Кюстендил - военната столица на България през Първата световна война. Кюстендилци и Кюстендилският край във въоръжения конфликт (1915-1918)

Ангел Джонев

Четвърта глава. ПО ПЪТЯ НА ПОГРОМА

 

1. Височайши визити  285

2. Отприщване на недоволството  334

3. Край Струма, 1050 и на Добро поле  373

 

 

1. Височайши визити

 

Дори и след стогодишната война настъпва мир. Началото на 1918 г. идва с подобни оптимистични нотки. Спокойствие се възцарява на

 

Източния фронт. Започват преговори в Брест-Литовск между представителите на Централните сили, и от другата страна с делегатите на болшевишка Русия и обявилата независимост Украйна. Подготвя се подобен форум и с Румъния. България се стреми да разреши възможно най-скоро и с положителен резултат въпроса за присъединяването на цяла Добруджа. Не така мислят останалите съюзници. Германците имат стратегически интерес да контролират излаз на Черно море посредством жп линията Черна вода-Кюстенджа и пристанището в последния град. Те не горят от желание Царството да притежава и трите комуникации към Ориента - по същото направление, за Солун и Цариград. В тяхна полза е и споразумението от 24 август 1915 г. От османската столица се правят други обструкции. Те пък настояват за получаване на обезщетение в Тракия за българското разширение в Добруджа. Войските на падишаха взимат участие в офанзивата към делтата на Дунава, макар че официално заместват немската армия. Случаят е използван умело за политически алъш-вериш.

 

По този териториален въпрос Царството изпада в практическа изолация от съюзниците си. Те по никакъв начин не се съгласяват той да бъде поставен и разрешен на преговорите в Брест-Литовск. Форумът се проточва и се превръща в място за пропагандиране от Троцки на болшевишките идеи. Налага се прекъсване на работата му, което не донася очаквания мир и освобождаването на войски за подготвяната пролетна офанзива на Западния фронт. Победителите прилагат нова тактика, като разделят преговорите поотделено със Съветска Русия и Украйна. От Киев бързат с признаването, защото болшевиките стъпват на тяхна територия и поставят под свой контрол Харков.

 

Първият месец на 1918 г. е напрегнат и в лагера на Съглашението. Президентът на САЩ Удроу Уилсън оповестява своя план за следвоенно устройство, наречен на броя на пунктовете в него - „14-те точки“. Съюзниците му не се съгласяват с всичките и се налага допълнителна редакция. След редица идеи за край на световния конфликт още една формулировка за справедлив мир се появява на бял свят. Тя има широк пропаганден ефект.

 

285

 

 

Антантата по-скоро се готви за война до окончателна победа, вместо за търсенето на компромисни решения. [1]

 

В Кюстендил ген. Н. Жеков продължава да се терзае от вътрешнополитическото положение в страната. Близо месец след посещението на царя и князете в града пристига дипломатът Симеон Радев. В разговора си с главнокомандващия той споделя за слухове относно скорошни правителствени промени. Инициатор е самият монарх, а залогът е успокояването на държавата. Предводителят на армията излиза от разговора пообнадежден за бърза и ефективна смяна на кабинета. Все повече се шири антивоенната пропаганда, основен проводник на която са левите сили и особено земеделците. Опитът на Н. Жеков да изиграе посредническа роля, като ги кооптира в бъдещо управление, среща яростния отпор на величеството. Това пък развързва допълнително ръцете на политическите партизани в борбата им за власт. Залогът остава спокойствието в България и особено на фронта, където ситуацията се усложнява особено при снабдяването с храна и снаряжение. [2]

 

Състоянието на бойния дух заедно с приемането на шведската военна мисия е основната причина за посещение на главнокомандващия във 2-ра и 1-ва армия. Инспекцията се предприема в последната десетдневка на януари и в нея участва княз Борис. В Кюстендил официалният календар се спазва стриктно. По повод Богоявление на 19 януари след литургията в храма „Св. Богородица“ от 10.00 часа се предвижда шествие до Железния мост и провеждане на Велико Водосвещение и църковен парад. За последния се изпраща една рота от 13-а допълняюща дружина. Свободните от наряд офицери от Главната квартира се задължават да присъстват. Аеропланната батарея трябва да даде 21 изстрела. С военен ритуал на 27 януари в 10.30 часа започва клетвата на младите бойци, набор 42-ри от спомената дружина. Докато присъствието на свободните офицери този път не е необходимо, то за събитието същия ден от 20.00 часа става задължително. На него се чества рожденият ден на кайзер Вилхелм. Нареждането да се носят старшият български и германски орден, скоро е допълнено с поставянето и на съюзническите такива. [3] Явно се цели да няма засегнати сред останалите представители на Централните сили, аташирани в Кюстендил.

 

Изглежда и ген. Жеков се прибира за събитието в Кюстендил. Още на 25 януари той заедно с княз Борис напуска фронта и пребиваващата там шведска мисия. [4] В програмата на чужденците се предвижда и посещение на Главната квартира. Подготовката за визитата започва значително по-рано. Още на 9 юли 1917 г. военното аташе на Кралството посещава ген. Н. Жеков в Кюстендил. Дали тогава е договаряно идването на мисията, не става ясно. [5] В началото на ноември началникът на ЩДА ген. Ив. Луков известява за подобна молба царската военна канцелария. Благосклонният български и германски отговор правят посещението възможно и в средата на януари 1918 г. мисията потегля от Берлин и е посрещната от аташираните офицери в Ниш. Свършили своите задачи на фронта, сутринта на 30 същия месец

 

286

 

 

шведите пристигат в Кюстендил. Мисията се предвожда от бившия военен министър полк. Окерман. В нея влизат още подп. Оскар Нигрен - началник на военното училище в Стокхолм, подп. С. А. Рирберг от интендантски войски, майор Райнхолд Зайер - бригаден адютант на краля, майор де Вирзин - военен аташе в Цариград и София, майор Бсельоф - началник щаб на артилерията, майор Рабе от инженерните войски и капитан Виргин от Генералния щаб.

 

Пристигнали на гарата, те са транспортирани с автомобили до центъра на града. Посещението в Главната квартира се забавя, защото на площада се провежда тържество по повод рождения ден на княз Борис. Там гостите стават свидетели на молебена и последвалото го увеселение. Гражданството играе хора, а за офицерите е предвиден общ обяд в столовата им. Шведите имат по-различна програма. Те се срещат с ген. Н. Жеков в кабинета му, където споделят събраните впечатления. След нея отново излизат и се забавляват на площада. Привечер са приети на вилата на главнокомандващия, където им е поднесен чай. Тържествената вечеря е от 20 часа в офицерския стол. В рамките на протокола ген. Жеков поздравява гостите и вдига тост на немски език. Отговаря му полк. Окерман, като поднася своите благодарности. Събитието продължава до късно, след което мисията е транспортирана до гарата, откъдето си заминава. [6] Военни представители от неутрална Швеция посещават Кюстендил и фронта. Проучването на опита от световния конфликт има важно значение за усъвършенстването на дотогавашната стратегия и тактика. Без да вземат страна в него, от Стокхолм явно знаят сентенцията „ако искаш мир, готви се за война“.

 

Краят на водената в момента се мярка поне на изток. На запад, не където и да е, а във Версай, на 1 февруари Съглашението стига до категоричното решение за борба до пълна победа. Тя за момента по-скоро е в ръцете на Централните сили. Те диктуват условията на разпадащата се Русия и на Румъния. Налагат се и се надхитрят и помежду си. Да разбие сковаващата изолация по Добруджанския въпрос, за Брест-Литовск заминава самият В. Радославов. Той получава информация, че в проектодоговора областта остава съвместно владение (кондоминиум) на Четворния съюз. Австро-Унгария иска стратегически поправки по границата в Карпатите. На Румъния се осигурява излаз през Кюстенджа и като обезщетение Бесарабия. Победените обаче протакат преговорите. Забавянето изнервя особено германците, които подготвят офанзива на Западния фронт преди появата на американските части. [7]

 

Потокът от постъпващата информация се анализира в Българската главната квартира. Съдбата на Добруджа все повече заема водещо място в нейния дневния ред. Представители на областта също посещават Кюстендил. На 4 февруари пристига специална делегация. Тя е упълномощена от проведения през отминалата година в Бабадаг Добруджански народен събор. Същият този град, който е освободен от юнаците на 53-и полк. Групата се състои от 16 души с предводител д-р Огнянов. Той произнася благодарствена

 

287

 

 

реч за освобождението и поднася на ген. Н. Жеков специално изготвения от събора мемоар. С пламенно слово се обръща д-р Тодоров, председател на добруджанци в България. Главнокомандващият отговаря на затрогващите речи. Следва дискусия с останалите делегати, като особено продължителен е с представителите на мюсюлманите. Последните декларират желанието си да останат под българска власт. [8] Групата си заминава след срещата, но в Кюстендил се очаква скоро да пристигне Добруджанският хор. Единението на освободената област с Отечеството е стратегически важно. То се проявява в момент, когато народите на разпадащата се Руска империя търсят своето самостоятелно място под слънцето.

 

На север от Добруджа в междуречието на Днестър, Прут и Дунав се провъзгласява суверенитета на Молдавската република. Своевременно за този акт от щаба на групата „Макензен“ уведомяват Българската главна квартира. От Кюстендил желанието за признаване на независимостта на новосформираната държава е препратено през Министерство на външните работи до премира. [9] Още по на север пък се ражда Украйна. След самостоятелни преговори на Четворния съюз с представителите на Киевската централна Рада на 9 февруари 1918 г. в Брест-Литовск е подписан първият за световния конфликт мирен договор. [10] Вестта за постигнатото не трогва особено обществото. Според свидетелството на Л. Малеев дори командващите не си разменят протоколни приветствия. В града, приютил Главната квартира, новината се посреща вяло. „Населението на Кюстендил научи вестта за сключения мир от вестниците, но не счете за необходимо нито да изрази някакво ликуване, нито да манифестира някаква признателност към войниците ни, чиито победи бяха легнали в основата на мирния договор“ - негодува адютантът и пресъздава мнението за случващото се от ген. Жеков: „Е, да, няма очакваното ликуване... Не само защото българите сме въздържан народ, невинаги умеем да проявяваме възторга и признателността си... Има и друга причина, а тя е, че всички като че ли чувстват какво само мир с Украйна не ще рече още нищо“. [11] Вдействителност случващото се не е кой знае колко, но пък показва една перспектива - от отломките на победените държави се появяват нови.

 

Много по на север, във Финландия, също желаят независимост. С тази цел в България пристигат двама пратеници на правителството - професорите Микола и Калина (Калима). В София те се срещат с български министри, защото премиерът отсъства от сраната. Посещават и германската легация. На 12 февруари им е организирано пътуване до Главната квартира. То не е планирано и изненадва ген. Н. Жеков и неговите подчинени. Реагирано е своевременно, като Л. Малеев пресреща гостите в Конявската планина. Пътят се оказва заснежен и хлъзгав за движение, а духа силен студен вятър. Професорите се придружават от пълномощния министър Рачо Косев. Последният подсказва целта на визитата едва при приема, даден им от главнокомандващия. В кабинета му мистерията е разгадана и разговорът потръгва. Финландците споделят за своето желание да получат признанието

 

288

 

 

 

[[ Снимките от стр. 289-304 са изведени в отделен Албум, В. К. ]]

 

 

304

 

 

от Царството като суверенна държава. Заплахата за тяхното съществуване те виждат в болшевишка Русия. Ген. Н. Жеков се застрахова, че не може като военен да взема подобни решения, но изказва надежда българското правителство да направи необходимите стъпки.

 

Привечер гостите са поканени на вилата, където им е поднесен чай. Завърнали се на площада, финландците стават свидетели на манифестацията, устроена от Добруджанския хор. При появата на ген. Ст. Тошев, а сетне и на главнокомандващия се демонстрира „изблик на възторг и признателност“. Затрогваща е симбиозата между освободители и освободени. Л. Малеев пресъздава мнението на професорите: „Това, което по щастлива случайност можахме да видим тази вечер в Кюстендил, ще остане един незабравим спомен за нас и същевременно една поука... Ние ще предадем на нашия народ, че единението в името на общи интереси носи успех и на малките народи!“. Събитието завършва с общо хоро. След овациите делегатите са поканени на вечеря, където са им представени старшите началници от Главната квартира. Протоколните речи са разменени, като проф. Микола благодари за оказания прием и подкрепа, а ген. Жеков пожелава „преуспяването на независима дееспособна Финландия“. На изпроводяк е демонстрирано приятелско отношение и от двете страни. [12] Благословията, дадена от главнокомандващия Българската действаща армия, изглежда попада на място. Въпреки перипетиите Финландия не само получава независимост, но показва завидни резултати в своето развитие. Кюстендил се оказва едно от местата, където се изковава суверенитетът на новата държава.

 

Същия ден, но по план, в града се случват културни мероприятия. Военният художник Борис Денев открива в сградата на ЩДА своя изложба с около 100 картини, рисувани на Италианския фронт след австро-германската офанзива. [13] Пак на 12 февруари гостува в Кюстендил Добруджанският хор. След делегацията и творците идват на гости в Главната квартира. Те са приети много добре от местното население. Програмата започва след вечеря, когато хористите потеглят с факли, предвождани от музиката на 5-и Дунавски полк. Скандират се лозунгите „Да живее България“ и „Да живее Добруджа“. Пеят се песни, между които „Ние сме моми добруджанки“ и „О, Добруджански край“. Емоционалните моменти следват един след друг. Изблици на чувства и сълзи съпътстват появата на главнокомандващия, придружаван от други офицери. Към тях с вълнуващи слова се обръщат еникьоецът Петър Рашков и Юрдана Добрева. Към 21 часа започва „Добруджанската седянка“. Представят се 14 различни етюда. Танцува се дори валс. До късно през нощта продължава събитието, след което гостите се сбогуват с главнокомандващия и останалите домакини. [14] Този ден Л. Малеев свидетелства за студено и ветровито време, но то едва ли може да провали задушевната атмосфера, създадена между освободители и освободени. Последните за пореден път демонстрират своята благодарност. Този път не към войската след наскоро спечелените победи в равна Добруджа, а пред ръководителите им в Главната квартира. Умението на тамошните българи,

 

305

 

 

обикновени селяни, да танцуват валс, впечатлява не само свидетеля на място Ив. Калайджиев, но и адютанта Л. Малеев в Кюстендил.

 

Единението, демонстрирано повсеместно, едва ли може да трогне прагматичните водачи на съюзниците и да видоизмени техните интереси. Добруджа остава заложник в геополитическата игра. Новоназначеният командващ на 3-а армия ген. Г. Тодоров информира ген. Н. Жеков за продължаващите проблеми в областта. На тормоз са подложени участниците в народния събор, проведен в Бабадаг. Активизира се пропагандата на турските офицери сред местните мюсюлмани районът да получи автономен статут в рамките на Османската империя. Германците пък агитират сред влашката общност и обещават под никакъв предлог да няма обединение с Царството. Командващият 3-а армия изготвя и специално изложение до фелдмаршал Макензен. То е съгласувано с Българската главна квартира, но отговорът остава да виси във въздуха. На 16 февруари ген. Г. Тодоров пристига на доклад в Кюстендил. Той се проточва няколко часа. Проблемът с продоволствието образно е описан от присъстващия Л. Малеев с поговорката, че войниците „водя газят, жадни ходят“. Отношението към българското население е констатирано като преднамерено и провокативно. Ген. Жеков се опитва да поуспокои своя подчинен, че той е единствен подходящ да се справи с положението. „Безсилен съм аз, пък се убедих, че също така са, дори повече от мен, правителството и цар Фердинанд“ - пресъздава песимизма в думите му неговият адютант. Главнокомандващият не споделя тезата всичките злини да произлизат от некадърността на кабинета. Проблеми със съюзните договори има, но така е и през 1912 - 1913 г. Той се съгласява ген. Г. Тодоров да се срещне с премиера. [15]

 

В разговори и редица документи ген. Н. Жеков анализира тактиката за присъединяването на Добруджа към Царството. Той нарежда на българския представител в Букурещ ген. Тантилов да се въздържа от позиция преди инструкции, получени от Главната квартира. Главнокомандващият го информира за проекта, в който Добруджа се отстъпва за съвместно владение на Четворния съюз. В писмо до В. Радославов предводителят на армията предлага използването на възможността областта да стане съюзническа придобивка, за да не се дразнят румънците, а чрез анекс да се гарантира българската и принадлежност. В случай на категорична позиция от правителството ген. Жеков приема нея да отстоява. Според него в столицата се разпространяват слухове за компромисното му настроение и слаб интерес по въпроса. „Напротив, навсякъде и всякога аз съм поддържал, във всички преписки с нашите съюзници по този въпрос, че този български край трябва да принадлежи изцяло и изключително на България и то не до Светигеоргиевския ръкав, а до Киликйския ръкав“ - категоричен е главнокомандващият. [16]

 

Румънците се възползват от дрязгите между съюзниците и се опитват да протакат. В средата на февруари е предизвикана промяна на кабинета в Яш. Въпреки консолидираната позиция на София да се защитава присъединяването

 

306

 

 

на цяла Добруджа и признае автономията на българските училища и църкви в Бесарабия, отговорът не е положителен. Германците работят по своя план, като продължават да сключват мир поотделно. След болшевишкото протакане и немския ултиматум военните действия са подновени от последните на 18 февруари от Балтийско до Черно море. Основната цел е Прибалтика и столицата Петроград. Без да срещнат особена съпротива, под контрола на Берлин попадат още земи, достигнат е и Киев. Дори съгласието на Ленин да възобнови преговорите, вече при по-тежки условия, не спира офанзивата. На руската делегация е съобщен тридневен срок за сключване на мирен договор. Той е подписан отново в Брест-Литовск на знаковата за България и Освободителката дата 3 март. Съветите капитулират и приемат сепаративно споразумение, но целта им по-скоро е да се задържат на власт, защото планът им е всеобща пролетарска революция. Отстъпването на обширни територии в Полша и Прибалтика, признаването на независимостта на Финландия, Украйна, Афганистан и Персия са горчивите хапове, които трябва да се преглътнат. На Османската империя са върнати областите Батуми, Карс и Ердахан, отнети по Берлинския трактат от 1878 г. Четворният съюз излиза победител от войната на Източния фронт. [17] И този път кюстендилското гражданство не провежда спонтанни овации пред Главната квартира. Наличните документи не свидетелстват и за организирани събития от последната или от гражданските власти. Изглежда, нямат чувството на победители както след падането на Ниш, освобождението на Македония и Добруджа, превземането на Букурещ и още множество знакови успехи. Два пъти делегациите на Централните сили подписват мирни договори в Брест-Литовск. Вследствие на тях Русия е извадена от войната и се появяват нови държави.

 

България не може да прокара и да получи гаранции за лелеяната цяла Добруджа. Погледите се насочват отново към Букурещ, където се провеждат преговорите с румънците. Два дни след Брестлитовския в двореца Буфтя е подписан предварителен договор. Според него областта се предава на Централните сили. Австро-Унгария получава стратегически поправки по границата в Карпатите. За Царството остават надежди ситуацията да се промени при подписването на окончателния мир. [18] Погледите остават насочени към Букурещ. Там два пъти е решавана съдбата на държавата - веднъж, след Сръбско-българската и втори, след Междусъюзническата война. По спортната терминология в победи и поражения резултатът е един на един. От България се надяват да поведат отново.

 

От Главата квартира усилията се насочат и в тази посока. Обръща се полагащото се внимание на календарните празници, защото на 27 февруари е рожденият ден на цар Фердинанд. По традиция се провежда благодарствен молебен. Този път той е на площад „Св. Св. Кирил и Методий“. След него се предвижда общ обяд. [19] Продължава тенденцията религиозните събития да се изваждат от близката църква „Св. Богородица“ и да се осъществяват на открито. Явно се цели да се даде повече публичност и да се привлекат още посетители от гражданството.

 

307

 

 

Официален характер придобива освещаването на откритото на 15 февруари Кюстендилско окръжно сиропиталище. [20] То е разположено в постройките около храма „Св. Мина“. От началото на 1918 г. са събрани и първите питомци. Своевременно са назначени две надзирателки, счетоводител и лекар. Основна роля в дейността му играе Окръжният комитет за сираците от войните, който се оглавява от окръжния управител Кр. Карагьозов. Попечителството пък е под контрола на председателя на Окръжната постоянна комисия Н. Костов. Една година без един ден след учредяване на институцията, или в неделя на 3 март 1918 г., когато се подписва договорът за мир между Централните сили и Съветска Русия, сиропиталището тържествено е осветено. От местния комитет за СГОП се отпускат определени количества храни, дърва и газ. Изготвени са списъци за осигуряване на продоволствието на питомците. Обущарите са натоварени с изработката на 60 чифта обувки. Държавните структури обръщат внимание и на издръжката на близкото старопиталище. Привличат се активисти и за създаденото християнско дружество, като членската му маса надхвърля 100 души. За учредяването инициативата е на кюстендилските граждани, които събират доброволни помощи. [21]

 

В Кюстендил е създадено и „Благотворително дружество за подпомагане на нуждаещите се войници и войнишки семейства“. Вниманието му се съсредоточава към икономически слабите бойци и близките им в рамките на околията. За постигането на целта се предвижда морална, но и материална подкрепа. Последната се състои в предоставянето на парични помощи, хранителни продукти, изораване на обработваемата земя, намирането на работа на нуждаещите се в тила и снабдяването с дрехи, тютюн, книги на войниците на фронта. Средствата се събират от месечен членски внос, доброволни пожертвувания, даване на вечеринки и провеждане на лотарии. Важно място заемат държавното субсидиране и съпричастността на сродните организации. Борбата със спекулата се води чрез събрания и писмена агитация. Дейността се ръководи от управително тяло с председател Н. Шопов, подпредседатели подп. Андреев и Т. Балтаджиев, секретар Х. Костадинов, касиер Д. Дойчинов. Функционират съвещателно тяло и контролна комисия. Според устава престава да съществува след края на войната. [22]

 

Църквата „Св. Мина“ се ползва с името не само на авторитетна религиозна, но и на благотворителна институция. По традиция събира помощи, а отделно отпуска средства за бедните семейства. Те се превеждат на общинската управа в Кюстендил и например за Рождество Христово на 1918 г. сумата е в размер на по 200 лв. Спирачка в нейните начинания оказва неизплащането на наема за помещенията, в който се настанява Ординарческият ескадрон. Повече от година и половина храмът не вижда нито лев. Председателят на настоятелството протестира, но за решаване на проблема трудно може да се говори. [23] Девическата гимназия също продължава да провежда благотворителни инициативи. От дадените три вечеринки събраните средства са разпределени за бедните войнишки семейства и за юнаците

 

308

 

 

на фронта от четирите полка с кюстендилско участие - 13-и, 53-и, 68-и и 84-и.24 През военно време хората се нуждаят все повече от съпричастност и подкрепа. Доколко обаче има възможност за събирането на достатъчно средства. Недоимъкът се шири и взима сериозни размери.

