беят го няма.

Бекчията се хилеше и мигаше.

– Е, добре – извика той, като хвърли пушката си. – Не крякайте като кокошки. Ако не искате да работите, играйте хоро. Дядо, я надуй гайдата.

Работниците се настроиха добре. Край бейския човек се събраха около десетина момчета и момичета. Той улови ръката на най-ближния до него селянин, заловиха се всички и почнаха да удрят земята с мудни, ритмични стъпки по песента на гайдата. В дясната си свободна ръка водачът на хорото завъртя кърпа, полетя две стъпни напред, една назад, изви редицата навътре, разгъна я навън. Както знаех от България, селяните в полето често спират работата за такава половинчасова почивка и затова смятах тази забава съвсем спонтанна.

Аз хвърлих поглед към селото и забелязах, че войниците се движат безцелно по улиците.

– Те няма да подозрат нищо – забеляза един до мен, – докато ни виждат, че сме весели и играем хоро.

Някои се опитаха да уловят мене и Сандо за хорото, но ние се държахме настрана и предпочитахме да бъдем само зрители. Хорото беше една действително красива гледка. Повечето от момичетата бяха хубави. Бронзовата коса на Стоянка се развърза и част от нея падна на раменете й. Със засилване на играта нейните бузи се зачервиха.

Сандо улови ръката ми във внезапна тревога.

– Погледни, аскерът иде насам. Да бягаме нагоре!
– Стойте! – обади се един от селяните. – Правете каквото ще ви кажа и нищо няма да се случи.

Той ни бутна при играещите. Едно момиче се спусна и потегли Сандо, а Стоянка улови моята ръка. Старият гайдар наду по-силно бузите си, по-лудо се залюля хорото.

Видях един офицер и десетина войници, които се приближаваха по пътеката към нас. Като стигнаха до хорото, техните мургави, изгорели от слънцето лица, се засмяха добродушно. Бекчията, който досега ни водеше с равни стъпкн, направи няколко скока и викна нещо по турски. Офицерът плесна с ръце и отговори с нещо, което можеше да значи:

 – Карайте, дявол да го вземе, и аз ще скачам с вас.

Като гледах лицата на играчите от двете си страни, аз не можех да открия в тях друго, освен веселието на момента. Все пак ми се стори, че почувствувах нервно напрежение в Стоянкиното стискане на ръката ми.

– Малко почивка! – извика бейският човек, като се тръшна на земята и извади кърпата да обърше челото си. Хорото се разтури. Стоянка не пусна ръката ми и ме задърпа нагоре към лозята. Същото направи със Сандо и неговото момиче.

Колко забавен беше бекчията! Той разсмиваше офицера, войниците и селяните, които се събраха около него.

Аз не долавях шегите и бързите закачки и отговори, но войниците очевидно мислеха тези гяури за чудесни хора. Старият дядо също опита шеговитите закачки и отговаряше с такава сръчност, че турците подскачаха от възторг.

Поискаха хоро отново. Бекчията заигра няколко смешни хора с един вик, който се понесе по хълмовете. В това време се чу ясният зов на тръбата. Турците се обърнаха, извикаха и бързо тръгнаха към селото. Дядото засвири, но не вече за хоро, а една тъжна народна песен, докато ние наблюдавахме войниците, които на дълги колони излизаха от селото и извиваха нататък по хълмовете. Последните роти още се виждаха, когато Сандо и аз слязохме по пътеката. Искаше ми се да кажа нещо на селяните, но повечето от тях бяха изчезнали. Дядото свиреше и не забелязваше никого. Всички веселяци изведнъж бяха станали отново безстрастни и изнурени селяни, или, както ги наричат някои писатели – "мрачни и мълчаливи българи".

[Previous] [Next]
[Back to Index]

28. Тане Горничевски от с. Горничево, Леринско, един от войводите в Леринско, води чета от 6 – 7 души. Убит с трима другари в края на юни 1907 г. при с. Чеган, Воденско.

29. Поради влошеното положение, след 1903 г. много млади хора напускат Македония и отиват на работа в чужбина, предимно в Съединените американски щати. Според френския консул в Битоля, до края на 1906 г. само от Битолски вилает заминали около 30 000 души. Много от емигрантите обаче не остават задълго в Америка и след известен престой се завръщат в родните места.

30. Бекчия, тур. – пазач в бейски чифлик, доверено лице на бея.