ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

ГЛАВА ХХIV

ИЗПОВЕДТА НА МЕЛАНХОЛИЧНИЯ  ЧЕТНИК

След като оставихме Апостол, ние започнахме постепенно да се насочваме към север. Като минахме реката Вардар, дойдохме в Кукуш и там, в обширната тръстика на Аматовското блато, се срещнахме и прекарахме няколко дни с Дамян Груев. Той беше по обиколка за уреждане на изборите за делегати на предстоящия общ годишен конгрес, който трябваше да се проведе близо до границата с България. Тогава фотографирах този виден водач. Аз не мислех тогава за стойността, която ще има този портрет за македонците. Малко повече от месец след това Груев бе убит в едно сблъскване с аскера.

Ние бяхме шестима и вече пет дена се криехме и бягахме от военните патрули, което не бе лека работа при сто патрона муниция, манлихерова пушка и каракачанско кебе, тежко осем килограма. На шестия ден стигнахме до полите на Струмишките планини в Северна Македония. Ние изтривахме потта от очите си, когато гледахме нагоре към прохладните сини височини.

– Ще се качим там горе – казах аз и моята войска от пет души извика единодушно, че съм изрекъл мъдростта на един велик генерал. Но вън от обещанието за сигурност тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек, чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания [75].

Ние чакахме скрити в една гориста клисура, а на третия ден дойде кривокрак куриер, който трополеше надолу по скалите. Носеше отговор на писмото ми. То казваше:

"Ще те чакам под върха при белия дъб. Вземете куриера със себе си."

Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторствуваше. Той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.

– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, едип спокоен, нисък човек, който не беше говорил досега.
– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.
– Аз съм Христо Чернопеев. [76]

Аз се извърнах към него веднага.

– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?

Той кимна глава с мрачна усмивка.

– Да - призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа.

Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе, както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко, което беше свръхселско у Христо Чернопеев. Два дена говорихме за други работи: за относителните достойнства на манлихеровата и маузеровата пушка, за еволюцията и революцията и дали в балканските страни има пролетариат, въпрос, по който много добри специалисти могат да спорят, като всичко това ни сближи до такава степен, че следващата история дойде съвсем естествено. Бяхме се отдалечили от лагера на една открита полянка върху планински склон, от която можехме да виждаме ясно рилските върхове, що разделят Македония и България. В промеждутъчното разстояние лежеше театърът на прочутия инцидент. И така, въпросът възникна отново.

– Да – каза той. – Яне Сандански [77] и аз направихме това с осемнадесет добри, здрави момчета. Господи! Кой можеше да помисли, че ще трае пет месеца. Но, все едно кой знае, това сега вие можете да наречете: "Изповедта на един меланхоличен четник."
– Да, то трябва да е било опасна работа – казах аз съчувствено.
– Опасно! – повтори той презрително. – Не ме разбрахте. Нямах предвид опасността. Ако бяхте по-възрастен и отдавна женен ... Били ли сте някога изправен продължително време пред съпротивата на жена на средна възраст, изпълнена с решителност и със силна воля? Тя се държи така, сякаш има срещу себе си див варварин, и вие го усещате. Твърда съпротива, но без физическо насилие, това помага, час след час, ден след ден ...

– Но това не е историята, която ... – възразих аз.
– Може би не. Аз само пресъздавам атмосферата. Това се дължи на четенето на литературната притурка на нашия революционен вестник. Исках само да ви предам точната представа от моята гледна точка. Бих искал да разберете това – каза той и вдигна ръка към посивелите коси по слепоочията си. Помисли за момент и внезапно започна да говори, без да се спира:

– Това стана след падането на Сарафов, когато княз Фердинанд бе установил властта си над нашия комитет от представители в София, като постави в него генерал Цончев. Цончев, приятелят на княза. Разбира се, ние го отхвърлихме. Ние във вътрешността нямаше да признаем за наш представител един български генерал, назначен от княз Фердинанд.

