АНТОН ПОПСТОИЛОВ И НЕГОВОТО ИЗСЛЕДВАНЕ НА СЕЛО ЗАРОВО
Костадин Динчев
Интересът към изследване на Зарово е бил винаги голям не само заради историческата съдба на жителите му, но и поради специфичните научни проблеми, които предлага, каквито са например особеностите на говора, етнографско-фолклорното наследство и др. Това е подтиквало изследователските търсения на редица наши учени, между които е и Антон Попстоилов (А. П. Стоилов) [1].
Антон Попстоилов посвещава доста от своето време да изследва заровското население не само в самото село Зарово в началото на века (1900 и 1908 г.), но и на новите местожителства на прокудените му жители: Горна Джумая (сега Благоевград), Крупник, Белица (сега Илинденци) и др. Така че до края на своя живот ученият носи в сърцето си обич към Зарово и неговото население.(Това може да се почувствува и от този труд). Нещо повече. Неизменно високо е мнението му за бита на това население, за неговата душевност. Не е случайно, че заедно с акад. Любомир Милетич и други наши учени той настоява заровци да бъдат заселени на едно място, за да се запазят интересните архаични особености на техния говор.
Антон Попстоилов Ников (А. П. Стоилов) [2] е роден на
1. Името му навсякъде е изписано А. П. Стоилов, заради което във всички справочници се намира на буква „С”. Ние приемаме по-правилното изписване Антон Попстоилов, което прилагаме в цялото изложение нататък.
2. Кратка българска енциклопедия, т. IV, 1967, с. 639; Енциклопедия А-Я, 1974, с. 784; Сборник на БАН – 100 години Българска академия на науките 1869-1961, С., 1969, с. 671-672.
7
15.II.1869 г. в с. Лешко, Горноджумайско. Ценни биографични данни за него е оставил Ст. Л. Костов по случай 30-годишната иу научна дейност (1924 г.), където е дал и богата библиография на трудовете му [1]. Ценно е и словото на Христо Вакарелски [2]. Сведения за него добиваме и от бележките към труда на рано починалия му брат Христо Попстоилов за българските народни гатанки [3], както и от произведението „Български книжовници от Македония”. [4]
А. Попстоилов произхожда от многочисленото семейство на поп Стоил от с. Лешко. Те били седем деца. Майка му Цвета, по баща Мазнеева, била от съседното село Логодаш (дн. Станке Лисичково). Основното си образование завършва в гр. Дупница (дн. Ст. Димитров), а средно - в Солун през 1890 г. Три години учителствува в гр. Прилеп, след което следва славянска филология във Висшето улилище (сега СУ) и я завършва през 1897 г. По-важни моменти от неговата дейност са:
1897/98 – 1 г. – учител в Солунската мъжка гимназия
1898/99 – 1 г. – директор на Битолската класическа гимназия
1899/901 – 2 г. – директор на Солунската девическа гимназия
1. Ст. Л. Костов, А. П. Стоилов, Известия на НЕМ, IV, 1924.
2. Хр. Вакарелски, вж. „Училищен преглед” XXVII, 1928, кн. 8.
3. Хр. Попстоилов е надежден български учен, разработил пръв проблема за българските народни гатанки. Възпитаник е на Висшето училише и на слависта В. Ягич, при когото специализирал във Виена - Вж СбНУ, XXX, 1914, Класификация и стилистични обяснения на българските народни гатанки.С., 1-146.
4. А. П. Стоилов, Български книжовници от Македония, ч. I-II, 1927-1928.