 

Хроничните трудности с продоволствието продължават и в първите три зимни месеца на 1918 г. Местният комитет за СГОП едва свързва двата края. Пшеницата е дефицитна стока и за крайно нуждаещите се от селските общини са отпуснати едва 12700 кг. От царевицата има повече в резерв и на траншове до населението в района са изпратени 209148 кг при цена за ронената от 0,63 лв., а за неронената по 0,60 лв. за кг. Доставени са над 31169 кг семена за посев на пролетни култури - овес, ечемик и царевица. Ходатайствано е за задоволяване на нуждите от просо на бозаджиите в града.

 

В режим на икономии още в средата на януари се преустановяват доставките на хляб за гостилниците в Кюстендил. Има опасения за спиране на работата на хлебопроизводителите и се иска съгласие от Дирекцията при евентуална демонстрация фурните им да бъдат реквизирани. След месец проблемите се усложняват и от местния комитет за СГОП алармират: „... колкото се отнася за подобряване качеството на хляба, комитетът не може да вземе особени мерки, тъй като това зависи главно от качеството на брашното, което ни се дава от местния резервен интендантски магазин и което съгласно нарежданията на Дирекцията се примесва половината с царевица. При това да се добави, че началникът на резервния магазин по телефона ни съобщи, че за няколко дни поради липса на чисто брашно щял да дава само царевично, от което само не може да се меси хляб, а трябва да се раздава на гражданите.“ Пристъпва се към дневна дажба от 300 гр. на царевично брашно на човек от града при цена за кг от 0,58 лв. за бедни и 0,72 лв. за богати. Проверката, както е известно, е висша форма на доверие и са направени опити колко хляб по 800 гр. може да се произведе от 100 кг суровина при съотношение 50 % чисто и още толкова царевично брашно.

 

Воплите се увеличават, защото в селата ситуацията не е по-малко сложна. „Предвид на това, че много общини настоятелно се оплакват и искат храни за гладуващото си население и че в склада на комитета храната съвсем е намаляла, да се помоли Окръжният комитет по прехраната да ходатайства до Дирекцията да ни се отпуснат храни - молят висшестоящите от местното поделение за СГОП и скоро повтарят - да се отпуска на комитета ни по-голямо количество зърнени храни за отпускане на гладующото население, което от ден на ден се увеличава“. В началото на март положението навлиза в критична фаза: „Да се помоли окръжният комитет по прехраната да ходатайства пред Дирекцията за отпускане храни на населението в района, понеже при всичкото им раздаване по икономичен начин в склада няма такова“. Явно не помага и формулата, ако някое селско семейство има пшеница, да предаде половината на комитета и ще получи равно количество царевица. Тези, които имат само царевица, обаче няма да получат пшеница.

 

309

 

 

Специално е обърнато внимание на кмета на Соволска община. „Селският комитет трябва много икономически и внимателно да отпуска оставените на разположението му храни за нуждаещите се, които действително са такива и то не по 800, а най-много до 600 гр. дневно на лице, и то в зависимост с количеството, с което се разполага - нареждат от града и продължават - При случай, когато комитетът не разполага със зърнени храни, а в общината му има гладующи, то в такъв случай вменява се в длъжност на кмета чрез изземването от по-заможните стопани, които разполагат с храни за по няколко месеца, да ги продоволствува, за да се избегнат смъртните случаи, каквито се визират в протокол на Соволския общински съвет“. На властите се разпорежда строго съблюдаване на пропорцията от 50 % царевица в хляба. Въвеждат се специални списъци, в които се отразяват гладуващите. На увеличение подлежат дажбите на човек, упражняващ „усилен физически труд“. По повод Пасхата на еврейското население се отпуска за 8 дни дажба от по 300 гр. дневно за 1294 души - 1552 кг пшеничено брашно и толкова царевично, като за тези дни се лишават от готов хляб. Поради навлизане в работния сезон се иска допълнително за аргатите от селата, работещи в града, един вагон от 15 т брашно 50 на 50 % пшенично и царевично.

 

За запълване на пробойните се търсят заместители. Традиционният за българите фасул се продава в еднократна дажба по 1 Уа кг на гражданин и по 500 гр. на циганин при цена 1,20 лв. за кг. В средата на март поради настъпването на Великите пости се моли Дирекцията за 2 вагона по 15 т от същия артикул. „В свръзка с горното да се поиска отпускането и на сирене, кашкавал, тъй като поради неизпълнението на наряда ни по отпуснатото ни сирене, както и защото нарядът ни за месо бе съвършено недостатъчен, населението бе подложено на големи лишения, над които и по настоящем с голяма мъка устоява“ - чертаят все по-мрачната картина от местния комитет за СГОП. Продуктите, които се желаят, не са от постния сектор на диетата.

 

Приблизително с тези от хляба в гостилниците са спрени доставките и на мляко. Нуждите за града са в размер на 2990,250 л при дневна дажба от 250 гр. на човек. Отделно за болниците са необходими 200 л и още толкова за офицерите и чиновниците от Главната квартира. Багренската община остава изключителен снабдител на здравните заведения. Потенциалът на овцете и козите от близките до Кюстендил Лозенска, Николичевска, Багренска, Жилинска, Богословска и Слокошка община е от 1015,400 л дневно. Разчита се още на кравето, нормирано на 1,20 лв. за литър. След започване на работата на мандрите се планира доставка от 100 л на ден от тези в Берсин, Горна Гращица, Шишковци и Соволяно. За по-справедливо разпределяне на гражданите се въвеждат специални купони и се откриват млекарници в отделните квартали - в Градец - 2 бр., в Студена - 3 бр., в Тополище и Велбъжд по 4 бр. Аптекарите успяват да се снабдят с масло от Г. Джумая. Специално се описва дребният добитък за доставка на мляко, сирене и кашкавал.

 

310

 

 

Започват процедурите за откриването на мандри по селата. Предпочитат се старите производители. След получаването на заявленията се пристъпва към подготовката на обекти в Таваличево, Раненци, Буново, Горна Гращица, Дворище, Гърбино, Горановци, Перивол, П. Скакавица, Ивановци, Раждавица, Цървеняно, Еремия, Кадин мост, Ваксево, Рашка Гращица, Берсин, Долно село, Тишаново, Църварица, Раково, Бобешино, Шишковци, Соволяно. Има и откази, защото се оказва, че за едно село кандидатстват по няколко предприемачи. Явно интересът е налице. От армията е поискано за работния сезон временно освобождаване на майсторите, които се намират под пагон. Предвижда се мандрите в полските села да се открият от 8 май, а в планинските от 15 май. На стопаните, които не са изпълнили нарядите си за сирене и масло, се съставят актове от общинските кметовете. В случай на отказ и административните лица са заплашени с глоба. Едва в края на март на всяко бедно войнишко семейство се отпуска по 500 гр. сирене срещу заплащане. Дажба по 400 гр. взема външен ученик от гимназиите и прогимназиите в града.

 

Месото също не е в сериозни количества. Свине по селата над 40 кг трудно се откриват, защото са изклани за храна още през ноември предишната година. Затова се пристъпва към изземването на такива над 25 кг. за задоволяване на нуждите на гражданите. Иска се разрешение да се колят говеда под 12 г., но негодни за разплод и за работа, доброволно предавани от стопаните им. Нормирана е дажба от 250 гр. месо на човек. Проблеми се появяват с касапите, които отказват да колят добитъка. Затова се обмисля реквизирането на работилниците и труда им. Въпреки натиска те се съпротивляват да обработят доставените 43 свине и се налага създаването на отделна организация. В крайна сметка двете страни се споразумяват и партньорството им продължава. Обърнато е специално внимание на тлъстините. Тези, които имат заклана свиня, са длъжни да предоставят на комитета по 3 кг мас, ако животното е до 50 кг, 5 кг ако е между 50 и 100 кг и 7 кг над 100 кг. На отделни хора и институции се отпуска ограничено количество сода каустик при доказана наличност на суровина за производството на сапун. В комитета има отворен варел, които бързо се изпарява и няма смисъл от икономии. Цената му е по 4 лв. за кг.

 

От фуража в наличност има само трици. Те се преценяват според всеки отделен случай на индивидуални молители и фирми. В средата на февруари, което съвпада и с изчерпване на пшениченото брашно, триците свършват. Единствената надежда е в Дирекцията, откъдето са поискани най-малко 10000 кг, защото нуждата за добитъка е голяма.

 

През зимата върлуват редица болести. За лечението им се разчита на снабдяването със захар. На аптеките в града се отпуска вече не по 10, а по 15 кг. От Дирекцията няколкократно са поискани количества за селското население. Липсата на доставки води до откази към общински кметове и индивидуални молители. В началото на март гражданите получат по 500 гр. на човек, а на циганите по 200 гр. при цена 3,20 лв. за кг. Настоява се за

 

311

 

 

намаляване срока на медицинските свидетелства от 45 на 15 дни, защото се злоупотребява, особено за отпускането на захар и ориз за болни граждани. Иска се разрешение за религиозни и традиционни обреди комитетът да отпуска до 1 кг от първия артикул, до 2 кг от втория и 5 кг брашно.

 

По традиция приоритет при разпределението на солта имат селата. На тях се отпуска еднократно 1 кг на човек, последван от още 1, но този път за всеки в района на комитета. Цената му върви по 0,50 лв. за кг. За запълване на дефицита с шарлаган е поискана доставката на 30 000 кг от Г. Джумая. От Пиринска Македония се очаква и снабдяването с 30 000 кг арпаджик. В Мелник се командирова служител да закупи нужното количество. Цената се нормира на 3,50 лв. за кг., но следва увеличение на 4 лв.

 

В средата на март наложената диференциация продължава - на гражданин са отпуснати по 750 гр. печени сливи, а на циганин по 500 гр. при цена от 3,20 лв. за кг. Ромите се третират в друга категория и за останалите продукти. Явно манифестираният им протест е насочен към висшестоящите с изрично пояснение: „Молбата на циганското население в града при подпис да се изпрати в Окръжния комитет по прехраната, като се уясни, че комитетът ги е приравнил на селското население по отпускане на прехраната, понеже живеят на същите начала и заселението им е отдалечено от града на 2 - 3 км“.

 

Методиката при изчисляване цената на ракията се оказва погрешна. Литър сливовица трябва да се заплаща по 4,20 лв., а всъщност струва на производителите повече от 6 лв. Огнената вода сгрява, но не както дървата. Отпускат се до половин кубик на индивидуални молители и на външните ученици. Хлебарите са оставени сами да се снабдяват. В края на януари се констатира наличност от дърва на пазара в града и редица предприемачи и организации са насочени да си закупят. Циганското население се поставя при по-особен режим. Дърва му се отпускат, след като представителите им посетят комитета. Съставят се списъците на годните за труд, които при нужда чрез околийския началник да се заставят да работят.

 

Дърводобивът се осъществява много мудно. На секачите се заплаща по 2,50 лв. на кубик. Констатира се слаба производителност и се остава на вишестоящите да решат дали да се продължи с практиката. За затягане на дисциплината се изпращат на сечищата двама представители от комитета. Вследствие на проверката богословският кмет се заплашва с глоба, ако не съдейства за свличането на дървата. Останалите му колеги се задължават да доставят превозни сраства с впрегатен добитък за прекарване на дърва, а в петдневен срок и по двама секачи. В средата на февруари се настоява за временно спиране на работата поради падналия дълбок сняг, а от 1 април окончателно процесът да спре, като добитият материал се складира на удобно за извозване място. За провалите в начинанието от местния комитет за СГОП констатират: „Че за секачи са изпращани от общинските власти повечето недъгави хора, непълноценни, а даже и старци с преминала и напреднала старческа възраст - изобщо изпращат се некадърни хора...“.

 

312

 

 

Газта след наличност през отминалата година също изпада в дефицит. Отказите са често срещано явление. Отпускат се ограничени количества срещу заплащане на индивидуални просители и административни органи. Осъществена е еднократна дажба на семейство в града с от 1 - 3 члена по 1 1/2 л на човек, а на над 4 - по половин л на човек. При спирта положението е сходно и се искат от Дирекцията 500 л. Нормата на денатуралния за аптеките е по 20 л, а на зъболекарите по 10 л при цена от 6 лв. за литър. На Дирекцията се разчита отново за доставката на платове и дрехи за градското население. С настъпването на работния сезон се нормира дневната надница за оране до 30 лв., а за копането без храна до 6 лв.25

 

Кюстендилското общинско управление също предприема редица мерки за подобряване на продоволствието. Разпределен е наряд от 80 дка за засаждане на захарно цвекло. Създадена е традиционната организация за изораване и засяване на нивите на войнишките семейства. Председателите на двете орачески дружества отново следят за изпълнението на нарядите. На наказание и принудително изпълнение на задълженията си подлежи всеки, който се опита да се укрие. Нанасянето на щети по овошките и лозята също се преследва. Констатирани са редица случаи на неправомерно рязане, което говори, че през зимата някои самостоятелно, но и незаконно са се снабдявали с дърва. Мерки са предприети за преследване на бесните и бездомните кучета. Заловените се неутрализират чрез избиване или тровене. Нормирани се цените на ковашките и коларските услуги.26 Зимата поставя на сериозно изпитание снабдяването с най-необходимото на населението в Кюстендилско. Дефицитът при редица стоки отчетливо се забелязва. Често в употреба влиза думата „глад“. Заедно с постоянните молби за доставки извън района остава надеждата по-бързо да се хванат за зелено.

 

Осем месеца след погрома в Босилеградско се пристъпва към формалното узаконяване на обезщетението на пострадалите. Санкцията на Народното събрание е поискана още през октомври 1917 г., когато е подготвен конкретен законопроект и е съгласуван с царя. Процедурата се забавя и едва в края на януари 1918 г. той е внесен за обсъждане. Принципни забележки по съдържанието на текста от депутатите не са направени. Всички се солидаризират с нещастието на засегнатото население. Дискусията се завърта около злободневните констатации за работата на оценителните комисии.

 

Особено последователен в своята позиция се показва народният представител Никола Сакаров. Още на първото четене той поставя редица въпроси. Съмненията, които споделя, са за размера на обезщетението. Опасенията му са, че част от населението може да не получи полагащите си средства. Разглеждането на точката е отложено за следващо заседание на Парламента, на което да присъства ресорният министър на финансите и премиера. То е проведено в първия ден на февруари 1918 г. и отново особена активност проявява Н. Сакаров. Поставените въпроси са ориентирани към начина на определянето на общата сума от 1 милион лв. и той настоява да се отпусне още половин милион повече за цялостно обезпечаване на

 

313

 

 

пострадалите. „Аз искам да зная, г.г. народни представители, когато нас тук ни сезират с един кредит, против който, взет сам по себе си, няма какво да кажем, защото са пострадали бедни хора и държавата трябва да им отиде на помощ, за да могат да живеят, каква е била тая администрация гражданска и военна, която се е намирала в тези места в стара България, когато българските войски са далече на юг в Македония, далеч на запад в Моравско, та да могат сръбските четници да минат през нашите граждански и военни власти, да влязат в Босилеград, що остава още - да влязат може би в Главната квартира в Кюстендил? Кой пази оня край? Каква власт има там?“ - с притеснение запитва Сакаров. Привежда много данни за пропуски и корупция, които довеждат до печалните резултати. Поставените въпроси разширяват дискутирания проблем, като опозицията използва случая да притисне управляващите с конкретни факти.

 

Министърът на финансите Д. Тончев отговаря за отпуснатия вече кредит. Той се стреми да не излиза от конкретната проблематика. Именно от неговите думи става ясно за назначаването на две комисии, за нередностите при работата на първата, констатирани от втората и изострили общественото мнение в Босилеградско. Опозицията продължава своя натиск. Включва се депутатът Андрей Ляпчев. Той дава пример с подобно обезщетяване на пострадало население в Харманлийско и Елховско през Междусъюзническата война, но чрез отпуснат заем от Българска земеделска банка. Новата практика да се предоставят пари под формата на безвъзмездна помощ, се възприема от него, но не и раздаването им преди санкцията на Парламента. Финансовият министър защитава спешността с настъпващия зимен сезон.

 

Народният представител от кюстендилската колегия земеделецът Александър Ботев отново подхваща въпроса за причините, довели до проникването на сръбската чета. Заедно със слабостите на администрацията той изтъква сред мотивите отмъщението на сърбите за българските действия, предприети в Поморавието. По конкретната тема за обезщетението освен съгласието си депутатът поставя искане за подвеждането на първата комисия под съдебна отговорност. Нещо, което не се е случило въпреки констатираните нередности. Като поставя под съмнение и дейността на втората, той иска от името на земеделските представители създаването на трета комисия. Тя да обиколи отново селата, но под надзора на избраниците от Кюстендилската колегия.

 

В противоборството се включва Христо Георгиев. Той категорично защитава заключенията на първата комисия, като не отхвърля напълно „допуснати тук-там грешки“. В подкрепа на тезата си привежда специално писмо от местното население, което също се изказва за по-високите обезщетения. Христо Янков подкрепя определената сума от Правителството, с което се солидаризира и Георги Занков. Последният иска да получи отговор за причините, довели до събитията в Босилеградско. Оневиняването на началника на Моравската област ген. В. Кутинчев не възприема като окончателно решение за откриването на виновните. Според депутата те се

 

314

 

 

намират в Главната квартира в Кюстендил. В напрегната обстановка проектозаконът е подложен на гласуване и приет с мнозинство. [27]

 

На първото четене дискусията преминава без предложения за изменение по конкретните текстове. Поправки не са направени в съответната финансова комисия и след едно забавяне от близо месец и половина е внесено отново в пленарната зала. Този път и при второ и трето четене дискусия въобще не е проведена. Без всякакви изменения правителственият проект е приет за закон на 15 март 1918 г. [28] Последващите процедури го привеждат в изпълнение. Десет месеца след мародерството в Босилеградско отпуснатите безвъзмездни парични обезщетения са окончателно официализирани. Цялата сума е 1 мил. лв. и се раздава авансово още предходната година от специална комисия. Кредитът е осигурен от редовния бюджет на държавата за 1917 г. Узаконено е едно вече отдавна изпълнено деяние. [29] Доколко пострадалото население е удовлетворено, източниците дават пестеливи сведения. Разкритията за надписване на щетите показват познати за хората практики. Опитите за злоупотреби своевременно са предотвратени. Въпреки отправените критики администрацията успява да ограничи завишаването на загубите. Едва ли подобни нарушения биха се констатирали, ако парите се отпускат под формата на заем. Правителството въвежда нова практика за даване на безвъзмездна помощ. Тя има своето положително значение за пострадалите от Босилеградско.

 

След година началникът на Планинската дивизия ген. Петров споменава значително по-големи материални щети. Той ги определя в рамките на около 2,5 мил. лв., но „по оценка през нормални времена“. В тях влизат и загубите, претърпени от унищожаването на държавното и общинското имущество. Неясна остава окончателната сума на понесените материални щети. Те все пак са възстановими. Непоправимите резултати се измерват с погубените човешки животи. Жертва на терора са предимно мъже от всякаква възраст, разбираемо по-старите и трудноподвижните са повече. Същият дивизионен началник дава и окончателната цифра - 32 заклани и 2 деца изгорени. Заедно със случайно убитата ученичка тъжният сбор показва 35 човека. Той се доближава до резултата от сръбското проникване в Кюстендилското Краище през лятото на 1913 г. Тогава с живота си се прощават над 40 души. Сигурно и в този случай са отмъщавали за някои български престъпления. В затворения кървав кръг Босилеградско, Кюстендилски околия и окръг за трети път попада под ударите на съседите. Така е през Сръбско-българската война от 1885, последвана от Междусъюзническата война от 1913 г. и с нова сила е възпроизведено през 1917 г. по времето на световния конфликт. Първите два пъти агресията е от редовна армия, но третия насилниците са паравоенна формация. Така ги възприема и местното население. На запазения паметник на Стою Яначков Попов в долнолюбатските гробища пише „убит от злодейски ръце“, а в горнолюбатските на Рангел Гергинов още по-ясното „мъченически убит от сръбски разбойници“. Мястото на гробовете на жертвите в Босилеград дълго време е

 

315

 

 

наричано от хората „Печанчеви гробища“. Кървавата диря е поизбледняла, но си личи и днес на терена. Тъжно е, но може да се оформи туристически маршрут на злодеянието.

