ГЛАВА III

С ЧЕТНИЦИТЕ

Приятели журналисти ми приписаха желанието да правя сензация с присъединяването си към четата на Лука. Ние не мислехме за това: нито аз, нито Лука.

Телеграми, съобщавали с положителност за смъртта ми, били обнародвани в американските и европейските вестници и тъй си останали неопровергани. Софийските вестници едва не дали портрета на моите убийци, а гърците имали документални доказателства, че това убийство било извършено от Лука.

Между туй ние не подозирахме нищо от това възбуждение и бяхме изненадани от енергичните мерки, които били взети във Воден. Вечерта на следния ден селяните, които бяха пратени в града уж на пазар, се върнаха с вестта, че имало необикновени раздвижвания на войски. Един куриер донесе писмо от местния комитет, в което се казваше, че полицията претърсила всяка къща в подозрителните части на града. Всеки, който се бе срещнал с мене, бил хвърлен в тъмница. Няколко правителствени чиновници и полицейски офицери от Солун пристигнали в града заедно с американския консул. [11]

Същата вечер рано тръгнахме на път. Един час след излизането ни от селото войниците го обкръжили и почнали да претърсват всяка къща, макар че половината от жителите са мохамедани. Да беше през лятото, щяхме да избягаме от преследването на военните много лесно, като се скрием из горите, но дълбокият сняг ни принуждаваше да търсим покрив. Четата се раздели на три. Всяка част тръгна в различни посоки из района. Правехме дълги, усилени нощни походи. След нас минаваха овчари със стадата си, за да заличават следите. Нямаше ден, през който да не чуем сигнали за приближаване на аскера. Веднъж се натъкнахме на кавалерийски патрул, но щом забелязаха, че сме колкото тях на брой, войниците възвиха и изчезнаха от погледа ни. Но те ни бяха видели, а това значеше, че ние трябва да се махнем от тази местност, преди да дойде цяла дружина и я преброди навред.

Тази нощ слязохме в долината на Воден и минахме толкова близо до града, че видяхме неговите къщи и железопътната линия. Следващия ден прекарахме в едно полско село.

При залез слънце, възседнали на коне, тръгнахме отново. Заваля. Пороен дъжд се изля върху нас, а полето се наводни. Понякога сякаш минавахме през безбрежни езера. Конете затъваха дълбоко. Трябваше да дигаме високо оръжието и нозете си, някъде да плаваме, скопчени за шията на конете. На разсъмване възлязохме на някаква височина, отдето се спуснахме в едно село от няколко колиби.

– Сега сме близо до нашата нел – каза Лука. – Нощес ще бъдем там, дето турски аскер не може да ни тревожи.

След закуска и малка почивка продължихме пътя пеша, като оставихме конете да бъдат върнати там, отдето ги бяхме наели.

Пред нас дърветата се губеха в синя мъгла. Въздухът изглеждаше така, сякаш всеки момент пред нозете ни ще се открие бездна. Ние стъпвахме по мека мочурлива пътека, която ненадейно свърши до брега на буйна, тъмна река. Тук бяха завързани четири лодки.

– Ще се прехвърляме ли? – попитах.
– Да, където дяволът казва сбогом – обади се Тодор, младият заместник на Лука.
– Забележи на картата си с червен молив тая местност – каза Лука, – тя е наша по правото на окупацията.

Влязохме в лодката четирима на брой и плувахме по течението на синята мъгла. Обзе ни особено усещане на подем, като че се устремявахме в пространството. Нищо не се виждаше, даже мътната вода, по която се движехме. Над главите ни бързо се полюляваха и изчезваха клони, като черни, тайнствени предмети. Движехме се с голяма бързина.

Мъглата започна да оредява и неочаквано да се отдръпва, като откри околната местност.

Лодките ни бягаха по широк канал, край нас се движеха гори полунаводнени, черни, безлистни. дървета и пълзящи растения, легнали и треперащи над калната вода. Тук-там се откриваха пространства черна тръстика, между която неподвижно седяха и гледаха чудовищни масленозелени жаби. Те имаха големи очи с жълти кръгове около тях, сякаш носеха фантастични златни очила.