8
1901/903 – 2 г. – учител в Солунската мъжка гимназия
1903/904 – 1 г. – директор на Одринската мъжка гимназия, както и на петокласното девическо училище (Ст. Л. Костов и Хр. Вакарелски са допуснали грешка в датуването)
1904/907 – 3 г. – директор на Сярското педагогическо училище
1907/909 – 2 г. – директор на Солунската мъжка и търговска гимназия
1909/910 – 1 г. – директор на Одринската мъжка гимназия
1910/913 – 3 г. – главен екзархийски училищен инспектор в Цариград
1913/918 – 5 г. – уредник в Народния етнографски музей в София
1918/921 – 3 г. – директор на същия музей
1921/928 (до смъртта си) – 7 г. – уредник на същия музей
Научната дейност на А. Попстоилов е разнообразна. Той е автор на 258 заглавия, от които няколко монографии и много студии и статии. Неговите научни интереси са из областта на българския фолклор, етнография, езикознание, просветно дело, стара и възрожденска история, както и по някои обществени, литературни и политически въпроси. [1] Попстоилов е от онези изследвачи, които още по време на своето обучение във Висшето училище получават тласък за научна работа. Освен примера на своите професори Ив. Д. Шишманов, Любомир Милетич, Димитър Матов, Беньо Цонев, Иван Георгов и др. той бива насърчен и от програмната статия на Иван Шишманов в първия том на Сборник за на-
1. Ст. Л. Костов, цит. съч., частта „Книжовни трудове”, с. 9-24.
9
родни умотворения [1], която подтикна към работа много наши народоведи. Там се печатат по-късно произведения от изтъкнати автори (между тях и „Под игото” на Ив. Вазов), публикуват се фолклорни, етнографски, езиковедски, природонаучни и др.материали. В българските земи, останали извън държавните ни граници, наложени от Берлинския договор, в различни райони работят редица учители и други просветни дейци, между които в Горноджумайско определено най-голям принос има Антон Попстоилов като местен човек. Както сам той споделя, научните си занимания започва от най-ранна възраст, за да достигнат по думите на самия събирач през 1894 г. над 500 песни, 1000 пословици, 400 гатанки, 100 сънища, 180 клетви, 70 обичая, 40 баяния, 800 имена на местности, планини, реки и др. [2]
Освен от родния си край изследвачът се интересува и от други места и пише статии и помества материали от Царево село (Пианечко), Малешевско, Леринско, Мариовско, Прилеп, Битоля, Велес, Добърско (Разложко), Одринско, Корчанско, Враня, София; посещава и изследва различни манастири. В Зографския манастир открива първообраза на Паисиевата „История славяноболгарская”.
Отделни негови трудове са: „Битови песни” I и II кн. [3], два тома „Показалец на печатаните пре ХХIХ в български
1. Ив. Д. Шишманов, Значението и задачата на нашата етнография, в: Сборник за народни умотворения и народопис, т. I, 1889 г., с. 163 (нат. СбНУ)
2. По-голямата част са обнародвани в СбНУ, IV, 256; V, 21, 64, 120, 205; VI, 40, 54; XI, 32-37, 161; XIII, 18, 25-28; XIV 181, 182; също така в „Периодическо списание на БКД”, т. 39, 40, 41, 43, 45, 46, 47, 55-56, 63, 64, 71, в различни сборници, други списания и вестници.
3. А. П. Стоилов, Битови песни (СбНУ), кн. I-II, 189-900.
10
народни песни” [1], „Български книжовници от Македония” [2] и др.
Изследването на отделни селища, към което Попстоилов има подчертан интерес, не е самоцелно, а подчинено на задачата да се открият и да се покажат интересни моменти от бита, душевността и историческото минало на българина въз основа на обилен етнографско-фолклорен и езиков материал. Така подхожда той и към селата в Солунско.
Село Зарово го е привличало особено много и въпреки спънките, които среща, той носи до края на живота си силни чувства към съдбата на това селище и неговото население. В студията „На гости в Зарово и Висока” (1900 г.) той отбелязва още в началото: „От няколко години насам силно желание се яви у мен да посетя солунските села Зарово и Висока, толкоз важни пунктове в езиково отношение. А и отколе броди в душата ми мисъл, па и не мога да се примиря с нея, че ние българите, главно в Македония, все очакваме богатствата в собствената ни къща да открият и да проучат чужденци” [3]. Тук личат ясно идеи от Раковски, от неговото мнение, че езикът е един от главните белези на народността. Началото на интереса на А. Попстоилов към Зарово е свързан с учителстаувамто пу в Солун. На него като на филолог прави впечатление говорът на децата от Зарово и други села, в който са запазени остатъци от старобългарски език. Чрез учениците се свързва с възрастните-родители и други селяни, когато идват на пазар. Последните го поканват да посети селото и през пролетта („по великденските празници”) изследвачът отива в селото, любува се на говора и на песните, записва интересен езиков
1. Показалец ..., т. I-1916, т. II-1918.