 

След двете добруджански посещения с двете скандинавски визити на шведската мисия и на финландската делегация в Кюстендил пристигат два пъти и унгарски представители. Първа е кралската Хонветската капела, изпратена по изрично настояване на цар Фердинанд. Монархът пропуска шанса да се наслади на музиката. Той споделя с ген. Н. Жеков и причината: „Исках аз лично да ги придружа, но от десетина дни съм много болен и пазя леглото“. [30] Оркестърът пристига на 19 март с влака и влиза в града под звуците на „Балкански марш“. Началникът и капелмайсторът се представят на главнокомандващия и княз Кирил. Домакините слизат на площада и поздравяват музикантите. В замяна получават мелодията на химните на България и сетне на Унгария. След тържествения обяд в 16 часа отново на площада започва първият концерт. Вторият пък е проведен от 19 часа в салона на Главната квартира, за какъвто служи сградата на читалище „Братство“. Всеобщото убеждение е, че музикантите в състав от 60 души свирят прекрасно. Към полунощ унгарската кралска Хонветска капела си заминава от гарата. Изпратена е лично от ген. Н. Жеков и княз Кирил. Главнокомандващият благодари за оказаната чест на царя. [31] Зачестяват културните събития в Кюстендил. На тях могат да се насладят офицерите от квартирата и гражданството. Монархът проявява благосклонност към позабравения от него град.

 

Втората визита на унгарци има предимно работен характер. След престой в столицата преди обяд на 7 април в Кюстендил пристигат графовете Пал Телеки и Вилиус Алфони (Алпони). В Конявската планина са посрещнати от кап. Л. Малеев. Гостите имат за цел да проучат опита в лечението на болните и ранените войници на фронта и в тила. Граф Телеки е и председател на специалния комитет за подпомагания при унгарското военно министерство. Гостите първо са представени на началника на оперативния отдел полк. Ст. Нойков, а след това дълго дискутират с началника на военносанитарната част ген. д-р Ив. Бацаров. Закарани са във вилата на главнокомандващия. Любезният домакин разхожда посетителите в парка и им показва красивата гледка. В тази непринудена обстановка граф Телеки запознава ген. Н. Жеков със своята мисия. Стремежът на унгарците е след лечение ранените войници да бъдат върнати отново в обществото. В случай, че не всеки може да извършва старата си работа, търси му се ново професионално поприще. Важното е пострадалите да са полезни за семействата си и за страната. Дава се и пример как държавата се отплаща на своите пострадали герои, които да служат за подражание пред съотечествениците си. Инвалидът трябва да се възприема като равен, а не втора ръка човек. Впечатлен, главнокомандващият заключава, че в България се правят усилия, но не толкова „рационални“. За него взаимната обмяна на опит би била от важно значение. След деловата част на графовете са поднесени кюстендилска

 

316

 

 

сливова ракия и мезета. Настоятелният домакин вдига наздравици и приканя към опитване от всичко. На два-три пъти се пресушават чашите с хубавия алкохол. Явно е даден само аперитивът, защото обядът е сервиран в столовата на Главната квартира. Там на събитието са представени старшите офицери. Гостите заминават за Скопие и 1-ва армия, като до Деве баир са изпратени от адютанта Л. Малеев. [32] Благородници със синя кръв за пореден път посещават Кюстендил. Граф Телеки след години два пъти става премиер на независима Унгария. Мисията им в българската Главна квартира фиксира един съществен проблем за успешната социализация на военноинвалидите. Въпросът е ключов и в Царството, но едва ли е единствен.

 

Зачестява информацията за повишаването на напрежението на фронта. Като особено пакостна се възприема пропагандата, извършвана от тесните социалисти и земеделци, устно и чрез техните партийни вестници. Те се оказват и сред най-предпочитаните за четене. В края на март 1918 г. главнокомандващият уведомява премиера за проявяващата се тенденция, като настоява за засилване на цензурата. Ограничаването на движението на агитаторите във вътрешността на държавата и по жп гарите също се възприема като необходима мярка. Установени са случаи на женски бунтове срещу изпълняването на реквизиционните наряди. Нападнати са административни служители, има бити, а реквизираните животни са прибрани обратно. [33]

 

В Кюстендил също са регистрирани антивоенни прояви. Разпространени са три ръкописни позива и две анонимни писма. За провинението са задържани учениците от пети гимназиален клас Костадин Иванов и Петър Попкостадинов. В края на март те са подведени под отговорност „като най-големи престъпници“ и „за най-строго наказание“. Военният следовател установява чрез експертиза идентичността на почерците. Директорът на училището формира комисия, която да вземе отношение и по техния бъдещ статут. Тя се запознава с доказателствата и надлежно докладва:

 

„В първия позив запретените ученици ратуват против войната, обиждат военните с неприлични думи и клеветят главнокомандващия; във втория в свръзка със заповедта на генерал Чилингиров пишат за срутването на държавните фактори; в третия, който е допълнение на първия, пишат против продоволствието на офицерите; в първото анонимно писмо оскърбяват генерал Чилингиров и му се заканват; във второто казват че главнокомандващият бил излишен“.

 

Като пример за оформянето на позивите им служи подобен, издаден от името на Асен Цанков за провеждане на събрание по въпроси на войната. От провинилите се са получени самопризнания. Те изпращат до главнокомандващия три заявления за милост. По предложението на специалната комисия преподавателският съвет взима решение за изключването на двамата „завинаги от всички училища на царството“. [34]

 

Според Стойне Ливадийски младежите действат под влияние на анархистичните си идеи. Техният сподвижник Любен Гогов дори отказва да служи войник и разпространява собственоръчно подготвен позив. Укрива се в столицата, но е арестуван и след заболяване умира там в полицейския

 

317

 

 

участък. [35] Владимир Манев свидетелства също, че като мостра за ръкописните позиви служи един плакат, разлепен в Кюстендил. Той е за събитие под заглавието „Голямата война и малка България“ с оратор споменатият Ас. Цанков. Залежали още преди конфликта в дома на Левкови, афишите са поставени из целия град. [36]

 

Уволненият поради заболяване от войската и назначен за съдия Тодор Цеков описва друга версия. Тя по-скоро се доближава до спомените на Гр. Чешмеджиев. В позивите се визират вършени с ученички „оргии“ на вилата на главнокомандващия. Ухажорите или любовниците на госпожиците издават листовките. Заловени, те са подведени под отговорност от военния съд в Г. Джумая. С цел да не попречи на делото, тесният социалист Т. Цеков е преназначен в далечна Гюмюрджина. [37] Въпреки различните акценти в наличните документи и спомени става ясно за проведена акция срещу ген. Н. Жеков в Кюстендил. Независимо дали са тясноличностни или с политически привкус, деянията придобиват обществен отзвук. Удря се върху авторитета на самия главнокомандващ и на най-висшата военна институция в страната.

 

Преговорите с Румъния вървят бавно въпреки опитите да бъдат забързани. В оформения петоъгълник всеки иска компенсации срещу получаването на цяла Добруджа от България. Османската империя поставя въпроса за възстановяването на суверенитета си върху отстъпената през 1915 г. територия по р. Марица. Австро-Унгария желае областта на Неготин с Железни врата. Германия си гарантира комуникацията между Черна вода и Кюстенджа заедно с пристанището, но и експлоатацията на подземните богатства в новите предели на Царството. Румъния пък търси разширение в Бесарабия и задържане на делтата на Дунав. България остава в изолация и въпреки упорството при преговорите губи шансовете да реши въпроса в своя полза. Така правителството на Радославов се съгласява на компромис да получи Южна Добруджа с една поправка до жп линията Черна вода-Кюстенджа. Северната част остава съвместно владение на държавите от Централните сили. Цар Фердинанд също е склонен на подобен вариант. Ген. Н. Жеков заема по-твърда позиция, но трябва да се съобрази с политическото решение. Той все по-трудно се противопоставя на опитите да се изтеглят всички германски подразделения от Южния фронт. Тази тенденция се засилва, а Съглашението не само не намалява силите си, но и привлича гръцки формирования. Българската армия изпитва остра нужда от снабдяване, особено с храна и дрехи. Войниците ядат предимно царевичен хляб. [38]

 

При преговорите с Румъния царят много е раздразнен от възможното им компенсиране с Бесарабия. За мнение е потърсен ген. Жеков. С тази мисия е натоварен княз Борис. Престолонаследникът, придружен от двама адютанти, пристига в Кюстендил към пладне на 11 април 1918 г. Разговорите са прекъснати от обяд в генералската столова, а след 16 часа продължават и на вилата. Тук е поднесен традиционният чай, а главнокомандващият задържа гостите за вечеря. След нея преди полунощ те отпътуват за столицата.

 

318

 

 

Само 10 дни по-късно в Кюстендил пристига и самият монарх. Той пребивава предимно на вилата. На другия ден царят и главнокомандващият тръгват за фронта на 2-ра армия, но застигналите ги по пътя други задачи осуетяват инспекцията. Въобще през втората половина на април ген. Жеков често пътува, особено до столицата. Завръщането му в Кюстендил е належащо, защото той изпълнява и длъжността на началник на ЩДА. Поредното отиване в София е свързано със смъртта на митрополит Йосиф. Той умира след боледуване в самия край на месеца, а на вакантното място от Светия Синод не е избран друг началник на военното духовенство. Остава да го замества протойерей В. Стойков. Главнокомандващият присъства на опелото, проведено в столицата, и споделя тъгата си от загубата на „един скъп приятел“. Царят изпраща съболезнователна телеграма до ген. Жеков и ЩДА. [39] По повод 40 дни от кончината от военната институция организират панихида в катедралната църква „Св. Богородица“ в Кюстендил. [40]

 

Присъствието на главнокомандващия в София е използвано за среща с премиера преди отпътуването му за Букурещ. В. Радославов заминава да подпише мирния договор с Румъния. Положението на коалиционното правителство не е особено стабилно. Компромисът за Добруджа налива последните капки в чашата за смяната му. Разпространяват се слухове властта да се поеме от ген. Н. Жеков или Ал. Малинов. Главнокомандващият поставя пред премиера въпроса за съдбата на българите в Бесарабия. Последните изказват своето негодувание от присъединяването им към Румъния и заговарят за обявяването на своя република. Османската империя до последно шикалкави и изнудва за връщането на територията, отстъпена през 1915 г. Налага се ново изчакване и мирът между Централните сили и Румъния е подписан в Букурещ на 7 май 1918 г. България си връща Южна Добруджа и получава суверенитет над района, простиращ се в близост до железницата Черна вода-Кюстенджа. В северната част на областта от линията до Светигеоргиевския ръкав се въвежда кондоминиум на четирите съюзници. Недоволството от получения резултат се проявява в политическите, военните среди и обществеността на Царството. Все пак водачите на нацията - царят, премиерът и главнокомандващият, си разменят протоколните поздравление. [41] Ген. Н. Жеков издава и специална заповед по Действащата армия, в която запознава въоръжения народ с постигнатото. [42] Резултатът обаче не е категорична победа. България получава земите, договорени на 24 август 1915 г., даже с малка корекция в повече. Пропуснатото тогава не е поправено. Дали роля изиграва вездесъщият страх на цар Фердинанд от обща граница с Русия. Повечето анализатори са склонни да приемат подобен факт. Промяната на стореното се оказва непосилна за управляващите. Това им коства и оставането на власт. След Брест-Литовск в Букурещ за трети път Царството се нарежда сред победителите. Сборът в резултатите, постигнати в румънската столица по спортната терминология, става два на един. Остава горчивината от реално постигнатото, защото не е пълен триумф. Все пак Букурещки договор отнема Южна Добруджа и Букурещки я връща, даже с известно разширение.

 

319

 

 

Документите мълчат за проведени тържества в Кюстендил по повод мира с Румъния. Такива има за Възкресение Христово. В програмата на 4 май е предвидена от 23 часа божествена литургия в църквата „Св. Богородица“, а след нея закуска за офицерите във Военния клуб. На 6 май, Гергьовден, от 10,30 часа в двора на казармата на 13-и полк се подготвя молебен и парад. Почита се орденът „За храброст“. Събитието завършва с общ обяд за офицерите. Също с молебен от 10,30 часа на 15 май в църквата „Св. Богородица“ се отбелязва именият ден на княз Борис. [43]

 

Най-значимата височайша визита в Кюстендил през годината, а дори и през цялата война, се провежда на 18 май 1918 г. В България пристига австроунгарският император Карл I, по родство баджанак на цар Фердинанд, придружаван от съпругата си Зита, правителствени и военни фактори. След престой в столицата важният гост е поканен да посети Главната квартира. Тук се предвижда да получи шефството на 5-и пехотен Дунавски полк. Изборът едва ли е случаен. Германският кайзер е възнаграден с Балканския, както се казва полуостровът, на който е разположено Царството. Австроунгарският пък с името на реката, която протича през двуединната му империя и я свързва с България. Именно по водната комуникация се извършва и икономическото им проникване през Възраждането и първите следосвобожденски десетилетия.

 

Подготовката за визита в Кюстендил е извършена значително по-рано. На Железния мост е изградена специална триумфална арка. Изглежда, времето не достига и тя не е завършена в окончателния си вид. На нея има два надписа - откъм гарата „добре дошли“, а откъм площада „да живее съюза“. За събитието е украсена със сплетени растителни гирлянди. Изработената програма е съгласувана с гражданските власти. Тя заедно със специален афиш, издаден от общинското управление, са разпространени в града. Чрез „позива“ кметството призовава гражданите да поставят съюзническите знамена по домовете си и да участват в посрещането. „На нашия град предстои да преживее едно рядко историческо събитие. На 18 май т.г. - събота, за първи път след петстотингодишното ни робство и през свободния ни живот - един владетел на чужда държава иде да посети Кюстендил“ - констатират канещите. Голяма върволица се извървява през няколкото години на световния конфликт, но тази визита безспорно е най-значимата. През османския период се твърди, че султанският харем отпочивал в града през летните месеци, така че падишахът сигурно е отскачал да навести своите любими жени.

 

За посрещането на „Негово императорско и кралско апостолическо величество Карл I“ още вечерта на 17 май със специален влак са транспортирани една рота юнкери - 32 реда от Военното училище, предвождана от знамето и музиката, както и четири роти по 32 реда от 6-а допълняюща дружина. В града са още депутацията и ротата на удостоения с шефството 5-и пехотен Дунавски полк. Организацията включва привличането на учащата се младеж и хора от селата. Гостите първоначално са посрещнати в София.

 

320

 

 

Устроен е прием в двореца, който продължава до късно вечерта. На събитията присъстват главнокомандващият и неговият адютант.

 

Към полунощ те напускат столицата и се завръщат в Кюстендил. Следващия ден се очаква височайшето посещение в града и трябва да се съблюдават последните приготовления. С тях се заема Л. Малеев. Адютантът влага голяма амбиция тържеството да съперничи на вече проведеното. В предиобяда се уточняват дребните детайли. Всички заемат своите места. Съставената програма се спазва до педантичност. При сравнението и с голямото множество фотографии, останали от визитата, може да се заключи, че е изпълнена до съвършенство. Пристигат царят и престолонаследникът, като са поканени в кабинета на главнокомандващия. Адютантът на последния възкликва: „Такова множество от генерали рядко се вижда...“. На площада и по булеварда се подреждат групите, уточнени по протокола. Л. Малеев проконтролира подготовката на обяда и изстудяването на питиетата. Инспектирана е телефонната връзка с оръдията, натоварени с даването на тържествените салюти. Изминава целия маршрут от площада до гарата и с очите си се убеждава за готовността. Надлежно докладва на прекия си шеф и на царя, след което домакините се отправят на мястото на посрещането. Множеството акламира монарха и сина му. За този етап от събитието снимки не са налични. За следващия са в изобилно количество.

 

Към пладне на 18 май 1918 г. на гаровия перон е построена почетната рота. Тук са българските генерали Тошев, Тодоров, Христов, Гешов, Луков и германските - фон Шолц и фон Щойбен. До тях стои австроунгарският офицер за свръзка майор Кюнцл с целия си персонал. Следват кюстендилският окръжен управител Кр. Карагьозов, депутатът Хр. Славейков и висши административни чиновници. Въобще едно съзвездие от ключови военни и цивилни лица. Цар Фердинанд поздравява почетната рота заедно с посрещачите и се нарежда начело на тях. Пристигането на влака на императора е ознаменувано с оръдейни салюти. Гостът се показва на прозореца на своя вагон. Музиката започва да свири химна на Двуединната монархия.

 

От ешелона слиза император Карл, облечен в униформата на български маршал. Царят пък носи реципрочно австроунгарски мундир. Двамата владетели и баджанаци се приветстват, следват няколко думи с главнокомандващия. Височайшият гост поздравява строената рота юнкери от Военното училище, която отговаря „отривисто и ясно“. Почетени са генералите и административните представители. На перона императорът известява на майор Кюнцл за решението да бъде причислен към свитата му. Наградата е за добрата служба в Главната квартира и задоволството от него на българския монарх. Преминава се към протоколни разговори. Към императора се обръщат окръжният управител Карагьозов и депутатът Славейков. Цар Фердинанд и ген. Жеков дискутират с ген. фон Арц. На площада пред гарата почетната рота преминава в церемониален марш. Величествата потеглят към града с кортеж от открити автомобили. В първия на задните седалки се разполагат монарсите, а отпред до шофьора княз Борис. От двете

 

321

 

 

страни на булеварда множеството вика ура. Шпалир осигуряват ротите на 6-а допълняюща дружина. Зад войската от гарата до площада са наредени мъжката гимназия, следвана от девическата, прогимназиите, питомците на окръжното сиропиталище и основните школа. По маршрута е разположено и градското население. [44]

 

В събитието е задължена да участва ученичката и бъдеща поетеса Веса Караманова, по мъж Паспалеева. Тя не изпитва еуфорията на посрещачите, а критично наблюдава случващото се. Съсредоточава се върху формите, звуците и мириса. Мъжете ухаят на нафталин от връхните си официални дрехи, „може би неизваждани от сватбата или пък от коледа на коледа обличани и пак грижливо оставяни в ожидание за славни дни“. Тричасовото чакане и нескритото любопитство е възнаградено. След оръдейните салюти преминава колата на императора, последвана от „плеяда други, носещи надутичките, по-скоро тлъстички членове на безконечната свита“. [45]

 

При триумфалната арка на Железния мост под надписа „добре дошли“ на особите е устроено гражданското посрещане. На мястото са събрани общинските съветници, чиновници, директорите на училища, свещеничеството и по-първата ръка кюстендилци. Поздравени са от заместниккмета А. Кюлявков. Поднесени са им по традиция хляб и сол. Избрани момичета даряват гостите със свежи букети. Едно от тях поздравява императора на немски език. Наблюдателният Малеев възкликва - „сега вече те заприличаха на една голяма кошница цветя“. Адютантът пропуска един конфузен епизод. Случаят отсъства и в някои последващи източници. Една от девойките в букета си поставя къс от местния хляб и го подарява на гостите с възгласа: „вижте какъв хляб яде народът“. Демонстрантката се казва Люба Турковска и е възпитаничка на Висшия педагогически курс. [46] Документите мълчат за непосредствената реакция на особите от явно манифестираното недоволство. По нищо не проличава помрачаване на настроението им.

 

Кортежът продължава по булеварда и свива в двора на Главната квартира. Тук е даден прием в кабинета на главнокомандващия и са представени старшите офицери. Преминава се към следващото действие. Двете особи със свитите си излизат на площада, където са построени войсковите подразделения. В карето под общото ръководство на подп. Кабакчиев, командир на 5-и пехотен полк, са поставени не само депутацията и представителната рота, но и четири роти от 13-а допълняюща дружина. Отстрани насъбраното множество, предимно селяни с пъстри народни носии, акламира гостите. Започва пиковата част от тържеството. Царят в ролята на домакин пояснява защо именно тази част е удостоена с високата чест. Реката, която свързва двете съюзнически държави, е Дунав, а дунавци са храбри и достойни бойци. Императорът приема шефството, обхожда представителната рота и на български език произнася - „здравейте юнаци“. Всички се възхищават от спретнатите войници и тяхната маршировка на площада. По време на парада става ясно, че и Карл е човек. Л. Малеев с недомлъвки споделя:

 

322

 

 

„... само че императорът не можа да изтрае до край: потърси ме с поглед и прикани да отида при него. После ние двамата трябваше да напуснем площада и да потърсим съответното не много удобно за целта място в зданието на Главната квартира. Когато се върнахме отново на площада, парадът вече завършваше“. Адютантът по-сетне, с известна самокритичност, признава пред прекия си началник за пропуска в програмата да се остави дори малко време за естествени нужди.

 

С дефилирането приключва и най-важният момент от визитата. Гостите са поканени на тържествен обяд, подреден в сградата на читалище „Братство“. Ген. Жеков произнася приветствено слово, а императорът по протокол му отговаря. [47] Критичната Паспалеева представя очерталото се противоречие: „Всички се разотидоха, призвани приветливо и нежно от постния фасул и бодливо царевичния хлебец, за да освободят сияющите височайши гости и да им напомнят за разкошния пир, приготовленията, за който почнаха още преди арката да бъде застроена“. [48] Градската мълва поставя и конкретния гастрономически акцент. Ситият си е сит, а „гладната кокошка - просо сънува“.