Цончев обаче не само настояваше, че е наш представител, но и претендираше да ръководи цялата Македонска революционна организация. Представете си, че един германски адмирал пристигне в Съединените шати и заяви, че той е ваш министър-председател. Вие или ще го изритате, или ще му се изсмеете. Но откритата наглост на Цончев се поддържаше от златото на Фердинанд, с което се купуваха хора, пушки и муниции. И като твърдеше, че подготвя революция, той започна да изпраща големи въоръжени чети през границата, за да бъдем изтласкани от нашите райони.

Разбира се, ние се съпротивлявахме. Но точно тогава стана предателството в Солун и целият Централен комитет и десетки други способни ръководители, на които разчитахме за финансирането на нашите доставки, бяха арестувани и изпратени на заточение в Мала Азия. Организацията рухна. В цяла Северна Македония останахме само Сандански и аз. Точно тогава Цончев започна да изпраща през границата своите чети, за да завладеят терена за въстание.

Ние ги посрещнахме – отначало с протести, а после – с оръжие. Разполагахме с много хора, защото населението беше с нас, но за такава работа не са подходящи бойци без оръжие. Нямаше Централен комитет, който да ни помогне дори и със съвет. А пътищата ни да търсим помощ от македонските емигранти в България бяха прекъснати. Разбирате ли, македонците в България едва ли знаеха как стоят нещата, защото нашият вестник бе попаднал в ръцете на Цончев. Хората черпеха сведения от него и затова продължаваха да изпращат своите пожертвувания на Цончев.

Положението беще отчаяно. Изглеждаще, че ние и цялата организация ще бъдем унищожени, а наемниците на княз Ферлинанд ще се настанят на бойното поле, за да правят каквото поискат. За да влоши още повече нещата, Цончев нае и изпрати един стар разбойник, който бе действувал в началото, преди организацията да го отстрани. Това беще Дончо, който залавяше турци и християни и ги държеше, докато не получи откуп, който задържаше за себе си. Хората го ненавиждаха. Аз бях заедно със Сандански. Бяхме толкова зле въоръжени, че дори не смеехме да се срещнем с четите на Цончев. Бягахме пред тях като да бяха аскер.

Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Опитахме веднаж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков.

– Заловете някой от мисионерите – предложи той – и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията.

– Тази идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа. – Никога не бяхме залавяли турчин за откуп. Когато чухме, че доктор Хауз [78] идва насам, решихме да заловим него. Д-р Хауз винаги е бил приятел на селяните. Когато чухме, че той решил да не идва, аз например почти не съжалявах.

Няколко дена по-късно чухме, че мис Стоун е в Банско и че след няколко дена ще пътува на юг. Спуснахме се към Банско. За мис Стоун аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вземаше за сериозни, но това направи работата по-лесна за преглъщане.

В Банско имаше гарнизон и селяните не можеха да ни донесат дори храна. Но в продължение на два дена Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Следяхме мис Стоун и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско. Те се страхуваха от репресии. Куриерът, който по-късно бе водач на групата на мис Стоун, бе наш човек. Той я доведе при нас.

Спомняте си навярно как се нахвърлихме върху тях, когато те минаваха. Ние всички бяхме преоблечени като башибозук, но бяхме толкова изгладнели, че не ни дойде наум да се въздържим от ядене на свинско, когато разтворихме чантите с храната.

Бяхме решили да вземем една българка като другарка на мис Стоун. Ние наистина искахме да се държим с нея колкото е възможно по-добре. Но възстарата жена, която бяхме избрали, се разболя толкова много, че не можеше да се мръдне.

В групата имаше много млади момичета, но ние се страхувахме от приказки.

– Ето госпожа Цилка – каза водачът. – Тя е женена.
– Ние харесахме изгледа й. Тя не беше много млада и имаше вид на матрона. Но ако знаехме какво имаше да става – бебето, знаете, бихме се решили да вземем неомъжена жена. Или бихме се задоволили без другарка на мис Стоун. Ние платихме скъпо за приличието.
– А турчина, когото убихте? – вметнах аз.
– О, оня, когото убихме? За да направим "впечатление" ли? – отговори той с ядовит сарказъм. За да им дадем да разберат, че работата е сериозна? Така описваха работата вестниците. Отнели сме един невинен живот, за да създадем един артистичен ефект. Не! Ние нямаме нужда от ефекти.