2. Български книжовници от Македония, ч. I-II, 1927-1928.
3. Българска сбирка, г.VII, 1900, с. 632.
11
материал. Като учен с широки интереси Попстоилов е на мнение, че говорът не е откъснат от средата, в която битува, от миналото, природата, бита и традициите на селището, както и от историята и борбите на населението. Първият му опит да наблюдава естествения говор на кираджията, с когото тръгва, му носи разочарование, защото забелязва, че неговият спътник явно се срамува от говора на селото си и със свито сърце си мисли дали ще изпълни предзамисъла си. Оказва се обаче, че кираджията, който ходи по различни места не си служи с родния си говор, даже твърди, че не се говори така в тяхното село заради присмеха на околните селища (а в същото време той беседва със свой съселянин точно по диалекта).
„– Е, защо ми казваше отзаран, че във въшето село не се говори тъй, както ти казвах аз? Ето, ти с твоя съселянин се разговаря толкова време по заровско наречие – казах на моя кираджия, след като оставихме надире съселянина му.
– Господине – отговори ми кираджията, – ти сам чу, че на нашия говор не е пред свет да се говори. Аз съм кираджия, отивам по много места, никъде не говорят, както в нашето село: щом почна да говоря на нашенски, смеят ми се. Затова се мъча да се отуча от него и да говоря, както що говорят по други места.
– Много се лъжеш – възразих му, – вашето наречие за нас е свещено, защото е запазило такива стари неща, каквито друго българско наречие няма. Ти с гордост навред да си говориш на майчиния си език.” [1] Тая студия А. Попстоилов написва твърде интересно, на места с поетическа приповдигнатост и лек хумор, особено когато говори за
1. Пос. съч., На гости в Зарово и Висока, с. 634.
12
пролетта, независимо че от мисълта му не излиза задачата „по изследването”. Има редица моменти и описания, които са пренесени и в тоя труд, а такива са: случката в Лъгадина – разпра между заровец и високалия кой колко хляб яде, сведенията за „юруците”, описанието на местността на с. Зарово, някои исторически сведения, брой на населението, списък на учителите, предания и песните „Садила Гела бусиляк” и „Гину, Гину мари, булгар казъ”, като отбелязва вида на тези песни и тяхната автентичност записани са „на хоро”. За езиковите особености тук се говори малко. Това той прави в другите свои публикации. На ооновната си задача - да изследва заровско-висошкия говор, като докаже, че стои най-близко до Кирило-Методиевия старобългарски език, той посвещава студията си „Остатъци от назализма в солунските села Зарово и Висока” [1]. За изследвача наличието на носовките в говора е съществен признак на Кирило-Методиевия език, за което привежда редица примери. Той бележи: „В следния списък привождаме остатъци от назализма първо от с. Зарово, после от с. Висока, както са отбелязани на мястото си. След заровската форма поставяме съответната старобългарска” [2]. По-късно в „Изговор на ѣ в заровско-висошкия говор (Лъгадинско)” още по-ясно проличава тънката наблюдателност на учения. След като говори за подтика, който го е довел до това изследване, той прави преглед на трудове от наши и чужди учени по въпроса и дава за примери съществителни, прилагателни, числителни, местоимения, наречия, глаголи и причастия.
Интересни са и другите две работи на А. Попстоилов:
1. „Периодическо списание”, С., 1900, 61, с. 703-712.
2. Пак там, с. 707.