 

Към 16,30 часа, качени на автомобили, величествата със свитите си заминават за вилата на главнокомандващия. Подготовката за посрещането и тук явно е по-продължителна. Госпожа Жекова си спомня: „Имаше големи приготовления, изчисти се всичко, боядиса се, градината беше чудесна, градинарят много добър. Получихме цял камион с рози, лалета от царя и имаше много редки растения. Аз подредих с мои български покривки хола, килимчетата и пр.“. В Хисарлъка е подготвено кафе за гостите и малка изненада. Съпругата на главнокомандващия продължава: „Тотко трябваше да посрещне император Карл с букет и приветствие на немски език“. Самата тя не може да присъства, понеже и императрица Зита остава в столицата. Етикетът го изисква и затова изчаква в града в квартирата на Малееви. Адютантът по-сетне донася приятната вест: „всичко минало отлично, че Тотко бил „reisenol“, говорел и отговарял с всички титли на царя и краля и че мога да се гордея с него, бил чудесно възпитан“. [49]

 

Кафето е сервирано в парка, съчетано с хубавата пролетна гледна на кюстендилското поле и цъфтящите оградни планини. В тази обстановка е поднесен и подаръкът, изработен от войниците на фронта за императора - полилей на стойка, а за императрицата - параван. В тях са вплетени патрони, ръчни гранати, гилзи, запалки, шрапнели и чаши. „Ефектът от подаръците бе поразителен“ - спомня си изтънко наблюдаващият Л. Малеев. Височайшият гост не бърза, явно обстановката му харесва. Пропуснат е утвърденият час на отпътуването, а строеният по пътя войскови шпалир и народът чакат. Прищевките на коронованите особи трябва да се изпълняват. От Хисарлъка автомобилите закарват свитите по обратния път към гарата. Цветята и виковете „ура“ ги съпътстват. На триумфалната арка, този път с поглед към гарата, се вижда ключовият лозунг - „Да живее съюза“. Влакът отнася след последните сбогувания двамата монарси и придружаващите ги

 

323

 

 

делегации. В някои слухове се твърди, че през целия ден императрица Зита престоява в ешелона, чакайки своя мъж.

 

Освен парадната страна за обсъждани политически теми в Кюстендил почти не се споменава. Те са от компетенциите на правителствените представители, останали в столицата. Българският премиер пред тях повдига отново Добруджанския въпрос. В Главната квартира ген. Жеков не се стърпява и споделя със своя колега ген. Арц за недоволството си от австроунгарската армия. Въпросът е от военно естество и предизвиква киселата физиономия на събеседника. Критиката е по съюзнически и касае проблеми с осигуряването на десния фланг на българския фронт, където са разположени бойците на Дунавската монархия.

 

Незначителните проблеми са подминати от цар Фердинанд, иначе имащ славата на дребнав човек. Той изпраща до ген. Жеков възторжена благодарствена телеграма. В нея се подчертава блестящата организация, редът, особено „импозантната трапеза“ и минутите, прекарани на „прелестната вила“. Монархът е доволен и от лоялността и достойното поведение на „Моите обичани Кюстендилци“, на офицерите от квартирата, гарнизона и на подофицерите и войниците. Общинското ръководство публикува и разпространява телеграмата под формата на отделна обява. [50]

 

Бъдещата поетеса Паспалеева с ирония заключава за придобивките от най-височайшата визита: „Едно им благодаря много внимателно... Те станаха причина да изровят падините на всички улици и да белосат зданията, които, вярвам, никога не биха имали щастието да усетят четката, ако не беше тоя случай... Българинът е много щедър в подобни случаи - не жали сили и средства... не на шега се заема... нали трябва да го похвалят и после да оглуши света?...“. [51] Този до голяма степен верен национален недостатък може да се усети и по-сетне във времето. Визитата си остава най-значимата за новата история на Кюстендил. Човек от подобен ранг не е посещавал града в следващите десетилетия. Очертава се своеобразен монархически маршрут с акценти гарата, арката, Главната квартира, площадът, читалището, вилата. Дните на иначе младия Карл са преброени. В края на годината той се прощава с короната си, а след няколко и с живота си.

 

Може би Кюстендил е оставил добро впечатление у него въпреки дръзката демонстрация на Люба. Баща на девойката е заселилият се в града след Освободителната война руски войник Игнат Турковски. Тук той създава семейство. [52] Възможно е зад деянието да стои и буйният нрав на братушките. Едва ли трябва да се търси дългата ръка на Петроград. Официални документи и съобщения от мястото на събитието пропускат да споменат за неприятната случка. Не така стои въпросът в марксическата историография и пропаганда. Без да сме много взискателни към казионната „История на Кюстендилската окръжна организация на БКП“, в нея случаят е описан само с едно изречение: „През май 1918 г. по време на посещението на цар Фердинанд и баварския херцог в Главната квартира в града ученичката Люба Турковска се промъкна до кортежа и поднесе на монарха парче напукан

 

324

 

 

хляб с думите: „Вижте какво яде народът. Стига тази война!“. [53] Видно е, че се бърка главния участник в събитието. Баварският крал, а не херцог, пристига в Кюстендил, но чак през септември същата година. И друго - на студентката едва ли и се е налагало да се промъква, когато тя участва в организираното поднасяне на цветя на двамата монарси. Сюжетът определено е изопачен, а част от фактологията видимо погрешна.

 

По случката провежда разследване специална комисия от Висшия педагогически курс. Турковска признава, че е поднесла на царя букет и хляб, „но отрича да е правила с това демонстрация, напротив - искала да изрази почитта си към царските особи“. От разпита на другарките и също не се установяват конкретни причини за деянието. За проявената волност и подронване на авторитета на курса, на ръководителя си и собствения комисията излиза с предложение за наказание. „Директорът я мъмри насаме от името на преподавателския съвет, лишава я от помощ до свършване на курса и предупреждение, че при най-малката простъпка ще бъде отстранена“ - гласи санкцията на просветната институция. [54] В сравнение със сурово наказаните младежи Турковска се разминава по-леко, поне по отношение на училищното решение. Деянието е значително по-безвредно, то е пацифистко по същност, но уцелва десетката като място на демонстрация.

 

Наличните спомени съществено се разминават в своята информация. Роднините и твърдят, че тя прави опит да се самоубие, като поглъща някакво количество син камък. Спасена е своевременно, но пък следва задържане и малтретиране в полицията. В резултат на насилието след години тя полудява. Дали този случай е отключил болестта, не може да се отговори категорично. Диагноза за заболяване „с идеи на преследване“ тя получава едва през 1932 г. Вл. Манев споменава за арест, но не и за съд. Стойне Ливадийски дава случая като пример „за народа - един импулс за борба“. Той свидетелства и за друга демонстрация, извършена от баба Божана в района на пивницата „Бохемия“. На път за вилата на главнокомандващия жената спира колата на величествата и протестира, за което е арестувана и бита в полицията. Тя е майка на бъдещия национален герой на Белгия и антифашист Тодор Ангелов. [55] Повечето от информацията, останала от спомените, не намира потвърждение в наличните документи. Категорично доказано е, че Люба Турковска извършва антивоенна демонстрация пред коронованите особи на Австро-Унгария и България. В Кюстендил на 18 май 1918 г. към менюто са сервирани не само вкусни отбрани гозби, но и хлябът, който яде българският народ.

 

Император Карл след визитата си в столицата и Кюстендил заминава за Цариград. На връщане отново престоява в София и на 22 май окончателно напуска България. Посещението в тези три града е документирано на лента и е създаден „кинематографически филм“. При специална организация в края на следващия месец той е прожектиран в салона на читалище „Братство“. [56] Иначе гостите са изпратени подобаващо, като в делегацията участва и ген. Н. Жеков. Последният остава и на 23 май в София, за да посети

 

325

 

 

изложбата на 1-ва армия. Премиерът му предлага да разговаря с наскоро пристигналия в Царството д-р Херман Пааше, подпредседател на германския Райхстаг. Скептик по отношение на срещи с политици, главнокомандващият показва известно несъгласие, но накрая приема. От резултата става ясно, че генералът явно е можел да сбърка при отказ. Даже споделя идеята на адютанта си да организира втора, но този път в Кюстендил. Още повече предстои Денят на светите братя Кирил и Методий. Междувременно Н. Жеков приема министър Добри Петков. Последният не само предизвиква правителствена криза с оставката си, но предлага на главнокомандващия да състави правителство. Следва отказ от генерала, но слуховете остават да витаят.

 

Според подготвената програма тържеството за славянските просветители в Кюстендил започва на 24 май от 10 часа с водосвет на едноименния площад. Приелият поканата д-р Пааше се придружава от съпругата си и майор Фредерици. Последният изпълнява ролята на шофьор в начинанието. Иначе е от обкръжението на фон Масов. Посрещнати са от адютанта Малеев на билото на Конявската планина. Той им осигурява кратка почивка и освежаване в квартирата си, след което излизат на площада. Германците с интерес наблюдават тържеството по повод празника. Впечатлени са от ученическите хора, красивите народни носии и гостоприемството, оказано от кюстендилци. Тук се срещат с ген. Н. Жеков.

 

В програмата им е включено посещение на вилата, където е сервиран „вкусният обяд - предимно българска кухня“. Госпожа Пааше се оттегля на почивка, а главнокомандващият и подпредседателят провеждат продължителна дискусия на френски език. Генералът изказва своите съображения цяла Добруджа да се присъедини към Царството. Подлага на критика недоброто немско отношение към българите, от което страда съюзът. Гостът изслушва внимателно откровеното мнение. Споделя безсилието си, защото реалната власт в този момент е съсредоточена в Главната квартира в Спа и особено в Лудендорф. Взема си бележка и обещава да съдейства в рамките на правомощията и връзките си за изглаждане на недоразуменията. Според наблюдателния Малеев ген. Жеков е „приятно изненадан от чутото“. Към 16 часа пристигат германските офицери, командировани към ЩДА. В компанията на дами е сервиран чай, а разговорът напуска служебния си характер. Привечер гостите са заведени отново на площада, където тържеството продължава. На пъстроцветните носии се мярка и по някой наниз със златни пендари. Подпредседателят Пааше с огорчение споделя, че германският народ е превърнал благородния метал в оръжие и показва като доказателство своя вече железен венчален пръстен. Към 19 часа германците са изпратени от главнокомандващия и адютанта му до моста на р. Струма, като си заминават за София. [57] Именият ден на царя е следващият празник, планиран в Кюстендил. На 30 май 1918 г. от 10,30 часа вече по традиция и на открито се подготвя молебен. Следва общ обяд за офицерите. [58]

 

326

 

 

В обществото още преди кризата в либералната коалиция се появяват слухове, че бъдещият кабинет ще се оглави от ген. Н. Жеков. Министър Добри Петков дори му предлага директно. Да сондира за реализирането на подобна възможност, среща иска Хр. Славейков. Бившият домакин на главнокомандващия е известен привърженик на Демократическата партия. Ген. Н. Жеков отгатва за целта на мисията и привечер на 26 май изпраща автомобил за госта. Разговорът е проведен във вилата. Старият политически деятел е нетърпелив да чуе информацията от първо лице. Затова и въпросът му е директен. Главнокомандващият отговаря без заобикалки, че няма да състави ново правителство. Той влиза в полемика с опонента си възможно ли е генерал да оглави кабинет. Всеки защитава своята позиция с наличните аргументи. Старият привърженик на конституционния режим Хр. Славейков категорично стои на мнението премиерът да произлиза от парламентарна сила. С оглед на извънредните обстоятелства висш военен също може да заеме поста, е мнението на Н. Жеков. Последният по-скоро теоретизира вместо сериозно да обмисля подобна възможност. Такива са сведенията на адютанта Малеев. [59] Слуховете се разпространяват бързо и смущават политическите партизани, на които властта отново замирисва. По първите признаци със сладкото бреме се очаква да бъдат натоварени демократите на Ал. Малинов. Политическият спор не разстройва близостта на ген. Н. Жеков и Хр. Славейков. През лятото въпреки колебанието, че не е подходящо времето, първият заедно със съпругата си приема и става кум на сватбата на една от дъщерите на втория. [60]

 

От германската легация, по традиция добре информирана, следят с внимание случващото се в управляващите кръгове. Военният пълномощник полк. фон Масов докладва на върховното армейско ръководство в Спа. Нестабилността на правителството се дължи основно на Добруджанския въпрос. В. Радославов вижда задържането си на власт само при неговото бързо разрешаване. Турските териториални претенции са посрещнати с негодувание от войската, която е обхваната от опозиционна пропаганда. Според Масов на царя е най-трудно да въздейства върху промяна именно на настроението в армията. Снабдяването с продоволствие се възприема за „критично“. Германският пълномощник сигнализира за непосредствената заплаха: „Противоречието между Главното командване в Кюстендил и правителството в София се изостри все повече и повече. Аз смятам генерал Жеков за годен да способства за свалянето на правителството. Войската стои твърдо зад него“. [61] Пред главнокомандващия се очертава все повече възможността за реванш след приемането на Правилника от март предходната година. Добруджанският въпрос е непосредственият повод, а кризата със стамболовистките министри удобният момент за нанасянето на удара. Ситуацията на фронта, която не убягва на пълномощника, показва симптоми на разложение.

 

Единствено по-позитивно, което се отчита в Кюстендилско, е нарастването на площите с есенни и пролетни култури. „Най-сетне населението дойде

 

327

 

 

до съзнание, че трябва само да си осигури прехраната и с положителност може да се каже, че тая година са засети и засадени толкова много пространства, колкото никога в мирно време“ - с нотка на похвала констатират от градската община. В нарочна заповед са предписани мерки за опазване на реколтата. Забранява се пашата на животни извън позволената мера. Хората нямат право да преминават през частните имоти. Полските пазачи получават нареждане денонощно да следят определените им райони. Началникът на гарнизона е потърсен за съдействие, като забрани на войниците да крадат плодове и зеленчуци. [62] Мерките са взети, но до прибирането на реколтата има още много време.

 

Положението с продоволствието остава критично. Пролетните месеци на 1918 г. не донасят кой знае каква положителна промяна. Напротив, все по-трудно се удава на кюстендилския комитет за СГОП да запълва дефицита. На населението от района са отпуснати 246 503 кг царевица за храна. Отделно определени количества са предоставени за семе заедно с овес, ечемик и просо. Използван е и бартер, като на Берсинска община са доставени 2000 кг царевица срещу толкова пшеница. Съхранението и качеството на брашното оказват своето влияние и върху насъщния. От комитета в началото на април алармират: „Да се пише на Кюстендилския градски общински кмет, че е констатирано какво в склада при Малин Маджов в хляба са намерени разни насекоми, които правят отвращение и карат хората да стоят гладни“. С наближаването на Възкресение Христово се създадат условия за сносно изкарване на празника. „За предстоящите Великденски празници от 5 до 12 май т.г. включително (за 8 дни) да се раздаде на християнското население в града на лице по 1 кг и 200 гр. пшеничено и толкоз царевично брашно, като пшениченото се раздаде на състоятелните семейства по 95 ст. кг, а на бедните - по 75 ст., а царевичното на състоятелните по 70 ст. кг, а на бедните по 56 ст. кг“. Счита се, че може впоследствие да се компенсират увеличените дажби чрез ново съотношение от 20 % пшеничено и 80 % царевично брашно. За целта е направена надлежна проба. На еврейското, турското и циганското население се продава хляб.

 

Дадена е великденска глътка въздух. Скоро той е изпуснат шумно. Поради насочването на всички хранителни припаси към армията са спрени доставките за местния комитет за СГОП. На 10 май последният решава: „1) Начиная от 13 този месец на заможните граждани да се отпуска дневно по 200 грама хляб, а на бедните - по 300 грама дневно. 2) Докато стане нова проверка на лицата, които извършват усилен физически труд, на същите да се отпуска по 200 или 300 грама дневно хляб според положението им - беден или заможен. 3) На заможните граждани да се дава един хляб от 800 гр. за четирима по цена 84 ст., а на бедните - един хляб от 600 гр. за двама по цена 42 ст.“ Известява се чрез глашатай на градското население, че наличните припаси в склада са на изчерпване и всеки трябва да си набави храна от околията. Същото се отнася и за селяните.

 

328

 

 

В Кюстендил и района няма работеща мелница и останалото в наличност минимално количество зърно трябва да се смели чак във фабриката в с. Жабляно, Радомирско. За липсата на храна алармират от Жиленци, Раково, Бобешино. Там, където все още има, дажбата е ограничена на 270 гр. Все пак се отпуска неронена царевица на Цървенянска, Ломничка, Лозенска, Жиленска и Слокошка община. Констатират се лица в списъците на нуждаещите се, които имат в изобилие продукти.

 

На следващото заседание три дни по-късно е променена дажбата за бедните на 250 гр. Така 1 хляб от 1 кг се предоставя на 4 човека на цена от 70 ст. На 22 май положението достига критичната точка. „Предвид на това, че складираните количества са съвсем ограничено количество, а от друга страна, че гладът отдавна се е настанил в района ни, вследствие на което тълпи от гладующи постоянно безпокоят комитета и за преодоляване на нежелателни инциденти, разрешава се на селските комитети от находящите се складирани в общинските хамбари иззети храни да раздадат най-много по дажба - по 330 гр. зърнени храни на лице или по 300 гр. брашно от уема“ - с изричното напомняне само за крайно нуждаещите се нареждат от местния комитет за СГОП. Дажбата на стражарите се покачва на 450 гр. хляб. Властта трябва да се пази, а за това са нужни сити охранители. Въпреки дефицита на църквите „Св. Богородица и „Св. Мина“ се отпускат по 75 кг брашно за просфори. Цената му се увеличава с 13 ст. и за бедните граждани хляб от 800 гр. става 68 ст., а 600 гр. за богатите съответно 72 ст. В края на пролетта отново е констатиран глад в Кюстендилско.

 

Млякото заема важно място на трапезата. На двата стола на Главната квартира се предоставят ежедневно по 50 л, но се отказва отпускането на 6 л дневно на Оперативния отдел на ЩДА. Околийската реквизиционна комисия е подложена на критика, защото не изпълнява дадения и наряд. Цената на овчето и козето мляко при покупка от стопаните се нормира на 1 лв. за литър, а при продажба на потребителите на 1,20 лв. Квасеното мляко от селата се продава по 80 ст. От дирекцията са поискани 15000 т трици за храна на добитъка, който захранва със суровина мандрите.

 

На 6 април жителите на с. Ръсово алармират за липсата на продоволствие поради слабата миналогодишна реколта вследствие сушата и падналите две градушки. „В този случай и при тези обстоятелства едничката ни храна, с която поддържаме живота ни, е млякото, защото берем коприви, киселец и други зеленчуци, размешваме ги с млякото и с другите продукти, изкарани от него като сирене, масло, извара и с такава храна поддържаме живота си“ - с надежда настояват да се отмени нареждането за откриването на мандра в селото им. Подготовката в тази посока тече с пълна сила. Списъкът за освобождаването на работниците, мобилизирани в армията, е изпратен в Дирекцията. Майсторите трябва да се занимават само с тази дейност и се пускат от войската до 1 септември. Поканени са мандраджиите да им се определи количеството на маята. Последната е раздадена по

 

329

 

 

списък при цена от 25 лв. за бутилка. В района няма регистриран обект за производство на масло, а само за сирене и кашкавал.

 

В края на април се сигнализира за първите по-сериозни проблеми. Рубен Барух се жалва, че не може да открие мандрата си в с. Берсин. Изпратените работници са изгонени от местните жени. Същото положение се случва и в с. Преколница. Населението явно недоволства от събирането на млякото, на което разчита при прехраната си, защото другите продукти липсват. Събраните данни са обобщени на 17 май. В Църваришка, Бобешинска, Тишановска, Ваксевска, Долноселска, Преколничка, Рашкогращичка, Буновска, Таваличка и Николичевска община населението и местните власти „са се противопоставили на откриването мандри, като дори са си позволили да чупят съдовете на мандраджиите, да гонят с камъни майсторите и работниците им и кметовете да правят закани, че главите им ще паднат, пък няма да допуснат да се открият мандри...“. Местният комитет за СГОП моли армията да изпрати по 10 войници в такъв обект, като заставят административните власти и производителите да изпълняват наредбите.

 

В омагьосан кръг попада обектът в с. Берсин. Р. Барух се оплаква още веднъж. Местният кмет твърди, че обвинението не е вярно. Събрани са още доказателства, че той не само пречи за откриването на мандрата, а стопаните на добитъка гонят майсторите му. Заплахите със съд не помагат и идва нова жалба. Подобни случаи има в Ломница, Преколница и Бобешинска общини. В последната на 20 май мандраджиите посещават с. Жеравино. Там са пресрещнати от 3 - 4 тълпи с по 15 - 20 разгневени жени. Към обяд на същия ден са обсадени от две групи - едната от 50 - 60, а втората 100 души от нежния пол, които хвърлят по тях камъни. Местният комитет е изправен пред дилема. Настоява се обектите да не се закриват въпреки съпротивата на стопаните, защото, ако се отстъпи, се очаква подобна реакция и в селищата, където се работи.

 

Берсин се оказва най-проблемен. След предупрежденията кметът получава акт за даване под съд. Със същото са заплашени еремийският и четирският му колега и стопаните от с. Шишковци, които не предоставят наредената им норма. Членът на комитета Й. Чичев е изпратен по селата да вземе мерки на място. Независимо от риска мандрата в Долно село е закрита. Напрежението ескалира и се настоява за изпращане на войскова команда наймалко от 10 души в проблемните села. Началникът на 7-а Рилска дивизионна област ген. Чилингиров отказва с мотива: „Лично Вий се постарайте да действате с убедителност и уговаряне. По никой начин да не се употребява насилие върху населението“. Явно мнението му не е взето предвид, защото в Берсин околийският началник изпраща група стражари. Предприемачът Р. Барух отказва да открие обекта и иска замяната му с този в Цървеняно. Веднага му е съставен акт, но той не предприема нищо, понеже твърди, че работниците му са бити и не искат да отидат в селото.

 

Въпреки заплахите към стопаните и административните власти сериозни резултати не са постигнати. На 28 юни местният комитет взема решение

 

330

 

 

за закриване на все още неоткритите мандри в общините Еремия, Берсин и Рашка Гращица. Настоява се тези в Четирци, Таваличево, Коняво, Раждавица и Шишковци да продължат работа, но само при съдействието на военни команди, защото стопаните по примера на по-горните отказват да предават млякото. В повечето от тези села сред саботьорите важна роля играят и общинските кметове.

