ГЛАВА V

ОПОЖАРЯВАНЕТО НА НИСИ

Най-после настъпи тревогата. Отдавна я чакахма и тя дойде.

Селяните от двете села в полето, наричано Сланица, за които загатнах по-рано, са от славянски произход, но гръцкият владика в Караферия размахва като хипнотизатор ръце и им казва: "Вие сте гърци". Те, в ужас от "Христовите войници", покорно отговарят. "Ние сме гърци" – макар че това не могат да произнесат на класическия език, а прибягват до варварския жаргон, наречен български език.

Това станало преди няколко години, преди агитаторите да се явят във Воденско.

Веднъж гръцкият владика се научил, че неговото стадо в Сланица поканило четата на Лука. После още по-лошо, че селяните помагали на четата, давали храна и водачи, че престанали да плащат десятъка на черквата, не посещавали гръцките училища и че купували пушки и амуниции от контрабандистите. Това разгневило владиката, той повикал капитана на своите банди и му казал:

– Коста, ние трябва да запазим чистотата на нашите хора. Пиши им братско писмо и ги предупреди за коварството на тия български разбойници. Бъди кротък – по-твърд.

Капитан Коста турил молива в устата си и се замислил. Вдъхновението дошло направо от Христа, чиято фигура на кръста била отпечатана начело на писмото. Той написал:

"Февруари, 7. 1906 г.
До моите братя от селата Мориново, Лековищица и Янчища.

Научихме, че сте били гонени от българите-разбойници, които насила искат да се откажете от своята народност и вяра. Учим се, че те са ви принуждавали да протестирате пред европейците срещу войниците на вярата, като лъжете, че те ви преследват.

Аз ви моля да си отворите очите. За в бъдеще не правете такива протести. Ония, които не слушат, ще ги накажа. Такива ще бъдат убити; няма да бъдат пощадени и техните жени и деца; телата им ще разкъсваме на парчета. Ще убиваме всеки, който не е с нас.

Надявам се, че ще ме разберете и слушате. Ваш брат по вяра

Това послание, разпръснато между селяните, било предадено на Лука от тях, а по-късно изпратено до Балканския комитет в Лондон, за да добият представа в Англия за гръцкия темперамент...

Справям се със своя дневник и виждам, че смутовете почнаха на 10 март [22].

Това беше пролетна, светла, пълнолунна нощ. Беше толкова светло, че можехме да видим всеки стрък от близката тръстика.

Ние лежахме около огъня и приказвахме, когато до колибата долетя далечен гърмеж. След малко зловещото пукане се повтори.

Всски се спусна към оръжието си.

– Бият се в Мориново – извика часовоят над главите ни.

Бързо приготвиха шест лодки и двадесет човека се качиха в тях. Започна се едно бясно тласкане с прътите и пляскане във водата, което за късо време ни докара до сушата. В полето стрелбата продължаваше; огънят от пушките се виждаше. Ний хукнахме бегом през гьолища, трапове и плетища. Вече виждахме покривите на къщите пред нас, когато изстрелите оредяха и всичко утихна. Влязохме в селото и на всички страни извикахме паролата. Въоръжени селяни изскочиха от каменните сгради и ни поздравиха.

Една гръцка чета от петдесет души влязла в селото и отишла в къщата на председателя на местния комитет. Тези, които влезли в дома, били с маски. Председателят го нямало и те насилили да отвлекат децата и жените. Дигнала се тревога из селото, излязла селската милиция, на брой двадесет души, и от оградите на къщите открили огън срещу "Христовите войници". Сражението продължило около половин час, докато пристигнала милицията от съседното село. Като видели и нея, гърците почнали да бягат без всякакви правила за отстъпление и оставили пет души убити.

Ние повдигнахме един от тях; той беше висок, красив човек с брада; в чантата му имаше канцеларски материали. Беше явно, че това е секретарят на капитан Коста. От селяните беше убит само един човек.

