V. Наши и чужди списатели за западната етнографска граница на българитѣ въ 19 вѣкъ. (1800—1878 г.)
За балканскитѣ народи 19 вѣкъ е врѣмето на народно съзнание. По-рано понятието народъ се покривало често съ понятията вѣра и поданство, но още въ края на 18 вѣкъ идеята за народность и родно име озарило народитѣ и въ Балканския полуостровъ. Щомъ се пробудили българитѣ въ Мизия, Тракия и Македония, усилило се тѣхното народно съзнание, изтъкнало се и тѣхното народно име. Въ Добруджа, край брѣговегѣ на Мраморно море, въ долинитѣ на Тимокъ, Българска Морава и Черни Дримъ, край брѣговегѣ на Костурското езеро и до вратитѣ на Солунъ захванало да се чува името българинъ. Отъ друга страна, докато пѫтешественицитѣ по Балканския полуостровъ отъ по-миналитѣ столѣтия не сѫ се интересували много за народностъта на хората (за тѣхъ било достатъчно да знаять вѣрата имъ), пѫтешественицитѣ отъ 19 вѣкъ разпитвали на първо мѣсто за народностъта и езика на населението, стремили се да разграничатъ различнитѣ народи въ пространната турска империя. Затова и домашната и чужда географска и етнографска литература върху Балканския полуостровъ отъ 19 вѣкъ е богата съ свѣдѣния за разпространението на българитѣ въ полуострова.
Първи българи които на книга посочили границитѣ на българското племе били Паиси и неговиятъ прѣписвачъ, за които говорихъ въ глава ІII, стр. XL. Въ края на 18 вѣкъ, въ 1792 година Іеросхимонахъ Спиридонъ написалъ история на българския народъ, [1] въ която той посочва на нѣкои мѣста по чужди източници и свои схващания разширението на България. На стр. 40 четемъ по Баро-
1. Исторія во кратцѣ о Болгарскомъ народѣ славенскомъ сочинися и списася въ лѣто 1792 Спиридономъ Іеросхимонахомъ (издание на В. Н. Златарски. София, 1900).
LVIII
Ния [1]: „Дарданія или Вардарія ссть земля болгарская недалеко Солунѣ”. На стр. 94 пише: „Пойде (Муратъ) на сербов и плѣни сербску землю и взя гради Борчь и Раваницу в лѣто 6946 (=1438); таже пріиде въ Болгаріи изгори град Скопія, и в нем много души изгорѣша, и окрестнія град[и] поплѣни.” Характерно е за този пасажъ, че той е заеть отъ сръбски лѣтописъ, който гласи: „Въ лѣто 6946 (=1438) поробы Мурать Сръбле и пріими Борчь и Раваницу, и въ то лѣто изгорѣ Скопіе, и въ немь много душъ съгорѣ.” Ясно е, че Спиридонъ прибавилъ думата България въ пълно съзнание, че Скопие е български градъ.
Архимандритъ Неофитъ Хилендарецъ въ своето кратко „Землеописаніе” [2] отъ 1835 година признава за Македония, която граничи на сѣверъ съ Шаръ-планина (Скардъ), „Жители Грецы, Болгари, Куцовласи, всѣ восточноблагочестивіи, и мало Могаметане и Евреи (стр. 29).” За сърби въ Македония не говори; градъ Скопие не е споменатъ никадѣ. „Между Болгарскійтѣ, и Македонскитѣ предѣли нахождатся много Болгарскій градища, както: Бобошево, Дупница, Струмица, Смитрополія, Петрічъ, Радовишъ, Паланга, Шипъ, Кюстенділъ, Куманово, Разлогъ” и други (стр. 30). Когато говори за Албания, казва: „Жителити са Арнаути, Грецы и Болгари” (стр. 31). Тъкмо българитѣ въ Албания на Меофита образуватъ западнитѣ поселенци на Българската земя.
