ІІІ. Скопската область е останаха българска и подъ духовното владичество на сръбската ипекска патрияршия (1557—1766 год.).
Въ 1219 година се основало съ съгласието на византийския императоръ Теодоръ I Ласкаръ и вселенския патриярхъ Мануилъ сръбско автономно архиепископство и пръвъ сръбски архиепископъ билъ св. Сава, братъ на краль Стефана Първовѣнчани. Епархиитѣ на новообразуваната сръбска автономна архиепископия се отдѣлили отъ охридската архиепископия, на която принадлежали отъ 1019 година насамъ. Когато Сърбия подпаднала подъ турцитѣ, изчезнала сръбската архиепископия и нейнитѣ епархии прѣминали наново подъ властьта на охридския български автокефаленъ архиепископъ. Послѣденъ поменъ отъ сръбски архиепископъ стига до 1459 година [1]. Отъ една грамота на патриярха Еремия до охридския архиепископъ Прохора въ 1531 година се вижда, че е ставалъ опитъ да се възстанови автономната сръбска ипекска архиепископия, но не успѣлъ [2].
Султанскиятъ великъ везиръ, потурнакътъ Мехмедъ Соколовичъ издѣйствувалъ въ 1537 година султански бератъ за възстановяване на сръбската ипекска патрияршия и за патриярхъ билъ назначенъ братъ му, калугерътъ Макари. Въ границитѣ на възобновената ипекска патрияршия влѣзли освѣнъ сръбски земи и българскитѣ покрайнини по Българска Морава и епархиитѣ скопска, кюстендилска и самоковска [3], които отчасти се числили прѣди 1219 и послѣ 1459 г. къмъ охридската българска архиепископия. Ипекскитѣ патриарси знаяли добрѣ, че били духовни началници и на българското население, което живѣло въ тѣхни епархии и изразили това въ своя титулъ. Макари билъ титулуванъ като „под-
1. Архимандритъ Иларијон Руварац, О пећким патриіарсима од Макариіја до Арсенија III (1557—1690). У Задру, 1888, стр. 3
2. Грамотата е напечаталъ А. С. Павловъ въ „Чтенія въ Императорскомъ Обществѣ Исторіи и Древностей при Московскомъ Университетѣ”. Москва, 1876, книга V.
3. Вижъ приложената карта на ипекската патриаршия отъ Ст. Станојевић.
XXXII
рьжещоу срьбско
начелство и Бльгарем и помор’скым странам
[1]. Патриярхътъ
Герасимъ носилъ вече въ 1580 година титула архиепископъ пекски и патриярхъ
„въсѣмь сръблмь и блъгаромь и севѣрнныимь странамь”
[2]. Герасимовиятъ
приемникъ Иеротей е нареченъ въ единъ записъ отъ 1589 година „отецъ и учитель
срьблемь и бльгаромь” [3]. Ипекскиятъ патриярхъ Арсени Черноевичъ, за да стигне
въ 1686 година въ осоговския монастиръ (св. Якимъ близо до Крива-Паланка)
обиколилъ „всех србских и поморских и бльгарских землъ: и пріидох зде въ
монастиръ Осоговъ” [4]. Въ една записка се срѣща слѣдното интересно съдържание:
когато скопскиятъ митрополитъ Атанаси въ 1747 година заелъ сръбския патриаршески
пръстолъ „бистъ радость велїкаıа всімь сірбомь и болгаромь”
[5] Дриновъ
прѣдполага, че този Атанаси и Михалъ, митрополитъ коласийски (кюстендилски),
кратовски, щипски и радомирски, който въ 1657 година собственоръчно писалъ на
една черковна книга по чисто български, че ходилъ въ Ерусалимъ „съ братанца
своего іеромонаха Дамаскина” сѫ били българи [6].
До колко сръбскитѣ ипекски патриярси сѫ държали за своя титулъ, личи отъ прѣписката въ руската московска архива съ дата 15 юни 1664 година. Тамъ се казва, че пълната титла на патриярха Максима, съ която трѣбва да го титулуватъ рускитѣ господари и власти, е: „Максимъ Божіею милостію архіепископъ Пекскій и патріархъ всѣмъ сербяномъ и болгаромъ западнаго поморія и сѣвернымъ странамъ” [7].