Ние се върнахме веднага, като се опасявахме да не дойдат турските войници от Негуш. На другия ден научихме, че войниците били из селата и действували така, сякаш имало споразумение между командуващия паша и капитан Коста.

Войските били влезли във всички села около Мориново, но по някаква "грешка" пристигнали малко по-късно, след нападението на гърците, и селата успели да изпратят своята милиция на помощ. Когато селяните се връщали, аскерът ги пресрещнал. Повечето успели да хвърлят пушките си зад храсталаците и плетищата, за да не бъдат обвинени, но пет души били хванати с оръжие и закарани във Воден. За чест на каймакамина, той ги освободил на следния ден.

– Аман от тези гърци – казвал той между своите хора.

След тази случка някаква мисъл занимаваше Лука. Системата на опожаряване и избиване била практикувана от гръцките чети от година насам. Само в района на Лука пострадали петнадесет села, защото давали поддръжка на революционното движение. В другите части на Македония било същото. Кой читател на европейскитс вестници не си спомня за клането в Загоричани през 1905 г.? [23] Жени и бебета били набождани на щикове посред бял ден от наемните войници на гръцката черква. С една сдържаност, породена от погрешно схващане на европейската цивилизация, Македонският революционен комитет беше забранил репресалиите, като се надяваше с това да спечели симпатиите на общественото мнение, като че ли политиката се движи от такива човешки слабости. Лука познаваше света повече от своите колеги и схващаше тази грешка.

Тодор беше също замислен. Една вечер го поведох да се разхождаме. Подозирах, че буйни мисли бяха обхванали главата му.

– Лука – каза ми той с нисък глас – е много замислен. Иска ми се да му говориш. Ти имаш влияние върху него. Аз не смея да зачеквам тоя въпрос, преди да ме покани.
– Не познавам положението достатъчно, за да съдя – отговорих аз.
– Във всеки случай теоретически аз не мога да одобря репресалии върху хора, които не са пряко виновни. Нали знаете, че не можем да се доберем до самите андарти.

Тодор ме погледна за момент.

– Не ме разбираш – отговори той. – Аз мисля като тебе. Палежът на къщите на невоюващите, дори никой да не бъде убит, не е по вкуса ми. Това не е борба – да оставим това на гърците и башибозука.

Аз заговорих с Лука. Той почувствува облекчение, че пръв засегнах болния въпрос.

– Да – каза той ядосан, – мисля да направя нещо. Акритас и неговите главорези се крият в мочурляците при гръцкото село Ниси. Те не са укрепени, но се крият в папура и самият дявол не може да ги намери. От Ниси вземат провизии, куриери и водачи. Ако изгорим селото, те ще избягат оттам. Може би тогава ще можем да ги срещнем в полето на открито сражение. Ако не мога да изловя тия влечуги, най-малко ще изгоря тяхното гнездо.

– А на другия ден – отговорих аз – всички европейски вестници ще съобщят преувеличено случката, ще кажат, че е имало убити жени и деца. Доброто мнение на Европа за вас ще бъде изгубено. Ще кажат: всички са еднакви – и гърци, и турци, и българи.

Аз бях готов да говоря още, но Лука ме прекъсна с усмивка, една добросърдечна усмивка, на която вече свиквах от няколко дни.

– Вие сте забавен – каза той, – напълно достоен за вашия съотечественик Марк Твен. Като разбивате старите традиции и едновременно ги защищавате с открито лице, струва ми се, че това е чисто американски хумор. Но, сериозно, драги приятелю, вие не говорите сега с Тодор. И вие, и аз сме се въртели из разни сфери, и двамата сме работили журналистика и сме били зад кулисите малко нещо. Колцина в Европа се колебаят къде да ни турят – при революционерите или при разбойниците, плячкаджиите. За всеки случай, това не ме задържа. Аз се колебая пред неприятния акт. Или, по-право, предпочитам да се справя с виновните хора. Ако можеш да ми кажеш как да се добера до гръцкия владика, няма да изгарям никакво село.

Все пак аз настоявах и го убедих без голяма мъка, защото той не по-малко от мене се отвращаваше от жестокостите.