 

Месото отсъства от дневния ред на комитета. Еднократно на сиропиталището е отпусната дажба от 10 кг. Изготвен е списък на собствениците на свине. От Дирекцията е поискана доставката на 2000 кг трици за нуждите на кожухарското дружество. Същата е сезирана в началото на април и за снабдяване с 3000 кг захар. Въпреки недостига ограничени количества се продават на индивидуални молители. На два пъти е отпуснат по 1 кг на гражданин и по 200 гр. на селянин и циганин. Цената за богати е 3,40 лв., а за бедни 1,50 лв. за кг. Кюстендилци са ощастливени и с еднократна дажба от ориз. Всеки получава по 300 гр., а циганин по 100 гр. Отпуска се по равно количество от 1 кг сол на човек. На заем са дадени по 1000 кг морска сол на Босилеградския и Царевоселския комитет за СГОП.

 

Отново еднократно за целия пролетен сезон е продаден по 1 л оцет на гражданин и същият обем, но на цяло циганско семейство при цена от 2,40 лв. за литър. Всеки кюстендилец получава по 250 гр. печени сливи. Нормирани са цените на зеленчуците и черешите. Последните се продават по 1,20 лв. за кг, но на пазара не се появява никаква стока. Производителите искат отмяна на нормата, но местният комитет отказва, като си измива ръцете с Дирекцията за СГОП.

 

Петрол се предоставя в града по 1 л на домакинства. Ограничени количества се отпускат на аптеките, зъболекарите, административните органи и индивидуални молители. Подобно е отношението и при доставките с газ. Селяните получават еднократно по 250 гр. на член от семейство. Поради появата на петнист тиф 240 л са изпратени на община Соволяно, а на Ваксево - 100 л. Спирт получават училища, предприятия, аптеки, но и отделни просители.

 

Бедните войнишки семейства са ощастливени с доставката на въглища. Горивото е предвидено само за тях, въпреки опитите на местния комитет да го замени с дърва, защото печките им не били пригодни. Цели се насочването на цялото количество към учрежденията в града. Отказва се дори на молбата на сиропиталището. Още в началото на пролетта е отчетен провалът в дърводобива. За избягването на подобна развръзка се свиква заседание, на което се решава частните гори в близост до жп линията да се въведат в експлоатация. Планира се влизането във връзка със собствениците им, като се постигне договореност за сеч. Отделно се търси съдействието на Дирекцията за транспортирането на 10000 куб. м от гара Земен до Кюстендил. [63]

 

Тревожно е състоянието не само с продоволствието, но и със здравето на населението. Проявяването на петнистия тиф продължава, като се

 

331

 

 

регистрирани случаи в Соволска и Ваксевска община. [64] През първата преминава, без да спира и няма контакт с хората, предстоятелят на кюстендилския храм „Св. Мина“. Той обаче веднага е поставен под карантина за 21 дни. В дъното на проблема стои офицерът от Ординарческия ескадрон поручик Тонев. Той явно намира повод да си отмъсти на свещеника, защото има скандал между двамата. Военният изпраща през есента на отминалата година няколко бойци да берат ябълки и царевица в църковната градина. Когато те са заловени и изгонени, се стига до препирня. Божият служител търси помощта на началника на Полската канцелария, защото в двора и помещенията на църквата квартируват именно тези военни. С не по-малка тревога се поставя и въпросът със заплащането на наем за завладяната от бойни подразделения нива от 25 дка. Храмът въпреки трудностите продължава да отделя средства за благотворителност и за Великден отпуска от касата си 200 лв. за бедните семейства в града. Недоволство се проявява сред служителите. Клисарят Алексо Филипов в нетрезво състояние се бунтува от ниската дажба хляб, която получава. Вместо предоставяния му от 400 гр. иска цял самун при положение, че в средата на месец май на човек се отпускат само 200 - 250 гр. дневно. [65]

 

Глад не се търпи. Известни са неговите революционни възможности. От ситуацията се възползват привърженичките на социалистическите идеи. Те замислят демонстрация пред Комитета по прехраната и определят за сборен пункт махалата „Аджундар“. Начело застават Олга Въжарова, Невена и Мария Грънчарови. Конспирацията е провалена от явно извършено предателство и униформени блокират още сутринта мястото. Твърдите жени не се отказват и постепенно се събират. Опитът да бъдат разгонени, не сполучва въпреки побоя и ареста на една тяхна съмишленичка. Дамското настъпление се осъществява към уречената сграда, като по оценки сборът на протестиращите достига 800 души. Нежният пол издига лозунги за повече хляб и връщане на мъжете им от фронта. Под натиск са приети няколко делегатки, които поставят условията си. Дни наред недоволните жени се събират на групи и продължават да обсъждат положението. Според неприсъствалия Н. Въжаров бунтовете се случват през май 1918 г. [66] През същия месец брожения са регистрирани в Ст. Загора, Сливен, Ямбол и Пловдив. [67] Сведенията за подобна демонстрация в Кюстендил са събрани основно от спомени. По тази причина не може да се отговори на много въпроси, свързани с целия развой на събитията. Мълчи и казионната „История на Кюстендилската окръжна организация на БКП“. От протоколната книга на местния комитет за СГОП става ясно, че тълпите, които постоянно безпокоят комитета, са регистрирани към 22 май. [68] Изглежда, манифестираното недоволство е в предишните дни, именно в периода, когато император Карл и цар Фердинанд със свитите си посещават Кюстендил. Тогава и В. Паспалеева споменава за приготвеното богато меню за гостите, а Л. Турковска поднася къс от местния хляб на величествата. Явно неравенството дразни бедната и гладна част от населението.

 

332

 

 

За разминаване в продоволствието на кюстендилци с това на офицерите от Главната квартира споменава и Вл. Караманов. Той твърди, че в града пристигат да живеят и семействата им. Тяхната разкладка е по-качествена и е охарактеризирана като „изобилие“. Допълнително масло в огъня наливат спекулациите с други стоки. Пак същият източник констатира, че с незаконни сделки се занимават обущарите, в повечето случаи освободени от армията, и шофьорите от автомобилния парк. „Всичко това го виждаха множеството от кюстендилските граждани, разказваха го помежду си и на отпускарите войници, техни синове, братя и бащи и негодуванието от всичко това бе всеобщо, нещо, което понижаваше духа на войската и се изразяваше в подмолно брожение, което не предвещаваше нищо добро за благополучния край на продължителната, тежка и кървава война“ - с огорчение и песимизъм заключава бившият окръжен управител. [69]

 

През първите няколко месеца на 1918 г. Кюстендил се превръща във важна сцена. Делегация след делегация се изнизва по улиците му. Сред чуждестранните посетителите са австроунгарският император Карл, подпредседателят на Рахстага д-р Пааше, унгарските графове Телеки и Алпони, финландските представители Микола и Калина, шведската военна мисия, унгарската Хонведска капела. Цар Фердинанд след отстраняването на началника на ЩДА няколко пъти идва в града. Престолонаследникът е много чест посетител. Важен момент е засвидетелстването на признателност към освободителната армия от добруджанската делегация и Добруджанския хор. Височайши и по-малки визити сгъстяват и без това натоварения дневен ред на Главната квартира.

 

Генерал Н. Жеков запазва ролята си на важен фактор не само пред съюзниците, но и във вътрешнополитически план. Управляващите и опозицията се съобразяват с мнението му. Първите по-скоро се опитват да го държат под контрол, докато вторите разчитат на подкрепата му при идването им на власт. Главнокомандващият не само симпатизира на последните, но и дочаква решителния момент за елиминиране на либералната коалиция. Нерешеният Добруджански въпрос създава възможност за скорошна смяна на властта. Кабинетът не може да се справи с продоволствените проблеми на фронта и в тила. Все повече зачестяват случаите на гладни бунтове и съпротива при изпълнение на реквизицията.

 

В Кюстендилско положението не е кой знае по-различно. Слабият производителен потенциал на района води до хроничен недоимък. „Глад“ е често срещана дума в документите на местния комитет за СГОП. Недоволството е манифестирано през месец май от тълпи жени под предводителството на представителки от тесносоциалистическата партия. Своеобразен връх на антивоенната демонстрация е поднасянето на къс некачествен хляб от ученичката Люба Турковска на император Карл и цар Фердинанд. Способностите да се устои на тригодишното предизвикателство на войната, стават все по-малки.

 

333

 

 

Но като цяло в този период външнополитическите резултати не са чак толкова лоши. България се нарежда сред победителите на Източния фронт. Подписани са три мирни договора - с новосъздадената Украйна, болшевишка Русия и Румъния. Остава нерешен въпросът за Северна Добруджа. Той е основният препъникамък в отношенията на Царството със съюзниците му. Забавеното му разрешаване чертае разлом, в който първо се повлича управляващата коалиция. В държавата се налагат бързи промени при търсенето на положителен изход от световната касапница.

 

 

2. Отприщване на недоволството

 

Парадната страна си има своето място за повдигането на духа. Армията обаче изпитва все по-големи трудности. За ситуацията красноречиво звучи сравнението на адютанта Малеев: „в тила тържества - на фронта буйства“. Обезпокоителни са проявите на неподчинение на 36-и Козлодуйски полк. Като част от състава на Сборната дивизия, главнокомандващият предписва на ген. Т. Кантарджиев строги мерки и изказва своето недоволство от случващото се. От ЩДА ген. Павел Христов е изпратен на инспекция. [70] На съединението се разчита при осъществяване на плана „Симеон“ за овладяване на изгубения район на Поградец, на запад от Охридското езеро. Операцията няколкократно е спирана. Ген. Жеков сигнализира правителството за заплахата от глад по фронта. Дажбите са малки и некачествени. Сред противниците се нарежда и епидемията от испанска инфлуенца. Старшият съюзник настоява за изтеглянето на своите подразделения от Балканския театър на военните действия. Всичките му усилия се съсредоточават на запад. На Южния фронт тежестта пада все повече върху България.

 

Сигнал за проявата на слабост са не само недоволството и бунтовете на отделни подразделения. Въпреки разузнавателните данни за противников удар в района на Яребична и Китките времето за вземане на ответни мерки е пропуснато. На 29 май 1918 г. започва съглашенското настъпление, което се развива в следващите два дни и постига набелязаните цели. Атаката е извършена от авангардни гръцки, подкрепени от френски съединения. Частите от 5-а Дунавска дивизия се изтеглят назад с цената на съществени загуби. Само пленените български войници са над 1800 души, предимно от 49-и полк. Подготвяната контраофанзива се отлага от нежеланието на бойците да участват в нея. Привлечените резерви се разбунтуват. Опитът да се облекчи положението чрез атака от 2-ра армия също се проваля. Операцията под кодовото име „Крум“ остава само на хартия. Появяват се множество случаи на дезертьорство към противника и вътрешността на страната. Избухват брожения и бунтове, като особено се проявяват в 27-и Чепински полк. Поуката от спечелването на Яребична е извлечена от съглашенците. За тях става ясно, че може да се планира скорошно настъпление на Южния

 

334

 

 

фронт. С тази задача е натоварен новоназначеният командващ ген. Франше Депре.

 

Напипването на точния момент е въпрос на майсторство. Ген. Н. Жеков настоява на всяка цена Яребична да бъде възвърната. От 5-а дивизия споделят откровен песимизъм. Началникът на щаба на 1-ва армия ген. Цветков след посещение в щаба Шолц в Скопие пристига в Кюстендил. Неговата задача е да убеди висшестоящите и заповедта да бъде отменена. Дискусията се провежда на 15 юни в Главната квартира в присъствието на ген. Н. Жеков и княз Борис. Претеглени са мненията и временно целта е отложена. Главнокомандващият взема по-крути мерки, водещи до смяната на командващия 1-ва армия ген. Д. Гешов с ген. Ст. Нерезов. Нареждането до последния е категорично: „Не забравяйте, че аз искам от вас обратното завладяване на Яребична“. Началникът на 5-а дивизия ген. Бончев също е отстранен. До атака така и не се стига.

 

Нарастващите проблеми на фронта, оттеглянето на стамболовистките министри, призивът на главнокомандващия за промяна на кабинета водят до правителствена криза. Дълбокоогорченият от случващото се монарх отново пророкува края на своята мисия на изток. Засегнат от констатациите ген. Жеков показва готовност да се оттегли. В първата половина на юни необходимостта от промяна е „опряла като нож до кокала“. [71]

 

Германските представители в България са обезпокоени от случващото се с правителството. Пълномощникът полк. с. фон Масов изпраща специален доклад до цар Фердинанд. В него са отхвърлени или омаловажени претенциите към немската страна за спиране или нередовни доставки. Обърнато е внимание, като основна задача, заздравяване на дисциплината във войската. Съюзникът хитро заобикаля един ключов въпрос. „Преценката дали Главното командване в Кюстендил в своя сегашен състав дава гаранция за това, не е в моите компетенции - скрива мнението си фон Масов, но с чужди ръце вади кестените от огъня - Превъзходителство фон Шолц има известни съмнения, особено по това на кадърния и ревностен полковник Молков (Нойков б.а.) не била гарантирана достатъчно свобода на неговите решения като „заместник“ шеф на Генералния щаб. Във всеки случай в Кюстендил е нужна една здрава и силна ръка“! Последното обобщение очевидно демонстрира познатото германско вмешателство в работите на българската Главна квартира. Въпреки нюансите и недомлъвките отново се прави опит за кадруване.

 

Много по-откровено е мнението, изпратено до райхсканцлера граф Георг фон Хертлинг. Пълномощният министър граф Алфред фон Оберндорф му докладва „съвсем тайно“ от София. Правителствената промяна предстои, като най-вероятен нов премиер се очертава Ал. Малинов. Свалянето на Радославов „означава победа на Жеков, един от решителните противници на настоящето правителство“. В потвърждение на случващото се са изпратени два доклада на фон Масов. В единия пълномощникът сочи причината за ситуацията и начина за излизане от нея.

 

335

 

 

„Противно на тукашните, занимаващи се с политика кръгове, считам, че не войската е издигнала като своя програма свалянето на правителството на Радославов, а че няколко генерали, начело с Жеков, са предприели тесни контакти с Демократическата партия на Малинов. Още по-рано трябваше да информирам царя, че в Главната квартира в Кюстендил прекалено много се политиканства. Отстраняването на Луков беше свързано с това - локализира ключовия проблем фон Масов и предлага - Все още има време тука нещо да се промени. Аз не съм пропускал енергично да предупреждавам и също да обръщам внимание на Негово Величество да извърши промени в Българското главно командване, след като за това бях получил съгласието на господин главнокомандващия в Скопие“. [72]

 

На добре информираните германски представители нищо не им убягва от погледа. Тревогата от засилването на позициите на ген. Жеков и на Главната квартира има своите основания. По подобен образец действат Хинденбург и Лудендорф, но отстранените от тях правителства не се коментират. Важното в случая е в Кюстендил да се извършат нови реформи с угодни на немците лица. Интригите са пуснати в ход и се търси начин на въздействие върху овластения монарх.

 

Ген. Н. Жеков е в лоши отношения с В. Радославов и някои министри. В качеството си на главнокомандващ влиза нееднократно в противоречия с кабинета. Даже според сведенията на Вл. Коцев подготвя заговор за насилствената му смяна. Дори да бъде отхвърлена подобна възможност, генералът остава основен опонент и неговото мнение натежава през юни 1918 г. Писмото, изпратено от Главната квартира до монарха, катализира процесите на промяна. Това е неговата лична победа. Широка политическа подкрепа не е осигурена. Правителството на либералната концентрация е сменено от малка коалиция между Демократическата и Радикалдемократическата партия. Обещана им е само подкрепа от останалата част от опозицията. На 21 юни 1918 г. излиза указът на цар Фердинанд за назначаването на кабинет начело с Ал. Малинов. [73]

 

Докато се акушира раждането на новата власт, ген. Н. Жеков се намесва в бабуването. Според него подходящи за поста на военен министър са генералите Ив. Луков, М. Сапунаров и С. Савов. Първите двама обаче едва ли биха подкрепени от царя. Все пак те са отстранени от Главната квартира при ликвидирането на кюстендилската тройка. Със специална мисия при получилия мандат лидер заминава Л. Малеев. Пристигането в столицата е по тъмна доба, за да се спази конспиративност. Ал. Малинов отсъства от дома си и е открит в този на А. Ляпчев. Тук са събрани каре политици - освен двамата споменати, също М. Такев и Н. Мушанов. Адютантът от името на главнокомандващия предлага няколко варианта за военен министър. Фаворит по подразбиране е ген. Ив. Луков. Името среща възражения, защото не е долюбван от германците. Мнението на Малинов е да бъде възстановен на стария си пост - началник на ЩДА. Като неподходящи са отхвърлени генералите Г. Тодоров, Ст. Паприков, М. Сапунаров и „амбициозният“ Ст. Нерезов. Изборът в този случай на мандатоносителя и главнокомандващия

 

336

 

 

пада върху ген. Сава Савов. Работата му преди време в двореца го прави подходящ и за монарха. Изборът е направен и се изчаква само царският указ.

 

Ден след излизането му офицерът за поръчки княз Борис е изпратен с официалната новина. „Той пристигна в Кюстендил в 11,15 часа преди пладне, обядва в Главната квартира и замина обратно за София в 3,15 часа след пладне. Друго поръчение, изглежда, той нямаше“ - лаконичен е адютантът Малеев. Запитан от него за случващото се, престолонаследникът отбелязва: „И чудно нещо, като че ли вредом се почувства едно облекчение“. Близо петгодишното управление на В. Радославов явно е натежало на много хора. Той поема страната в изключително сложно положение в разгара на Междусъюзническата война. Оставя я в не по-леко във финалните акорди на световния конфликт. Разминава му се да изпие и двете чаши на крушението. Едната наследява от своите предходници, а втората завещава на наследниците си. Приносът в пълненето на последната е предимно на неговата и на монарха политика.

 

Водата през топлия сезон отново не достига в Кюстендил. Общинското управление въвежда режим за използването и. Домакинствата и хлебарите трябва своевременно да се запасяват. Забраняват се поливането на градини, поенето на добитък и миенето на автомобили. На коларите е определен паркинг в участъка между Железния и дървения мост на река Банщица. Мерки са взети против своеволията на велосипедистите. Като полигон за обучение на начинаещите се определя училищната градина. Превишаването на скоростта се забранява. Поради разпространяването на болестта „огненица“ по свинете е наложена карантина. Стопаните нямат право да пускат животните извън дворовете си. Хигиената по хотелите и хановете е от важно значение и са започнати проверки на място. Нормирани са цените на стаите, като отпускарите войници се ползват с известна отстъпка. По наредбите нарушителите на реда са заплашени с глоби. Такава е наложена на Величко Тодоров, защото говедата му влизат в частна ливада. Специално внимание е обърнато на собствениците на кози, защото животните нанасят големи вреди на лозата, овощните дървета и особено на върбите, засадени за укрепване на брега на реката. [74] Гражданството не забравя загиналите войници и офицери от Кюстендил. Местният клон на дружество „Самопожертвование“ организира на 16 юни панихида в църквата „Св. Богородица“. [75]

 

Завареното наследство от новата власт в България по традиция е тежко. В средата на 1918 г. и без тази ирония положението не е никак леко. Да почерпи вода от извора, на 24 юни премирът извиква в столицата главнокомандващия. Между 16 и 23 часа двамата беседват само на четири очи. На следващия ден ген. Жеков докладва пред Министерския съвет. Представени са усилията да не се изтеглят германските войски от Южния фронт и специално „Изложение за духа на частите от Действащата армия в последно време“. То завършва с обобщението: „Всички горепосочени фактори са

 

337

 

 

понижили духа на армията в значителна степен и то не до едно пасивно състояние, но има вече проява на известна отрицателност - дирят се мислено виновниците, изказват се закани по адрес на административни лица в Царството и началстващите лица по фронта, отделни войници и малки групи вече дезертират, а други групи отказват да се бият. Такива симптоми на отпаднал дух се явиха през м. април в 4-а Преславска дивизия на Северния фронт, през месец май - в Сборната дивизия, а през юни - в Тракийската дивизия на Южния фронт. Тези симптоми са единични, но значителни, тъй като условията са приблизително еднакви за всички дивизии. Действащата армия засега има отбранителен дух, а за настъпателен дух в нея сега трудно може да се говори“. Реалистичното представяне на състоянието е основна стъпка към вземането на надлежни мерки. Доколко бързо обаче те могат да дадат необходимия резултат. Стоте дни на новия кабинет изтичат в края на септември.

 

Укрепването на позициите на ген. Н. Жеков пред изпълнителната власт явно е забелязано от страна на съюзниците. Още на 27 юни в Кюстендил пристига австроунгарският пълномощен министър граф Чернин, придружен от легационния секретар Еггер. Към компанията се присъединява и офицерът за свръзка към Главната квартира майор Кюнцл. Срещата с ген. Н. Жеков се провежда на вилата. Тя е краткотрайна, само около два часа, но пък съдържателна. За нея предводителят на армия докладва директно на царя. Въобще главнокомандващият се държи много предпазливо. Дипломатът подмята, между другото, за невъзможността да се осъществят така необходимите доставки на храна и материали от Украйна. Единият въпрос деликатно се върти около проблемите със снабдяването. Засегната е и очакваната нова реколта в България с предполагаемите излишъци. Ген. Жеков е категоричен, че за износ извън Царството и дума не може да става. Осуетяването на вноса от Украйна води до устискването на положението с минимална дажба до жътвата. Положението с облеклото и обувките на фронта остава сложно.

