IV. Долинитѣ на Българска Морава, Нишава и Тимокъ отъ края на 14 до срѣдата на 19 вѣкъ.
Въ западнитѣ покрайнини на срѣдна и сѣверна България най-важни сѫ долинитѣ на Българска Морава, Нишава и Тимокъ.
Най-голѣмата сръбска рѣка Морава се съставя отъ два главни притока, Българска или Източна Морава, наричана въ послѣдно врѣме Бинчъ Морава, и Сръбска или Западна Морава. Отъ Сталачъ надолу, дѣто се сливатъ двѣтѣ Морави, Велика Морава тече като значителна рѣка въ широка и плодородна долина и стига Дунава между Смедерево и Пожаровацъ.
Сърбитѣ сѫ владѣін кѫсо врѣме земитѣ на изтокъ отъ Морава. Най-важниятъ отъ моравскитѣ градове — Нишъ е билъ само 55 години подъ сръбска власть. И когато сърбитѣ владѣли Морава, признавали сѫ моравското население за българско. Много интересенъ паметникъ въ това отношение прѣдставя грамотата на царь Уроша (съ дата 1365 г.), отъ която се вижда, че Бранко избѣгалъ да живѣе при българитѣ на Морава [1]. Кѫсото сръбско владичество върху земитѣ на изтокъ отъ Морава не е могло да промѣни нито етнографския съставъ на населението, нито да заличи традицията, и ние виждаме, че многочисленитѣ пѫтешественици отъ 15 до 19 вѣкъ, дори и по-късно, смѣтали рѣка Морава за граница между Сърбия и България. И тѣхнитѣ твърдения сѫ категорични. Бертрандонъ де ла Брокиеръ, който миналъ прѣзъ Нишъ въ 1433 година, когато въ областьта на Враня сърбитѣ сѫ господствували още независимо, пише, че Морава дѣли Сърбия отъ България (Материяли, стр. 3). Сто години подиръ Брокиера сѫщото пише Шеперъ (Матер. 7). Слѣдъ него се редятъ Контарини (Матер. 12), Безолтъ (Матер. 13), Вратиславъ (Матер. 14), Веннеръ (Матер. 15), Найчицъ (Матер. 16) и други, които въ най-различна форма,
1. Fr. Miklosich, Monumenta Serbica. Viennae, 1858, стp. 172. П. C. Срећковић, Преглед историјских извора о кнезу Лазару и Краљевићу Марку въ Споменик XXXVI, стр. 59, 149. Сречковичъ признава, че сърбитѣ отъ Стара Сърбия въ 14 вѣкъ наричали жителитѣ отъ подунавска Морава българи.
XLIV
но едномислено се изказватъ, че Морава дѣли Сърбия отъ България, че Сърбия се простира до Морава на изтокъ, а България захваща отъ нея на западъ. Пѫтницитѣ, които идѣли отъ Бѣлградъ, прѣминавали Морава при града Ягодина било по дървенъ мостъ, на лодки, или на бродъ и отвъдъ нея навлизали вече въ България. Пѫтописателитѣ узнавали, че Морава дѣли Сърбия отъ България най-вече отъ мѣстнитѣ хора и отъ своитѣ водачи, които говорили много езици и сѫ минавали многократно онзи пѫть, напр. Хорватъ Петъръ, който водилъ посолството на Лихтенщайна, билъ миналъ пѫтя Бѣлградъ—Цариградъ 30 пѫти [1]. Възъ основа на пѫтописи и разкази, а по нѣкога и на собствени наблюдения, картографитѣ чертали своитѣ карти, въ които Морава изцѣло или отчасти служила за граница между Сърбия и България [2].
Въ първата половина на 19 вѣкъ, когато списателитѣ захванали да се интересуватъ повече отъ народностьта на населението въ малкото сръбско княжество, изброявали много българи въ него. Така напр. сърбинътъ Д. Момировичъ, който издалъ въ 1839 година на руски съчинението: „Краткая исторія и географія Сербіи” (С. Петербургъ) пише слѣдното за населението въ Сърбия:
„Число жителей въ Сербіи простирается до милліона двухсотъ тысячъ. Изъ нихъ, собственно Сербовъ до милліона. Болгарь до 150,000, Валаховъ до 43,000, Турокъ до 4,000 и Цыганъ до 2,000 (стр. 73).
А по-късно, когато изучаванията станаха по-методични, всички, които сѫ изучавали сръбското княжество въ старитѣ му граници (прѣди 1878 год.) говорятъ, че голѣма часть отъ източна Сърбия била населена отъ българи. Такива сѫ твърденията на Убичини (Матер. 56), Каницъ (Матер. 61). Сабо [3], Иричекъ (Матер. 68—69), Верковичъ (Матер. 76) и други. Сѫщото нѣщо показватъ и нѣкои етнографски карти на Балканския полуостровъ, напр. на Мирковичъ и Карлъ Саксъ (Материяли 71).
1. Lewenklaw, Neuwe Chronica. Сравни Д-ръ Ив. Шишмановъ, Стари пѫтувания въ Мсб IV. 439. — Изказаното мнѣние отъ Матковичъ, че старата граница между Мизия и Дардания по рѣка Раваница била възприета отъ по-къснешнитѣ списатели погрѣшно зa граница между Сърбия и България не се подкрѣпя съ никое приемливо доказателство (Matković, Rad СХХ. 230—221).
2. Материяли, стр. 16, 21 и др.