Велешанецътъ Юрданъ х. Константиновъ Джино, който изходилъ цѣла Македония, дава въ Цариградски Вѣстникъ отъ 1852 година, броеви 94, 95 и 96, интересни свѣдѣния за градоветѣ въ Македония. Азъ ще отбѣлѣжа тукъ само западнитѣ погранични градове въ Македония: „Охридъ е за сожаленіе, защото (Охридянитѣ) се гнусать отъ своя болгарскій языкъ. Дебаръ, Крчова, Галикъ [3], Река — Българи въ злохуди мѣста, страдаятъ отъ дивихъ арнаутовъ, но ся големи майстори, иматъ прочутъ манастиръ св. Иванъ, монаси Болгаре. Тетово, Гостиваръ най-прости Болгаре. Скопіе градъ старъ, великъ и чудесенъ, окресть него близо 20 монастира, зидани отъ србскій царе. (Скоплени сѫ) стари Болгаре, но како (сѫ се) вселили между тѣхъ 10 кущи арбаногегогреци про-
1. Спиридонъ се ползувалъ отъ руския пръводъ, московско издание (1719 г.) на историята на кардинала Цезара Барония († 1607 г.): Annales ecclesiasticae a Christo nato ad annum 1198.
2. Краткое политическое зeмлеописание зa обученіе на Болгарското Младенчество. Напечатано съ одобреніемь и иждивеніемъ Его Свѣтлости Князя Сербскаго Милоша Ѳеодоровича Обреновича, на даръ оучащійея Болгарской юности : Благословеніемъ же преосвященнѣйшаго Сербіи Митрополіта Господина Петра. И изданно : отъ Неофита архімандріта Хïлендарца, родом же Котлянца. Часть пятая [отъ „Славеноболгарское дѣтоводство”]. Въ Крагуевцъ, оу Княжеско — Сербской Типографіи, 1835.
3. Навѣрно Галичникъ.
LIX
менили нрави и гостолюбія Болгарскій. Народъ собранъ отъ разни мѣста, иматъ 3 церкви, служба пешака болгарогреческа и безпорядокъ.” — По нататъкъ Джино сочи като български градове Враня, Куманово, Велесъ, Щипъ и други. [1]
Възгледитѣ на българскитѣ привърженици на югославянска федерация сѫ изложени тържествено въ резолюцията, взета въ „народния съборъ” отъ 5 априлъ 1867 год. въ Букурещъ.
„Прѣдъ видъ на това, че съврѣменното положение на работитѣ подбужда всичкитѣ угнетени народи въ Турция да взематъ мѣрки за своето освобождение, то и ние българитѣ, живущи въ България, Тракия и Македония се събрахме, за да обмислимъ ида намѣримъ срѣдства за освобождение на нашето скѫпо отечество, за да могатъ и насъ да броятъ въ числото на освободенитѣ народи и за да докажемъ, че сѫществуваме. За постигане на тази цѣль намъ е необходимо да изберемъ единъ съсѣденъ народъ, съ кой бихме могли да достигнемъ освобождение и обща полза; за такъвъ народъ ние не можемъ да броимъ никой другъ освѣнъ сръбский; и нашитѣ интереси сѫ еднакви, понеже чрѣзъ братството народътъ може да добие независимость. Прѣдъ видъ на такава братска близость ние, съгласно съ сегашнитѣ обстоятелства, смѣтаме за нужно да туримъ въ основата слѣднитѣ 12 пункта.
1. Между сърбитѣ и българитѣ трѣбва да се установи братско съединение подъ името югославянско царство.
2. Югославянското царство се състои отъ Сърбия и България (къмъ България спадатъ Тракия и Македония).
3. Глава на новообразуваното царство ще бѫде сегашния сръбски князъ Михаилъ Обреновичъ съ право на наслѣдство” и т. н. [2]
Отъ писмото на И. Гарашанинъ отъ 22 май 1867 година до настоятелството на българската добродѣтелна дружина въ Букурещъ [3] виждаме, че отъ сръбска страна нѣмало никакви спънки, за да се осѫществи дуалистичната държава Сърбо-България, макаръ въ послѣдната да влиза Македония. Сѫщо такова впечатление добиваме и отъ писмото на Г. Шоповъ, който заедно съ Колони
1. Грамадната българска литература по черковния въпросъ отъ годинитѣ 1852 до 1878 е пълна съ категорични данни за българщината на западнитѣ покрайнини на Македония и за областьта на Българска Морава и Нишава.