 

След направеното опипване на почвата граф Чернин си идва на думата. За него от първостепенно значение е информацията ще се запази ли линията на българската политика при кабинета на Малинов. Тук ген. Жеков умело защитава устоите на съюза, но споделя за редица разочарования. В основата са апетитите на Турция към още български земи в замяна на Добруджа и Югоизточна Македония. Дипломатът е слисан от откровения отговор, но заявява подкрепа към българските интереси. Даже настоява Османската империя да получи земи в Кавказ и да се откаже от претенциите си на Балканите. „Трябва да доложа на Ваше величество, че доколкото можах да разбера, граф Чернин бе дошъл не от проста вежливост, а със строго определена цел - главно политическа. В разговора му личеше тенденцията да даде да се разбере, че ние можем напълно да разчитаме на Австро-Унгарската монархия, а не да се уповаваме изключително на Германия“ - обобщава наблюденията си главнокомандващият. След срещата на четири очи

 

338

 

 

домакинът и високият гост сядат на трапезата, където е сервиран чай. Разговорът взема друг ракурс и приключва с отпътуване на представителите на Дунавската монархия. [76] В рамките на малко повече от месец в Кюстендил идва самият император и пълномощният му министър. Видно, раздвижването е за сближаване с Царството и включването му в по-близка орбита на съюзничество. Виена се стреми да спечели София за своите планове, но все пак договорът, който третира териториалните въпроси, е подписан с Берлин. В очерталия се триъгълник страната България - Австро-Унгария не може да се възприеме като основа.

 

Реверанс към Главната квартира прави новият премиер. След няколкодневно протакане на 30 юни Ал. Малинов пристига в Кюстендил, придружен от Стоилов, секретар на Министерски съвет. Посещението според Л. Малеев е протоколно, „от куртоазия“. Адютантът и все още несмененият окръжен управител Кр. Карагьозов посрещат гостите в Конявската планина при Чукльово блато. На първия е оказана честта да се вози в колата на министър-председателя. Двамата явно си допадат след конспиративната среща в столицата. Пътуването е повод за размяна на мнения по належащи въпроси. Те не са споделени при официалната среща в кабинета на главнокомандващия, нито при представянето на старшите началници от ЩДА и последвалия обяд. Едва след отиването на вилата сериозно са дискутирани непосредствените проблеми, на които се натъква новото правителство. Премиерът се оказва куражлия и разчита на непосредствената подкрепа на ген. Н. Жеков. Вечерта гостите отпътуват за столицата, като Л. Малеев отново е поласкан да изпроводи лично Ал. Малинов. Визита на български министър-председател в Кюстендил е нещо нормално. Предишният няколкократно също идва, но престоят не е толкова дружелюбен. Проличава си отколешната симпатия между демократите и предводителя на армията. Същата вечер в Главната квартира се прощават с майор Кюнцл. Император Карл явно спазва дадената дума и австроунгарският офицер за свръзка е преназначен на друга длъжност.

 

Посещението на премиера осуетява заминаването на ген. Н. Жеков на фронта в участъка на 5-а дивизия. С изясняването на проблемите там са натоварени княз Борис и ген. П. Ганчев. Отвоюването на Яребична виси като обеца на ухото. Завръщането им на 2 юли разкрива същинската цел на мисията, възложена им от царя. Те пристигат към 15 часа и влизат в кабинета на главнокомандващия. Според адютанта му ген. Н. Жеков възприема срещите с ген. П. Ганчев като „обидни“ и се възмущава от неговата „безхарактерност и продажничество изключително за лични облаги“. За няма 3 години той от подполковник става генерал-майор. Починалият ген. К. Жостов и отстраненият ген. Ив. Луков дължат не малко нерви и страдания на тези особености на военния пълномощник в Германия. Редът, изглежда, е дошъл и на ген. Н. Жеков.

 

Срещата между тримата става много шумна. От близкия кабинет Л. Малеев дочува: „А бе Ганчев, какво искате да правите с мене? Какви са сега

 

339

 

 

тези нови решения без мое съгласие и против волята ми? Аз нямам нужда от тези назначения. Защо ми ги налагате? Князът и генерал Ганчев се мъчеха да го успокоят и убедят. Спорът следваше разпален. По едно време княз Борис излезе и остави главнокомандващия и Ганчев сами. Вътре тонът се повиши и стана по-раздразнен. Дълго двамата говореха бурно...“. В този момент ген. Жеков възнегодува от преките вмешателства на царя и заявява готовност да подаде оставка.

 

Ситуацията се променя едва привечер, когато, вече сговорен, ген. Н. Жеков се разпорежда за изпращането на телеграма до монарха. Приемат се като временни назначенията на генерал-майор Христо Бурмов, дотогавашен командващ 2-ра пехотна Тракийска дивизия, за началник на ЩДА. Помощник за главнокомандващия и инспектор става генералът от пехотата Г. Тодоров. Той е освободен от поста си в 3-а армия. Още преди полунощ идва очакваното съгласие на царя. Близо седем месеца в Главната квартира стои вакантна длъжността на началник на ЩДА. Ген. Н. Жеков я изпълнява с помощта на полк. Ст. Нойков. Тайната му надежда е отново в Кюстендил да се върне ген. Ив. Луков. Обещаното в тази посока от Ал. Малинов не се потвърждава. Тройката и по-сетне тандемът безвъзвратно са разбити. Сбъдват се опасенията за назначаването на някой офицер, нежелан от главнокомандващия. Даже в случая стават двама. Така се заражда нова властова тройка, но тя не е по сърцето на предводителя на армията.

 

При представянето си в Кюстендил дни по-късно ген. Н. Жеков заявява на ген. Г. Тодоров: „Не знам с каква цел ви изпраща царят при мене - да ми пречите или да ми помагате - но се надявам, че ще се ръководите от дълга си като войник и коректно и легално ще се стараете да ми помагате“. Потърпевшият иска посредничеството на княза за успокояването на главнокомандващия. Назначаването на началник на ЩДА е посрещнато по-рационално не само защото също е временно, но се явява и необходимо. Вакантната длъжност претоварва допълнително взелия две дини под една мишница предводител на армията.

 

Съмненията за маневри на монарха не са единствено в близкото обкръжение и у самия ген. Жеков. Военният министър ген. С. Савов докладва на престолонаследника за необходимостта да се назначи началник на ЩДА. Пресъздаденият отговор е поразителен: „Какво да правя, генерале, вече цял месец се ровиме с Царя в списъка на офицерите да намерим един генерал, който да е противник на Жеков“. И при все по-тежката ситуация властовите нишки не се изпускат. Очертаващите се добри отношения на главнокомандващия с новия кабинет се опитват да бъдат торпилирани от поставянето му на намордник в Кюстендил. Интригите на германците в тази посока започват още преди падането на Радославов. Всяването на противоречия е позната практика, многократно изпитвана и в най-висшата армейска институция. Само половин месец след съобразяване с желанието на ген. Жеков за смяна на либералния кабинет монархът получава своя данък. С едната ръка дава, но с другата щедро взима, както гласи поговорката. Доволни трябва

 

340

 

 

да са и старшите съюзници. Военният пълномощник при тях свършва само мръсната работа. И за нея, колкото и да е чудно, се намират хора с желание.

 

След злополучния разговор между генералите Жеков, Ганчев и престолонаследника последните двама остават да пренощуват в Кюстендил. Заминаването им на 3 юли съвпада с пристигането на министъра на войната ген. С. Савов и на вътрешните работи М. Такев. Членовете на кабинета идват с искането за освобождаване от армията на лица, лоялни на управляващата коалиция. Главнокомандващият показва склонност да отстъпи, защото са му представени доводи за саботиране от старата администрация. Договорката е за изтеглянето на ограничен брой и най-необходимите за целта. [77] Последните дни на юни и първите на юли са изключително напрегнати в Кюстендил. При прохождането на новото правителство логична е помощта от Главната квартира. Тя не само се ухажва от властниците, но и от австроунгарската легация. На ген. Жеков не му е оставена възможност да получи и най-малка политическа преднина. Своевременно са му спуснати двама подчинени, възприемани от него по-скоро като спирачки. Окончателно му е отнет шансът да избира сам екипа, с който да работи. Възстановяването на тандема е проигран, а за кюстендилската тройка и дума не може да става.

 

Кратките по време височайши визити си имат своята непосредствена цел. С друг характер са масовите посещения. На 8 юли 1918 г. около 12 часа на пладне с влака в Кюстендил пристигат представители на скопската гимназиална младеж. По подобие на добруджанските и македонските българи засвидетелстват уважение към военното ръководство. На гарата са посрещнати от адютанта Л. Малеев, видни граждани и ученици. Приветствани са от К. Бързачки - директор на Девическата гимназия в града. От страна на гостите отговаря Хаджииванов. След разменените любезности всички потеглят по познатия маршрут към площада. От двете страни на улицата са акламирани от подготвения шпалир кюстендилски граждани. На другата сутрин скопската младеж дава дневна забава в читалище „Братство“. Следва представяне пред Главната квартира, където са посрещнати от ген. Н. Жеков и множество граждани. Директорът на скопската гимназия Ковачев признателно благодари на армията. Прочувствено отговаря главнокомандващият, което е посрещнато с мощно „ура“. Младежите посещават също и вилата. Третият ден от визитата продължава при небивал интерес. С часове освободители и освободени разговарят. И най-трогателното събитие си има край. Това завършва привечер със заминаването на скопяни за София. [78]

 

Свидетели на вълнуващия момент са няколко присъстващи интелектуалци. К. Гълъбов описва реакциите им към нежния пол:

 

„Когато извиха кръшното си хоро на площада, всичките обути в червени цървулки, и започнаха да подхвърлят малките си крачета, Антон Страшимиров се разчувства толкоз много, че ме дръпна настрана и рече:

 

— Константине, трябва да се махна. Душата ми не може да издържи напора на толкова много красота.

 

И се отдалечи разтреперан.

 

341

 

 

С нас беше художникът Борис Денев, който после направи много пастелни скици на девойките - рисуваше ги бързо, както го гледаха усмихнати с китка на ухото. Една от тия неподражаеми скици, рисувана от едно възхитено око, от едно вдъхновено око, пазя и сега. Такава скица трябва да има запазена и у Антон Сташимиров. Другите бате Борис ги подари на девойките и те ги отнесоха със себе си в Македония“. [79]

 

Писателят, художникът и критикът се възхищават на красотата на младостта, посетила Кюстендил. Тънките струни на човешката душа са докоснати. Резултатът е в спомена и портретите, останали от пребиваването на освободените скопски гимназисти в Главната квартира.

 

Скоро към града на Вардар потегля и Н. Жеков. Не за да върне визитата, а за среща в щаба Шолц. Генералът, на името на която е наречена групата армии, обаче отсъства. Според адютанта Малеев изглежда е по планините на вила или на лов. Доклад все пак е направен от началника на щаба граф Шверин. Странно време за отдих, когато австроунгарският корпус отстъпва от позициите си в Албания. Съглашенската офанзива там съвпада с предприета на Западния фронт. Последната е вследствие на четвъртото за годината германско настъпление, което своевременно е разузнато, локализирано и предотвратено. Немската армия преминава окончателно към отбрана. Съотношението на силите не е в нейна полза и категорично се променя с пристигането на американските войски.

 

След престоя в Скопие, придружен от застигналия го престолонаследник, ген. Н. Жеков заминава за инспекция в района на запад от Охридското езеро - Мокра планина и Гора Топ. Там е разположена Сборната дивизия. Тя единствено удържа своите позиции при австроунгарското отстъпление. Българското съединение вместо да остане в резерв, е разположено на без това разтегнатия за силите на Царството фронт. От инспекцията на главнокомандващия лъсват още проблеми. Те са свързани с храната, обувките и облеклото на бойците. Има заболели от „испанската инфлуенца“ и няколко смъртни случаи. Проличава и упадък на духа. Младши-подофицерът Стефан Иванов гласно изказва негодувание от състоянието на снабдяването, но още повече с положението по родните им села. „Там обраха и иззеха всичко, а ние ходим боси и гладни“ - за скъсаната нишка на снабдяването пресъздава индивидуалния протест адютантът. На войника е простено за волността, но по-нататък в обиколката положението не е по-розово. При прегледа на 71-ви полк едва не избухва бунт. Той е предотвратен от бързата и адекватна намеса на ген. Жеков. Скоро заповядва за бърза доставка на необходимото облекло и обувки не само за тази част, но и за други подразделения. За случаите и общата оценка са запознати навръщане - в Охрид ген. Т. Кантарджиев, в Прилеп ген. Щойбен и в Скопие ген. Шолц. Последният обстоятелствено докладва за положението във всички подчинени на него съединения. С озадачение е посрещнато искането му за смяната на началника на 3-а дивизия ген. Н. Рибаров. Повод за това е недобре укрепената позиция. Българският офицер е защитен, като са напомнени дотогавашните

 

342

 

 

му заслуги. Дискусията се върти около наболелите непосредствени проблеми и своевременното им разрешаване. На 25 юли, вечерта, главнокомандващият и престолонаследникът се завръщат в Кюстендил, а по-сетне височеството продължава за столицата. [80]

 

Да сподели впечатленията си с премиера, ген. Жеков се готви да отпътува за София. Изпреварен е от нова визита в Главната квартира на министрите ген. С. Савов, Й. Фаденхехт и Р. Маджаров. На 28 юли преди обяд тримата пристигат и продължително разговарят с предводителя на армията. Засегнати са преките наблюдения, натрупани от посещението на фронта. Обсъдени са необходимите и неотложни мерки. Министрите се оплакват от завареното наследство. Ентусиазмът им все повече се губи. Те остават да нощуват в Кюстендил с намерението на следващия ден да довършат задачите си и заедно с ген. Н. Жеков да отпътуват за София. Именно в този ден е насрочена и срещата с премиера, но събитията вземат друго направление.

 

Сутринта главнокомандващият се събужда неразположен. На вилата е повикан д-р ген. Ив. Бацаров, който установява диагнозата „грип, испанска инфлуенца“. Не е обърнато своевременно внимание на леката настинка, получена при пренощуването в щаба на 36-и полк при Гора Топ. Явно вирусът е пренесен от фронта и прогресира в Кюстендил. Своевременно министрите са уведомени за положението и се завръщат сами в столицата. Надеждата на ген. Н. Жеков е бързо да оздравее и затова отлага визитата при премиера за другия ден. Здравословното му състояние не се променя и следва ново отлагане за неопределено време. На третия ден се появяват болки в лявото ухо. Извикани са лекарите Кипров и Гергинов, а по-сетне и домашният му Славов. Оказва се, че не става въпрос за обикновено възпаление. Приложените компреси и промивки не дават резултат. Прибягва се до пробиване на тъпанчето с цел гнойта да изтече. Отново не се стига до съществено подобрение.

 

Ген. Н. Жеков остава под наблюдението на лекаря Кипров и с ограничен достъп на служебни лица. Допускат се само началникът на ЩДА ген. Хр. Бурмов и адютантът Малеев. Тази карантина скоро е нарушена и главнокомандващият с бинтована глава започва да приема старшите офицери от щаба и преминаващите през града министри. Последните се завръщат след обиколка на фронта и споделят впечатленията си. Постепенно и помалко състоянието на болния се подобрява. [81] Почти преди две години в Кюстендил се чувства неразположен началникът на ЩДА ген. К. Жостов. Той също пренебрегва лекарските ограничения и не пази леглото. Краят му е бърз и тъжен. Прекият му началник върви по неговия път. Заболяването му е в момент, когато от испанския грип страдат вече стотици хиляди и милиони хора. Неговата жътва не е по-слаба от тази на войната. Но то съвпада с разболяването все повече на българския морален организъм. Симптомите на фронта показват неспособност да се устои на по-голям натиск.

 

Посещението на скопската младеж в Главната квартира скоро е върнато от група, формирана от кюстендилската Девическа и Мъжката гимназия.

 

343

 

 

Поводът е петнадесетата годишнина от Илинденското въстание. На 27 юли момичетата дават в Кюстендил литературно-музикална вечер. Средствата от събитието в размер на 1547 лв. са подарени на Окръжното сиропиталище. Участничките заедно с 15 момчета от Мъжката гимназия и още някои външни лица формират смесен хор. Той трябва да проведе в Скопие също вечерника с цел основаването на „Фонд за издигане паметници бюстове на загиналите борци за свободата на Македония в македоно-одринската революционна епоха“. Екскурзиантите на брой 94 души потеглят с 3 вагона на 30 юли и на 1 август пристигат в Скопие, където са посрещнати от голямо множество. Пътуването, храната и квартирите са безплатни и осигурени от ЩДА. На 2 август кюстендилци взимат участие в молебена по повод Илинден и последвалото шествие до дома на началника на военноинспекционната област ген. Ст. Тошев. Тук се държат съответните речи. Следващият ден е за подготовката и провеждането на планираната литературно-музикална вечер. Тя преминава при „блестящ успех“ и чист приход от 2454,25 лв. С парите на 4 август фондът е учреден в градското кметство. Общинският съвет провежда заседание, като препис от решението е връчен на кюстендилци. Техният престои край Вардар се изчерпва и потеглят назад. В Ниш екскурзиантите разглеждат забележителностите, свързани с българската история. Приветствани са от полк. П. Дървингов. Приети са на обяд в столовата на офицерите и чиновниците. Отпътуват привечер и на 6 август се завръщат по домовете си. [82] Целта на мисията е изпълнена и фондът създаден. Времето за издигането на паметниците се оказва недостатъчно. Все пак визитата е върната и кюстендилци опознават Скопие и Ниш, като пропътуват в новите земи. Натрупват се впечатления и се поддържа общението между младата генерация българи.

 

В града не само ген. Н. Жеков е болен. В циганската махала се появява епидемия от „най-опасната и най-заразителната“ скарлатина. Наложена е карантина, като на кюстендилци е наредено подобряването на хигиената в домовете си и на обществените места. Хлебарите получават нормиране на труда им. Един хляб се пече за 30 ст., царевична погача в тепсия за 50 ст., зелник и баница за 40 ст., малък гювеч за 60 ст., а голям за 1 лв. Направени са проби колко хляб по 800 г. може да се подготви от 100 кг брашно от новата реколта. Прибирането на готовата продукция се ускорява поради сушата. Особено са засегнати добивите от царевица и боб. [83] Войниците от Ординарческия ескадрон са упрекнати, че берат ябълките още зелени. Свещеникът на църквата „Св. Мина“ сигнализира за постъпката на комендантската секция при Главната квартира. Поискано е съдействие безобразията да спрат. На военните се разчита да освободят заетата от телеграфната дружина нива за разораване и засяване. Поставят се все стари болки, продължили вече няколко години. Едната постига положителен край. След ново напомняне храмът получава наема си за помещенията и фурната, заети от военните, в размер на 9984 лв.84 Жизненоважните средства постъпват в касата в момент на сериозни изпитания.

 

344

 

 

В средата на август от Скопие ген. фон Шолц сигнализира до Кюстендил за продължаващите дезертирания към противника и особено към вътрешността на страната. От направените изводи проличава разколебаването в подофицерския състав. В много от случаите именно те са ръководителите на бегълците. Препоръчва се отделянето им от войниците в самостоятелни помещения и подобряване на връзките им с офицерите. Даже се настоява за повишаване на възнагражденията им. Отпускарите войници се завръщат в частите с понижено настроение. Явно престоят им у дома има вместо положителен, отрицателен ефект. Към моралното разложение се прибавя все още лошата прехрана и облекло. Съглашенската пропаганда, предимно с листовки, се засилва, но се констатира влиянието и върху бойците. Предписаните контрадействия визират конкретни мерки: „Чрез подходящи занимания, особено на намиращите се на спокойствие войскова част, редуване между строево и бойно обучение, трудова служба, спортни игри (състезания) и т. н., трябва да се полага грижа за това, щото войниците да не намират време за задълбочаване и лоши мисли. С надлежно ловко манипулиране на военната служба трябва да се предотвратява преумората“. [85] Предписанията, докладите и мерките не показват необходимата ефективност. Има частично отчитане за подобряване на храната и на облеклото.

 

Като цяло стратегическата инициатива преминава в ръцете на Съглашението. Именно в средата на август 1918 г. немците са отблъснати до позициите си от предходната година. Следва заповед на фелдмаршал Хинденбург за заемане на укрепената линия „Зигфрид“. Целта му е чрез удържане на Западния фронт да се търсят пътища за мир. Австроунгарските управляващи подготвят и конкретни стъпки в тази посока. Българският премиер в специална нота до Берлин и Виена настоява за осигуряване на необходимата материална помощ. Спирането и заедно с нарастването на мощта на противниците заплашва Царството. „Императорското (императорското и кралското) правителство не може да не знае численото съотношение между нашите и неприятелските сили; то знае, че още преди влизането на Гърция във войната пропорцията не беше в полза на съюзниците. Днес, когато Гърция се бие рамо до рамо със Съглашението, тази пропорция се увеличава още повече в наш ущърб“ - за видимото превъзходство споделя Ал. Малинов. От противниковия лагер вече предусещат своята мощ над Централните сили и не показват признаци на сговорчивост. [86]

 

През месец август са констатирани множество случаи на кражба на телеграфни жици и чупене на изолатори. Тези саботажи се извършват от деца пастирчета и военнопленници. По жп линията Кюстендил-Радомир на разстояние от 40 км е констатирано унищожаването на 890 изолатора. Вследствие на диверсията съобщенията се оказват неизправни. [87] Едва ли може да се възприеме само безстопанственост или хаотично вредителство. Похабяването на държавно имущество е престъпно деяние. Още повече се отнася за железницата, която свързва столицата и Главната квартира.

 

345

 

 

При напрегната обстановка в ЩДА и заболяването на ген. Жеков в допълнение идва новината за скорошно посещение в Кюстендил на баварския крал Лудвиг III. В средата на август царят, използващ псевдонима Мурани, от чужбина нарежда на премиера визитата да се подготви за периода от 7 до 15 септември. Впоследствие престоят е намален с няколко дни. Височайшата особа по примера на кайзер Вилхелм и император Карл също се предвижда да приеме шефството, в случая на 10-и пехотен Родопски полк. Своевременно главнокомандващият е уведомен да се вземат надлежните мерки. Като основа за програма служи тази, реализирана на 18 май. Според адютанта Малеев кой знае какво друго няма за показване в Кюстендил. Така че той се заема с подготовката в града, като е фиксирана и дата - 9 септември.