Накрая той каза:

– Добре, няма да правим нищо. Но нападнат ли ни още веднъж, ще дойде нашият ред.

Ние се здрависахме.
Но аз се радвах много малко време на силата си да убеждавам. През нощта часовоят ни разбуди с викове. Веднага излязохме вън. Над тръстиката, в северна посока, небето беше румено и стълб черен дим и искри хвърчеха нагоре в тихата нощ. Чу се тежък гръм – динамитна бомба беше хвърлена.

Една от лодките на Апостол се вмъкна в нашето пристанище и пратеникът поиска 10 човека. Нападението ставаше на негова земя.

Ние трябваше да останем и да се пазим срещу възможни нападения по-близко до нас, защото гърците бяха минали блатото недалеч и това можеше да е хитрост, с която да отвлекат силите ни от островите. Пламъците, които се виждаха от дървото на часовия, почнаха да загасват. Имаше рядка стрелба. Тодор отиде при Апостол. Сутринта нашите хора се върнаха. Те видели гърци да се качват на лодките, които се отправили към Ниси. Дори не дочакали да отговорят на залпа от четата на Апостол. Две къщи в края на селото били опожарени, един селянин убит.

– Ще имаме и по-големи осветления – забеляза Лука. По-нататъшни диспути за мнението на Европа не станаха.

Легнахме да спим и се събудихме веднага след изгряването на слънцето. Наскоро населението в Караферия се беше организирало и преди една седмица бяха ни донесли подарък цяла дузина шишета с бира. Празните веднага се напълниха с газ. Всеки четник внимателно прегледа карабината си.

На обед двадесет и пет души се качиха в осем лодки – оставихме само шест души на поста. Апостол ни чакаше с хората си. Всички станахме петдесет и пет човека. Тодор отиде с пет лодки напред като патрул. Останалата част от флотата го следваше на няколкостотин метра назад; лодките пътуваха близо една след друга. Пътувахме на югозапад към отворените води на езерото Енидже, през места, които не приличаха на видените от мене досега. Нямаше никакви дървета, само блатиста трева, понякога тъй ниска, че можех да се изправям и да оглеждам тъмножълтото море от разиграна трева на километри наоколо. Макар да тикахме с пръти лодките, те се движеха бързо. Някъде тревата се губеше и водният път се откриваше широко пред нас.

Бяхме обхванати от нервно веселие. Подмятахме шеги за македонската флота и за адмиралите, Лука и Апостол. Давахме заповеди на моряшки език.

Следобед, към три часа, навлязохме в широка пълноводна река, по която плавахме около два часа, носени от течението. Един час преди залез пак навлязохме сред блатната трева и скоро стигнахме малък остров, на който се виждаха обгорелите греди на една колиба. Тук слязохме, за да вечеряме хляб и сирене и да починат гребците. Бяхме близо до местоназначението. Никой не говореше високо, шепнехме само. Лука предаде последните наставления; паролите бяха "Македония" и "Свобода", който не отговори на втората дума след първата в тъмнината, да се счита враг.

Беше вече мръкнало, когато бавно се раздвижихме по блатото между ниския папур. Прави в лодките, ние можехме да виждаме подножието на един хълм; после, не по-далеч от 600 – 700 метра, видяхме къщи и хора, които се движеха между тях.

Нашата лодка вървеше напред. Лука, Апостол и аз бяхме заедно, момчето, което гребеше, било рибар из тия места. То полека ни удари о един насип, вдаден в езерото. Другите лодки бързо се наредиха край него и спряха на сушата. Всички изскочиха и се събраха на пътеката към височината на насипа. Пълна, червена луна се показваше.

Тръгнахме и след няколкостотин крачки излязохме на една поляна. Пътят вървеше успоредно с брега. Една пътека се отклоняваше към селото.

Апостол и неговите хора тръгнаха към горната част, а Лука със своите двадесет човека се отправи към долната част на селището. Всеки четник носеше шише с газ в лявата си ръка. Осем души тръгнахме няколко метра напред по главния път и залегнахме там, да не ни изненада аскерът, който беше на гарнизон в едно село, половин час далече.