Тоя турчин, албанец по-скоро, беше бекчия, управител на един чифлик и скубеше селяните. Те дойдоха при нас много преди това и казаха, че ако не убием този човек, не виждат какво добро могат да имат от организацията. Вие знаете бекчиите и добрите, и лошите, но ние не убиваме нито едините, нито другите само загдето скубят. Но тази свиня бе изнасилила две селски момичета едно след друго и ние се разправихме с него.

– Уплашиха ли се жените? – попитах аз.
– Естествено. Този поход през първата нощ им извади душата. Но по-късно – ех, ние бяхме неопитни. Ние им дадохме един месец, като вярвахме, че ще получим парите от Цариград след седмица. Разбира се, ние искахме да ги накараме да гледат сериозно на тази работа. Тези мисионери са нещо различно от нас, но ние знаем, че някои са много корави. Страхувахме се от едно нещо – тя можеше да се реши да стане мъченица. За щастие, това не стана.

Ние нагласихме драматически сцени. Аз бях най-добре в тях, затова аз съм "лошият човек". Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танци. Аз съм го виждал с пот на голата му глава, всред зимните мразове около нас. Виждал съм го да избягва сам между дърветата и да стиска големите си юмруци и да скърца със зъби. Ех, той получи наградата си. Той бе записан в историята като "добрия човек".

– Но какво стана, когато изтече първият срок.
– Ах, та това беше мъчно, я, блъфът не сполучва, а не бяхме привикнали на блъф. Ние се мъчехме да го поддържаме. Но какво може да се направи пред една гневна, възрастна и много почтена жена, която ви гледа сърдито? Веднъж тя направи едно внезапно движение с чадъра си. Тя винаги носеше този чадър, Библията си и старата си шапка. Ех, може да е било въображение от моя страна това движение с чадъра, но аз се стъписах назад през вратата на колибата, за да спася своето достойнство. Но не спасих много от него.

Тя не ни оставяше да пушим. Не го забраняваше с изрична заповед, знаете, но така: "Имате ли вие човешки сърца?", или "Нямате ли никакво уважение към безпомощните жени?" Казано с писклив глас, знаете. Не можете да пушите в нейно присъствие след такава сцена.

– В разказа на мис Стоун, вметнах аз, се говори на едно място за суеверните страхове на един от четниците. Изобщо, вие сте правили впечатление на много невежи селяни. Кои бяха четниците?

Той изкриви устни, когато отговаряше:

– Един беше Кръстьо Асенов [79]. Вие сте чували за него. Той беше основен учител с гимназиално образование. Един едър, силен човек, когото мис Стоун наричаше "мечката". Ние всички имахме псевдоними. Бедният Кръстьо бе убит във въстанието.

После беше "Чаушът". Това бе Александър Илиев, също основен учител с полузавършено университетско образование. Дончо го уби с брадва, когато спеше. И после с нас беше докторът. Той е учил медицина в Париж, струва ми се. Той беше Петров. С нас беше и Сава Михайлов [80]. Вие сте го виждали, висок и аристократичен – суеверието не го мъчи много. И Петър Китанов, воеводата на Джумайско, сега с нас, оня, с когото снощи говорихме за "Морската жена" на Ибсен. Повечето от тях бяха основни учители, много от тях уволнени поради радикалните им възгледи.

Аз не се съмнявам, че поведението на мис Стоун бе искрено, но то бе забавно, вземайки пред вид една случка, която ми идва наум сега. Тя се залови за Кръстьо Асенов със своята Библия – искаше от него да прочете една набелязана глава. Той каза: "Ще прочета главата, ако вие прочетете една моя брошура. Вие ще се запознаете с моята вяра и аз с вашата." Тя се съгласи. Той взе Библията и й даде някаква брошура, от Кауцки, струва ми се. На следния ден той я попита дали е готова да разменят мисли. Тя се опита, струва ми се, но не разбираше нищо. Може би не беше привикнала на терминологията. Кръстьо повтори някои места от библейската глава по памет. "Виждате ли, каза той, по-лесно е за мене да науча вашата вяра, отколкото вие да научите моята."