 

По-сложно е положението с командироването на войсковите подразделения. От 10-и полк трябва да се изпрати депутация в състав - командирът на частта, адютантът му, по един дружинен, ротен и взводен командир, също фелдфебел, подофицер и редник. Заедно с тях се формира сборна рота начело със знамето и музиката. Изрично е наредено да бъдат подбрани само най-храбрите от личния състав. Те трябва да пътуват с влак до София, където да се изкъпят, почистят и обмондироват. На нареждането на началника на Полската канцелария полк. Червенков възроптава командващият на 2-ра дивизия. „В последните дни забелязани положителни признаци за вражеско нападение на Добро поле. Днес от корпуса се обяви повишена бойна готовност. 10-й пех. Родопски полк заема участъка на Добро поле. Не намира ли се за удобно снемането от позицията въпросните началници и войници“ - телеграфира ген. Ив. Русев. Налага се провеждането на телефонен разговор между дивизионния и началника на ЩДА. Ген. Хр. Бурмов успокоява наследилия го край Добро поле, че не е съвсем сигурно мястото на съглашенската атака и особено пък нейното време. По-скоро никой няма смелостта да променя плана за височайшата визита. В Кюстендил са върнати и подразделенията от 13-а допълняюща дружина, изпратени да ловят дезертьори в Разложко. В края на месеца програмата окончателно се оформя. [88] Симптомите на разложение на фронта и ситуацията в тила не са пречка за организирането на поредната височайша визита. Кюстендил отново е избран за основно място на действието. След император идва времето и крал да посети града. Моментът обаче никак не е подходящ.

 

На 25 август 1918 г. от ЩДА до всички съединения е изпратено пространно изложение за състоянието на бойния дух. От проведените наблюдения се установява, че в рамките на последните два месеца зачестяват рецидивите сред войниците. Увеличават се бягствата към противника и вътрешността на страната. Нарушава се дисциплината с явно непокорство, открито негодувание и отказ от участие в щурмови нападения. Пренебрегва се отдаването на чест или остава само мнимото му извършване. Занижената дисциплина притеснява ген. Н. Жеков и той издава надлежна заповед.

 

346

 

 

В нея обръща внимание на полковите командири поне веднъж седмично да посещават всички дружини. Бригадните да извършват подобни обиколки два пъти в месеца, а най-малко веднъж дивизионите началници. Целта е да се установи душевното състояние на бойците, особено тези на най-предните линии, техните нужди и да се поободрят. Събраните сведения да се анализират внимателно и да се предотвратяват опитите за бунтове в зародиш, а не след като вече са избухнали. При разразяване на последните незабавно да се действа, като се убеждават войниците да изпълнят своя дълг. Проявата на малодушие от офицерите и опити за преговори не се толерират. Особено внимание се отделя на наблюдението в тила, откъдето се появяват разни агитатори и злонамерени лица. Те трябва да се ограничават заедно със зловредната им пропаганда. От мотивацията на войниците зависи изходът от войната и сразяването на противника. Пример в тази посока служи фактът че докато всеки изпълнява стриктно своите задължения, дизертиранията на сръбски бойци са често и масово явление. Те намаляват съществено след отказите на българите да участват в щурмови нападения и бягствата им при съглашенците. За отпадналите духом и колебаещите се ген. Н. Жеков предлага мотивиране: „Нека им се изтъкне, че от всички държави, които сега воюват, само България се бие за една ясно и точно определена благородна цел - обединението на българския народ“. „Всички трябва да се издигнем над временните несгоди на момента и да заживеем с чувствуванията и идеалите на обединеното отечество. Цяло едно минало на борби и несметни жертви ни зове към това. Нека всички, като забравим себе си, честно, безкористно и с пълно себеотрицание служим само на родината“ - завършва с повик за сплотяване и издръжливост заповедта на главнокомандващия. [89] Пукнатините в строя започват все повече да се проявяват. Редица фактори спомагат за нарушаване на душевното спокойствие на войниците. Сред тях са проблемите с храната и облеклото на позициите, сигналите за злоупотребите в тила и несигурността на семействата им и не на последно място ширещата се антивоенна агитация. Разни емисари провокират, къде без основание, къде с основание, като агитират за неизпълнение на конкретните задължения. Разколебаването и умората от позиционната война идват в подкрепа на подобни провокатори, които са предимно с левичарска идеологическа канава - тесни социалисти и земеделци. Като манна небесна им идва примерът на случващото се в болшевизиращата се Русия. Сред лозунгите се подхвърля и датата, след която да се спре участието във войната - 15 септември и по двата стила.

 

Затягането на дисциплината предвещава настъпването на поредния решителен момент. Още в началото на август в щаба на групата армии Шолц започват да постъпват сведения за подготовката на съглашенска офанзива. Съсредоточават се тежки батареи, пехотни части и свързочни станции. Разработват се нови комуникационни участъци. Данните, събрани от дезертьори и избягали от плен български войници, показват, че противникът се организира за настъпление на Добро поле и от двете страни на р. Черна. [90]

 

347

 

 

Те са обобщени и препратени до българската Главна квартира в Кюстендил. На 1 септември 1918 г. болният ген. Н. Жеков в резолюция към документа запитва за взетите мерки. „Добро поле, като издаден напред участък, е твърде изложен и може да бъде обстрелван от концентрически огън. Добро поле в ръцете на противника може силно да затрудни положението на 2-ра дивизия, а също и на 3-а, даже ако държим здраво в наши ръце Козяците“ - преките последствия от евентуален провал предрича главнокомандващият. Началникът на ЩДА ген. Хр. Бурмов изпраща опасенията с надежда и предварителна благодарност за предприетите действия от групата армии. [91]

 

Сведения за приготовленията на съглашенците постъпва и от бойната линия. За тях докладва ген. Ив. Русев при искането най-храбрата част от 10-и Родопски полк да бъде изпратена в Кюстендил. Началникът на 9-а дивизия ген. Владимир Вазов споменава, че информацията за готвения пробив е разпространена по съединенията посредством бюлетин № 55 на разузнавателната секция на ЩДА. [92] Документите показват по категоричен начин, че не може да се говори за изненада от атаката при Добро поле.

 

От щаба Шолц дават разяснения за предприетите мерки. Резервите на 2-ра и 3-а дивизия са притеглени зад застрашените участъци по фланговете. Две германски подразделения - планинско картечно отделение и половин батарея артилерия, също са придадени на бойната линия. Като армейски резерв са съсредоточени 53-и полк и една лека българска батарея, а друга е на път към целта. В района на Прилеп са насочени 73-и и 81-ви пехотен полк и 13-а германска егерска дружина. В резерв на 11-а армия са още 16-и и 49-и полк. На 8 септември от щаба Шолц е направена и оценка на положението: „тия сили са достатъчни да се посрещне ударът; настъплението ще се предшества от силна артилерийска подготовка“. [93]

 

Здравословното състояние на ген. Н. Жеков бавно се подобрява. В началото на септември е създадена възможност за осъществяване на дългопланираната среща с премиера. Тя се осъществява в столицата, но на изпроводяк разговорът е завършен на открито във Владайското дефиле. Закъснението за Кюстендил тревожи лекарите, още повече нарушаването на изричната им забрана пациентът да не се излага на природното влияние. Пътят назад е използван за обсъждане и на програмата за посещението на баварския крал. Главнокомандващият роптае, че времето не е подходящо. Даже споделя за опита си чрез княз Борис то да бъде отложено. Иначе изпитва уважение към баварските бойци, които според него са гръбнакът на германската армия на Балканите. Затова е склонен да покаже нужното уважение към техния крал.

 

На 3 септември състоянието на главнокомандващия се влошава. Целият ден минава в тревоги, но няма подобрение. Простуда от престоя във Владайското дефиле активизира позатихналите процеси в ухото. Привечер във Военния клуб адютантът Малеев запознава старшите началници за състоянието на болния. Според него помощник-главнокомандващият нарежда

 

348

 

 

да не се влияят от лекарското успокоения. Да се вземат веднага мерки, „за да не се повтори случаят с генерал Жостов“. Призракът на починалия преди две години в Кюстендил началник на ЩДА е размахан като заплаха. За страха от подобен изход споделя и госпожа Жекова. Адютантът изчаква преминаването на нощта и докладва на княза. Престолонаследникът се ангажира да докара на вилата за консулт германски ушни специалисти. Състоянието на пациента продължава да се влошава. Едва на другата сутрин височеството пристига с автомобил, „пълен с лекари германци“, сред които е д-р Гюнтер. Провежда се съвместен консулт на немските и българските специалисти. Предложено е да се състои втори в столицата, защото се очертава транспортирането на болния за операция във Виена. Състоянието му е тежко - „бе като унесен, само стенеше“.

 

Пътуването за София се осъществява на 6 септември, когато е проведен и повторният консулт. На другия ден е извършен и последният трети. Решението е окончателно и ген. Н. Жеков заминава за операция в австроунгарската столица. Царят междувременно посещава болния и одобрява надлежната заповед за задграничното лечение. Според Л. Малеев: „Фактически и юридически от този момент насетне генерал Жеков престава да бъде главнокомандующ“. [94] Едва ли в действителност е така. Следващите събития показват, че поне юридически той остава на поста си. Замества го логично ген. Г. Тодоров. В Кюстендил в началото на септември 1918 г. няма вече нито един от основните фактори, пристигнали при преместването на Главната квартира. К. Жостов е в гроба, Ив. Луков и М. Сапунаров на фронта, а Н. Жеков във Виена. В решителния момент съвсем други личности заемат ключовите позиции във върховното военно ръководство.

 

На 9 септември 1918 г. те посрещат баварския крал Лудвиг III. Програмата в общи линии е същата, както за австроунгарския император. Своевременно тя е отпечатана и разпространена. От 2-ра дивизия е изпратен и специалният подарък - „подносник за плодове“, изработен от войниците на фронта. Ситуацията в Кюстендил е много по-различна. Трябва отделно внимание за подготовка на администрацията, назначена от новия кабинет. И настроението е друго. „Това толкова повече, защото се чувстваше изобщо една отпадналост на духа на местното население, нещо повече - склонност към бунтарство. Безспорно бе, че този път трябваше особено зорко да се наблюдава за подозрителни граждани и за множество блуждаещи хора в униформи“ - напипва понижения пулс на обществото адютантът Малеев.

 

Той отново е и основен двигател на детайлите. На гарата е строена почетната рота от Военното училище, а на перона официалните лица. По булеварда шпалир осигурява Школата за запасни подпоручици, а зад тях е учащата се младеж. По трасето е разположено още и гражданството. Селяните в обичайните си пъстри народни носии са съсредоточени около площада.

 

Пристигането на царя и краля е възвестено с оръдеен салют. Височайшите особи слизат на перона заедно със свитите си. Музиката свири германския

 

349

 

 

химн. Посрещачите са представени според протокола. На гарата са подредени помощник-главнокомандващият ген. Г. Тодоров, началникът на ЩДА ген. Хр. Бурмов, командващите армии генералите Ст. Нерезов, Ив. Луков и Ст. Тошев, както и на групата армии ген. фон Шолц. Следват още генералите П. Христов и Ив. Бацаров, бившите министри Хр. Славейков и В. Кознички. Новият окръжен управител Стаменко Тонев произнася официално обръщение към височайшите особи. Почетната рота дефилира на гаровия площад. Качени на автомобили, гостите потеглят към града под овациите на нареденото отстрани множество.

 

Критичната В. Паспалеева и този път свидетелства: „Първоначално се е възцарило гробовно мълчание и едва, едва, по неволя войниците се провикват „ура“... Няма ентусиазъм... няма приветствени слова... Омръзна на народа все да посреща и изпраща велики гости... Автомобилите, обсипани с цветя, следвани от безкрайна свита, профучават, а наред с тях едва вървят войници, бледи, раздърпани, изпити... жертва на тия именно бляскави церемониали... но доста е вече... Така е било и така ще бъде...“. Миризма се разнася от познатия нафталин. Хората са окичени с множество медали с подозрение, че са взети назаем.

 

При вече завършената триумфална арка при Железния мост под надписа „добре дошли“ и „да живее съюза“ гостите са посрещнати от местните власти. Тук са сбрани общинските съветници, директорите на школата, свещеничеството, по-видни кюстендилци. Заместник-кметът А. Кюлявков произнася приветствено слово. Поднесени са традиционните хляб и сол, а подбрани девойки даряват букети с цветя. Ученически хор изпълнява химните на съюзните държави. Колоната продължава до двора на Главната квартира. Следва представяне от началника на ЩДА на офицерите. Гостите влизат в помещенията за кратък прием.

 

Своевременно на площада са строени депутацията и ротата от 10-и Родопски полк с музиката и знамето, както и подразделенията на 13-а допълняюща дружина. Величествата излизат със свитите си. Царят обяснява мотивите за предаването на шефството, а кралят, след като приема, благодари за оказаната чест. За разлика от императора, който е млад човек, сега коронованата особа е беловлас старец. Проблеми с естествените нужди този път не са констатирани. Представена е депутацията на 10-и полк. Войските се подреждат и преминават в церемониален марш. „Ефектът бе поразителен, не само Родопци, но и Кюстендилци, а след това юнкерите и школниците дефилираха с твърда стъпка, която отекваше в унисон с обрадваните им сърца. Наблюдавам изкъсо царя, прозирам задоволството му и се радвам, че всичко протича така хубаво, дори над очакванията ми“ - анализира педантичният Л. Малеев.

 

Насъбралото се множество с облечени народни носии акламира гостите. Любопитството им забавя краля да влезе в близкото читалище. Там е подреден тържественият обяд, според адютанта, състоящ се от 140 куверта. Поканените са предимно военни, но има и цивилни лица. Главното място е

 

350

 

 

запазено на двете особи. Редуват се български и баварски официални представители. Музиката свири и създава добро настроение. Цар Фердинанд пръв вдига тост, поздравява краля и благодари за подкрепата, оказвана и в този момент от неговите подразделения на фронта. От името на главното командване приветствие прочита ген. Хр. Бурмов. В него отново е напомнено за братството по оръжие между българските и баварските войници на бойната линия.

 

Последното действие се пренася на вилата на главнокомандващия. Там особите са посрещнати по познатия сценарий от малкия Тотко, който поднася букети цветя и приветства на немски език. Детето се справя с отредената му мисия. Монарсите се разхождат в парка и се любуват на хубавата септемврийска привечер. Царят се отделя и продиктува специална благодарствена телеграма до ген. Н. Жеков, която е изпратена във Виена. Пътят назад е обграден отново от шпалир. Видимо доволни, двете величества със свитите си напускат Кюстендил. [95] Официалната страна на визитата преминава с определен успех. Спомените на Малеев и Паспалеева констатират понижен ентусиазъм. Няма регистрирани провокации. Наличните източници мълчат за такива. С изключение на тези, които бъркат демонстрацията на Л. Турковска и я отнасят към визитата на баварския крал, вместо достоверно при посещението на австроунгарския император. На 9 септември 1918 г. за последен път през световната война синя кръв от такава висока проба посещава Кюстендил.

 

Трите летни месеца на 1918 г. са напрегнати за местния комитет за СГОП. Той подсигурява храната на 12415 души от гражданите при обща численост на Кюстендил през годината от 12936 души. Производители се оказват само 548 души. Селяните в района му са общо 48520, от които през цялата земеделска година се продоволстват 5595 и заедно с тези за по някои месец сборът достига до 14446 души месечно. Отделно за отпускарите войници средномесечно се отделят 800 дажби. Общо се изхранват 27611 гърла, което прави почти половината от населението. Значителна част от него е градското, а то е по-претенциозно.

 

Недоимъкът бележи топлия сезон. Още в началото на юли в складовете липсва пшеничено брашно, а без него не може да се замеси хлябът. В средата на месеца се налага отпускането на царевично брашно за 3 дни по 230 гр. за богати на стойност 0,85 лв. за кг и по 300 гр. за бедни при цена от 0,70 лв. за кг. Алармирана е Дирекцията веднага да изпрати зърнени храни за селата, където не е преминала жътвата, защото хората са подложени на „сериозен глад“. Констатирани са бедстващи семейства в Граничка, Слокошка, Соволска и Рашкогращичка община. В началото на август запасите в склада са на привършване. Настоява се пред резервния интендантски магазин да започне изземването на нарядите от производителите. Оказва се, че Дирекцията няма да отпуска и по този начин гражданите се подлагат на глад. При анализа на реколтата се установяват излишъци в Конявска, Таваличка и Багренска

 

351

 

 

община. Надеждата е насочена към тях, защото от другите селища не може да се вземе нищо.

 

В средата на август се увеличава цената на брашното и един хляб от 800 г. започва са се продава за бедни по 0,92 лв., а за богати за 1,12 лв. Общинските служители с признато упражняване на усилен физически труд са удостоени с дажба от един самун на ден. Благосклонност не е показана към учениците, ежедневно пътуващи от близките села. Те нямат право да получават храни. Религиозните общности са почетени според наложената традиция. На мюсюлманите за Байрама е отпуснато за 3 дни брашно вместо хляб. Синагоналното настоятелство получава за обреди 8 бр. от насъщния.

 

Зърното също е дефицитна стока. През целия сезон за селските общини са отпуснати само 10050 кг царевица. Незасятото просо се отстъпва за храна на хората в с. Църварица. Ечемикът в склада е в много ограничено количество и отгоре на всичко се унищожава от мишките. За нуждите на кожухарското дружество са получени 1000 кг трици.

 

Поради неизпълнението на наряда за млякото, предназначено за града, на стопаните е наложен такъв за сирене и масло. Потърсено е съдействието от Околийския началник да изпрати двама стражари в Багренска община за осигуряване на доставките за местната военна болница. Скоро молбата е повторена. Административни мерки са взети и срещу нарушителите на наредбите за мандрите. Производителите на много места отказват да предават определения им наряд. Пословичен за периода става обектът в Еремия. Кметът се жалва от липсата на подкрепа. Местният комитет за СГОП отправя молба до Окръжния управител. Констатира се, че в редица села местните власти саботират процеса. Има оплаквания от Цървеняно и Шишковци, че населението отказва да предава млякото си. В Раждавица се нарежда изпращането на полицейска стража, а от прокурора е поискано „да възбуди углавно преследване срещу опитвачите да нанесат побой на общинската власт“. В Бобешино се стига до закриването на мандрата. Поради липса на суровина не работят обектите в Четирци, Еремия, Ваксево, Рашка Гращица и Берсин. Там, където няма или не действа, на стопаните се предписва наряд за масло по 1 кг топено или 1,250 кг нетопено на всяка дойна коза или овца. Кметовете са натоварени с провеждането на контрола и изземването. Не помагат заплахите за актове и глоби. Въпреки усилията от местния комитет за СГОП тъжно заключават: „че селяните консумират произведеното масло и нищо не може да се прибере за Дирекцията“. Едва в средата на септември се раздава на гражданите по 400 гр. сирене при цена от 5,20 лв. за кг. Кравето мляко струва по 1,50 лв. за литър.

 

Месото много рядко се появява на трапезата в града. През първата десетдневка на юли въобще не се отпуска. В средата на месеца се нормира цената на агнешка глава на 1 лв., дроб с булото по 2 лв., а месото на 3,60 лв. за кг. Не достигат 4676 агнета и ярета за храна на гражданите. От Дирекцията е поискана седмична доставка по 500 броя дребен добитък. Изрично се забранява незаконното клане на животни в Жиленци, Колуша, Слокощица,

 

352

 

 

Граница и Лозно. Нормира се цената на месото от ялови овци и на овни по 2,70 лв., от кози по 2,40 лв. за кг, овчите и козите глави съответно по 1,50 лв., шкембето - 1 лв., а дроб със сърце - 2 лв. Спазена е традицията и за „Байрама“ се отпускат на мюсюлманските семейства 6 овена и 2 на джамийската комисия. Конфискувано 15 кг овче месо се продава на сиропиталището при цена от 3,40 лв. за кг.

 

Навлиза се в сезона на туршиите и се отпуска на два пъти сол. При първия дажбата е по 1 1/2 кг за гражданите и по 3 кг за селяните, а втория по 2 кг на всеки. Последната пропорция се налага, защото кюстендилци започват също да подготвят консерви. Според Вл. Караманов това се случва под влияние на германците.

 

Дефицитът при захарта е много голям. С предимство се ползват доказано болни или родилки. Направени са множество откази за предоставяне на определени количества. Нормирана е цената на 3,40 лв. кг за бедни и богати. По селата не е доставяно от предишното тримесечие. Все пак 114 каракачани получават по 200 гр. на човек. На аптеките за направата на сиропи са заделени по 10 кг. Оризът също е почти недостъпен, особено за селяните. Единствено се продава в дажбите за болен, които включват по 70 гр. от него, както и 200 гр. брашно и 60 гр. захар.

 

В сезона на плодовете производителите получават разрешение за търговия със Съюза на потребителните кооперации в София. Особен интерес традиционно се проявява към сливите. В прясно състояние се допуска износът им за Бургаския край. Преработени на мармалад, пестил или сушени, те попадат под забрана на нормативни актове. Така не се разрешава на редица желаещи да закупят от продуктите. Местният комитет за СГОП полага големи усилия да изпече 80000 кг сливи за нуждите на кюстендилци. Капацитетът на района е много по-голям, но се „обсебва“ от Дирекцията и войската.