3. Занетовъ прѣвежда въ своята книга „Българи на Морава” (София, 1914), стр. 31 пѫтнитѣ бѣлѣжки на маджарина Иосифъ Сабо (1872—1874) по сръбския прѣводъ въ „Отађбина”, май 1875, стр. 142—148. Отъ тѣхъ виждаме, че на изтокъ отъ Морава живѣятъ власи и българи. Езикътъ на българитѣ, които броятъ около 100,000, не е диалектъ на сръбския езикъ, а съвършено другъ езикъ. Ясно се различаватъ два народа, два типа. Българитъ строго пазятъ своята народность и не се сродяватъ съ сърбитѣ. Тъй като тѣхната народностъ не се признава отъ властьта, българитѣ нѣматъ свои училища и не смѣятъ да си служатъ съ своя езикъ въ общественитѣ работи.
XLV
Българска Морава навира отъ Българска Черна-Гора и съ своята долина отваря важенъ пѫть за Вардаръ и Бѣло море. Още въ срѣднитѣ вѣкове вододѣлната планинска група между Вардаръ и Морава се наричала Българска планина [1]. Пѫтописательтъ на левантското пѫтуване пише сѫщо (1621 г.), че Морава извира отъ високитѣ планини на България [2]. Mackenzie и Irby чули, че славянитѣ въ околностьта на Скопие наричатъ Черна-Гора, отъ която извира Българска Морава — Българска Черна-Гора (Bulgarian Tzerna Gога [3]), което име възприемамъ и азъ и бихъ желалъ да намѣри по-широко разпространение.
Когато дошли турцитѣ въ областьта на Морава, тя била сръбско владѣние. Турцитѣ завзели първо най-важния пунктъ въ тая область — града Нишъ (1386 г.), който лежалъ на главния воененъ пѫтъ, билъ силна крѣпостъ, поддържалъ най-тѣсна връзка чрѣзъ много радиално проточени пѫтища съ България, Македония, Сърбия, Босна, Дубровникъ и по далечни страни. Турцитѣ рано узнали, че християнитѣ, които населявали долината на Българска Морава, сѫ българи и името Бугаръ Морава, съ която сърбитѣ наричаха до 1870 година Българска Морава, има може би, турски произходъ. Кога Източна Морава е наречена българска, не се знае. Jeaques de Lavardin, като описвалъ въ 1579 година борбата на царь Владислава и Хуннада съ турцитѣ прѣзъ 1440 година въ областьта на Морава, поставилъ въ полето на страницата до думата Морава бѣлѣжката en Bulgarie [4]. Подробно описалъ Морава английскиятъ ученъ докторъ Edward Brown въ своята книга: A brief accourt оf some travels in Hungaria, Servie, Bulgarie, Macedonia etc. London, 1673. Браунъ пѫтувалъ прѣзъ Сърбия за Македония въ 1669 година. Той различава Българска Морава (Могаva di Bulgarie) и Сръбска Морава (Morava di Servia, стр. 42). Браунъ разправя по нататъкъ, че по Морава се изнасятъ за Дунава всички стоки на Сърбия и на по-голѣмата частъ отъ България. Нѣма съмнѣние, че Браунъ съ името България е схващалъ оная българска земя, която спадала въ областьта на Морава. Изглежда, че въ Брауново врѣме населението държало още яко за традицията, защото той пише, че Крушевацъ е въ България (Halli Iahisar, or Crushovatz in
1. Timarion kap. 3 (ed. Ellissen, Analekten der mittel- und neugriechischen Literatur, Bd. 4, p. 44). „Dieser Fluss (der Axios = Vardar) ist der grösste in Mazedonien; er entspringt auf dem bulgarischer Gebirge in kleinen, voneinander getrennten Rinnsalen . . . Сравни Quellen and Vorschungen zur Erd- und Kulturkunde. Bd. V: Dietrich, Byzantinische Quellen zur Länder- und Völkerkunde. Teil I. Leipzig, 1912, стр. 108.
XLVI
Bulgarian, стр 43), сѫщо и Косово (стр 48). А Браунъ се отличавалъ съ своята наблюдателность и неговитѣ пѫтни бѣлѣжки сѫ били винаги високо цѣнени, прѣвеждани сѫ на много езици и сѫ прѣтърпѣли редица издания. Картографията е използувала неговитѣ наблюдения, особено за Македония. Браунъ не слѣдвалъ въ своя пѫть долината на Българска Морава. Отъ Ягодина прѣзъ Крушевацъ и Прокуплье той дошелъ въ Лѣсковецъ, а отъ тамъ по срѣдневѣковия пѫть възъ р. Ветерница отишелъ за Враня, като миналъ покрай крѣпостъта Kolombotz, днешнитѣ Маркови калета надъ Враня [1]. Това укрѣпление знаялъ и докторъ Benetti, който пѫтувалъ прѣзъ Сърбия и България въ 1680 година. Той го нарича Colombara, на нѣмски Taubenburg = Гълѫбовъ градъ. Крѣпостьта Коломбара лежала до планината Monte Argeniato, която дѣлила Сърбия отъ България [2]. Въ свръзка съ Гълѫбовия градъ стоялъ титулътъ „Голубински” на вранския епископъ.
Най-старъ сръбски писменъ паметникъ, въ който се споменува името Българска Морава, е пѫтописътъ на Јеротија Рачанина: „Путашаствіе кь граду Іерусалиму вь лѣто 1704”, печатано отъ Ст. Новаковић въ Гласник, књ. XXXI. На стр 297 е казано: „дойдосмо у Ниш на ужину и паки 8 конак на Бугарску Мораву под Курвинъ градъ”. Рачанинъ е пѫтувалъ между Лѣсковецъ и Враня сé по Морава. Този пѫть проработилъ въ по-къснитѣ врѣмена на турското владичество, той билъ прѣобърнатъ най-послѣ на шосе отъ Мидхатъ-паша.