Отъ
сръбска страна сѫ се старали винаги да умаловажатъ тѣзи важни факти за
българищината на сѣверна Македония, като се казва, че това сѫ само титли, които
нѣматъ съдържание. Но неотдавна се осмъли сърбинътъ Рад. М. Груіић въ своя
приносъ „Писма Пећских патријараха из другог и трећег деценија ХѴIII-тог века”,
печатанъ въ Споменик, кн. LI (1913 г ), да направи слѣдното изявление : „Важни
су и податци, који нас уверавају, да додатак — у наслову наших пећских
патријараха —
не беше само празна титула, него да су заиста патријарси наши
вршили јурис-
1. И. Руварац, О пећким патријарсима etc. 16, Гласник, књ 63. стр. 197.
2. Rad jugosl. Akad., knj. I, стр. 177.
3. Св. Никетић, Историјиски развитак српске цркве, въ Гласник, књ. 31, стр. 53.
4. С. И. Јастребов, Податци за историју србске цркве. Београд, 1879, стр. 83.
5. Сé тамъ, стр. 70.
6. М. Дриновъ, Яковъ Трайковъ отъ София и Кара-Трифунъ отъ Скопие (български книжари въ 16 вѣкъ). Юбилеенъ сборникъ на Слав. Бесѣда. София, 1895, стр. 35. Съчинения на M. С. Дринова. София, 1911, II, стр. 500.
7. Ст. Димитријевић, Прилози расправи „Одношаји пећских патријараха с Русијом у XVII веку” у Гласу LVIII и LX. Споменик XXXVIII, стр. 67
XXXIII
дикцију и над православком црквои у једном делу југо-западне Бугарске (писма XI и XIX)”. Писмото подъ номеръ XI е писано отъ
въ Скопие на 4 октомври 1719 год. до митрополита Викентия, комуто между другото се напомня, че е писано на братството му за пътуването на архиепископа въ българската земя [1]. Въ писмото подъ номеръ XIX рашкиятъ митрополитъ Арсеније Јовановић пише отъ Нови Пазаръ съ дата 19 октомври 1722 г. на карловачкия митрополитъ Вићентију Поповићу, че патриярхътъ Мойсей е на каноническа визитация по самоковската епархия [2].
Отъ всички сръбски патриярси най-положителни данни за българищината на скопската область ни е далъ Арсени Черноевичъ „архіепископъ Сербскій и Болгарскій, Словенскій и всего Иллирика западнія страны патріархъ”. Той разправилъ на руския посланикъ въ Виена, че, когато австрийскиятъ цезаръ прѣминалъ съ войскитѣ Сава и Дунавъ, му писалъ много писма съ голѣми обѣщания да склони къмъ негово поданство „Сербовъ и Болгаръ и иныхъ народовъ, каторые въ его епархіи”.
За да се разбере добрѣ разказа на патриярха Арсения Черноевичъ прѣдъ руския посланикъ въ Виена, помѣстенъ въ Материяли, стр. 24, ще опиша съ нѣколко думи главнитѣ случки отъ австрийско-турската война прѣзъ 1689—90 год. въ скопската область.
Покоренитѣ отъ турцитѣ балкански народи никога не прѣставяли да мислятъ за освобождение отъ турското иго и се надѣвали да ги освободятъ задружно или по отдѣлно различни западноевропейски държави, очаквали помощь сѫщо отъ Полша и Русия. Историята на балканскитѣ народи ни разправя за много посолства отъ Сърбия, България, Гърция и Босна до царскитѣ дворове въ Австрия, Италия, Полша, Русия, та дори въ Испания, съ молба да ги освободятъ или само да ги подпомогнагъ въ гласената борба за свобода. Сѫщо и държавитѣ, които водили войни съ Турция и които искали да разширятъ своята власть и влияние въ Балканския полуостровъ, пращали агитатори да подигатъ християнското население въ Турция, за да причиняватъ мѫчнотии на послѣдната или да подпомогнагъ своята военна акция въ полуострова. Това сѫщото станало и въ 1689 година, когато Австрия водила война съ Турция. Въ края на августъ князь Баденски разбилъ турцитѣ на Морава, а въ септември ги разбилъ и при Нишъ. Отъ тамъ той изпратилъ едно отдѣление войска подъ
1. Споменик LI, стр 120—121. Материяли, 26.
2. Сé тамъ, стр. 127—128.