13
„Принос към македонските говори” [1] и „Редукция на гласните звукове а, е ,о в заровско-височкия говор” [2], където езиковедът проявява тънка наблюдателност върху важни езикови особености. „Без съмнение изпускането на гласните е станало не много отдавна: те се пазили в тия форми редуцирани, но поради бързото говорене почнали да се изпускат за краткост на думите, стремеж, който и днес наблюдаваме в българските говори при възприемането на нови думи”. [3]
Нека да отбележим още, че в най-ранната си статия, озаглавена „Рефлекси от старобългарския изговор на ы в новобългарските наречия” [4] А. Попстоилов се спира обстойно на интереса, който е възбуждал винаги в науката този въпрос, защото това е „един от съществените признаци, с които се решава въпросът за родината на Кирило-Методиевия език. Сега вече, продължава авторът, никой не се съмнява, че първите богослужебни книги са писани на славянски език от светите братя, и то на солунско наречие”.
Това са по-главните трудове на А. Попстоилов за с. Зарово, в които личи ясно научната целенасоченост на изследвача и които предхождат този ръкопис. В тези публикации, разбира се, са застъпени само отделни моменти от живота на селището, от неговата история, духовна и материална култура, от неговия интересен говор. Като се знае, че те са обнародвани в различни и редки научни издания, при това твърде отдавна (в началото на века), ще
1. А. П. Стоилов, Принос към македонските говори, сп. Slavia (Praha) Rč. VI. Sêšit 4 стр. 648-960.
2. А. П. Стоилов, Редукция на звуковете а, е, о в заровско-височкия говор, Slavia, Casopis pro slovanskou filologii, Ročnik III, Sêšit 4, 1925, с. 598-600.
3. Пак там, с. 600.
4. А. П. Стоилов, Рефлекси от старобългарския изговор на ы в новобългарските наречия, Периодическо списание 57 (1898), 566 сл.
14
се види колко целесъобразно е това наше издание.
Трудът „Зарово” от Антон Попстоилов съдържа следните дялове:
I. ПОЛОЖЕНИЕ, ГРАНИЦИ И ГОЛЕМИНА
В тази част е представено селището с неговите 50 хиляди декара земя откъм разположение, разстояние от Солун, съседство със селищата Неговàн, Богорòдица, Висòка и Бèрово, етничен състав. Посочени са имената на местности, описано е разположението („като малък градец”), уредбата на къщите отвън и поддържането им вътре, растителният и животинският свят.
Във втория дял, който носи заглавие „Историко-етнографски преглед” се проследява местната история. Първоначално, както отбелязва авторът, селището е било в м. Билево градище и по предание Зàрово, Висòка и Сухò са били едно селище. Именувало се е Зàрвинца. Това име се среща и в песента „На гости в Зàрвинца”. Разказани са двете предания за произхода на името: от заравяни (резултат от заливане от водите) и от заораване (народното вярване, че могат да се предпазят от чумата). Етимологията, според Попстоилов, е тъмна, но като наблюдава запазените старинни форми в говора, той допуска, че трите села (Зàрово, Висòка и Сухò) са били едно. Според него преселници от Зарово по-късно са образували селата Богорòдица и Илѝнец, а от Сухò е възникнало село Клѝсели. Това, разбира се, са само предположения, които не са доказани научно и едва ли според него би могло да се покаже истината, защото „старата история е загубена от вековете”. Интересни са сведенията за Бòгдан, който бил владетел на тия места между Сяр и р. Вардар през XIV век и бил
15
покорен от турския султан Мурад (за това сведение той се позовава на Константин Иречек [1]). От по-старата история се споменава византийско време, епохата на Симеон (IX в.), Калоян (XII в.), цар Иван Асен II (XIII в.). В тази глава А. Попстоилов посочва числения състав на селото, но не уточнил броя на мъжете и жените. Това „чисто българсю население” е под екзархийското духовно водачество. Наличието на турски гробища показва, че в миналото е имало и турци, но Попстоилов не заварва нито един турчин. Интересни са данните за етничните белези и народностната устойчивост на заровци. Така, на стр. 18-20 на ръкописа той пише: „Мъжкото население на Зрово, както и във Висòка и Сухò, рязко се отличава от българското население в околните български села Неговàн и Рàвна не само по говор, но и по тип и интелект. Заровчанинът е блондин, висок, сериозен, трезвен и извънредно трудолюбив. Той скъпи своята народност, гордее се с нея и за никаква цена не търгува с нея. Много гъркини от селата Берово и Ферỳт (Херỳт - б. р. ) са женени за заровчани, но нито една от тях не е повлияла да се погърчи някое семейство, напротив те ставали добри българки. Тази особена черта в характера на заровеца трябва да се отбележи и подчертае, защото при смесените бракове в другите лъгадински села, като Бàлджа, Дремѝ Глав, Лъгàново и Лàйна, Гювèзна и самия градец Лъгадѝна, щом влезне гъркиня в българско семейство, тя налага своя език и то се погърчва. Главно чрез женитбите казаните села са погърчени и вече българският език не се чува в тях. В с. Айвàтово (Лъгадинско) има отдавна гръцко училище, но селяните не се женят за гъркини, затова е запазен българският говор в това село”.
1. К.Иречек, История болгар. Одеса 1878, с. 417 и 436. (Цит. по А. Попстоилов , с. 14 от ръкописа).
16
В този дял са описани и носиите, устойчивостта пред чуждото влияние в домашния бит, чистотата, запазеността на старите обичаи и обреди, каквито са например: „Обуй”, „Джамала”, Първи март (с правене на ластовички), Лазаровден, Георгьовден. Описанието на Илинден е направено по-напред, което според нас е неправилно, защото нарушава хронологията по календара. (Ние го запазваме, както е в оригинала).
В краткия трети раздел „Поминък. Храна” авторът разлежда основните занаяти: земеделие и скотовъдство, които според него не задоволяват заровци както заради площ така и по състава на почвата и други природно-климатични особености. Поради това силно е било развито кираджийството при мъжете и тъкачеството при жените. „Домашната индустрия” в края на XIX в. изпитва ударите на конкуренцията на индустриалното производство и запада бързо. Познати са и други занаяти: грънчарство, ковачество, златарство, дърводелство и др. Особено до 1913 г. е било развито бубарството, а тютюнопроизводството се настанява твърде късно.
Хранили са се предимно с царевичен хляб, фасул, булгур и риба, към която били „много пристрастени”.
В раздела „Църковно-училищно дело” авторът се занимава с борбата за просветното и духовно издигане, както и перипетиите, които преминават заровци за българско учение и богослужение. Тук са поместени и важните документи (махзари), които Попстоилов открива, както и сведения за учителите в Зарово до 1913 г.
Близък до горните проблеми е и раздел „Обществено-политически и просветни дейци”, в който авторът посочва решителното място както на самобитността наг това население, така и ролята на интелигенцията. „Зарово, заявява
17
Попстоилов, със своето събудено население, укрепнало в народност твърде рано, не е било чуждо на всички ония прояви от обществено-политически и просветен характер, които засягали изобщо българското племе, благодарение на самобитността на първо време, а после на школувана интелигенция.
Интересни мисли споделя Попстоилов за участието на заровци в Освободителната Руско-турска война. Описани са борбите с гръцката пропаганда, пакостите на андартските чети, изброени са убити и ранени. Описано е вълнуващо посрещането на VII Рилска дивизия по време на Балканската освободителна война. Упоменават се и имена на няколко „храбри офицери”, които произлизат от Зарово, както и няколко учители и свещеници, които „всаждат в душата на детето просвета и възпитание” и учат не само децата, но и възрастните на родолюбие, „обич към българската книга и българската народност”. Когато говори за многото „родолюбци и общественици”, авторът издига глас към потомците и близките им – да издирят биографиите им, да пишат за тях, защото „дейността на тия труженици е била от важно значение за възраждането на българите в Македония”.
Централно място заема дял VI „Говор”. Още в статиите си от края на миналия и началото на сегашния век Попстоилов забелязва, че „Зàрово заедно с Висòка и Сухò образуват един говор, който поради запазените в него старинни форми и думи в науката се брои за един от архаистичните български говори, най-близък до езика на св. Кирил и Методий”. А. Попстоилов привежда много примери как тези форми стават достояние на науката от една дописка, както и от някои други документи на проф. М. Хатала, Виктор Григорович, Ат. Шопов и др. Тук е споделено от автора
18
кое го подтиква да се залови с това изследване, какви перипетии преминава, включително 84-дневното му престояване в турски затвор заради намерените у него думи с носов изговор: рънка, мънка, крънг, пънт и др., изпратени от бившия му колега Никола Арнаудов и схванати от турците като особен „шпионски шифър”. Споделени са и наблюденията на автора не само в Зарово (1900 и 1908 г.), но и в новите селища: Г. Джумая (Благоевград), с. Крупник и с. Г. Белица, Светиврачко (Илинденци, Санданско), които посещава през 1927 г. (няколко месеца преди смъртта си). Интересно е, че както и в другите си публикации на езиковедска тема, така и тук Попстоилов е последователен в своята система на диакритичните знаци, като изрично набляга на неударените гласни а, е, о от етимологичен или вторичен произход, които губят ясната си звукова стойност.
„... Най-интересните въпроси в езика на Зарово, заявява авторът, това са запазените рефлекси от старобългарската дифтонга ЪІ в корените на някои думи в сложното прилагателно име и в мн. ч. им.-вин. на съществителните имена от ж.р. От примерите, които навеждам по-долу, се вижда, че ЪІ се произнася в Зарово като Ъ, а не като Ъ+Й, както се е произнасяла тази дифтонга в старобългарско време. В личните местоимения мн.ч. НЪЙ и ВЪЙ Й-звук е от друг произход.” Следват много примери, които са подбрани старателно, за да се покажат нагледно особеностите на заровския говор. Направен е малък речник с примери както с ЪІ, така и с носовките Ѫ и Ѧ като органически и неорганически назали.
Важно място в цялостния илюстративен материал заемат шестте „Образци народни песни” (и една приказка), които освен езиковото си предназначение да покажат особената
19
редукция, назализма и пр. дават представа за фолклорната традиция от онова време. (На някои от тях открихме мелодиите, които поместваме в приложенията).
Своеобразна история е VII дял – „Унищожението на Зарово и разпръсване на населението му. Заселването му”, за която няма податки в обнародваните вече студии и статии. Сведенията А. Попстоилов е събрал от преселниците в новите им места. В цялото изложение се долавя съчувствието на човека и учения от трагедията на заровци, които след „погрома” прекосяват старата граница на България и се настаняват първоначално и съвсем за кратко време в Самоков. В опожареното село не се завръща нито едно семейство. „Унищожението на Зарово, бележи авторът, като българско село е загуба, но тая загуба е още по-голяма за науката: стълбът, който крепеше в трите лъгадински села ... старите форми и обрати на езика ни, може би безвъзвратно рухна. Висòка и Сухò почти останаха незасегнати от нашия военен погром през 1913 год. като гъркомански села, но като са под гръцки гнет, забранява им се да говорят български, няма да мине ни половин век, българският език ще се замени с гръцки. Всеки може да си представи каква тъга ще обхване учения след 50-60 години, когато посети селищата на старото българско население с архаистичеи език, най-близък до езика на св. Кирила и Методия, и намери същото население и гръцко малоазийско, но с гръцки език, с гръцки народни песни, обичаи, вярвания и пр.!”
А. Попстоилов намира за „неимонерно голямо престъпление пред науката ..., че поне Зарово не поселиха на едно място, за да може по-дълго време да запази говора си, ами го предоставиха на произвола на съдбата му, да се пръс-
20
не в повече от ... (изпуснато - б.р.) селища”.
Интересни са наблюденията и бележките на автора за живота на заровци в Г. Джумая (Благоевград), като изтъква, че заровци в „Г. Джумая образували отделен квартал с хубави двуетажни къщи, на който квартал главната улица би трябвало да се именува Зарово”. (Предложението на А. Попстоилов е актуално и днес, тъй като името на тази улица неоснователно е подменено.) Според Попстоилов „спретнатите къщи с чисти дворове и улици много напомнят Зарово”. Не само в Г. Джумая (Благоевград), но и в другите посетени селища, в които компактно са отседнали заровци, като Крупник и Г. Белица (Илинденци) той намира сговорчивост, предприемчивост и голямото трудолюбие и ученолюбие на това население.