После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новородено бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После, помислете, едно здраво плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от аскер, но странно, как едно безпомощно бебе действува върху човека, особено ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет. Мисля, може би несъзнателно, мис Стоун, както и майката, започнаха да ни смятат за малко повечко хора след това. Сигурен съм също тъй, че нашият страх от аскера и от Дончо не беше чисто егоистичен. Когато се стигна до сражение с Дончо, не можете да си представите как момчетата пазеха жените. Аз не бях там по това време, а се намирах във фланга на Дончо, докато другите се измъкваха заедно с жените. Сандански ми каза, че те така се държали за него, сякаш не са искали да бъдат освободени по такъв начин.

Нали разбирате, Цончев беше изпратил Дончо след нас, за да "избави" пленничките. Той не искаше ние да получим откупа. Ако двете жени бяха загинали в наши ръце, това щеше  да послужи на неговите цели. Ясно е, че Македония щеше да бъде обърната наопъки и най-щателно преровена, ако наистина нещо се случеше с тях. И ако в резултат на някаква голяма случайност избегнехме това, тогава Груев и останалите му хора щяха да ни убият, когато излязат от затвора. Те не одобриха нашата постъпка, когато разбраха за нея, но ние вече бяхме получили парите. Разказвам ви различните опасности, които ни заплашваха и ме караха нощем да се потя.

Най-после ние бяхме така зле натиснати, че се решихме на голям риск. Ние минахме границата на България. Там стояхме доста време и това беше един период на почивка. Стояхме скрити на няколко километра от Кюстендил, където са казармите, но никой не допускаше, че сме в такова съседство. Тогава именно аз ходих в София и се видях с мистър Дикинсън [81], американския представител. Той ме мислеше за обикновен селянин, нает от "разбойниците". Братът на Петър Китанов, Сандо, беше преводач на френски. Аз не изглеждах дори да разбирам български, тъй както бях облечен. "Десет хиляди лева, каза той, нито сантим повече." Не можахме да дойдем до съгласие.

– Когато бях в Самоков – казах аз, – един от мисионерите ми каза, че когато комисията се срещнала с "разбойниците", между тях имало един такъв интелигентен човек, че те го помислили за другаря на Груев, Гоце Делчев. Кой беше той?

– Това беше сам Кръстьо Асенов. Делчев беше едничкият от големите водители, който не бе в затвора. По това време беше към Битоля и не знаеше нищо за аферата, докато не се свърши всичко. Освен това се говореше, че Сарафов е бил замесен – това са глупости – Сарафов, креатурата на княз Фердинанд, съмишленик на Цончев.

– Какво стана с парите,които взехте?

Един комитет бе натоварен с тях. Д. С. [83] сега в София, и старият М. [84] в Дупница, вие познавате и двамата – хора, чиято честност е над всяко подозрение. Третият беше Гоце Делчев. Цончев знае какво стана с част от парите – но за негова сметка. Повечето от парите финансираха въстанието през 1903 г. в Битоля. И после – тук той ми се усмихна – аз взех малко от тях. Те ми дадоха пет лири, за да си отида за Коледа у дома. Другите не взеха нищо.

Ние останахме, смълчани дълго време, той мислеше унесено. Аз бях чувал много за тази история по-рано от други.

– А Дончо – добавих аз тихо, почти на себе си, – сега е почтен, преуспяващ гражданин и живее в собствена къща в Дупница.
– Зная – отговори той мрачно. – Хвалеха го във вестниците, въпреки че той е събрал повече откупи, отколкото биха ни донесли десет като мис Стоун. Но ние сме нзвън закона. За себе си не ме е грижа, но другите – повечето от тях загинаха за идеите си и никога нямаха дори и лира в джоба си. Но те бяха само разбойници. Господи! Какви лицемери са те! Тези самодоволни дипломати, вестникари и духовници, с техните увиснали бузи и закръглени шкембета. Да, ние сме разбойници. Те допускат нашите жени и малки бебета да бъдат изнасилвани и избивани и когато търсим помощ или поне прекратяване на тези безчинства в името на бога, те ни отвръщат с благи лъжи. А после, когато подложихме една от техните жени на малко неудобства, които и ние споделяхме с нея, само за да намерим средства, с които да спасим милиони жени от смърт и дори от нещо по-лошо, те ни наричат разбойници. Защото това беше една от техните жени, а за бедната госпожа Цилка изобщо нехаеха. Не, само за мис Стоун. Затова ние сме разбойници, престъпници, хора извън закона. Да бъде проклета такава цивилизация! Тя не е истинска!