XXXIV
началството на генералъ Пиколомини на югъ прѣзъ Прокуплье за Косово, а самъ той съ останалата войска заминалъ за Видинъ. Австрийцитѣ успѣли да подбутнатъ сърбитѣ къмъ възстание и многочисленнитѣ сръбски чети много помогнали на австрийцитѣ, които настѫпили на югъ съ малко войска. Австрийското правителство положило особено голѣми грижи да привлѣче къмъ своя страна ипекския патриярхъ Арсения Черноевичъ, който ималъ голѣмо влияние върху своето паство. Както самъ Арсени говорилъ на руския посланикъ въ Виена, щомъ австрийцитѣ прѣминали Дунавъ и Сава, австрийскиятъ императоръ му писалъ много писма съ голѣми обѣщания да склони сърбитѣ, българитѣ и другитѣ народи, които били въ неговитѣ епархии, да минатъ въ императорско поданство. Положението на патриярха Арсения било трудно, защото той се намиралъ въ това врѣме още подъ влиянието на Венеция, а турцитѣ, които схващали добрѣ неговото голѣмо значение въ смутнитѣ врѣмена, бдѣли за неговото поведение. За да не бѫде заловенъ отъ турската власть, когато възстаналн много отъ жителитѣ въ неговитѣ епархии, той напусналь Ипекъ. Въ октомври 1689 година генрралъ Пиколомини дошелъ съ войската си въ Косово, завзелъ Качаникъ и Скопие (15 октомври), а послѣ и Ипекъ. Австрийскитѣ успѣхи въ Косово и Скопско подигнали духа у сърби, българи и албанци въ тѣзи краища и тѣ възстанали противъ турцитѣ. Самъ патриярхътъ, когото Пиколомини накаралъ да се завърне въ Ипекъ, се отдалъ изцѣло въ рѫцѣтѣ на австрийцитѣ и имъ помагалъ. На 18 октомври 1689 год генералъ Пиколомини умрѣлъ, навѣрно отъ чума, която върлувала силно въ скопската область по това врѣме. Наслѣдницитѣ на Пиколомини не умѣяли да се отнасятъ добрѣ съ православнитѣ възстаници, сърби и българи, които водили главно войната, и лошата обноска на друговѣрцитѣ австрийци подѣйствувала да отпадне духа на възстаницитѣ, и тѣ захванали да напущатъ бойнитѣ редове. А въ сѫщото това врѣме турцитѣ се стѣгали за нова борба и енергичниятъ великъ везиръ Мустафа Кюпрюлия събралъ голѣми войски. Австрийцитѣ могли, наистина, и подиръ смъртьта на Пиколомини да напрѣднатъ на югъ, но това не било за дълго. Така холщайнскиять херцогъ завзелъ на 15 ноември Щипъ, който билъ разграбенъ и изгоренъ, както и Скопие по-рано. Капитанъ Синоски ограбилъ Велесъ (10 декември). Но подъ напора на голѣми турски сили австрийцитѣ и възстаницитѣ трѣбвало да се оттеглятъ на сѣверъ. Българитѣ отъ скопската область, компрометирани прѣдъ турцитѣ въ врѣме на възстанието, трѣбвало да послѣдватъ отстѫпилата християнска войска или да се пръснатъ
XXXV
по горитѣ. Тия, която оставали въ градове и села, били избивани безъ огледъ къмъ възрастъ и полъ. Въ началото на януари 1690 год турцитѣ разбили едно австрийско отдѣление при Качаникъ и австрийската войска се оттеглила къмъ Нови-Пазаръ и Нишъ. Когато турцитѣ навлѣзли въ Косово, патриярхъ Арсени събралъ цѣноститѣ на патрияршията и заедно съ мнозина митрополити, епископи и калугери повелъ своето бездомно паство прѣзъ Нови-Пазаръ, Студеница къмъ Бѣлградъ и отъ тамъ за Унгария. Думитѣ на патриярхъ Арсени, изказани прѣдъ руския послаяикъ въ Виена, сѫ много ясни. Отъ тѣхъ се научаваме, че въ 1689 година заедно съ сърбитѣ възстанали и българитѣ отъ македонскитѣ епархии на ипекската патрияршия. Въ 1690 година заедно съ Арсения се изселили въ Унгария и българи отъ Скопско и Морава. За тѣзи прокудени българи имаме много свѣдѣния въ унгарскитѣ и австрийскитѣ държавни и градски архиви [1].
Австрийците, като навлѣзли въ сѣверна Македония, се запознали съ българското население въ тая страна и въ добритѣ географски карти, които сѫ излѣзли подиръ 1690 година, градъ Скопие, който до тогазъ е смѣтанъ като македонски градъ, е поставенъ вече въ границитѣ на България [2].