За да улесни бъдещите изследвачи на нашите говори А. Попстоилов издирва всички фамилии и описва всички членове на семействата по възраст в деня на напускането на Зарово (1913 г.). Така се оформя последният дял VIII – „Поименен списък на заровските семейства в днешните им поселища”, с което се очертава пълната демографска характеристика на селото.
Началото на тоя списък започва от Г. Джумая, но ясно е, че би трябвало да бъде от Враца, както е нанесъл по-късно. Така че счетохме за целесъобразно да поставим в началото петте семейства, които са се заселили във Браца, а след тях да си дойдат по установения ред от автора Г. Джумая, Крупник, Г. Белица и др., независимо че това може да се изтълкува като намеса. Попстоилов установява, че в Г. Джумая се заселват 258 души, от които 124 мъже и 134 жени. В ръкописа също има поправки и в броя на жителите в с. Крупник, но се установява ясно, че там са се заселили 50 семейства. Следват: Дупница (Ст. Димитров) - 2
21
семейства, Кюстендил - 1 офицер, Мелник - 4 семейства, Оряховско - гр. Оряхово - 2 семейства, Козлодуй - 1, Хърлец - 1 свещеническо семейство, Петрич - 3 семейства, Пловдив - 14 семейства, Светиврачко - Св. Врач (Сандански) - 8 семейства, Белица (Илинденци) - 51 семейства, с. Склаве - 8 семейства, Свиленград - 1 семейство, София- 7 семейства, Т. Пазарджишко - Пазарджик - 2 семейства, с. Калугерово - 1 свещеническо семейство, с. Мененкьово - 2 семейства, Трън - 1 офицерско семейство, Хасково - 6 семейства.Извън България се заселват 9 семейства (в Америка).
От направената сверка с възрастни заровалии установяваме някои неточности в имената на фамилиите. Например: № 29 не е Джотова, а Джоджова (категорично се изказа Иван Джоджов от същата фамилия), № 78 е Балиов, № 96 е Мордиев от Мавродиев, № 109 не е Стаперов, а Щаперов, при № 115 името е Тънов, № 128 е Георги Тънов. Открихме, че изпуснатото на № 141 име е Катирина Тодорова Кутова, при № 145 името е Мяшков, № 161 Анева е Янева, №№ 176, 177 са Карадаалиеви, № 187 името не е Маргита, а Маргарита, № 204 Чучкова е Чучукова, № 226 е Хантев, № 242 името е Божик.
В края на труда си А. Попстоилов е водил бележки, които трябва да отбележим отделно. Това са:
- пъмпиль - оста, която съединява воденичното колело с камъка
- манциту или менцету?
- образец по говора: как става годеж в Зарово (описание от Т. Аладжов)
- ... пыплица (в Г. Дж.)
22
- трява трембица
- царевичен хляб, коя храна най-много обичат
- Посрещане на войските в Балк.в.
- оф.Владимир Икоиомов
- за бягането на 17.VI.913 г.
- Как е наречено Зарово сега?
- Името на гъркоманския свещ ...
- Кога са преселени в Америка
- Кога се настаняват в Крупник и Белица
Явно това са въпроси, които са интересували автора. Тях той вероятно е задавал на своите информатори, за да уточни някои данни.
Тъй като ръкописът е преминавал в много ръце, четен е и от старите заровалии, в края са допълнени две семейства: Хотеви, които вероятно са изпуснати от автора.
С това изчерпваме основното съдържание на труда. Решихме обаче да поставим приложения, с които да илюстрираме както важни моменти от историята, така и да покажем на читателя ръкописа на А. Попстоилов. Приложението съдържа: кратка историческа справка за Зарово и неговите жители, снимки, факсимилета и фолклорни произведения.
1. Встъпителните думи за Зарово и заровци поместихме, за да се разкаже „заровската история”, макар и накратко, отделно от труда на А. Попстоилов, като се допълнят някои моменти, които авторът не е успял да опише. С това удовлетворяваме до известна степен дългогодишните усилия на заровци да издадат тази „история”, които датират от 1928 г., когато „инициативен комитет” събира доброволни парични дарения да откупи ръкописа и да го издаде. Но издател не се намира. Тази лелеяна мечта на няколко поколения заровци, синове и внуци на ония, които са показвали
23
в миналото ярко своето народностно съзнание, се бъдва сега.
