ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

ГЛАВА ХII

ЕДНА САМОТНА РАЗХОДКА

От верандите на къщите в махалата Бел Шишман град Битоля представлява живописна гледка, защото оттам се виждат само покривите и минаретата. Туристите-писатели са величаели този изглед на града, но малцина са влизали в тесните, мръсни, пълни с кучета улици и са се смесвали с пъстрата навалица от евреи, турци, гърци и българи. Спроти населението си, шестдесет до седемдесет хиляди, градът е раснал в малко пространство – твърде малко, ако се сравни с онова на модерна София.

Една модерна санитарна власт би била тъй разрушителна тук, както и една нахълтала армия.

Но за един затворник дори живописната гледка е отегчителна. Сандо и аз още на втория ден открихме, че сме затворници в Бел Шишман. Горкият Сандо страдаше повече от мене, защото аз имах повече работа през първата седмица.

Най-напред ни принудиха да не се доближаваме до отворените прозорци. После човекът с кимоното ни донесе новината, че Йени махле е била обискирана от полицията. Отгоре на това се пусна слух, че отец Мирабо е арестуван.

Нашият хазяин Ицо се върна късно и излезе рано, но при нас беше дружелюбен. Аз го запитах за Груев, но той отговори, че се настанил в тази къща от миналото лято и не знаеше кои са живели по-рано. През деня оставахме сами с жена му, която бе общителна колкото прага на вратата.

Въпреки това ние си живеевме добре. Всеки ден пратеникът донасяше шишиета с бира, сардели и други деликатеси, пращани от Лигушев. Но в пакетите се намери една къса бележк, която ни предупреждаваше да се държим близо до своето скривалище. Ако и някой друг, освен пратеникът дойдеше да ни посети, нашето положение нямаше да бъде толкова тежко, но дори когато чухме, че Орела се е върнал от Солун, в нашето уединение не настъпи промяна.

Беше изминала около една седмица от нашето уединение, когато Ицо дойде в необикновено добро разположение. Сандо и аз се бяхме скарали по един незначителен повод, Ицо забеляза нашата намусеност и поиска да узнае причината. Сандо изрази нашите оплаквания в няколко сърдити думи.

– Вие трябва да се разхождате на чист въздух – отговори Ицо. – Утре сутринта ще ви водя на баня.

Съгласихме се да отидем в 7 часа на баня един по един. Сутринта се събудих рано. Ицо отвори вратата, погледна надлъж по улицата и като зидя, че е чиста, тръгнахме по нея един до друг. Най-сетне се смесихме с минаващите и стигнахме до един малък площад, на който имаше голямо тухлено здание на върха с куполи; през неговите многобройни дупки излизаха пари.

Прислужниците в банята бяха турци. На едната страна забелязах стаята за събличане, пълна с железни легла. На стените висяха черни войнишки униформи. Но ние влязохме в другата стая, гдето имаше само четири легла.

– Тук дохождат военните – обясни Ицо, когато бяхме сами и се събличахме. – Тук не е опасно, никой няма да ви задири и малцина християни дохождат в тия бани. Турците не задават никакви лични въпроси. В басейна беше трудно да се наблюдават хората, всеки беше гол, опасан само около бедрата, а топлата парна атмосфера беше тъй разслабителна, че отстраняваше всяко любопитство към хората; теляците пазеха гробно мълчание.

Ние се върнахме в стаята за обличане, обвихме се в хавлии и пешкири и като полегнахме в леглата, пихме кафе. На леглото срещу мене лежеше един стар, белобрад мъж, обвит с хавлия.

– Много е горещо – каза той, като се отправи към мене. – Трябва да отворят някоя от дупките.

Неговата правилна реч ме заблуди, че е българин, затова аз отговорих:

– Но тая топлина добре ще ви изпоти.

Той отговори и един вял разговор изглеждаше неминуем. Но Ицо се намеси и отвлече интереса на непознатия в друга посока. Той обаче скоро стана и се облече. Аз едва сдържах нервите си, като видях, че той спокойно облича униформата си на полицейски чиновник. Най-сетне си тури феса и излезе, като отправи едно темане към нас. Ицо трябва да е забелязал моята уплаха, та се засмя.

– Кой беше този човек? – пошепнах аз.
– Подначаланикът на полицията.

Когато се върнах в къщи и Ицо излезе, аз разказах на Сандо какво се бе случило с мене, като прибавих думите на полицейския началник, който беше казал на Ицо, че тоя ден отива на село. Ние се съгласихме, че по това време не ще има голямо преследване в града, щом висшите полицейски чиновници отиват в отпуск.