По долината на Българска Морава минавали рѣдко пѫтници, затова притежаваме малко пѫтописи за нея. Името Българска Морава се популяризирало повече чрѣзъ картитѣ [3], отколкото чрѣзъ пѫтописи. Въ Сърбия почти всички писатели прѣди 1870 година употрѣбявали името Бугарска или Бугаръ Морава безъ да намиратъ нѣщо странно въ това. Въ приложената карта на Давидовича тя е писана Бугаръ Морава, Јован Миленковић, въ своята студия: „О рекама у Србији”, печатана въ Гласник, књ. II (св. XIX старога реда, 1866 г.) стр. 275, я нарича Бугарска Морава, сѫщо така я нарича и Даничић въ своя Рјечник из књижевних старина српских (у Београду, 1863), I, стр. 40, II, 89. Чудно с подиръ това, дѣто Сретковић смѣта, че това име „je чисто пропагандијска ствар” [4].
1. Колко варварски звучи на сръбски „Маркова Калета” у Ј. Ердељаночић и P. Т. Николић, Трговачки центри и путеви по српској земљи у средњем веку и у турско доба. Београд, 1899, стр. 211.
3. Материяли, стр. 25, 27 и други.
4. Гласник, књ. LIV, стр. 116.
XLVII
Най сигурни свѣдѣния за принадлежностьта на долината на българска Морава къмъ България прѣзъ 17 вѣкъ ни даватъ релациитѣ на католическитѣ мисионери. Петъръ Богданъ, софийски архиепископъ, родомъ отъ Чипровецъ, въ България, пише въ 1640 година, че България обхваща цѣла Морава [1], а въ 1655 година, като описва Сърбия, добавя, че р. Морава я дѣли отъ България [2]. По погрѣшка Богданъ смѣта, че Морава се наричала въ старо врѣме Цибра. Тази грѣшка сѫ я правили и други списатели отъ това врѣме и тя произтича отъ това, дѣто Цибрица въ римско врѣме дѣлила Горна отъ Долна Мизия, а по-късно, когато захванали наново да употрѣбяватъ старитѣ имена, означавали България като Долна Мизия, а Сърбия като Горна [3].
По нататъкъ Богданъ признава, че Нишката епархия се намирала подъ сръбско духовно владичество, но забѣлѣзва сѫщеврѣменно, че Нишъ се намира на другата страна на Морава и е въ България [4]. Сѫщото твърди той въ релацията си отъ 15 ноември 1667 година [5]. Свѣдѣнията на Богдана за границата между Сърбия и България се потвърдяватъ отъ скопския архиепископъ Андрей Богданъ, който въ писмото си отъ Ново Бърдо съ дата 10 августъ 1659 г. до кардиналитѣ на конгрегацията разправя, че рѣка Морава дѣли Сърбия отъ България [6]; отъ охридския архиепископъ Фр. Соиморовичъ, който отъ Прокуплье (26 окт. 1659 г.) съобщава, че градътъ Нишъ е въ България до границата на Сърбия и Прокуплье е въ Нишката диоцеза, слѣдователно въ България [7]; Стефанъ Гаспари, визитаторъ на Сърбия, въ своята релация отъ 1671 година пише сѫщо, че източната граница на Сърбия е Морава до Нишъ и тя я раздѣля отъ България [8].
Въ много добри географски карти отъ 17 до срѣдата на 19 вѣкъ границата между България и Сърбия е прокарана изцѣло
3. Че рѣката Морава се мѣсила често съ Цибрица поради спомѣнатитѣ горѣ причини, ни убѣжава слѣдниятъ фактъ. Въ географията на Мелетия четемъ следното: „Европейска Мизия, за която говоримъ, е голѣма провинция отъ източна Илирия; тя се простира отъ западъ къмъ изтокъ между Македония и Тракия на югь и Дакия на сѣверъ: тя е отдѣлена отъ Дакия чръзъ Дунавъ. Рѣката Киабросъ (Κιάβρου), която се нарича обикновенно Морава, и, споредъ Ортелиуса Сукова (Σουκόβα) я раздѣля на Горна Мизия и на Долна Мизия. Горна Мизия е позната вулгарно отъ дълго врѣме подъ името Сърбия, и Долна Мизия подъ името България, имена, които тѣ сѫ получили отъ сърбитѣ и българитѣ [Μελέτιος, Γεωγραϕία παλαιά τα καὶ νέα, 1728, стр. 412.] По този въпросъ вижъ още Материяли, стр. 10.
XLVIII
или само отъ части на западъ отъ долината на Българска Морава [1].
Въ библиотеката на сръбската кралевска академия въ Бѣлградъ се пази подъ № 102 едно рѫкописно административно дѣление на Турция: „Раздѣленіе административно царства турскогъ по званичномъ извѣстію”, което изглежда по своето съдържание не по-къснешно отъ началото на XIX вѣкъ. Въ него сѫ отбѣлѣзани като България слѣднитѣ вилаети : Силистренски, Видински, Нишки (въ послѣдния влизатъ Куршумлия и Лѣсковецъ), Скопски (Болгарія и Албанія).
Прѣзъ първата половина нл 19 вѣкъ се случили редица произшествия въ областьта на Българска Мовава, чието описание ни дава много материялъ за народностьта на християнското население въ тази покрайнина.