 

Реколтата от зеленчуци се оказва слаба. Отделно градинарите отказват да предоставят стока на пазара в града. Разчита се на реквизиционната комисия да осигури нужните обеми. Тези причини са в основата да се допуска износ от района само след осигуряване на населението. Двете последни години има недостиг на зеленчуци в Кюстендил. На новосъздадата кооперация се разчита да доставя евтини и в изобилие стоки. Забраняват се покупки вън от града, а на прекупвачите да извършват сделки до 12 часа. Следи се за ликвидиране на контрабандата. Чесънът, като особено ценен, се продава по 2 лв. венеца. В контекста на подготовката на зимнина на два пъти се отпуска оцет. Аптеките получават репично масло по 5 кг.

 

Специално внимание се отделя на предоставянето на газ. Почти през цялото лято тя не достига. Приоритет имат само болните и родилките, но след предоставяне на съответния документ. С по 5 литра са ощастливени джамийската комисия и синагогалното настоятелство. През целия сезон не е отпусната никаква дажба на цялото население. Спиртът също е с ограничено количество. Малки обеми получават индивидуални молители,

 

353

 

 

лекари, зъболекари и 10 литра комендантската секция на Главната квартира.

 

Военните вземат на заем и дърва. За фурната на Етапното комендантство се дават 20 куб. м. Периодът по-скоро е подготвителен за добив. От извлечените поуки за предишния сезон се създава организация. Поискано е допълнително сечището „Мокра“ в местността „Бождерица“. На градския комендант се разчита за командироването на 100 войници за общинските гори на Богослов и Жиленци. Селските кметове пък трябва да осигуря по 2 здрави мъже за работа. Нормирана е надница от 3 лв. за добит кубик от нискостеблена и 3,75 лв. за високостеблена гора. Настоява се за вагони и складираните дърва на спирка Церовица да достигнат до града. Явно материалът се предвижда не само за огрев. В средата на септември местният комитет за СГОП настоява за среща с обущарите с идеята да правят обувки с дървени ходила. При направена проверка от Рубен Барух се конфискуват 3200 кг гьон. [96] Недостигът на храни и стоки от първа необходимост едва ли може бързо да се запълни. Дори на фона на повишаването на дневната надница. В сравнение с предходната година тя нараства почти двойно за общите работници и зидарите. През 1917 г. първите получават по 6,41 лв., а през 1918 г. вече по 12,60 лв. На вторите съответно от 9,35 лв. достигат до 18,23 лв. Бързината при повишаването на продуктите обаче ограничава покупателната способност и води до по-голяма инфлация. [97] Дефицитът остава в големи размери. Отчитането на известно подобрение на снабдяването на фронта идва за сметка на тила. В Кюстендилско ситуацията продължава да бъде тревожна. Полковник Борис Дрангов мъдро учи: „празна раница - не пази граница“.

 

Със заминаването на Лудвиг III приключват подобни церемонии в Главната квартира. Малкият Тотко с майка си, а след тях и адютантът Малеев заминават за Виена. Там вече е пристигнал ген. Н. Жеков. В столицата на Двуединната монархия от години в изгнание е неговият колега помощник-главнокомандващият ген. М. Савов. За него все се говори, че стяга куфарите си за България. И той работи в Кюстендил, но като командващ на Съединените армии през междусъюзническия конфликт. През Първата световна война въпреки застъпничеството на правителството на Радославов и на самия Жеков Савов не е назначен за предводител на армията. Звездата му изглежда започва отново да изгрява, защото и монархът усеща неговата липса в решителния момент.

 

Още по-ключово в този исторически миг е отсъствието от позициите на най-храбрите бойци от Родопския полк. Те тръгват от Кюстендил, но нямат време да се завърнат до започването на противниковата атака. И се оказват безспорно необходими, както предупреждава ген. Ив. Русев. [98] Съглашенската офанзива се провежда под ръководството от командващия Източните армии ген. Ф. Депре. Планът предвижда основният им удар да бъде нанесен в участъка на Добро поле, защитаван от подразделения на 2-ра и 3-а българска дивизия. Офанзивата започва в 7 часа на 14 септември 1918 г. с

 

354

 

 

жестока артилерийска подготовка. Трябва човек да отиде на място, за да повярва колко желязо е взривено там. От щаба Шолц се оказват прави за интензивността на огъня. Не така стои въпросът с наличните сили, които са определени за достатъчни да посрещнат удара. Съотношението в пехота е 2,5 към 1, в оръдия 7,1 към 1 и в картечници е 2,7 към 1 в полза на противника. Той се състои от две френски, включително колониална, и шест сръбски дивизии. В района на главния удар съотношението в пехотни дружини е още по категорично - 3,4 към 1, а в оръдия 8,3 към 1 в полза на съглашенците. Българската отбрана разчита основно на две съединения и привлечените резерви. Двадесет и четири часовата артилерийска подготовка нанася огромни поражения по фортификацията. Окопите и ходовете за съобщения са изравнени или превърнати в ями от избухналите снаряди.

 

Противникът предприема пехотно настъпление сутринта на 15 септември. Тази дата е широко разпространявана от агитаторите за слагане на край на войната. Съвпадение ли е, или добре разработен пропаганден трик от противника за въздействие върху духа на българските войници. Те обаче не са сломени, заемат своите позиции и отбиват яростно атаките. Силите се оказват неравни. Постепенно започва оттеглянето от някои застрашени от обход обекти на 30-и Шейновски полк около вр. Сокол и Шейновски рид. Някои картечни групи се бият докрай. Така в обкръжение попадат бойците под ръководството на подпоручиците Мазгалов и Андреев. След като отказват да се предадат, те са изгорени живи от съглашенските огнехвъргачки. Колцина знаят за този самоубийствен подвиг. Споменават ли се имената им на вечерните проверки? Тези доблестни герои изпълняват докрай своята клетва. И когато след заповед полкът е изтеглен на втората позиция на Тунджанския гребен, в редиците му има оцелели около 400 юнаци. Част от бойците са избити, но и много се предават и попадат в плен.

 

В съседния участък Добро поле - Проданова височина, защитаван от 29-и Ямболски полк, се вклинява 17-а колониална дивизия. Заплашени от флангови обхват, българите се оттеглят на вр. Кравица. Съглашенският удар се пренася към имащата стратегическо значение височина Шейновец, защитавана яростно от първите две дружини от 53-и полк. В разигралия се бой тежко ранен в корема е командирът му полк. К. Ламбринов В късния следобед частта отстъпва назад заедно с други подразделения. [99]

 

Защитата на фронта става невъзможна. Подразделенията са изтеглени на неукрепената втората позиция. Поискани са подкрепления, но наличните са малобройни, а армейският и резервът на Главното командвана се оказват на разстояние от три дни път. Една дружина от 53-и полк заедно с остатъците от 10-и Родопски и 30-и Шейновски са разположени на Тунджанския гребен. Другите две дружини, които участват в боя при Шейновец и понасят огромни жертви, са дислоцирани на западния скат на Бригадната височина. Според замисъла на командването, телеграфирано от началника на ЩДА, на тази позиция трябва да се устои трите дни, докато дойдат подкрепленията. На ген. Хр. Бурмов едва ли е нужно да се обяснява

 

355

 

 

какво представлява районът. Два месеца по-рано той ръководи Тракийската дивизия. Сред заслугите му е слабата фортификационна подготовка на втората позицията.

 

Противникът продължава да обстрелва с артилерия цялата нощ, а на сутринта огънят става барабанен. Въведени са свежи сили от второешелонните сръбски дивизии. Липсата на сериозни укрепления си казва думата. Към 16 часа е отстъпен Тунджанският гребен и закратко се отбраняват на Бригадната височина. През нощта оцелелите подразделения се оттеглени на северния бряг на р. Задука. Междувременно съглашенците превземат Малък и Голям Козяк, като особено последният се оказва стратегически важен, с което отбраната фатално е разстроена. Предупреждението на ген. Н. Жеков от началото на септември за ключовото място на Добро поле и на Козяците се оказва не само вярно. Инициативата окончателно преминава в ръцете на противника и българите отстъпват още по-назад. Направен е пробив на фронта от около 15 км с дълбочина от 10 км. Той се оценява до този момент само като тактически. Едва с разширяването му и достигането към 20 септември на параметри от 50 км с дълбочина от 45 км положението става особено сериозно. [100] Изводът на щаба Шолц, че „тия сили са достатъчни да се посрещне ударът“, се оказва абсолютно погрешен. Пропуснато е удобното време за подготовка и предотвратяване на съглашенския замисъл. Инициативата е изгубена безвъзвратно.

 

Още на 17 септември по настояване на същия щаб Шолц и на 61-ви корпус началникът на 2-ра дивизия ген. Ив. Русев е сменен с ген. Асен Николов, който дотогава командва 12-а дивизия. До пристигането временно командир става ген. фон Ройтер. Мотивите на немците са конкретни, но твърде закъснели: „при извънредно трудното положение ген. Русев не е достатъчно подготвен да командва дивизия. Той изгубил самообладание, не е ориентиран върху положението и не знае какво трябва да прави“. [101] Смяната не изиграва положителен ефект.

 

Пристигналият в участъка на 3-а дивизия помощник-главнокомандващ ген. Г. Тодоров заварва хаос и прави много усилия за стабилизиране на положението. Възложена е задачата за заемане на нова и стабилна отбранителна позиция. Съединението се оказва силно деморализирано и въпреки опитите няма кой знае какъв резултат. Войниците масово започват да дезертират. И тук е сменен началникът ген. Н. Рибаров с ген. Алекси Попов. [102] Позакъсняла е и тази промяна, въпреки настояването на ген. фон Шолц отпреди няколко месеца за предприемане на подобна стъпка.

 

Чрез Главната квартира в Кюстендил е потърсена възможност за преминаване в контранастъпление. Началникът на 11-а Македонска дивизия предлага да атакува от Беласица съглашенските позиции по Круша планина и във фланг тези на Дойранската позиция. На последната юнаците от 9-а Плевенска дивизия отблъскват противника и също могат да преминат в контранастъпление. Сътворен е още един епизод от едноименната епопея. Командващият 2-ра армия ген. Ив. Луков не дава съгласието си. На консултации

 

356

 

 

в Прилеп в германския щаб ген. Тодоров също получава отказ. Така възможността за започване на контраофанзива с 2-ра, 1-ва и десния фланг на 11-а армия се проваля. Приема се идеята чрез прехвърляне на още сили да се стигне до запушване на пробива. Искат се шест германски дивизии, но за пристигането им трябва време, а съюзниците не дават твърди обещания. [103] В решителния момент няма пълководец, който да изгради ясна стратегия и да я приложи в практиката. Главнокомандващият е на лечение във Виена и загадка остава какво би станало при негово присъствие в България. Жеков в Кюстендил и Бурмов на Добро поле може да е по-добра от действащата комбинация. Историческата наука не понася подобна прогностика. Факт е, че неговите заместници не се оказват на необходимата висота. Никой от ключовите началници не иска да предприеме рискован ход. Няма такива, които да заложат със свободните сили на отчаяно, но решително контранастъпление. Победата винаги се отдава на смелите.

 

Деморализацията обхваща бойците от 3-а и 2-ра дивизия. Това са все съединения от групата армии, подчинени на щаба Шолц. Войници не само отказват да воюват, но бързо започват да се придвижват назад, увличайки останалите. Не помага нареждането на помощник-главнокомандващия бегълците да се застрелват на място. Инстинктът за самосъхранение проработва и този път, като води до самоорганизация. Образуват се големи групи, които безчинстват по пътя. За тях няма спирки и заповеди „кръгом, и пак напред“. Те избират единствено посоката към България. Клетвата им, дадена пред Бога да служат до смърт на Царя и Отечеството, е изоставена. Затова са наречени клетвопрестъпници. Някои от тях даже замислят да поискат сметка на конституционно неотговорния монарх, а също и на отговорното правителство.

 

В историческата наука битуват няколко теории за тези събития. Найразпространената и широко акламирана е марксически наложената за подготовката и провеждането на въстание. То е наречено - Войнишко. Други съвременници и изследователи приемат събитията като несполучлив опит за метеж и военен преврат. [104] Във всички случаи става дума за насилствено завземане на властта. В началото му все пак е стихийното движение, подклаждано от желанието за реванш. Отприщва се омагьосаният кръг на отмъщението. Някъде в Македония по пътя за старите предели на България проблясват първите искри на организираното братоубийство. До този исторически момент държавата не се е сблъсквала с подобен проблем. Пропукването започва с малки цепнатини, за да се достигне до огромната пропаст на разделението на нацията.

 

След пробива на Добро поле към довоенните предели на Царството се движат в настъпление съглашенците, но пред тях са не само отстъпващите армейски формирования, а и различни по брой групи от дезертирали въоръжени войници. Информацията за случващото се своевременно е докладвана в Главната квартира и на правителството. Комуникацията между последните два фактора се поддържа непрекъснато. Тревожните сигнали

 

357

 

 

и недомлъвки, подавани от началника на ЩДА ген. Хр. Бурмов, са повод кабинетът да изпрати специална делегация в Кюстендил. На 20 септември в града пристигат министрите ген. С. Савов и А. Ляпчев. Те имат случайна среща в сградата на Главната квартира с наскоро завърналия се от фронта полк. Ст. Нойков. Последният описва мрачната ситуация на положението и разложението на съединения от българската армия. След този разговор двамата пратеници отиват при началника на ЩДА. Ген. Хр. Бурмов чертае по-оптимистична картина, като разчита на германска подкрепа. Налага се провеждането на своеобразна очна ставка. По настояване на ген. С. Савов е извикан полк. Ст. Нойков. Ген. Бурмов се опитва да отклони срещата и омаловажи информацията на определения като „песимист“ свой подчинен.

 

Разнобоят на мненията в най-висшата военна институция в същия ден се проявява и сред ръководните фактори в държавата. Царят решава да замине за германския щаб в Скопие. Своевременно нарежда там да отидат и намиращите се министри в Кюстендил. С. Савов е категорично против, докато А. Ляпчев проявява колебание. Генералът настоява монархът да не напуска столицата, а положението да бъде обсъдено веднага именно там. Той търси за целта подкрепата на премиера. Министрите отхвърлят окончателно пътуването и се прибират в София. И Ал. Малинов получава височайшия отказ, а особата заминава с влак за своята цел. Завръща се след три дни и едва на четвъртия се провежда съвместно заседание на най-важните фактори в държавата. През това извънредно важно време кабинетът се намира в столицата, царят в Македония, а Главната квартира в Кюстендил. Сред овластените няма единно мнение за реалното положение. Помощник-главнокомандващият ген. Г. Тодоров предимно пътува към различни участъци от фронта с цел да възпира отстъплението. [105] Според Вл. Коцев той дори не се появява в Главната квартира, когато закратко престоява в града. Налага се полк. Нойков да го преследва с автомобил до Дупница, за да обсъдят евентуална възможност за настъпление в фланговете на фронта. [106]

 

Българският военен връх се оказва разделен в решителния за държавата момент. Главнокомандващият Действащата армия се намира на лечение във Виена, макар че оттам да дава своето мнение, но едва ли може да повлияе пряко на събитията. Помощникът му не показва необходимата подготовка за високия пост. Държан доскоро настрана от реалната обстановка, той явно бързо не може да навлезе в новата си роля. Люлее се между мненията на командващите армии и дивизии, без да заложи на ясна стратегия. Предприема редица пътувания без кой знае какъв резултат. Началникът на ЩДА без особено основание се проявява като оптимист при положение, че фактите показват съвсем друга реалност.

 

Увеличава се информацията за движението на големи групи дезертьори и насочването им към Кюстендил. Все пак на 22 септември ген. Бурмов нарежда Школата за запасни подпоручици да пристигне от столицата на разположение на Главната квартира. Подразделението е преместено с цел превантивното засилване на охраната. Началникът на Военното училище

 

358

 

 

полк. Каишев заповядва веднага да заминат 19 офицери, 21 офицерски кандидати, 20 подофицери, 650 школници и 64 войници с 6 картечници и 57 коне. На другия ден ядрото е последвано от остатъка - 4 офицери, 2 офицерски кандидати, 254 школници, 70 коня и 4 оръдия - 2 полски и 2 планински. [107] Втора батареята се ръководи от майор Хр. Луков. [108]

 

Пристигнали в града, те са насочени веднага към Кадин мост с цел да прикриват възможно проникване на войници по направлението от Царево село. Затова са изпратени наблюдателни застави към с. Четирци, по р. Речица и Дупница. Въпреки съсредоточената над 1000 души жива сила неефективното разположение изиграва своята негативна роля. Фактите потвърждават мнението на полк. Коста Николов, че практически самата Главната квартира остава без охрана. [109] В този план са и спомените на Стойчо Мошанов. Налага му се да изслуша доклада на коменданта на Кюстендил подп. Ст. Андреев, който недоволства от заповедта на полк. Каишев основната част от школата да се разположи далеч от града. В Главната квартира остава като охрана само сборна рота от отпускари, събрани „от кол и въже“ по определение на просителя. На споделената информация военният министър отговаря, че началникът на школата има пълна свобода на действие да избере съответната тактика. [110]

 

Недооценяване на действителното положение излага на риск най-висшата военна институция в държавата. И дневникът на военните действия е категоричен: „В Щаба на действащата армия не се вземаха никакви особени охранителни мерки; дори по-ефикасно наблюдение не се уреждаше“. В същото време на 24 септември от комендантствата в Щип и Царево село се донася за вълна от дезертьори, предимно от 3-а дивизия, които по път си извършват грабежи на обози, складове, мандри, фурни и всяват смут сред населението. Този район е относително далеч от Кюстендил. Още попоказателна е информацията за струпването на голяма група въоръжени бегълци в съседното до града с. Слокощица. И в този случай не са взети елементарни мерки за сигурност. Явно никой не допуска сериозно възможността за нападение на българската Главна квартира от самите български войници. Подценяването на действителното положение, за кой ли път в историята, води до катастрофални последици.

 

Под прикритието на нощната тъмнина към 21,30 часа вечерта сградата е атакувана. Офицерите се оказват изненадани на работните си места. Отсъства началникът на ЩДА, който е на Коронен съвет в столицата. Първоначално е завзет дворът от 30 - 40 души въоръжени лица с пушки с натъкнати ножове. След стрелба са заети входните врати и бунтовниците влизат в коридорите на Главната квартира. Някои офицери подготвят съпротива, но се отказват да стрелят с пистолетите или с две набързо донесени картечници. Проявеното колебание води до своевременно отнемане на оръжието им. Част от колегите им се спасяват, като скачат от задните прозорци на сградата, а други се затварят в противоаеропланното укритие в мазето. Останалите са арестувани. По действията на нападателите проличава предварителен

 

359

 

 

план и донякъде познаване на помещенията в сградата. Не са отчетени нанасянето на повреди по техническите средства за свръзка и архивите. В двора насъбраната тълпа влиза в конфликт с подразделенията от школата и сборна рота, пристигнали на мястото. Докато от първите се дава някакъв отпор и част от бойците са арестувани заедно с един офицерски кандидат, то от вторите скоро никой не се вижда.

 

Към 23 часа настъпва привидно спокойствие. Част от нападателите напускат и заминават към гарата. Заложниците остават с похитителите в Главната квартира. Ген. Ив. Бацаров оказва медицинска помощ на ранен в стълкновението войник. Продължават да се разиграват неприятни сцени: „Един от дезертьорите се беше спрял насред вратите и държеше реч на офицерите, че мъчили народа цели три години, че му пили кръвта, че го грабили, изсмукали и пр. Разправяше, че ние българите не може да се управляваме, че по-хубаво е да дойдат други - каквито и да са - че ние сме затрили сърбите и те идели сега и щели да се отмъстят - да правят каквото щат - нека крадат, избиват и безчестят...“. Друг заплашва да взриви гранатата, която държи в ръката си. Водещият ги подпоручик, който се оказва с фамилията Димитров, иска от заловения началник на Полската канцелария полк. Червенков писмени гаранции, че никой няма да ги преследва. Старшият офицер отказва да даде такива под претекст, че вече някой друг може да е наредил подобни действия.

 

В полунощ пленниците са изведени от сградата и потеглят в тъмнината, охранявани от бойци турци. По улиците се въргалят скъсани телефонни кабели. Начело, качен на кон, е командващият подпоручик заедно с щаба му от още 4 души. Те си подават манерки, явно пълни с ракия. По отношение на арестуваните се подхвърлят заплахи и псувни. Стъпила на пътя за Радомир, колоната се движи все по-бавно, защото похитителите се изморяват бързо. На моста на р. Струма се разиграва поредната драма, защото постовият войник отказва да предаде оръжието си. Отнето му е насила и му е нанесен побой. Опитът на подпоручика да замаже извършваното малтретиране над офицерите с благи приказки, показва първите нотки на разколебаване. Скоро след малка почивка е дадена по-голяма в с. Коняво. Тук се разиграва сцена на дележа на пита кашкавал, изглежда част от хранителната плячка. Хапването е гарнирано с ракия. Умората все повече натежава и бързо хората заспиват. Това позволява да се установи приблизителният брой на похитителите, в рамките на около 150 - 180 души.

 

По-бодри са охранителите турци. Те подхвърлят помежду си за разчистване на сметките с арестантите. Просветляването позволява да бъдат видени повечето от физиономиите на дезертьорите, оприличени на бабаити. Един от тях държи нова импровизирана реч:

 

„Душата ни изгоря, ама я свършихме най-после. Черните идат по дирите ни, утре ще влязат в Кюстендил - нека да влязат. И на фронта да бяхме, пак щяха да влязат. Ако ще умрем, барем в България да умрем. Абе и тъй им думахме, сключете мир бе, не щем вече война - йок, няма край! Сега нека дойдат черните. Ние ще минем

 

360

 

 

през цяла България и те нека вървят подире ни. Нека дойдат в селата ни, в къщите ни - до морето нека стигнат. Ние ще стигнем в морето и пак ще дигаме ръце за мир - описват случката в дневника на военните действия и заключават - Нямаше на какво да се позове човек у тия хора, които не бяха чисти българи. