IV. ПО ВРЕМЕ НА ПЪРВАТА СВЕТОВНА ВОЙНА И СЛЕД НЕЯ
 

9. МАКЕДОНЦИТЕ В БЪЛГАРИЯ

 В състава на българската държава след Първата световна война остава най-малката част от македонските земи, а по-точно ­ един окръг, състоящ се от пет околии ­ Горноджумайска, Мелнишка (по-късно центърът Ј е прехвърлен в гр. Свети Врач ­ сега  гр. Сандански), Петричка, Неврокопска и Разложка. Административен център на областта след войната става Петрич. Този дял от македонските земи, наричан Пиринска Македония, заема площ от 6 798 кв. км с население (според преброяването от 1920 г.) 155 598 души. През 1956 г. 281 хил. души населяват областта. След 1913 г. българският дял от Македония е притегателен център за мнозинството от бежанците от останалите под чужда власт македонски земи. Например още в края на 1921 г. на територията на окръга са регистрирани 4 450 бездомни бежански семейства, произхождащи само от Егейска Македония. Големият поток от бежанци усложнява и без това незавидното икономическо положение на окръга, където след войните цари сиромашия, спекула и безработица. През следващите години българската държава подпомага заселването на бежанци от Македония и в други райони на страната.

 Българското правителство, както и интелектуалния и политически елит на България непрекъснато повдигат въпроса за териториалната принадлежност на македонските земи.  Непрестанно се търсят форуми, за да се изтъкне несправедливостта, извършена спрямо Македония и нейните жители, оставени под гръцко и сръбско владичество. Българите не се колебаят да заявяват по един категоричен начин правата си върху тези земи. Те решително отхвърлят пропагандираната от Белград антибългарска теза за съществуването на отделна "македонска" народност. В България са категорични, че македонските славяни са българи, а всички македонски патриоти и борци за национално освобождение, начело с Гоце Делчев, Даме Груев, Гьорче Петров и др. винаги са смятали себе си за българи. Nota bene, напоследък този въпрос беше осветлен именно по този начин в издадената в Скопие  публикация "Тайните на Македониjа" от Коле Петров. В нея (с. 4-5) се заявява, че "отделната македонска нация беше обявена от Тито и неговите скопски помощници, такива като Лазо Колишевски, Светозар Вукманович-Темпо, Лазар Мойсов и цяла дружина подобни на тях сърбомани". В публикацията се припомня писмото на Гоце Делчев до Никола Малешевски от 5 януари 1899 г., в което известният деец собственоръчно пише, че "... сме си българи и всички страдаме от една обща болест." Доказва се и българското самосъзнание на Св. Климент Охридски (когото в Скопие също се опитват да изкарат "македонец"), цитират се най-различни средновековни надписи, в които редица градове и области в Македония се определят като "български". В същата публикация на К. Петров е поместено мнението на сръбския патриарх Васил Бъркич, взето от "Описание на провинциите на турската държава" (издадено през 1771 г.), според което "цяла Македония говори български"; цитиран е австрийски дипломатически източник от същия период, според който българо-сръбската езикова граница започва от поречието на Българска (сега Южна) Морава, минава край Призрен и стига до Шар планина; публикувани са и части от редица други трудове, въз основа на които се прави изводът, че в Македония винаги е използвана българската азбука, а в училищата е преподавано на български (факт е съществуването на многобройни български буквари и читанки, издавани в Македония).

В миналото Македония традиционно е наричана Западна или още Долна България. Така например в предговора на сборника "Български народни песни", Костадин Миладинов пише, че "Западна България се нарича още Македония, включваща градовете Охрид, Струга, Прилеп, Велес, Костур, Кукуш, Струмица и много други". За българин се смята и произхождащият от Македония Райко Жинзифов, един от първите български възрожденски поети. За българския характер на Македония свидетелстват и редица дипломатически документи с широк хронологически обхват ­ от Средновековието до ХIХ век. Например в протокола на Цариградската посланическа конференция (1876/7) ясно и категорично е записано, че санджаците Нишки, Скопски, Битолски, Серски, както и градовете Струмица, Тиквеш, Велес и Костур, заедно с околностите, са български. Така са обозначени те и на приложените към протокола географски карти. Ръководителите на ВМОРО още при нейното учредяване заявяват, че целта на организацията ще бъде борбата за автономия на Македония и Одринска Тракия "като етап от процеса на присъединяването им към българското Отечество". Подобен характер има и подписаната от Даме Груев прокламация по повод обявяването на Илинденското въстание през 1903 г., в която се казва, че "тази земя носи името България". По същия начин се изказва и Яне Сандански, който призовава на борба "за свободна българска Македония" ­ така че разпространяваните от някои среди твърдения, че Сандански не се  чувства българин, са една голяма фалшификация. Както Даме Груев, така и Кръсте Мисирков определят Прилеп, Скопие, Битоля и Солун като "български градове". Последният също така пише за "българския характер на славянските заселници в Македония" и определя населението на Македония като "български народ". Винаги позовавайки се на документи, българските интелектуалци и политици доказват както неоспоримия български характер на Македония, така и пълната неоснователност на сръбските претенции и на натрапчивата сръбска пропаганда, която поставя за цел да създаде несъществуваща народност, да попречи на обединението на Македония с България и да навреди на развитието на българската държавност. Особено активен пропагандатор и борец за българщината в Македония е последният водач на ВМРО Иван Михайлов, независимо от дългия му емигрантски престой.

 Главен противник на българските патриоти и на интелектуалния елит, изповядващ ненарушимост на връзките на Македония с България, през целия период след Първата световна война остава Югославия, която владее значителна част от македонските земи, населени с компактно българско население. Гърция, след изселването на българите от районите край българската граница, има улеснена задача. Тя частично притъпява антибългарската си активност, макар и да провежда активна денационализаторска политика в района на Костур-Лерин-Воден до края на четиридесетте години. Всичко това ще стане повод македонският въпрос да се върне с цялата си сила на международната арена в навечерието на Втората световна война. По време на военните събития, а и след прекратяването им, той отново ще се окаже един от най-сериозните спорни проблеми на Балканите и отново ще занимава политиците от цяла Европа.

[Previous] [Next]
[Back to Index]