Дѣйствията на сръбското възстание въ 1804—1813 година засегнало и областьта на Българска Морава. Много българи отъ областьта на Българска Морава, Нишава и Тимокъ сѫ били преселени отъ Кара-Гьоргя въ околностьта на Бѣлградъ. Риста Т. Николић въ своята антропогеографска студия Околина Београда [2] ни дава много интересни свѣдѣния за българитѣ прѣселенци отъ западнитѣ краища на българската земя. Тѣхъ сърбитѣ наричатъ „бугари” и „бугарићи”, тѣ се отличаватъ отъ мѣстнитѣ сърби по говоръ и носия, не се мѣсять съ тѣхъ чрѣзъ женидба, младитѣ бързо възприематъ сръбски езикъ, но старитѣ употрѣбяватъ думи, които младитѣ не разбиратъ [3].
Живо участие взело населението отъ областьта на Българска Морава въ мѣстното възстание на 1841 година. Голѣмитѣ жестокости, които употрѣбилн турцитѣ, за да потушатъ това възстание, възбудили общественото мнѣние въ чужбина, заинтересували правителствата на великитѣ сили и тѣ пратили свои специялни пратеници въ разбунтуваната страна, за да изучатъ на мѣстото причинитѣ на възстанията и опрѣдѣлятъ размѣритѣ на упостошенията.
1. Материяли, стр. 25, 27—28, 29, 31, 39 и други. Сѫщо въ първитѣ сръбски карти на Давидовича и Дежардена долината на Българска Морава е вънъ отъ границитѣ на сръбската етнографска область.
2. Насеља српских земаља. Уредио Д-р J. Цвјић. II Београд, 1903, стр. 901—1078.
3. Hасеља etc., общо за българитѣ стр. 970—971. За прѣселенци отъ Нишко стр. 954, 1074, отъ Пиротско стр. 338, 958, 1024, 1076, отъ Вранско стр. 972, 1008, 1043, 1047, отъ Лѣсковско 954, 959, отъ Свърлишко 954, отъ Соколска баня 964, изъ Тимошки окрѫгъ стр. 1068 и други. Махалитѣ, въ които сѫ живѣли прѣселенци отъ областьта на Българска Морава се наричатъ Бугар-Малу (стр. 1065), бугарски край (990).
XLIX
Плодъ на тѣзи анкети сѫ книгата на Blanqui [1], австрийскитѣ документи по Нишкото българско възстание, публикувани отъ Ст. Романски [2], документитѣ приложени къмъ книгата на Н. Поповъ „Россія и Сербія” [3] и други. Въ всички тѣзи документи се говори, че християнското население въ Нишъ, Лѣсковецъ, Враня, Прокуплье, Бѣла-Паланка, Пиротъ и тѣхната околность е българско, възстаницитѣ сѫ българи, пострадалото и забѣгнало население отъ тия покрайнини въ Сърбия е българско.
Пѫтьтъ по долината на ръка Нишава отъ Нишъ за Софии билъ подъ турското владичество много уживенъ. Той служилъ и тогазъ, както и въ по-ранни врѣмена, за главенъ воененъ пѫть на полуострова, многочислени посолства отъ западна Европа се движили по него за Цариградъ, сѫщо и поклонници за Ерусалимъ. За това притежаваме много пѫтописи, които ни даватъ интересни свѣдѣния, както за пѫтя, сѫщо тъй за селищата край него, и за народностьта на населението. Понеже Нишава тече на много мѣста въ дълбоки тѣсни проломи, стариять пѫть се изкачвалъ три пѫти по високи планини и слизалъ въ три котловини, докато съедини Нишъ съ София.
Благоприятното положение на градъ Нишъ въ плодородно поле и на важно кръстопѫтище му е помагало въ всички врѣмена да се издига на високо стѫпало и да не дава възможностъ между него и Бѣлградъ отъ една страна и София отъ друга да се издигне втори като него градъ. Но неспокойнитѣ размирни врѣмена подъ турското владичество сѫ го до толкозъ съсипвали по нѣкога, че той заприличвалъ на село [4]. Много пѫтешественици, които пишатъ за населението на града споменаватъ българи въ него. напр. Петанчичъ, Зайделъ, Веннеръ, Найчицъ, Валсдорфъ и други. (Материяли, стр. 5, 15, 16, 20). Много пѫтописци пишатъ, че при Нишъ се свършва България и захваща Сърбия: Дерншвамъ, Пигафета, Герлахъ и други (Матер., стр. 8, 9, 11).
Отъ Нишъ къмъ изтокъ пѫтницитѣ пѫтували два часа по равнище и послѣ захващали да се изкачватъ по планината Куновица, която слѣдъ Морава най-често е приемана отъ пѫтописци и картографи за граница между Сърбия и България: Рамберти, Реймъ, (Rym), Дришъ и други (Матер., стр. 8, 9, 26). Пѫтьтъ, като прѣхвърли Куновица, слизалъ въ долината на Нишава въ едва малка котловина, която въ различни исторически врѣмена е имала раз-
3. Нилъ Поповъ, Россія и Сербія. Ч. II. Москва, 1869, стр. 524 и сл. („Акты, касающіеся болгарскаго волненія въ 1841 и 1849 годахъ”).