2. П. Милюковъ, Сръбско-българскитѣ отношения etc. въ Български Прѣгледъ, год. V, кн. IX—X, стр. 61; M. С. Пироћанац, Књез Михаило и заједничка радња Балканских народа. Београд, 1895, стр. 37. Ив. Евст. Гешовъ, Евлогий Георгиевъ. Чърти изъ живота му и документи изъ архивата му въ Спсп. LX1 (1900), стр. 8—9.
3. Ив. Евст. Гешовъ, Евлогий Георгиевъ въ Спсп, LXI, стр. 14.
LX
е занесълъ протоколното рѣшение на българитѣ въ Бѣлградъ и се е срѣщалъ съ Гарашанина и съ князь Михаила. [1]
Отъ чуждата географска, етнографска и историческа литература върху разпространението на българитѣ въ Балканския полуостровъ въ 19 вѣкъ най-важна е сръбската, защото, тя служи най-добрѣ за контрола на българската и е плодъ на хора, които познаватъ отблизо етнографскитѣ отношения въ сръбско-българскитѣ съсѣдни покрайнини [2].
Отъ сръбскитѣ списатели пръвъ опрѣдѣлилъ границитѣ на Сърбия Иванъ Раичъ въ своята история на славянскитѣ народи, излѣзла въ Виена прѣзъ 1794—1795 година. Въ кн. V, глава VI, § 5 Раичъ като описва границитѣ на Сърбия възъ основа на Порфирогенета, Саски, Фарлатъ и съврѣменнитѣ нему карти, пише: „Тако протягашеся она (Серблія) отъ Вербаса рѣки Босанскія до Тімока между Сербліею и Болгаріею протекающаго”. На друго мѣсто, кн. XI, глава V, § 9 се говори за Хуниада ... „отходить оттуду и въ Булгарскую страну къ Видину. Не многи ту пробавивъ дни, спѣшитъ на Косово поле, еже съ Булгаріею гряничитъ”.
Павелъ Соларичъ въ своето „Ново гражданско землеописаніе”, първо на сръбски езикъ, казва, че Македония се отдѣля прѣзъ Шаръ-планина отъ България и Сърбия, което показва, че той приемалъ изворната область на Българска Морава, а може би и частъ отъ Косово поле за българска земя. Въ това ни утвърдява и неговото описание на Нишъ, като южень градъ на Сърбия до българската граница. (Материяли, стр. 33).
Димитрий Давидовнчъ въ своята „Исторія народа србскогъ”, издадена първо въ Виена на 1821 година, казва, че Сърбия граничи на югъ съ Македония, а въ приложената карта градоветѣ Нишъ, Враня, Прищина и Нови-Пазаръ сѫ вънъ отъ границитѣ на „Землѣ у коима пребиваю Србльи” (Материяли, стр. 36). Давидовичъ е знаялъ, че на Българска Морава живѣятъ българи, а въ Косово и Метохия — албанци.
Вукъ Стеф. Караджичъ признавалъ въ 1822 година, че въпрѣки слабото диалектично различие между езика на българитѣ въ Дунавска България и Македония, тѣ говорятъ сѫщо тъй единъ и сѫщи български езикъ, както херцеговци и срѣмци говорятъ единъ сръбски езикъ (Материяли, стр. 37). Въ 1827 година Караджичъ
1. Г. Шоповъ по запитване отъ Ив. Евст. Гешовъ му писалъ съ дата 17 ноември 1899 година писмо, въ което обяснява резултатитѣ на своята мисия като прѣдставителъ на народния съборъ отъ 5 априлъ 1867 год. Спсп. LXI, стр 4. А. Иширковъ, Приносъ etc. стр. 31—33.
2. Съжалявамъ, че ново-гръцката географска и етнографска литература ми е недостъпна.
LXI
въ своето географско-статистическо описание на Сърбия пише, че Сърбия заема всичко, що е отъ Шаръ-планина до Сава и Дунавъ и отъ Стара-планина до Дринъ и Лима [1]. Въ 1829 година той сочи Кратово като български градъ, въ 1836 г. смѣта Косово-поле и Метохия съ градоветѣ Призренъ и Ипекъ като „южнѣйшіе предѣлы Сербіи” (Материяли, стр. 37).
Възъ основа на сръбската етнографска литература отъ първата половина на миналия вѣкъ проф. Дежарденъ издалъ въ 1853 година приложената въ края на книгата репродуцирана карта на Сърбия и прилежащитѣ ней земи, дѣто е означено точно границата на сръбската говорна область. Тази граница стига на югъ само до Шаръ-планина, а на юго-изтокъ върви по вододѣла на Ибаръ и Топлица отъ западъ и Българска Морава отъ изтокъ. Споредъ тази карта вънъ отъ границитѣ на сръбската говорна область спадатъ слѣднитѣ селища: Бѣла-Паланка, Пиротъ, Лѣсковецъ, Враня, Гилянъ, Прешево, Качаникъ, Тетово, Скопие, Куманово и други.
Голѣмъ интересъ прѣдставятъ възгледитѣ за границитѣ на Сърбия и разпространението на българитѣ у сърбитѣ, привърженици на балканска федерация отъ 60-тѣ години на миналия вѣкъ. Тѣхъ ще посоча възъ основа на добрѣ аргументираната студия на проф. П. Милюкова: Сръбско-българскитѣ отношения по македонския въпросъ [2].
Още въ 1860 година сръбското учено дружество, което издало Верковичевитѣ македонски пѣсни съ името „бугарски”, отказало субсидия на Милојевића да събира и издава материяли отъ Македония, която той смѣталъ упорито за сръбска земя („Српство” № 21, 23, Милюковъ, стр. 70). Dimitri Stephanowitsch, сърбинъ, горещъ привърженикъ на панславистска федерация, иска за сърбитѣ въ своята брошура Slaves et grecs devant la Turquie (Paris, 1861), стр. 8, 31 само Босна и Нови-Пазаръ (Милюковъ, стр. 51). Vladimir Jovanovics въ своята брошура Les Serbes et la mission de la Serbie dans l'Europe d'Orient, прѣведена и на английски езикъ, опрѣдѣла на стр. 242 така Стара Сърбия : Ce sont les Serbes de l'Hertzégovine, de la Bosnie et de la Métoche appelés la „Stara Serbie” (Милюковъ, стр. 77). Сърбинътъ C. C. въ своята брошура „Источно питање и Србија (Београд, 1870) пише: погрѣшно е да се мисли, че въ
1. Проф. В. Карић, Србија, опис земље, народа и државе. Београд, 1887, страница 461.
2. Печатана на руски въ Сборникъ журнала „Русское Богатство”. Спб. 1900, въ български прѣводъ въ „Български Прѣгледъ”, год. V, кн. IX—X. Ще цитирамъ българския прѣводъ.
LXII
Тракия, Румелия и Македония живѣятъ гърци. Тѣ съставятъ множество само въ градовсгѣ, които лежатъ по брѣга на Архипелагъ, а селското население е чисто „българско” (цитатъ въ в. „Свобода”, год. 1870, № 30, Милюковъ, стр. 76).
Сръбскиятъ князь Миланъ въ 1871 година, когато се качилъ на прѣстола далъ тържествено обѣщание да обедини сръбския народъ съ слѣднитѣ думи : ние трѣбва да получимъ Босна, Херцеговина и Стара-Сърбия [1].