Така обикновено той даваше израз на огорчението си, защото ние водихме още много разговори по този въпрос. Той ми направи силно впечатление, както и всички онези млади учители, които събираше около себе си, въпреки че неговите знания не се дължаха много на училището.

Често съжалявах, че не направих краткото отклонение, необходимо, за да се срещна със Сандански в Разложко. Чувствувах, че той е водещият ум. Сандански прекрати последната интрига на княз Фердинанд в Македония, като елиминира Сарафов от полето на действие. Той и Чернопеев бяха ръководителите на социалистическото крило в Македония [85], което бе готово да прибегне до заместване на въоръжените акции с икономически действия. Когато младотурците обявиха конституцията, те двамата и техните сподвижници отговориха първи, като положиха долу оръжието си. Младотурците ги приеха в Солун с отворени обятия. Няма нищо чудно в това, защото младотурското движение е така свързано със социализма, както революционното движение в Русия. Днес четите в Македония принадлежат на миналото.

Сега, когато пиша тези редове, чета във вестниците, че Сандански бил начело на една дружина, състояща се от стотина българи, следвана от смесени батальони от гърци, евреи и турци, пред вратите на Цариград [86].

Успехът на младотурците наистина ме избави от обикновените пророчески предсказания, с които е прието да завършват подобни книги. Когато започвах разказа си, никога не бих могъл да предскажа събитията, които станаха след това. Предричането, че днес турци, българи и гърци ще маршируват рамо до рамо към Цариград, за да свалят султана, би накарало да избухнат в смях всички трезвомислещи политици. Същите тези добри, разумни политици с тромави схващания вече са започнали интриги, за да спрат хода на революцията. Но Млада Турция се вдъхновява от един идеал, за който Турция е само нещо преходно.

През нощта на 9 ноември Владо и аз, с десетина други, се промъкнахме през границата и моите македонски приключения свършиха [87].

[Previous]
[Back to Index]


75. Става дума за аферата "Мис Стоун", т. е. пленяването за откуп на американската протестантска мисионерка Елена М. Стоун и българката Катерина Стефанова – Цилка. Пленяването е извършено на 21 август 1901 г. на пътя от Банско за Горна Джумая (дн. Благоевград) от чета, ръководена от Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов. Двете жени, са държани в плен близо шест месеца, през което време четата се сблъсква с големи трудности, преследвана от турски потери и върховистки чети. Положението се усложнява от това, че К. Цилка. била бременна и ражда по време на пленничеството. Революционерите обаче устояват на трудностите и довеждат акцията докрай. Откупът от 14 500 турски лири е получен на 20 януари 1902 г. в Банско, а жените са освободени на 10 февруари 1902 г. край с. Градошорци, Струмишко.

Акцията добива широка известност не само в България и Америка, но и в много други страни, като допринася за популяризиране делото на революционната организация. Самата мис Стоун, въпреки преживените страхове и несгоди по време на пленничеството, след завръщането си в САЩ изнася беседи и пише статии, в които осъжда турския режим и подкрепя борбата на поробените българи.

76. Христо Чернопеев – роден през 1868 г. в с. Дерманци, Ловешки окръг. До 1899 г. служи като подофицер в българската армия, след което се включва в македоно-одринското освободително движение. Грврвоначално е войвода на чета в Кукушко. След приключване на аферата "Мис Стоун" участвува в борбата срещу четите на ген. Ив. Цончев. След въстанието е ръководител на Струмишки революционен окръг, а след Младотурската революция участвува в учредяването и ръководството на Народната федеративна партия в Солун. В края на 1909 г. минава в нелегалност и през 1911 г. е включен в ЦК на възобновената ВМОРО, заедно с Петър Чаулев и Тодор Александров. Участвува в Балканската и в Първата световна война. Загива като офицер на 6 ноември 1915 г. в боя при Криволак.