L
лично главно селище, що е служило за станция на пѫтя и пазарь на околното население. Въ римско врѣме тукъ лежалъ градъ Remesiana, въ срѣднитѣ вѣкове Мокро (сега името Мокро се запазило въ село Мокро, 3 км. по-горѣ отъ Бѣла-Паланка [1]. Брокиеръ споменува тукъ (1433 г.) подъ името Изворъ (Ysvourière) развалини на съвсѣмъ порушенъ градъ. Въ картата Griechenland etc. (1796 г.) е отбѣлѣзано селището Isvar Bulgor (Матер. 31). Името Изворъ стояло въ свръзка съ извора въ това селище. Въ 17 вѣкъ, въ 1637 година Муса-паша издигналъ отъ развалинитѣ на старата Ремезиана укрѣпено градище, което изпърво се наричало на негово име Муса-паша Паланка, а по-късно захванало да се нарича Мустафа-паша Паланка [2]; на нейно мѣсто сега е Бѣла-Паланка. По-рано (16 и 17 вѣкъ) се споменува въ Бѣло-паланската котловина Куручешме, Клисурица, Клисура и Суха Клисура. Иречекъ, Матковичъ и Шишмановъ смѣтаха, че Куручешме отговаря на днешна Бѣла-Паланка. Сръбски изслѣдвания показаха, че Куручешме се намирало до сегашното село Клисура, на мѣстото, което сега се нарича Куручешме или Стара Клисура. Тамъ личатъ остатъци отъ чешма, която се нарича и сега Куручешме [3]. Клисурица е било старото българско християнско селище, а Муса-паша Паланка турско. Българи въ Клисурица споменаватъ Рамберти, Пигафета, Реймъ, Герлахъ, Контарини, Волфъ отъ Щайнахъ, Burbury и други. Герлахъ, който обръщалъ особено внимание върху духовния животъ на населението, разправя, че близо до Куручешме имало монастиръ св. Димитъръ, въ която петъ калугери поддържали българско училище и учили да се чете, пише и пѣе българска литургия.
Стариятъ пѫть отъ Бѣла-Паланка за Пиротъ не е минавалъ прѣзъ Циганска седловина, а прѣзъ Клисура, изкачвалъ се по една издънка на Белава планина, минавалъ прѣзъ Сухидолъ, вървѣлъ по политѣ на Белава и Хисарлъка и водилъ за Пиротъ прѣзъ канения мостъ на Бистрица. Пиротъ е билъ винаги български градъ. Той не е спадалъ нито въ Душановата държава, нито въ областьта на ипекската патрияршия (вж. приложенитѣ карти). Старитѣ пѫтешественици пишатъ, че християнскитѣ жители сѫ българи, както Герлахъ, или никакъ не споменуватъ за това, като сѫ мислили, че се разбира само отъ себе си, щомъ приематъ че Морава или Куновица-планина образува граница между Сърбия и България.
1. Ердељановић и Николић, Трговачки центри и путеви, стр 81.
2. С. Jireček, Die Heerstrasse von Belgrad nach Konstantinopel. Prag. 1877, стр. 126—127. Д-ръ Ив. Шишмановъ, Стари пѫтувания etc., стр. 412.
3. Преглед географске литературе о Балканском полуострау уредио Ј. Цвијић, св. ІІІ (1897), стр. 30. К Костич, Трговински центри и друмови, стр. 430.
LI
Евлия Челеби пише, че „Пиротската рая сѫ българи” [1]. Пакрачкиятъ епископъ Кирилъ Живковичъ, който на 1794 год. напечаталы „Житіе святихъ Сербскихъ просвѣтителей Симеона и Савы” е „родень въ Пиротѣ въ прѣдѣлѣ Болгаріи 1730 лѣта” [2].
Колкото се отнася до първата половина на 19 вѣкъ притежаваме много сръбски и български съобщения, че Пиротъ е български градъ, че християнитѣ въ него сѫ били българи.
Отъ Пиротъ за София пѫтьтъ вървѣлъ сé по долината на Нишава до Царибродъ, сегашенъ пограниченъ градъ на България, минавалъ Драгоманската седловина и слизалъ въ Софийското поле и въ София, който градъ смѣтали въ първитѣ четири вѣка на турското робство за столица на България [3].
Долината на Тимокъ е останала до идването на турцитѣ подъ българска власть. Тя не е била никога трайно подъ сръбско политическо или духовно владичество. Когато турцитѣ дошли на Балканския полуостровъ и завладѣли България, крѣпоститѣ Свърлигъ и Соколица въ областьта на горни Тимокъ сѫ били български. Професоръ Иречекъ въ своето историческо изслѣдванне върху българския царь Страцимиръ, като разглежда грамотата на Стефана Лазаровича отъ 1391 година и житието на сръбския князь Лазара, писано отъ Константина Филосова въ 1431 година, дохожда до заключение, че България въ врѣмето на Страцимира, послѣденъ български владѣтель на сѣверозападна България, е отивала до р. Пекъ, въ околностьта на Майданпекъ, Пожаровацко окрѫжие [4]. Императоръ Сигизмундъ въ своя походъ срѣщу турцитѣ прѣминалъ на 18 августъ 1396 година Дунава при Кладово и „навлѣзълъ въ България” [5]. Въ тозъ походъ Сигизмундъ издалъ въ 1396 год. една грамота отъ Neograd (Novocastro, Newen), въ която градътъ е отбѣлѣзанъ като български. Въ 1419 г. Сигизмундъ издалъ втора грамота отъ градъ Невенъ, който е при Желѣзнитѣ Врата въ България [6]. Въ похода на Сигизмунда вземалъ участие и мюнхенецътъ Hans Schiltberger и описалъ своето странствуване като турски плѣнникъ
1. Споменик XLII, 4.
2. И. Руварац, О кнезу Лазару, стр. 156.
3. А. Иширковъ, Градъ София въ 17 вѣкъ. София, 1912, стр. 1, 68, 82, 83 и други.
4. К. Иречекъ, Български царь Страшимиръ Видински въ Спсп, кн. II (1882), стр. 31—33.
5. Jos. Bergbauer, Das Itinerar des Münchener Orientreisender Hans Schiltberger von der Zeit seiner Aufbruchs aus der Heimat (1391) bis zu seiner Gefangen-hahme durch Tamerlan in der Schlacht bei Angora (1402) въ Petermann's Mitteilungen, 60 Jahrgang (1914), Dezember Heft. стр. 264.