Щом легнахме в праха на пътя, чух зачеващия лай на кучета, които усещаха наближаването на чужденци. Някъде в полето овчар подсвиркваше на стадото си. При пълната светлина на луната видяхме покривите на къщите, но никъде не можах да видя тъмните фигури, които знаех, че се движат из селото. Настъпиха мъчителни минути на очакване.

Сърцето ми трепна. Едно светло кълбо пропълзя по стената на някаква къща, разшири се, блесна и избухна в голям огън. Виенето на кучетата не оставяше да се чуят други викове. Последваха три залпа от манлихерови пушки.

В долния край на селото почна да гори друга къща; първата изгаряше в бесни пламъци. Покривът й падна глухо, като изпрати нагоре облак от искри. Чувахме ясно пращенето на пламъците и шумния рев на тая пещ. На зловещия фон се виждаха силуетите на бягащи хора. Запалиха се почти всички къщи. В една от тях почнаха да пукат с адски трясък взривни вещества. Избухнал бе един от складовете на капитан Коста. Над главите ни се носеше голям червен облак от дим и искри.

Времето не се усеща при такива събития. Може би бе изминал час. Цялото село гореше в един пламък, който гърмеше и се развяваше. В това време, ние, осемте, бяхме зрители. Страшното бездействие ме правеше чувствителен към мисълта за аскера. Аз поглеждах ту в пожара, ту към пътя отзад. По едно време видях един блясък, чу се остър и силен гръм. Помня, че извиках.

– Идиотите! Защо не се върнат! Ето го аскера върху ни!

Екна залп. Не беше от манлихери.

– Не е аскерът! – извика Антон, който беше до мене. – Гърците са.

Веднага скочихме на крака. Капитан Коста беше дошъл.

От селото се чу втори залп, или по-скоро отделна бърза стрелба на много хора, защото нашите бяха пръснати. Ние, осемте, не отговорихме, а бързо се отдалечихме по пътя, за да вземем позиция, преди да бъдем открити. Легнахме по гърди. От ляво манлихерите продължаваха да крякат, удавени от гърма на гръцките пушки "гра". От тяхното стреляне заключавахме, че гърците не са повече от нас. Стрелбата стана обща. Чувахме свистенето на куршумите и техните удари по стените на къщите.

Гърците не напредваха, държаха се на пътя край нас, като целяха навярно да ни пресекат отстъплението към лодките. Тогава осемте започнахме да стреляме лудешки бързо, за да направим впечатление, че сме многобройни. Свистенето на куршумите се насочи към нас, прелиташе над главите ни като фученето на орляк металически птици. Някои куршуми се забиваха в калището наоколо.

Внезапно гръцкият огън отслабна и съвсем секна. Далече някъде, но не от селото, се чуха глухи изстрели.

– Това е аскерът – извика един от нашите хора.

Апостол и хората му се оттеглиха. Ние изтърчахме към лодките. Лука със своите момчета също се появи. Един последен залп, качихме се на лодките и отплувахме отново сред водната тръстика. Никой не бе убит, нямаше нито един ранен. Пътувахме цяла нощ. Зад нас блестеше едно зловещо небе, което поугасна едва при утринната светлина.
 
[Previous] [Next]
[Back to Index]

21. Поручик К. Мазаракис, по-късно генерал. Селата са Света Марина, Луковица и Янчища, Негушка нахия, Берска (Караферийска) каза.

22. Датата е по нов стил.

23. Клането в с. Загоричани, Костурско, е извършено на 25 март 1905 г. Голяма сборна гръцка чета под ръководството на Вардас (поручик Георгиос Цонтос) напада селото и подлага на безразборна сеч жителите му, единствената вина на които била, че не искали да признаят духовната власт на Гръцката патриаршия. Опожарени са над 30 къщи, убити – около 50 души селяни, ранени – 7, а други 28 мъже са отвлечени и след това избити в планината.