Отклонихме се от широката река и почнахме да се провираме между черните стволове на дърветата по тунели от преплетени клони. Плувахме бавно. Един тласкаше лодката с прът, който опираше в дъното на водата. Рояк диви птици се виеха над главите ни. От едно гнездо излетя сокол и разнесе силна миризма на мърша. Навлязохме в малки лагуни, от които се виждаха открити пространства вода. Диви патици и гъски се вдигаха. Зърнах неподвижни и съзерцателни жерави, които се оглеждаха в тихата блатна вода.

Дърветата почнаха да оредяват. Плавахме по тесен воден път, криволичещ през висока тръстика, която някъде преплиташе стъблата си, та минавахме под техния свод.

Неочаквано за мене излязохме в открито езеро и срещу нас се очерта малък остров, на чийто бряг имаше две папурови колиби. От едната димеше. Чу се вик и около двадесет души излязоха от колибите. Това бяха хора с дълги коси, някои с бради, но всички облечени с познатите сиви потури и бели навуща. Те се събраха на пристана и едновременно ни поздравиха с ура. Нашите хора от лодката им отговориха.

– Това е нашият постоянен гарнизон – обясни ми Лука.

[Previous] [Next]
[Back to Index]

11. Запазени са три писма от българския търговски агент в Солун Атанас Шопов до Министерството на външните работи в София, с копия до дипломатическия агент в Цариград и до търговския агент в Битоля, в които се съдържат сведения за изчезването на Сониксен. В първото, с дата 12 февруари 1906 г., се съобщава:

"Тия дни злобата на деня в тукашните кръгове е изчезванието от града Воден на един млад момък, който е пристигнал преди няколко деня с американски паспорт и с карта на кореспондент на "Ню йорк Хералд".

Името на тоя момък е Албер Сушин (Souschin) и е пристигнал от Будапеща на 1 февруарий. Явил се е със своя паспорт при тукашния американски консул, препоръчал се е за кореспондент и е поискал да му се извади тескере за Битоля. На възраст е бил около 26 години и е говорил английски, немски и шпаньолски. Забележено е, че е живял много бедно. На 3/16 февруари е тръгнал за Битоля и по пътя се отбил във Воден, дето се спрял в хотел "Стамбул". Същия ден посетил гръцките училища и воденската фабрика за памучни изделия, а на другия ден посетил и българските училища, след което, същия ден вечерта, изчезнал безследно. Белгийският офицер Бюро бей ходи от Солун във Воден да произвежда следствие и разказва, че като багаж на изчезналия Сушин в хотела намерили една мръсна риза и едни скъсани обуща. Нищо повече.

Правят се разни предположения за това изчезване. Едни казват, че американецът се е самоубил от нищета в красивите околности на Воден, други предполагат, че е възможно да го е задигнала за откуп някоя гръцка или българска чета. Гръцкият източник твърди, че това е бил български революционер с американски паспорт, който е постъпил в някоя чета около Воден."

Във второто писмо, изпратено на следния ден, се правят някои уточнения според сведенията на турската полиция:

"В допълнение на писмото си с вчерашна дата под No 254 по изчезналия във Воден американски кореспондент, имам чест да Ви явя, че той, според сведенията на солунската тайна полиция, се казвал не Албер Сушин, а Албер Сонишен; дошъл е от София с редовно визиран от комисарството паспорт; преди да пристигне в Солун, отбивал се е в Одрин, Драма и Кавала; бил женен за българка, името на която било Наталия и която в настоящото време била в София; бил човек на българските комитети и при пристигванието си в Солун посещавал гръцките училища, а през нощта се срещал с подозрителни личности българи; във Воден, преди да изчезне, се бил срещал с председателя на Воденската българска община; жена му Наталия телеграфирала от София до тукашния американски консул, за да пита за участта на мъжа си.

Това са сведенията на солунската полиция за изчезналия американец. Положително обаче още нищо не се знае."

Третото писмо е изпратено на 27 февруари 1906 г. В него Шопов предава данни, получени от главния инспектор по реформите в Македония Хилми паша. В писмото се посочва, че в Солун "вече с достоверност се твърди, че изчезналият във Воден американски кореспондент Sonneckson е постъпил в четата на Лука, която се движи във Воденския район.

"При това Хилми паша ми съобщи – добавя Шопов, – че тоя американец и други път бил постъпял в една българска чета, която се движила около границата в Горноджумайско, обикалял няколко време по горите с тая чета и пак се завърнал в България."