Западноевропейскитѣ и руски пѫтешсствсници по Балканския полуостровъ въ 19 вѣкъ чрѣзъ описания и етнографска карти посочиха западнитѣ граници на българитѣ. Въ отдѣла Материяли съмъ изложилъ най-важнитѣ данни отъ съчиненията и картитѣ на Ф. Пукевила, Ами Буе, Гризсбахъ, Бланки, Шафарикъ, Григоровичъ, Липранди, Гилфердингъ, Ханъ, Лежанъ, Тоцеръ, Макензи и Ирби, Каницъ, Ербенъ, Кипертъ, Саксъ, Мирковичъ, Верковичъ и Иречекъ. Всички тѣзи автори твърдятъ единодушно, че македонскитѣ славяни сѫ българи, че въ долинитѣ на Българска Морава и Нишава живѣятъ българи. Прѣди да се създаде екзархията и опрѣдѣлятъ границитѣ на българитѣ въ Цариградската Конференция на посланицитѣ (1876—1877 г.) и въ Санъ-Стефано (1878 год.) послѣ дълги тѣхни борби за църковна и политическа свобода, никой не оспорваше етнографскитѣ данни на горѣспоменатигѣ автори, които послужиха за основа при прѣговоритѣ въ Цариградъ и Санъ-Стефано. Сърбитѣ прѣведоха дори съчиненията на Макензи и Ирби и на Хана, въ които съ думи и на карти сѫ показани цѣла Македония и долинитѣ на Българска Морава и Нишава като земи населени съ българи.
Отъ западно европейскитѣ пѫтешественици по Балканския полуостровъ въ началото на 19 вѣкъ пръвъ Ф. Пукевилъ ни е оставилъ добри бѣлѣжки за разпространението на българитѣ въ нѣкои покрайнини на Македония. Въ съчинението си Voyage en Morée etc. той описва пѫтуването на своитѣ другари на пѫть отъ Цариградъ за Франция прѣзъ Пловдивъ, Самоковъ, Дупница, Кюстендилъ, Скопие, Тетово, Призренъ и т. н. За планината Шаръ-планина (Prisrendi) той казва, че тя се явява като естествена граница на България, Сърбия и Албания (Материяли, стр. 32). Такова схващане е сѫщестувало прѣди него, а още повече слѣдъ него. Шаръ-планина спрѣла движението на сръбското племе къмъ югъ. Поради своята височина, мѫчнопроходность и особено положение въ хидрографската система на Балканския полуостровъ Шаръ-планина отъ
1. Anton Tuma, Serbien. Hannover. 1894, стр. 33
LXIII
рано е станала естествена прѣграда на географски и етнографски области. При много други случаи още ще соча Шаръ-планина като етнографска, духовно-черковна и политическа граница между българи и сърби [1]. Селищата въ южнитѣ поли на Шаръ-планина начело съ Тетово и Гостиваръ сѫ означени като български чрѣзъ лични изучвания отъ Ами Буе (Материяли, стр. 42—43) и Гризебаха (Материяли, стр. 44—45), сѫщо отъ Гилфердинга (Материяли 53—54), Макушева (Материяли 62) и други. Български селца и мандри се срѣщатъ по Шаръ-планина, а има български села и отвъдъ нея [2].
Ф. Пукевилъ въ второто свое съчинение Voyage dans la Grèce etc. отбѣлѣзва езиковата граница между гърци и българи въ Костурско, посочва българи въ областьта на Деволъ и Прѣспа, изтъква Дринъ като граница между български и албански езикъ (Материяли, стр. 35—36). Подиръ Пукевила Ами Буе опрѣдѣлилъ по-подробно южната граница между българи и гърци съ слѣднитѣ думи: „Планинитѣ между Леринъ и Костуръ, между Кайлари и Шатиста, между Острово и Верея и между Воденъ и Ниауста ограничаватъ (отъ югь) областьта, въ която се говори само български (Материяли, стр. 40). Гризебахъ подкрѣпя Буе, като казва, че „на западъ отъ Солунъ не се чува вече гръцка рѣчь и българитѣ живѣятъ отъ тукъ до албанскитѣ планини” (Материяли, стр. 43). Твърдятъ сѫщото Лежанъ (Материяли 56), Макушевъ (Материяли 62) и други. За българитѣ въ областьта на Деволъ и Прѣспа ни даватъ свѣдѣния още Ами Буе и Григоровичъ. Разпрѣдѣлението на българитѣ по Черни Дримъ е посочено най-добрѣ отъ Ами Буе и Хана (Материяли 59—60).
