От
драмата в Бургтеатър до трагедията в Загоричани
В началото на XX век целият световен печат пише възторжено и
състрадателно за борбите на македонските българи. Даже отвличането на
американската мисионерка Елена Стоун в Пирин планина не помрачава този
възторг, а напротив - засилва го. Елена Стоун става най-ревностната
пропагандаторка на тези борби.
Тогава големият наш поет Пейо Яворов кръстосва с Гоце Делчев
македонските краища и пише своите знаменити „Хайдушки копнения ". Само
една година след смъртта на войводата се появява първата биография за
него и то пак от перото на Яворов. Българските революционери воюват на
един обширен фронт от Одринско до Охридско и Загоричани. Не случайно и
първата организация за сваляне на тиранията беше наречена Вътрешна
македоно-одринска революционна организация /ВМОРО/. Подвигът на
тракийци и македонци беше записан навеки в историята по време на
Илин-денско-Преображенското въстание. То беше кръвно дело на братя,
които клетвено загиваха един до друг.
Драмата на македонските българи е описана и от нашата историография и
от чуждата. Натрупани са планини от изследвания, мемоари, документи,
може би по-високи от легендарната Шар планина.Тези незали- чими
свидетелства не могат да бъдат фалшифицирани по никакъв начин, каквито
и опити да бяха правени и да продължават да се правят.
Сред най-стойностните исторически описания на онова време безспорно са
и спомените на австроунгарския консул в Македония за периода 1904-1909
г., наречени от него „В страната на мъчениците". Алфред Рапопорт ни
дава сведения от първа ръка за най-горчи-вите събития след погрома на
Илинденско-Преобра-женското въстание, когато македонските българи са
били подложени на троен огън - от страна на Турската империя и от
страна на гръцката и сръбската държави. Всичко това е показано по един
безупречен начин от споменатия консул след многобройните му обиколки из
„страната на мъчениците", включително и с неоценими фотоси.
Рапопорт твърде живописно ни запознава с някои от видните представители
на турската администрация, с деянията на гръцките андарти и на
сръбските четници. За нас е много важно свидетелстването му, че в
българското революционно движение почти не се срещат криминални
елементи за разлика от чужди разбойнически чети, които не пожалват
пеленачета и бременни жени, деца и немощни хора.
Без аналог е описанието на убийството във виенския Бургтеатър на Тодор
Паница от фанатично преданата на делото крехка, слаба, но с невероятен
борчески дух Менча Кърничева.
Всеки за себе си ще запомни характерни неща от спомените на Алфред
Рапопорт. Тук трябва да при- помним, че той понякога нарушава
официалната позиция на Австро-Унгария по Македонския въпрос, но като
истински рицар остава верен на истината и само на истината.
Мен специално ме впечатли фактът, че и в началото на XX век все още се
срещат потурчвания на български християни. Един такъв случай е описан
от автора. А мнението му за българските представители в Македония
Андрей Тошев, Атанас Шопов и Тодор Недков е повече от похвално.
От собствен опит и от собствени наблюдения Рапопорт стига до извода, че
бългаският елемент по онова време в Македония е преобладаващ. Той
предава дословно думите на висшия турски сановник Халим паша, че само
българите могат да претендират за турското наследство в Македония.
Накрая ми се ще да завърша с простичките думи, че както Алфред Рапопорт
не забрави „страната на мъчениците", така и той не ще бъде забравен от
вечно благодарната българска памет.
Луко Захариев