2. При снимковото илюстриране търсихме известна историческа хронология. Нашите усилия да се намери заснет изглед на селището или част от него, на важни моменти от бита на населението: сватби, празници, трудови прояви и пр., останаха без резултат. (Затова приканваме всички, които имат възможност, да представят такива материали в Дирекция „Културно-историческо наследство” – Благоевград.)
3. Факсимилетата представят някои моменти от оригинала, като илюстрират автентичния почерк, някои документи и акценти на автора.
4. Фолклорните произведения, които прилагаме, заснехме на магнетофонна лента от заровалията Ангел Лаз. Хотев, който помни много добре традициите, живота, езика и фолклора на своето село. С тях показваме автентичността на говора в новите условия и устойчивостта на песенната традиция. Тук се наблюдава еволюция на някои мотиви и забравяне на други, както и развитието на говора в посока към съвременните норми на книжовния език. Поместваме и ноти, за да покажем на специалистите и музикалната характеристика на песните, записани от А. опстоилов. Явно е, че песните са записвани само като текст, за да илюстрират диалектните особености. Поместваме също и приказката, за да покажем, че основният сюжет е запазен, както и че са все още живи някои особености от речника и фонетиката на заровския говор.
*
Трудът на Антон Попстоилов не е голям по обем, но неговата стойност се крие в ценните данни, които съдържа
24
за живота, историческото минало, културното наследство и най-вече за говора на едно селище, което е оставило светла диря в нашата история, езикознание и народоведение като цяло. Този труд е от интерес за широк кръг читатели и за специалисти от различни клонове на науката, което показва, че значението му ще нараства все повече.
Този ръкопис на Антон Попстоилов се печата за пръв път [*] благодарение на настойчивостта на заровци, на благородните пориви по време на земляческите срещи (1968, 1973,1977 г.), както и на ірижите на обществеността от Благоевградски окръг в лицето на първия секретар на ОК на Партията др. Владимир Сандев за издирване и популяризиране на нашето културно-историческо наследство.
Издаването на този ценен ръкопис на А. Попстоилов се съпровождаше от доста трудности, една от които бе нормализирането на текста съобразно съвременния български книжовен език, за да бъде достъпен за широк кръг читатели. Така изоставихме крайсловния ер, заменено бе и променливото я, съответно на я и е, както и ѫ . Въпреки че сме се ръководили от съвременния правопис, който сме възприели в целия обяснителен текст, запазваме съзнателно някои граматически неточности, употребявани от автора, като например употребата на пълен член след предлог, а при съвсем стари цитати и документи се постарахме да запазим тогавашните правописни особености за по-голяма автентичност. Запазваме текстуално и цитираните източници от Попстоилов. На някои места сме отбелязали неправилно изписани или разчетени фамилни или лични имена, допълваме изпуснати от автора имена, думи или части от думата, като прибавеното от нас заграждаме в квадратни скоби. Не сме сигурни, че сме изправили навсякъде не-
*. Оригиналът се намира в БАН - ф.а. 167/79, а негово факсимиле - в Дирекция „Култ. ист. наследство”, Благоевград.
25
точностите, заради което с благодарност ще приемем всяка бележка.
Особена пречка при издаването на ръкописа бяха специалните диакритични знаци, които употребява А. Попстоилов, за да отрази заровския говор. Тези и другите трудности бяха превъзмогнати с помощта на проф. Елена Савова и проф. Йордан Заимов, на които изказвам сърдечната си благодарност. Специално искам да отбележа и помощта на завеждащия архива на ОК на БКП - Благоевград, др. Крум Воденичаров, както и на дейните заровци: Иван и Димитър Рупови, Ангел Хотев, Илия Ушаков, Иван Джоджов и др., които не само подкрепиха идеята, но и доставиха снимките и някои лични данни за с. Зарово и неговите будни жители. Благодаря на всички тях за отзивчивостта и съдействието.
КОСТАДИН Л. ДИНЧЕВ