Важни данни за българитъ въ скопската областъ отъ 1689 година биха се намѣрили изъ документитѣ на военната архива въ Виена, но тамъ не сѫ работили още българи, а за другоплеменни изслѣдвачи такива данни не сѫ прѣдставяли особенъ интересъ. В. Кѫнчовъ цитира въ своята студия върху Скопие единъ документъ, издаденъ прѣзъ войната въ 1689 година, отъ който личи ясно, какъ сѫ схващали австрийцитѣ тогазъ земята, която завладѣлъ генералъ Пиколомини. Слѣдъ смъртъта на послѣдния на негово мѣсто билъ назначенъ генералъ Ветерани. Въ незначителното писмо, издадено отъ главнокомандующия Людвигъ Баденски, е казано между друго, че слѣдъ неочакваната смърть на Пиколомини, нему се повѣрява командата на Нишъ и на всичкитѣ новозавоювани части отъ България [3].
Послѣденъ сръбски ипекски патриярхъ билъ Васили Бъркичъ. Той билъ въ свръзка съ руския адмиралъ князъ Орловъ, комуто Екатерина Велика възложила мисията да проучи Балканскитѣ
1. А. Иширковъ, Приносъ къмъ етнографията на Македонскитѣ Славѣни. София, 1907, стр. 58-59.
2. Материяли, стр. 26, 29, 31, повече примери у А. Иширковъ, Скопската область останала българска и подъ духовното владичество на сръбската Ипекса патриаршия, въ Извѣстия на Историческото Дружество, кн. IѴ, 1915, стр. 59-60.
3. Mitteilungen des K. K. Kriegs-Archivs. Neue Folge. II Band, 1888, стр. 159; Кѫнчовъ, Градъ Скопие въ Спеп. LV—VI, отдѣленъ отпечатакъ, стр. 100.
XXXVI
народи и узнае, до колко тѣ биха могли да помогнатъ на руситѣ при една тѣхна военна акция противъ турцитѣ въ полуострова. Възъ основа на единъ въпросникъ, прѣдставенъ отъ князь Орлова патриярхъ Бъркичъ написалъ своитѣ интересни бѣлѣжки:
които
издаде И. Руварацъ въ Споменик X, стр. 45—66. Въ тѣзи бѣлѣжки на стр. 47 се
казва, че всички турци въ Македония знаятъ български езикъ [1]. Когато говори за
третото княжество отъ областьта Дардания, което се казва „Скоплѣ”
Бъркичъ пише:
(стр.
54). Като имаме прѣдъ очи, че Бъркичъ споменува наредъ съ българитѣ сърби и въ
четвъртото княжество на Дардания —
, може да се заключи, че той споменува
сърби въ оная область на Македония, която спадала въ ипекската патрияршия,
повечето въ свръзка съ духовното владичество на сърбитѣ, отколкото въ
етнографска смисълъ.
Сърбитѣ отъ врѣмето на тѣхното духовно господство върху скопската область
били много чувствителни къмъ особеноститѣ на българския езикъ. Слѣдниятъ
примѣръ ни дава поразително доказателство за това. Прѣзъ врѣмето на
австрийската окупация въ Сърбия се явилъ въ 1734 година въ бѣлградската
митрополия на повѣрка иереятъ Петъръ Кленски, попъ въ село Клене. Споредъ
протоколитѣ на митрополията попъ Петъръ билъ роденъ въ село Баняме (въ
Черногорията, на самата граница на Косово), билъ синъ на земледѣлецъ и
получилъ въ селото си първо възпитание; училъ се послѣ на книга въ ипекската
патрияршия „оу Георгія ер'монаха Пећанина”, свещенствувалъ 30 години
(навѣрно сé въ сръбска область) и въпрѣки това завалялъ на български
[2]. Каква разлика между тогавашнитѣ сърби и днешнитѣ, които
смѣтатъ, че българитѣ и отъ Сѣръ и отъ долината на Струма, които говорятъ
източно-българско наречие, говорятъ сѫщо тъй чисто сръбски както бѣлградчанетѣ!
[3].
Когато подъ турското владичество католишката пропаганда се разширила, въ Македония били създадени епархиитѣ скопска и охридска. Понеже отъ срѣдата на 16 до срѣдата на 18 вѣкъ скопската епархия спадала въ областьта на сръбската ипекска патрияршия, католическата пропаганда създала скопската католи-
2. Д. Руварац, Митрополија београдска око 1735 год. въ Споменик XLII, страница 114.
