ЛЕОНИД, архимандрит

 

от: Кирило-Методиевска енциклопедия. Том 2: И-О, УИ "Св. Климент Охридски", С., 1995, с. 521-524

(текст любезно предоставен от Асен Чилингиров)

 

 

    ЛЕОНИД, архимандрит (светско име: Лев Александрович Кавелин) (22.II./6.III.1822-22.Х./3.ХI.1891) - руски археограф, писател, историк на църквата, филолог. Роден в с. Грива, Калужка област. Русия. През 1840 завършва Първи московски кадетски корпус, след което служи в Лейбгвардейския литовски полк. През 1852 напуска военната служба и под влиянието на славянофилските идеи и духовната среда става послушник, а от 1857 – монах в манастира „Оптина пустынь", близо до имението на родителите си (Калужка област). Член на руската духовна мисия в Ерусалим (1857-1859); началник на мисията (1863-1869), настоятел на руската посолска църква в Цариград (1865-1869), игумен на Възкресенския манастир „Нови Ерусалим" край Москва (1869-1877). Наместник в Троицко-Сергиевата лавра в Сергиев Посад (дн. гр. Загорск). Член-кор. на Археографската комисия (от 1863), действ. член на Общество истории и древностей российских (от 1867), член на Московското Общество любителей духовного просвещения (от 1869), член-кор. на Петербургската АН (от 1886); член на Сръбското научно д-во. Умира в Сергиев Посад.

 

Л. е известен като широко образован изследовател. Той владее много езици (западни, слав., класически, турски и арабски), автор е на голям брой научни трудове, монографии и статии по руска и южнослав. църковна история, по църковна история на Близкия изток. Дългогодишната му работа в книгохранилища, недостъпни или труднодостъпни за специалистите, му дава възможност да обнародва важни староруски и старослав. паметници. Научноизследователската и издателската дейност на Л. е призната и високо оценена от научните кръгове в Русия и в чужбина. По време на своето пребиваване в Цариград той се интересува живо от хода на бълг. църковни борби и застава изцяло на страната на българите в борбата им за църковна самостоятелност.

 

Л. е сътрудник на повече от десет руски списания, на белградския „Гласник Српског ученог друштва". Научното му наследство е обемисто. Важен дял от приносите му заемат проучванията в областта на старата слав. и бълг. писменост. Изследванията на Л. съдържат някои неизвестни по-рано факти и сведения или представят известните в нова светлина и интерпретация. Голяма научна стойност имат описанията на богати манастирски или частни книгохранилища (ок. 30 публикации), между които трябва да се отбележат съобщенията за колекциите на манастири и църкви в Калужка и Владимировска област, на Московската духовна академия, на ризницата на Троицко-Сергиевата лавра, на Възкресенския (Новоерусалимския) манастир (ок. 20 публикации), на Боровско-Пафнутиевия манастир. Най-ценният археографски труд на Л. е „Систематическое описание славяно-русских рукописей собрания графа А. С. Уварова" (1893-1894), в който са описани 2243 ръкописа, като е разкрито аналитично съдържанието на сборниците и са направени достояние на науката неизвестни дотогава преписи от произведения на Климент Охридски, Йоан Екзарх, Черноризец Храбър, презвитер Козма, Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак и др. старобълг. писатели. Л. е автор и на един кратък каталог на 91 сръбски ръкописа, съхранявани в Московска област („Рукописи сербского письма XIII-XVIII вв.", 1891). По време на пребиваването си в Цариград и в Палестина той има възможност да се запознае непосредствено със запазилите се в тях ценности. За кратко време работи в слав. манастири Хилендар, Зограф и „Св. Пантелеймон". На светогорските манастири и на книжовните им богатства той посвещава няколко статии, поместени главно в ЧОИДР („Историческое обозрение афонских славянских обителей", „Историческое описание сербской царской лавры Хиландаря", „Славяно-сербские книгохранилища на святой Афонской горе в монастырях Хиландаре и святом Павле" и др.).

 

Част от научните публикации на Л. са в областта на палеославистиката и българистиката. За интереса му към бълг. църковна история свидетелствува издаденият от него кратък обзор („Исторический очерк древней болгарской церковной йерархии"), който обхваща времето от покръстването до завладяването на Б-я от османските завоеватели, както и проучванията му по конкретни въпроси за културното влияние на Охридската архиепископия върху слав. население, за култа към княз Владимир сред южните славяни и др. Л. насочва вниманието си към тези проблеми, за да докаже правото на бълг. църква на независимост.

 

Приносен характер имат изследванията на Л. с кирило-методиевска проблематика. Той има възможност да работи с нови археографски материали и открива в тях неизвестни факти за Кирил и Методий и за първите стъпки на слав. писменост. През 1867 Л. открива в атонския манастир Дохиар икона на св. Николай, върху която има изображение на първоучителите („Изображение св. Кирилла и Мефодия в Афонском Дохиарском монастыре“ — ЧОИДР, 1868, 1). Той преписва и изпраща на О. М. Бодянски текста на службата за Кирил и Методий от Зографския празничен миней (Драгановия миней), интересува се и от проблема за двете слав. азбуки – кирилицата и глаголицата („О родине и происхождении глаголицы и об ее отношении к кириллице. Историко-литературное исследование"; „Заметка о слове „ис коуриловице"), следи спора за произхода и времето на създаване на двете азбуки и изучава непосредствено глаголическите паметници. В писмо до Бодянски (1869) Л. пише: „Напал на след двух еще неисследованньк глаголических рукописей. . . и тянет вслед за Шафариком признать глаголицу прабабушкой славянской письменности и что к ней собственно относится сказание „обрел ту книгу писану рушьскем язнком" (Л. Минкова. Осип Максимович Бодянски и Българското възраждане. С., 1978, с. 74). Ценни са и приносите на Л. в изучаването на книжовното наследство на Климент Охридски („Поучение на Богоявление господне, современное паннонским житиям св.св. славянских первоучителей Кирилла и Мефодия, приписываемое ученику их св. Клименту"; „Библиографические разыскания в области древнейшего периода славянской письменности IX-Х вв."). Л. разширява представата на съвременната му наука за обема на Климентовото наследство, като прибавя към известните тогава 15 слова и поучения още 2 (за Богоявление и за Зачатие на Йоан Предтеча). Специален интерес проявява и към друг книжовник от Симеоновата епоха– презвитер Григорий. Той е склонен да тълкува приписката му в Архивния хронограф в смисъл, че Григорий е преводач на всички статии, включени в него. Според Л. Григорий е работил в Киев, в двора на руската княгиня Олга, като неин духовен наставник. Тези становища на Л. не се подкрепят от съвременната наука.

 

В областта на книжнината от IX-XI в. Л. има и публикации за Житието на Василий мних (с издание на текст), Шестоднева на Йоан Екзарх („Филологическая заметка", 1890), Посланието на ерусалимския монах Атанасий до Панко (вж. поп Йеремия), слав. преводи на църковния устав и др. Л. е автор на редица изследвания върху бълг. литература от по-късните векове. Той проучва творчеството на Патриарх Евтимий, Григорий Цамблак, Константин Костенечки.

 

С ъ ч.:

 

Л и т.:

Николай Дилевски, Климентина Иванова

 

[Back to Index]