6. Јов. Н. Томић, Нови град — Кладово — Фетислам въ Глас српске крал. Академије LXX (1906), стр. 5: In descensu nostro campestri, in regno nostro Bulgariae prope Neograd. Въ другата грамота . . . uff unserem Newen hausz in der Bulgarei bei dem Eysern tor.
LII
изъ пространната турска империя въ Европа и Азия. Шилтберговиятъ пѫтописъ прѣдстаяялъ дълго врѣме любимо забавно и поучително четиво, затова е издаванъ много пѫти и на различни езици. Азъ имамъ на рѫка само руския прѣводъ на Ф. Браунъ [1], който се отличава съ многобройни критически и пояснителни бѣлѣжки. Сигизмундъ, като събралъ много войска, тръгналъ къмъ „Желѣзнитѣ Врата”, които отдѣлятъ Унгария отъ България и Влахия (стр. 2)”. По нататъкъ Шилтбергеръ разправя: „Посѣтихъ три Българии. Първата лежи срѣщу Унгария до Желѣзнитѣ Врата, главннятъ градъ въ нея се нарича Видинъ. Втората лежи срѣщу Влашко, нейната столица е Търново, и третата се разтила до устието на Дунава, столицата ѝ е Калиакра (стр. 40). Шилтбергеръ изброява тритѣ дѣла отъ България, която въ негово врѣме имала три господара: Страцимира, Ивана Шишмана и Добротича. Въ врѣмето на Сигизмундовия походъ Видинското българско царство било васално на турцитѣ, но подиръ нещастната битка на Сигизмунда при Никополъ царството на Страцимира било окончателно покорено отъ турцитѣ. Турско сръбската граница била на сѣверъ Порѣчка рѣка, а на югъ проходътъ между Соколъ Баня и Алексинецъ, който градъ възникналъ отпослѣ. Старото турско административно дѣление, както ни го прѣдава Хаджи Калфа, е сѫщо сигурно доказателство, до кадѣ е отивало Страцимировото царство на западъ, защото турцитѣ въ първо врѣме на своето владичество запазвали старото държавно и административно дѣление на покоренитѣ земи. А въ видинския санджакъ споредъ Хаджи Калфа влизали Видинъ, Фетисламъ (Кладово), Есферликъ (Свърлигъ), Есферликъ баняси (Свърлишка Баня) и Гьогердзинликъ при дунавскитѣ Желѣзни Врата [2]. Така щото видинскиятъ санджакъ обхващалъ областьта на р. Тимокъ и Неготинска Крайна чакъ до дунавскитѣ проходи [3].
Въ края на 16 вѣкъ българскиятъ народъ, който горещо желалъ да се освободи отъ турското робство, вземалъ живо участие въ нападенията, които извършили въ България отрядитѣ на влашкия князь Михаилъ Витезъ [4]. Въ това бунтовнишко движение вземали дѣлъ и българитѣ отъ областьта на Тимокъ. За това ни свидѣтелствува слѣдниятъ фактъ. Когато влашкиятъ войвода Дели
1. Путешествія Ивана Шильтбергера по Европѣ, Азіи и Африкѣ, съ 1384 года по 1427 годъ. Перевелъ сь нѣмецкаго и снабдилъ примѣчаніями Ф. Браунь. [Записки Импер. Новороссіискаго Университета. Годъ первый. T. I, вып. 1 и 2. Одесса, 1867].
2. Hadschi Chalfa, Rumeli und Bosna, стр. 47—48.
3. К. Иречекъ, Български царь Страцимиръ Видински въ Спсп. II, 32
4. Н. Милевъ, Католишката пропаганда etc., стр. 168—169.
LIII
Марко завзелъ Кладовската крѣпостъ (1596 год.), оставилъ въ нея свои хора съ нѣколко топа, „за да охрабрятъ българитѣ, които възстанали противъ турцитѣ и се присъединили къмъ християнитѣ” [1].
Прѣписвачътъ на Паисиевата история, който прѣди 1797 год. изброява
българскитѣ градове, споменува въ областьта на Тимокъ и на западъ отъ нея
(въ 
) градоветѣ Фетисламъ
и Неготинъ (Материяли, стр.
30).
Въ много карти на българската земя, които сѫ печатани отъ 16 до началото на 19 вѣкъ, западната граница на България се захваща далеко на западъ отъ устието на Тимокъ, у нѣкои тя отива дори до Морава (Материяли, стр. 10, 16, 21, 32). Това стои въ свързка съ редица обстоятелства, отъ който най-важни сѫ слѣднитѣ :
1. Сърбитѣ не сѫ владѣли трайно прѣди 1833 година областьта на Тимокъ политически и духовно.
2. Традицията, че областьта на Тимокъ съ крѣпоститѣ Свърлигъ, Соколецъ и други съставяла частъ отъ българското царство на Страцимира, когато турцитѣ завладѣли тази область, се прѣдавала чрѣзъ литература и устно до късно врѣме.
3. Административенъ центъръ на Тимошката область билъ винаги българскиятъ градъ Видинъ.
4. Западна Стара-планина, както и нейнитѣ останали части не е служила въ никое врѣме за етнографска граница и Тимошката область въ географско отношение е тѣсно свързана съ Дунавска България и съ долинитѣ на Българска Морава и Нишава, съ които е подържала винаги най-тѣсни връзки.
5. Сърбитѣ не сѫ могли и до днесь да посърбятъ напълно старото българско население на изтокъ отъ Морава.