3. Ив. Иванић, Maћедонија и Маћедонци. Путописне белешке са географском, етнографском, статистичком и привредно-трговинском грађом. Београд 1906, стр 16-56.
XXXVII
ческа епархия по такъвъ начинъ, че тя обхващала повече сръбски эемн на сѣверъ отъ Шаръ-планина, отколкото български въ Македония, дѣто имало малко католици само въ Скопие и Кратово. Къмъ скопската католическа епархия спадали Призренъ, Ново Бърдо, Янево, Прокуплье и други селища отъ Стара-Сърбия. Катедралната католическа църква не била въ Скопие, а въ Янево. Сѫщо такива отношения сѫществували и въ България. Софийскиятъ католически архиепископъ ималъ своето сѣдалище въ Чипровецъ. Папа Инокенти X (1644—1655) къмъ 1650 година въздигналъ Скопие въ архиепископия и скопскитѣ владици се назначавали вече направо отъ папата, а не както по-рано отъ австрийскитѣ императори въ качеството имъ на маджарски крале, които се смѣтали за наследници на сръбскитѣ деспоти [1]. Като имаме прѣдъ очи, че скопската православна епархия и католическа архиепископия спадали въ духовно отношение къмъ Сърбия (16–18 в.), че маджарскитѣ крале претендирали за Скопие като прѣстоленъ градъ на Душана, лесно би могло да си обяснимъ, защо нѣкои списатели случайно наричали Скопие и Кратово сръбски градове и означавали Скопие като Metropole della Servia — сръбска столица. [2] Но прѣдставителитѣ на католическата пропаганда, които познавали отблизо етнографскитѣ отношения на скопската область, знаяли много добрѣ, че нейното население е българско, че Скопие е български градъ. Въ научната дисертация на Петра Богдана, дългогодишенъ софийски архиепископъ и добъръ познавачъ на етнографскитѣ отношения въ Балканския полуостровъ, върху призренското епископство отъ 10 февруари 1655 г. се казва, че южна граница на Сърбия образуватъ албанскитѣ или илирскитѣ планини и Македония [3]. Томашекъ приема, че илирскитѣ планини, които споредъ Страбона заграждатъ Македония отъ сѣверъ, отговарятъ на днешна Шаръ-планина [4]. Скопскиятъ архиепископъ Андрей Богданъ въ едно писмо отъ Ново-Бърдо съ дата 10 августъ 1659 година до кардиналитѣ на конгрегацията de propagande fide пише, че Сърбия свършва на югь до Scardi (Шаръ) и Orbello при границата на Македония и Тракия [5]. Петъръ Богданъ въ релацията си отъ 1667 година пише: „нѣкои автори поставятъ скопското архиепископство между българитѣ; подъ неговата (на скопския архиепис-
1. H. И. Милевъ, Католишката пропаганда въ България прѣзъ XVII вѣкъ. София 1914, стр. 22.
2. Коста Н. Костић, Трговински центри и друмови по Српској у средњим и новом веку. Београд, 1900, стр. 379.
4. W. Tomaschek, Zur Kunde der Нämus-Halbinsel. Wien, 1882, стр. 4 (438).
XXXVIII
копъ) грижа се намира може би между българитѣ нѣкой католикъ; други обаче, на които той е глава, сѫ въ Сърбия” [1]. Въ другъ единъ документъ отъ 1659 година, който е резюме на нѣкой по-обширенъ докладъ за състоянието на скопската църква, е казано изрично: „въ градъ Скопие, градъ български, владика е монсинйоръ донъ Андреа” [2].
Турцитѣ въ своитѣ книги и официални документи наричали християнитѣ най-често съ името невѣрници, рая или съ името на народа, подъ чието църковно управление тѣ се намирали. Но просвѣтенитѣ турци различавали добрѣ различнитѣ народности въ пространната турска империя.
Знаменитиятъ турски географъ и пѫтешественикъ Евлия Челеби, който пѫтувалъ въ Македония прѣзъ 1660 година, въ своето съчинение Сияхатъ-наме, томъ V, говори често за българи въ Македония, а когато описва Скопие, той споменува българска и сръбска църква, но прибавя за втората, че въ нея се черкували латини [3], което показва, че сръбската църква била католическа и въ нея се черкували дубровничани търговци.
Въ султански фермани отъ 1679 година се пише за оплакване на раята отъ българското племе (българъ-тайфаса) изъ нахиитѣ кумановска и качанска [4].