77. Яне Сандански – роден през 1872 г. в с. Влахи, Мелнишко. Израства в гр. Дупница (дн. Станке Димитров), където семейството му се преселва след Кресненско-Разложкото въстание от 1878 г. Участвува в дейността на легалната организация в България, а от април 1901 г., когато влиза със своя чета в Македония, се отдава изцяло на освободителната борба на поробените. Воюва срещу върховистките чети на ген. Цончев. След въстанието от 1903 г. се утвърждава като ръководител на Серски революционен окръг и на левицата в македоно-одринското движение. Участвува с чета в Балканската война. Убит на 22 април 1915 г. в Пирин от противници в революционното движение.

78. Д-р Хауз – началник на протестантските мисионери в Солун.

79. Кръстьо Асенов – роден през 1877 г. в Сливен, племенник на Хаджи Димитър. Завършва Висшето училище (университета) в София и под влияние на Гоце Делчев се включва в борбата за освобождение на Македония и Одринско. Взема участие в подготовката на въстанието, но непосредствено преди започване на въстаническите действия е убит от противници край с. Корнишор, Ениджевардарско.

80. Сава Михайлов – роден през 1877 г. в с. Мачуково, Гевгелийско. Завършва Солунската българска мъжка гимназия, след което става учител. След пленяването на мис Стоун напуска Горна Джумая, където е учител и районен ръководител, и се присъединява към четата на Яне Сандански и Христо Чернопеев. От началото на 1903 г. е войвода в Гевгелийско. Загива в сражението на 1 март 1905 г. край с. Смол, Гевгелийско, Вж, бел, 16.

81. Чарлз Дикинсън – генерален консул на САЩ в Цариград, който пристига в София, за да преговаря с представители на ревелюционерите, пленили мис Стоун и Катерина Цилка.

82. Гоце Делчев – най-видният организатор, ръководител и идеолог на ВМОРО до 1903 г. Роден е през 1872 г. в гр. Кукуш. Завършва Солунската българска мъжка гимназия, след което през 1891 г. постъпва във Военното училище в София. Изключен през 1894 г. за разпространяваие на социалистическа литература, той става учител в Македония и се отдава на революционна дейност. От края на 1896 до 1901 г. заедно с Гьорче Петров е задграничен представител на ВМОРО в София. В същото време обикаля с чети из Македония и Одринско и съдействува за разширяване на организационната мрежа, за укрепване на нелегалните канали, за създаване на четническия институт. Загива на 21 април / 4 май 1903 г. в сражение с турска потеря в с. Баница, Серско.

По време на аферата "Мис Стоун" Гоце Делчев се намира на обиколка в Югозападна Македония; връща се през март 1902 г., когато откупът е вече получен и жените са освободени.

83. Димитър Стефанов – роден през 1872 г. в Бесарабия. Завършва право в Московския уннверситет. През 1897 г. идва в България и работи като съдия и юристконсулт. Участвува в македоно-одринското освободително движеиие. През учебната 1900 – 1901 г. е директор на българската мъжка класическа гимназия в Битоля и ръководител на организацията в окръга. От септември 1901 до края на 1902 г. заедно с Туше Делииванов е задграничен представител на ВМОРО в София и води енергична борба срешу привържениците на ген. Ив. Цончев. Участвува във въстаническите действия в Пиринския край през 1903 г. На Рилския конгрес от 1905 г. отново е избран за задграничен представител нв ВМОРО. Привърженик на левицата в освободителното движение. Умира през 1940 г. в Бургас.

До него е адресирано писмото от 4 юли 1904 г., с което А. Сониксен се препоръчва на дейците на освободителното движение в София.

84. Никола Малешевски – роден в с. Берово, Малешевско, дългогодишен пунктов началник на ВМОРО в Дупница (дн. Станке Димитров), близък другар и съратник на Гоце Делчев.