Втори по хронологически редъ, но първи по значение за опрѣдѣляне на западната етнографска граница на българитѣ е Ами Буе. Освѣнъ общитѣ очъртания на етнографскитѣ граници на Балканския полуостровъ въ съчинението му La Turquie d'Europe (Матер. 40) и етнографската му карта (Матер. 52) той посочилъ селищата на българитѣ въ областьта на Българска Морава, Нишава, въ Скопско, по Дримъ, Охридското езеро и на югъ отъ него въ съчинението си Recueil d'itinéraires etc. (Матер. 40—42). Свѣдѣнията, които ни даде Ами Буе се напълно потвърдиха и значително разшириха отъ Хана, който въ текстъ и карти ни прѣдстави много добрѣ областьта на Българска Морава, Косово, Скопско, Охридско и Дримъ (Матер. 54—56, 59—60).
Пръвъ прѣдстави на етнографска карта разпрѣдѣленията на българитѣ именитиятъ славистъ Шафарикъ (Матер. 50), който не е
1. А. Иширковъ, Шаръ-планина. Отечество. Год. I (1914), кн. I, стр. 3—6.
2. Материяли, стр. 43, сравни приложената карти на Хана и Заха.
LXIV
пѫтувалъ по Балканския полуостровъ, но използувалъ най-грижливо до тогавашнитѣ изучвания на сърбитѣ, на западноевропейцитѣ и добититѣ свѣдѣния чрѣзъ разпитъ на българи и други славяни, главно сърби, било устно или писмено. И като сравнимъ етнографската карта на Шафарика досежно западнитѣ граници на българитѣ съ етнографскитѣ карти на Буе (Матер. 52), Лежана (56), Макензи и Ирби (58), Ербенъ (65), Брадашка [1], Петерманъ [2], Кипертъ (62, 69), Мирковичъ (71) и Саксъ (71) ще видимъ, че се почти напълно съгласяватъ.
Сѫщото разграничение между българи, resp. славяни и албанци продължава въ етнографскитѣ карти на Балканския полуостровъ и Македония и до днешенъ денъ [2].
Българитѣ граничатъ на югъ въ Македония съ гърцитѣ, на западъ въ сѫщата страна, а по-рано отчасти и въ областьта на Българска Морава, съ албанцитѣ. Въ самата Македония българитѣ дохождатъ често въ съсѣдство съ пръснато турско, влашко, гръцко и албанско население. Езикъть на българитѣ нѣма нищо общо съ езицитѣ на изброенитѣ народи, така щото пѫтешественнцитѣ макаръ и чужденци лесно могли да опрѣдѣлятъ разпрѣдѣлението на българитѣ въ южнитѣ и западни краища на Македония и по срѣдата ѝ. Колкото се отнася до сръбско-българската граница, нея опрѣдѣлили най-добрѣ сърбитѣ и българитѣ, както посочихъ. Пѫтешественицитѣ събирали своитѣ свѣдъния за народностъта на населението чрѣзъ непосрѣдствени разговори съ мѣстното население, ако сѫ знаяли поне единъ отъ балканскитѣ езици, чрѣзъ разпитване на чужди консули, на чужденци търговци, чиновници или мисионери, които живѣли дълго врѣме между мѣстното население и познавали добрѣ нѣкои балкански езици и етнографскитѣ отношения на мѣстата, които сѫ посѣщавали. Повечето пѫтешсствсници сѫ водили прѣводачи, чрѣзъ които се разговаряли съ органитѣ на властьта, съ стражаритѣ, които ги придружавали, съ владицитѣ, които посѣщавали, и съ народа, между който се движили. А да се опрѣдѣли народностъта на населението на самото мѣсто, особено прѣди 1878 година, когато нѣмаше още всевъзможни пропаганди и политиконационалнитѣ аспрации били слаби, е било много лесно. Въпросътъ за народностъта на населението въ Балканския полуостровъ прѣдставя мѫчнотии само за кабинетния
1. Fr. Bradaška, Die Slaven der Türkei въ Pettermann’s geogr. Mittheilungen. Jahrgang 1869, XII. A. Petterman, Die Ausdehnung der Slaven in der Türkei und den sugrenzenden Gebieten. 1 : 3,700,000 въ Pettermann’s geogr. Mittheilungen, 1869, Tafel 22.