Тъкмо турскитѣ архиви, па дори и печатни книги не сѫ още проучвани, а отъ тамъ може да се черпи извънредно много достовѣренъ материялъ за разпространението на българитѣ въ турската империя отъ покорението на българскитѣ земи отъ турцитѣ до врѣмето на тѣхното освобождение.
Пътешественици и географи отъ врѣмето на сръбското духовно господство върху скопската область пишатъ за българи въ тая область или наричатъ областьта България.
Philippe du Fresne-Canaye миналъ прѣзъ Скопие въ 1573 год. и пише въ своя пѫтописъ, че нѣкои смѣтатъ, какво този градъ лежи въ България, но споредъ неговото мнѣние той е въ Македония, ако се спазватъ старитѣ граници. — На пѫть отъ Скопие за Кюстендилъ той споменува Serissa, Seritza (?), търговско градче въ България, която наричатъ обикновенно Долна Мизия [5].
2. Staatsarchiv (Виена) Bulgaria, I. f. 184—187: Nelli città di Scopie pero città di Bulgaria è Mons. D. Andrea Arciv. Сравни Н. Милевъ, Католишката пропаганда и т.н., стр. 152, забѣл. 220.
3. A. Шоповъ, Евлия Челеби въ Спсп LXII, стр. 175. Споменик ХLII, стр. 30.
4. Гледай официялнитѣ регистри на турското сѫдилище въ София № 85, страница 168.
XXXIX
Jacques de Lavardin, който написалъ (1579 година) хубаво изслѣдване върху борбата на Скандербегъ съ турцитѣ възъ основа на много съчинения, като говори за Пологъ (тетовско), нарича го частъ отъ Македония и България [1].
Въ Левантското пѫтописание на Louis des Hayes (1621 год.) е казано, че p. Морава извира отъ високитѣ планини на България [2].
Въ втората половина на 17 вѣкъ единъ руски плѣнникъ пропѫтувалъ по-голѣмата частъ отъ Европейска Турция и въ своя пѫтописъ, като описва Скопие, прибавя „а окресть тага мѣста Скопи съ трехъ странъ уѣздньи люди все болгарскіе” [3].
Дубровничанинътъ Маринъ Кабога на пѫть отъ Скопие за Кюстендилъ (1706 година) говори за български кѫщи (case di Bulgari) около разваления ханъ на Страцинъ [4].
Гъркътъ Мелети въ своята география, печатана нъ Венеция прѣзъ 1728 година, поставя Призренъ и Косове-поле на граница съ България [5]. А италиянецътъ Антоин Бонфиниусъ, прочутъ историкъ, още въ 15 вѣкъ бѣше писалъ въ своята История на Унгария, че Косово е разположено между Расция и България. [Сравни у Pouqueville, Voyage dans la Grèce, 1820, т. 2, стр. 478, забѣл. 1].
Въ врѣмето на сръбското духовно владичество върху скопската область имаме слѣдното важно извѣстие за града Кратово. Велко Поповичъ билъ родомъ отъ Кратово Той избѣгалъ заедно съ патриярха Арсени Черноевичъ прѣзъ 1690 година въ Унгария и живълъ първо въ Буда-Пеща, а послѣ като свѣщеникъ въ Фрушка-гора, Срѣмско. Тамъ той се занимавалъ между другото и съ списателство. Прѣзъ лѣтото на 1912 година господинъ Йорданъ Ивановъ бѣ посѣтилъ Фрушка-гора и можалъ да прѣгледа рѫкописа на Велко Поповичъ отъ 1704 и 1706 година. Тамъ Велко се под писалъ : „дякъ Вѣлко Поповичъ отечествомъ же отъ Блъгарскіе земли, отъ места Кратово” [6].
Най-добъръ свидѣтель за българщината на скопската область и на цѣла Македония
къмъ срѣдата на 18 вѣкъ билъ иеромонахъ Паиси (роденъ на 1722 година), който
споредъ неговото казване билъ
, а тази епархия се намирала въ негово
3. Описаніе турецкой имперіи, составленное русскимъ бывшямъ въ плѣну у турокъ въ второй половинѣ XVII вѣка. Издадено отъ П. А. Сырку въ Православный Палестинскій Сборникъ, т. X. Спб. 1890, стр. 22.
4. Giornale del Nobile Marino di Maroizza C. Caboga въ Споменик XXXIV, стр. 221—222.
5.
6. Йорданъ Ивановъ, Старитѣ българи за Македония въ в. „Миръ”, Год. XIX, 1913, брой 3873. М. Дриновъ, Първа българска типография въ Солунъ и нѣкои отъ напечатанитѣ въ нея книги. Спсп. XXXI, 17. Съчинения II, 441. Starine I, 4.