Да се смѣта често областьта на Тимокъ като политически дѣлъ отъ Сърбия спомогнало много обстоятелството, дѣто областьта на Тимокъ сподѣлила еднаква сѫдба съ сѣверна Сърбия въ врѣме на австрийската окупация прѣзъ 1718—1739 и 1788—1791 година.
Сръбското възстание въ 1804—1813 година намѣрило благоприятенъ отзвукъ далеко въ съсѣднитѣ български земи, особено въ ония, които подъ австрийска окупация почувствували добринитѣ на християнско управление. Сърбитѣ възстанали изпърво въ Шумадия, но възстаническото движение се разширило бързо въ подунавската область и отвъдъ Морава. Вълнувало се българското
1. Documente privitóre la Istoria Romănilor, vol. II, partea 2, стр 198. Сравни Јов. Н. Томић, Нови град -- Кладово — Фетислам въ Глас LXX, стр. 22.
LIV
население и отъ областьта на Българска Морава, Нишава, Софийско и край Дунава [1]. Възстанието въ областьта на Тимокъ имало доста самостоенъ характеръ. Отъ разказитѣ на Караджича и Д. Јовановича (Материяли, 33—34) личи ясно, че възстанието въ Тимошко се длъжи повече на починъ отъ мѣстни хора, каквито сѫ били хайдутъ Велко, попъ Радосавъ, Милисавъ и други опитни сподвижници на Пазавантовитѣ орди. Отъ разговора на попъ Радосава съ Кара-Гьоргя, прѣдаденъ отъ Јовановић, се вижда, че въ Тимошкото възстание вземали участие българи — „Бугарчиће” — отъ тоя край, между тѣхъ билъ и Папазоглията, прочутъ български хайдутинъ отъ с. Студена Буча [2]. Хайдутъ Велко, родомъ отъ Леновацъ, торлашко село въ Зайчарско, съ чиято храбрость се гордѣятъ сърбитѣ, се смѣта отъ мнозина за българинъ [3]. Чужденцитѣ сѫ смѣтали сѫщо тимошкото население за българско. Когато въ 1806 година възстанието се засилило, Пазавантъ-оглу, който искалъ изпърво да привлѣче на своя страна Кара-Гьоргя, се обявилъ противъ него и по този поводъ генералъ Мейендорфъ писалъ: „Пазавангъ-оглу сильно занятъ въ военныхъ своихъ дѣйствіяхъ противъ Сербовъ и Болгаръ” [4].
Хайдутъ Велко можалъ въ кѫсо врѣме съ своитѣ храбри момци (бекяри) да завладѣе областьта на Тимокъ и билъ назначенъ отъ Кара-Гьорга и съвѣта за свърлишко-бански войвода (самъ Велко се титулувалъ господарь). Велко навлизалъ далеко на изтокъ и юго-изтокъ въ Видинско, Пиротско и Нишко и докарвалъ съ хиляди българи въ възстаналата область и способнитѣ да носятъ орѫжие ги турялъ въ редоветѣ на възстаницитѣ (Материяли, стр. 35). Възстанието въ Тимошката область могло да се крѣпи съ помощьта на руситѣ въ 1807 и 1810 год. Но въ 1813 година турцитѣ насилили отъ изтокъ и югъ и Велко, който не е искалъ да
1. Генералъ Мейендорфъ пише въ „Записка Букарестскимъ и Задунайскимъ новостямъ до 23 Февраля 1806 года, че турцитѣ се бояли да не би да се разпространи възстанието и въ България, затова било заповѣдано да се обезорѫжи християнското население между Пазарджикъ и София. — Въ друга записка отъ сѫщия генералъ (12 мартъ 1806 г.) стои, че Терсениклиоглу обезорѫжилъ българитѣ въ Свищовъ и околностьта, като се боялъ отъ сърбитѣ. — Пазавантъ-оглу като изчерпалъ всички срѣдства да успокои българитѣ въ Видински окрѫгъ (въ него била Тимошката область), прѣдупрѣждава Терсениклиоглу да не би да се съединитъ всички християни край Дунава съ воюващитѣ сърби. В. Богишичъ, Разборъ сочиненія Н. А. Попова „Россія и Сербія”, Спб. 1872, стр. 61—65.
2. Драгољуб Јовановић, Црна река, прилог за историју и етнографију Србије въ Гласник, књ. LIV (1883), стр. 239 и слѣд.
3. /М. Дриновъ/, Животописание на Софрония Врачански въ Брпсп., кн. V и VI, стр. 92, забѣлѣжка. — П. Р. Славейковъ, Български дѣйци въ сръбската завѣра въ Спсп., кн. XIII, стр. 100 и Г. Занетовъ, Българи на Морава. София, 1914, стр. 93.
4. В. Богишичъ, Разборъ сочиненія etc., стр 62. Сравни Др. Јовановић, Црна река etc., стр. 302, забѣл.
LV
напусне града Неготинъ, падналъ убитъ при защитата му. Тогазъ Тимошката область била наново подчинена на турцитѣ.
Както източна Морава поради българското население, което живѣе край нея, е наречена българска, бугаръ, сѫщо тъй и Източниятъ или Велики Тимокъ се наричалъ Български Тимокъ. Това виждаме въ картитѣ на Marsigli и на von Neüberg (Матер. 25). По-късно (1827—1829 год.) Вукъ Караджичъ въ своитѣ писма споменува често Бугарски Тимок (Матер. 38). И списателитѣ отъ по-късно врѣме, слѣдъ като долни Тимокъ билъ присъединенъ къмъ сръбското княжество, сѫ поставяли изворитѣ на Велики или Български Тимокъ въ България [1].