Наокоро след това Сандо си взе феса, който беше зад рамките на една картина.

– Ще отида в града и ще гледам да науча нещо – каза той.
– По-добре ще направиш да не ходиш! – отвърнах аз.

Той помълча и после попита:

– Защо не?
– Може наистина да има опасност – казах аз. – Арестуването не е толкова лошо за мене, колкото за тебе. Ето защо, по-добре ще бъде да отида аз. Искам да зная нещо повече за Орела и Лигушов, преди да се разделим, дори ако ще да е за нямолко часа. Те могат да ми кажат, че си арестуван.

Сандо ме погледна замислен.

– Допускаш ли да се случи това? – продума той бавно.

Последва дълга пауза. Внезапно аз сложих феса си, преди да му дам възможност да се съпротиви, и влязох в кухнята.

– Вратата – казах аз на жената, – погледни!

Тя разбра и излезе вън на двора. Отвори вратата, погледна навън, нагоре, надолу по улицата и като влезе вътре, кимна с глава. Аз излязох.

По улицата имаше жени и деца, но всички бяха българи. Вървях по същия път, по който Ицо ме заведе на баня и бързах, сякаш имах работа.

На всеки завой и ъгъл си поставях мислено знаци, като внимателно следях общата посока по високите здания и минаретата, които се издигаха над покривите на къщите. Най-сетне стигнах големия пазар, отрупан със селски коли, коне и продавачи: отстрани на площада бяха наредени ниски, открити дюкяни, чиито притежатели повечето бяха евреи. Тук се скитах повече от половин час, заинтересуван от живота и движението на пазара.

Преминах площада и стигнах главната улица, която ми беше позната. Исках да отида в черквата, в която намерих отец Мирабо. Отначало не успях.

Влязох в една малка селска гостилница и там пих топло овче мляко. Момчето, което ми прислужваше, почна да ме разпитва. Най-после то ми посочи черквата.

Аз се приближавах към далечните сини куполи на черквата по тясната улица, когато се отвори една градинска врата и някакво момиче изскочи, та почти се сблъска с мене. И двамата се спряхме. Тя ме поздрави усмихната, макар явно зачудена. Това беше най-голямата дъщеря на Ташко.

– Не стойте тук – каза тя, улови ме за ръката и ме въведе вътре зад вратата. – Аз мислех, че сте отишли вече в планините.
– Не – отговорих аз. – Но се крием. Навярно знаете, че обискът в Йени махле се направи заради нас. Безпокоиха ли ви много стражарите?

Нейните очи се разшириха от учудване.

– Обиск ли? – повтори тя. – Какъв обиск?
– Полицията не претършува ли къщите в Йени махле един или два дена след като напуснахме махалата?
– Не.

Аз се престорих на равнодушен и казах:

– О, да, може би тава са били измислици на старата жена. Но не е ли имало арести напоследък?
– Да, арестуваха само един поп. Но доказателства против него не е имало. Пратиха го в едно село. Но учителят не ви ли е казал тия неща?

– В последно време не съм го виждал. Струва ми се, че вие не го обичате много.

Моята откровеност я стресна, но тя скоро дойде на себе си.

– Да – каза решително тя, – ние не го обичаме.

Понякога участта зависи от такива незначителни думи. В това вроме схванах, че един слаб подтик би я накарал да ми се довери. И следващите събития можеха да вземат друга насока. Но аз вече бях придобил инстинктивната предназливост в годишния курс по революционно държане, когато Македония ме учеше.

Така пропуснах един добър случай. Ние се сбогувахме и се разделихме.

Бързешком се върнах в къщи. Почнах да се сърдя на Орела и на онези, които мислеха за нужно да ни тъпчат с глупави лъжи. Пратеникът беше там и го задържах, докато написах едно писмо до Орела.

Рано сутринта получих от Орела следния отговор:

"Драги ми другарю,
Сигурно ти си много несправедлив към мене. Можеш ли да си представиш позора за нас, ако, намиращ се под наша грижа, ти се случи някое нещастие? Ти си с безстрашен темперамент, та е потребно да ти се преувеличава опасността, за да се пазиш от нея. Върни се в Йени махле още веднъж, но аз смятам, че там си изложен на риск. Моля те да се държиш там с оная секретност, която е тъй необходима за твоето безопасно стоене в нашия град, пълен с предателство. Пази се, приятелю, от младежите, които приказват много."

Тази вечер ние се върнахме в Йени махле твърде много доволни, за да не забравим своето по-раншно сърдене.

[Previous] [Next]
[Back to Index]