85. Яне Сандански и Христо Чернопеев са ръководители на левицата в македоно-одринското национално-революционно движение. Те посрещат с възторг Младотурската революция, но когато започва младотурската реакция, те се отдръпват – Чернопеев подновява въоръжената революционна борба, а Сандански се оттегля в Мелнишко.

86. През април 1909 г. реакционно настроените среди в Цариград правят опит за контрапреврат. В подкрепа на младотурците към столицата се отправят много дейци на македоно-одринското движение. Начело на отрядите на левицата застава Яне Сандански.

87. Към края на годината се завързва следната преписка по повод на А. Сониксен. На 12 октомври 1906 г. управляващият Българското дипломатическо агенство в Цариград пише "бързо" и "поверително" до Министерството на външните работи в София:

"Вторий секретар на с[еверно]американското посолство ми съобщи вчера следното от страна на посланика си:

Алберт Сониксон с[еверно]американски гражданин, женен за българка (?), заминал за Македония с цел да се присъедини към някоя българска чета. В Солун той дал да се разбере, че отива да влезне в някоя чета, което и направил през изтеклий месец февруарий при г. Воден. Такива били сведенията на Амбасадата.

Обаче от Високата порта й заявили официално, че г. Сониксон бил забелязан покрай езерото (блатото) при Енидже, после край Дойран и че оттам се прехвърлил в България, гдето по настоящем се намирал в София в хотел "Централ" или в други някой хотел и сновел между България и Македония в качеството си на инспектор на организацията.

При тия сведения и при отсъствие на каквото и да било известие от г. Сониксон, американский посланик се опасявал да не би неговият поданик да е убит, а турците да крият това и да заблуждават посолството... Поради това той моли да се проверят турските сведения в София."

По-нататък управляващият агентството пише, че разполагал със сведенията, съдържащи се в рапорта на търговското агентство в Битоля от 14 август (вж. тук бел. 65), но не ги съобщил на събеседника си. Той иска да му се изпратят по-подробни сведения за Сониксон, както и инструкции за отговора, който трябва да предаде в американското посолство. После добавя, че получил и изпраща като приложение препис от писмото на председателя на българската община в Енидже Вардар, "отгдето се вижда, че някакъв си англичанин ходил край тамошното блато..."

В София ген. Рачо Петров нарежда да се направи проверка чрез Министерството на вътрешните работи. След един месец, на 18 ноември 1906 г., оттам отговарят, че "от събраните чрез столичното градоначалство сведения се установява, какво въпросният Алберт Сониксон се е завърнал на 4 того (17 ноември по нов стил – бел. К. П.) от Македония, гдето бил с една чета, установил се в хотел "Македония" и на 12 того заминал за Русе, откъдето щял да отиде в Румъния. Същият бил редактор на някакъв английски вестник, но не могло да се узнае на кой вестник, понеже не давал никакви сведения за дейността си изобщо по македонското дело."

Тези сведения в началото на декември се изпращат на дипломатическото агентство в Цариград.

Писмото на председателя на българската община в Енидже Вардар свещеник Н. Анкутов има дата 5 октомври 1906 г. и е адресирано до екзарх йосиф I. В него се посочва, че "нарочно прикомандированият Джемал бег – син на Пайтар Миралай от солунските власти, в съдружие с местния ни Хаки бег и един англичанин, на 30 миналий м. септемврий влезли в блатото при някой си Апостол войвода, с когото правили тайни преговори по предаванието му с цялата чета (дружина) или сам той.

До какъв резултат са зели тия им преговори, се нищо положително не знае, а само това е известно, че Джемал бег – човек интелигентен, на 30-год[ишна] възраст и посетил повечето европейски главни градове – веднага замина за Солун на докладване заедно с англичанина."

Няма съмнение, че въпросният "англичанин" е султанският пратеник, шейх Ахмед Кемал бей, който посетил Апостол войвода в Ениджевардарското езеро. Както посочва Сониксен, той бил облечен в "Норфолкски ловджийски жакет". Останалите са лицата от турска страна, които са го придружавали до езерото.

КОНСТАНТИН ПАНДЕВ