2. Сравни етнографската карта на В. Кѫнчовъ въ съчинението Македония, етнография и статистика. София, 1900, и на проф. Д-р Ј. Цвијић въ Pettermann's Mittheilungen, 1913, 1, Tafel 72.
LXV
изслѣдватель, но за безпристрастния пѫтешественикъ той е съвсѣмъ лесенъ, защото на мѣстото всѣки знае, какво е населението въ това или онова село, въ тоя или оня градъ. Ако попиташъ въ Македония стражарь, падарь или случайно срѣщнатъ пѫтникъ, какви сѫ жителитѣ на онова село, той ще ти отговори безъ да се замисли: българи, турци или арнаути. Въ врѣмето, когато сѫ пѫтували посоченитѣ въ материялитѣ пѫтешественици, славянското население въ Македония и въ областьта на Българска Морава и Нишава се наричало българи, така сѫ го наричали съсѣдитѣ му другоплеменци: сърби, албанци, гърци, турци и власи; така сѫ го отбѣлѣзали и пѫтешественицитѣ, които сѫ го посѣтили и проучвали. Когато гърцитѣ поискаха да покажатъ, че българитѣ въ Македония сѫ гърци, тѣ ги нарекоха българогласни гърци (българофони), когато сърбитѣ пожелаха да изкаратъ сѫщитѣ българи за сърби, тѣ отрекоха етнографското значение на името българинъ, като го приравниха съ понятието простакъ [1]. Но тъкмо сръбската литература показва, че сърбитѣ наричали славянитѣ въ Македония, въ областьта на Българска Морава, Нишава и Тимокъ съ името българи възъ основа главно на езика. Попъ Петъръ Кленски отъ Баняне, най-сѣверно българско македонско село, въ четене и говоръ завалялъ на български (Споменик XLII, 114). Драголюбъ Йовановичъ ни разправя, че Кара-Гьорги наричалъ момцитѣ отъ областьта на Тимокъ българчета — Бугарчиће, защото сѫ „заносили бугарски у говору” (Матер., стр. 34). Алекса Йовановичъ разправя сѫщо, че въ врѣме на руско-турската война (1878 год.) сръбскитѣ войници отъ Нишъ нататъкъ наричали мѣстнитѣ жители „бугари” и той го обяснява съ езиковото различие въ Шумадия и по Морава и Тимокъ. Съ наредба отъ върховната команда на 8 февруари 1878 година било строго забранено да се употрѣбява за народа на Българска Морава и Нишава името българи (Материяли, 89). Но българитѣ отъ Морава и другадѣ се отличаватъ отъ сърбитѣ не само по езика, но и по носия, обичаи и начинъ на животъ, българи отъ тия покрайнини прѣселени и въ най-гѫста сръбска маса, запазвали за дълго своя самобитенъ български животъ, като се женятъ по между си и отбѣгватъ сърбитѣ като чужда раса. . . .
Едно по-подробно изложение тъкмо на етнографскитѣ и езикови отличия между българи и сърби би показало, че етнографскитѣ карти на Шафарика, Буе, Лежана, Киперта, Мирковича, Сакса и други сѫ не само етнографски, но и езикови.
1. Подробно е разгледанъ тозъ въпросъ въ моята книга Приносъ къмъ етнографията на Македонскитѣ славяни, стр. 43—47.