Споредъ Одринския миръ отъ 2/14 септ. 1829 година на Сърбия трѣбвало да се повърнатъ 6 окрѫга, които ѝ били отнети при потушването на възстаннето въ 1813 година. Отъ писмата на Вука Караджичъ виждаме, че сръбското правителство искало главно Тимошката область: Неготинъ, Зайчаръ, Гургусовицъ и Алексинецъ. Въ едно писмо отъ 12 ноември 1829 година Караджичъ пише, че не може да се очаква придобивка отъ Видинския окрѫгъ прѣко Български Тимокъ; въ друго по-ранно писмо (1827 год.) той изброява селата, които лежатъ на десно отъ Български Тимокъ, и пише, Гургусовички (Княжевицки) окрѫгъ, както и селата на десно отъ Български Тимокъ, ги е владѣлъ Кара-Гьорги, но тѣхъ турцитѣ ще ги задържатъ, защото тѣ сѫ вече въ България (Материяли, страница 38).
Въ май 1833 година Милошъ успѣлъ съ руска помощь и подкупъ да добие Крайна съ Ключъ (Кладово), Църна рѣка съ Гургусовицъ, Баня и Свърлигъ, Алексинецъ съ Ржанъ, Парачинъ и Крушевацъ; часть отъ Новопазарския окрѫгъ и часть отъ Босна на изтокъ отъ Дрина [2]. Тогазъ се откѫснала окончателно голѣмъ дѣлъ българска земя отъ останалата часть на българското отечество, която останала подъ турцитѣ. Българитѣ въ Тимошко били завладѣни отъ сърби, а не освободени. Чакъ на 1866 година Д-ръ Ст. Мачай пише за населението въ Княжевацко: „Често можеш и сада од гдекојег старца да чујеш: „кад су нас срби узели” или „кад je Србија завладала” [3]. Тимошката область се откѫснала отъ майка България, когато почна възраждането на българщината и тя грижливо пазена
1. Ami Boué, Recueil d'itinéraire dans la Turque d'Europe. Vienne, 1854 II, 391. — Миленковић, O рекама y Србии въ Гласник, књ. II (св. XIX), стр. 276 и 277. — F. Kanitz, Historisch-ethnographische Reisestudien aus den Jarhen 1859—1868. Leipzig, 1868, стр. 296 и други.
2. Н. Поповъ, Россія и Сербія, т. I, стр. 268. Сравни Г. Занетовъ, Българи на Морава, стр. 65.
3. Стефан Мачај, Грађа за топографију округа Књажевачког са картом въ Гласник, књ. II (cв. XIX), стр. 320.
LVI
отъ сръбската власть не можа да се стопли отъ животворния лѫчъ на българско народно съзнание.
Старото българско население въ областьта на Тимокъ пострадало много въ честитѣ възстания и порухи; то било отчасти избито и измрѣло, а мнозина се изселили отвъдъ Дунава. На тѣхно мѣсто турцитѣ чрѣзъ даряване на привилегии привлѣкли румъни, които сега съставятъ мнозинство въ тоя край. Голѣма часть отъ населението, особено онова, което живѣе по-близо до Морава, се отчасти посърбило. Но въ областьта на Тимокъ приидвали непрѣкѫенато нови прѣселеици изъ България, дори чакъ отъ източнитѣ ѝ части. Споредъ Каница [1], въпрѣки посърбяването на много българи прѣселеници въ Сърбия, останали чисто български села: Бугаръ-Корито и Вратарница въ Княжевацко, Велики-Изворъ въ Зайчарско и Шарбановецъ и Милошнецъ въ Алексинацки окрѫгъ [2]. С. Мачај споменува освѣнъ Ново-Корито (Бугаръ-Корито съ 99 кѫщи) още Загража, което заедно съ Вратарница имало 254 кѫщи, като български села въ Княжевацкк окрѫгъ. Драг. Јовановић пише сѫщо, че селата Велики Изворъ, Вратарница, Загража и Гърляна запазили своя български езикъ, нрави и носия [3]. Нашиятъ съотечественикъ С. Ж. Дацовъ, родомъ отъ Зайчаръ, съобщава интересни данни върху българитѣ въ градъ Зайчаръ и Пожаревацъ и селата Изворъ и Гърляна. Тѣ сѫ прѣселенци отъ Тетевенско и съставятъ общъ дѣлъ съ прѣселенцитѣ въ Кулско, съ които и сега подържатъ тѣсни роднински връзки [4]. Самъ азъ съмъ пѫтувалъ въ долината на Тимокъ, познавамъ българи отъ Зайчаръ и Велики-Изворъ, въ Балканската война войници българи отъ тоя край изпълняваха отлично телефонна служба между сръбскитѣ и български военни части въ Македония [5].
Но въ официалната сръбска статистика не е отбѣлѣзанъ нито единъ българинъ въ тоя край!
1. Ф. Канитцъ, Дунайская Болгарія и балканскій полуостровъ. Спб. 1876, стр 52, 56.
2. Становници што у овом округу живее jecy по народност срби, изузимајући два села Заграђу и Ново Корито, где су се населили бугари, кои су своју народну ношњу и обичајe задржали и врло ретко дају своје кћери у друга села, а и момци њихови неузимају страних девојака. Грађа etc. въ Гласник, књ. II (св ХІХ), стр. 320.
3. Д. Јовановић, Црна река въ Гласник LIV, стр 196.
4. С. Ж. Д/ац/овъ, Зайчаръ и неговото население въ Спсп. кн. VIII, 96, 98, IX, 104. Отдѣленъ отпечатъкъ, стр. 4, 6, 38.
5. Долината на Тимокъ разгледахъ до най ново врѣме, защото по-нататъкъ нѣма да става дума за нея въ свързка съ по-къснешнитѣ събития въ българската земя.