XL
врѣме подъ властьта на сръбския ипекски патриярхъ. Цѣлата история на Паиси, писана въ 1762 година, е надѫхана съ високо българско родолюбие, въ всѣки неинъ редъ и листъ личи неговота голѣма любовь къмъ българския родъ, българския езикъ; той се гордѣе съ славното минало на българския народъ, съ отличнитѣ български царе, светци и светици. Паисиевата Исторія Славѣноболгарская, която била епохално откровение за българитѣ отъ негово врѣме и по-късно, била прѣписвана отъ много лица изъ различни краища на българската земя. Въ свръзка съ темата, която развивамъ тукъ, интересенъ е прѣписътъ на Паисиевата история отъ попъ Алекси Велковичъ Поповичъ, направенъ прѣзъ 1771 година въ градъ Самоковъ, който билъ до 1766 година подъ сръбска духовна власть. Попъ Алекси, както и много други прѣписвачи, билъ трогнатъ отъ родолюбивитѣ разкази на Паисиевата история и за да продължи благородното дѣло на Паисия, прѣписалъ историята му.
[1]. Отецъ Паиси, който чрѣзъ пѫтувания по Балканския полуостровъ и вънъ отъ него и чрѣзъ срѣщи съ свои съотечественици поклонници въ Света-гора изъ различнитѣ краища на Българската земя познавалъ добрѣ своето отечество, пише, че въ негово врѣме българи населяватъ Тракия, Македония и часть отъ Албания, българи живѣятъ въ епархиитѣ нишка, скопска, охридска, софийска, пловдивска, самоковска, щипска, струмишка, одринска, драмска, сѣрска, мелнишка, солунска [2].
Единъ непознатъ прѣписвачъ на Паисиевата история изразилъ по-ясно цитирания пасажъ отъ споменатата история, като изброилъ въ една прибавка списъка на българскитѣ градове по провинции [3].
Въ 1766 година била унищожена сръбската ипекска патрияршия и скопската область подпаднала подъ гръцката цариградска патрияршия. Славянската книжнина, която била гонена и унищожавана въ ония области на България, които се намирали подъ духовната власть на цариградската патрияршия, била запазена и се развивала свободно у българскитѣ земи на сръбската ипекска патрияршия. Многочисленитѣ славянски рѫкописи и печатни книги, които сѫ намѣрени въ скопската область свндѣтелствуватъ за развитъ духовенъ животъ у тамкашното българско население. Търговията съ славянски печатни книги е била до толкозъ голѣма въ скопската область, че въ срѣдата на 16 вѣкъ (1569 год.) Кара-
1. Исторія Славѣноболгарская собрана и нареждена Паисіемъ Іеромонахомъ в лѣто 1762. Стъкми за печатъ по първообраза Йор. Ивановъ, София, 1914, X.
2. Исторія Славѣноболгарская, стр. 13—14. Материяли, стр. 28.
XLI
Трифунъ билъ притежатель на славянска или по-право българска книжарница въ Скопие, която се намирала въ тѣсна връзка книжарницата на Яковъ Трайковъ въ София [1]. Въ скопската область имало въ градове, села и монастири келии, дѣто учението на славянска книга не сѣкнало. Българи и сърби отъ епархиить на сръбската ипекска патрияршия си служили въ черква и въ писмо съ еднакъвъ черковнославянски езикъ и рѣдко поличава въ нѣкои изрази и думи родниятъ говоръ на прѣписвача. Сръбскитѣ патриярси и митрополити признавали народностьта на българитѣ въ сѣверна Македония и не единъ пѫть черковни служители отъ българска народность достигали най-високи стъпени въ духовното управление на патрияршията. Сръбското духовно господство не само не попрѣчило на народното съзнание у българитѣ, но го подкрѣпяло, засилвало. Иначе ние не можемъ да си обяснимъ, зашо тъкмо въ македонската область на ипекската патрияршия започва най-рано българското възраждане. Послѣ Паисия и Алекси Велковичъ Поповичъ, заслужава да се спомене Марко Теодоровичъ, „булгара родомъ изъ Разлога”, който прѣзъ 1792 год. напечатилъ въ Виена букварь на черковнославянски езикъ за сръбски дѣца. Нѣма съмнѣние, че по този букварь сѫ се учили и българчета [2]. Въ началото на 19 вѣкъ, 40—50 год. подиръ закриването на ипекската патрияршия се явяватъ тъкмо въ скопската область прочутитѣ радѣтели за българска книга Хаджи Якимъ и Кирилъ Пейчиновичъ, които заематъ първо мѣсто между възродителитѣ на цѣлокупния български народъ. Хаджи Якимъ съ своитѣ книги на новобългарски езикъ отъ 1814, 1817 и 1819 г. и тетовецътъ Кирилъ Пейчиновичъ, който въ 1816 г. напечатилъ въ Пеща своето „Огледало” сѫ първитѣ български писатели, крито печатали поучителни книги на простонароденъ, общедостѫпенъ и говоримъ български езикъ [3]. И сѣверомакедонскитѣ просвѣтители Хаджи Якимъ и Кирилъ Пейчовичъ не сѫ били изолирани дѣйци, тѣхното дѣло намирало отзивъ и широка подкрѣпа въ мѣстното население. Това личи отъ имената на издателитѣ и многобройнитѣ спомоществователи отъ Егри-Паланка, Кочане, Кратово, Щипъ, Струмица, Велесъ, Битоля. Скопие, Галичникъ, Гостиваръ, Нишъ, Лѣсковецъ и други градове
1. М. Дриновъ, Яковъ Трайковъ отъ София и Кара-Трифунъ отъ Скопие (Юбилеенъ Сборникъ на Славянска Бесѣда, стр. 33-34. Съчинения II, 497—498).
2. Йор. Ивановъ, Сѣверна Македония. София, 1903, стр. 365. До късно въ Македония поради липса на български книги сѫ си служили въ училищата често съ сръбски буквари, които прѣди да се прокара правописната реформа на Вука Караджичъ не се отличавала досежно писането на буквитѣ отъ българскитѣ. Сравни за Охридъ интересната статия на Е. Спространовъ, По възраждането на градъ Охридъ въ Мсб. XIII, 633-634.
3. Сé тамъ.
XLII
и села. На българското възраждане се радвали дори и сърбитѣ. Огледалото на Пейчиновича е печатано на
, съ иждивението на призренския попъ Коста Стошић [1]. А за кого и на какъвъ езикъ сѫ писали първитѣ сѣверомакедонски ратници на литературното поле личи ясно отъ слѣднитѣ думи на Хаджи Якима:
, които красятъ корицата на неговата книга Митарства, печатана въ 1817 година въ Будинѣ градъ. Сѫщо и отъ корицитѣ на другитѣ двѣ книги :
,
печатана въ
, 1814
[2] и
,
печатана въ 1817 год. въ Будинѣ градѣ [3], иде сѫщата увѣреностъ за кого и на
какъвъ езикъ сѫ тѣ прѣведени:
.
Възражданието въ градъ Скопие, което тъй хубаво ни го прѣдставя покойниятъ В. Кѫнчовъ [4], е самобитно, породило се въ самия градъ, и не е подтикнато отъ сѣверна България. Особено голѣма просвѣтителна и родолюбива дѣйность развилъ учительтъ „многоревностний Юрданъ х. Константиновъ Болгарскій Чиновъ”, както се самъ подписвалъ. Той билъ родомъ отъ Велесъ, учителствувалъ въ Скопие отъ 1848 до 1857 г. Билъ добрѣ разположенъ къмъ сърбитѣ, мразилъ много гърцитѣ, но се гордѣялъ особено много съ българската си народностъ и съ пламенни рѣчи по църкви, училища и кѫщи будилъ у съотечественицитѣ си любовь къмъ всичко българско [5]. Той е познатъ и като списатель. При другъ случай, ще посоча неговото описание на Македония. Влиянието на пловдивската школа дошло въ Скопие късно, въ 1855 година, когато билъ назначенъ за учитель Стефанъ Костовъ отъ Враня, ученикъ на Герова и Груева въ Пловдивъ.
1.
2. Йордань Ивановъ, Български старини изъ Македония София. 1908, стр. 268.
3. Ефремъ Карановъ, Материали по Етнографията на нѣкои мѣстности въ сѣверна Македония, които сѫ смежни съ България и Сърбия въ Сборникъ за народни умотворения, наука и книжнина, кн. IV, стр. 296.
4. Василъ Кѫнчовъ, Градъ Скопие. Бѣлѣжки за неговото настояще и минало въ Спсп. Кн. LV—VI.
5. В. Кѫнчовъ, Юрданъ хаджи Константиновъ Джинотъ въ „Български Прѣгледъ”, год. III, кн. IV, стр. 85—107.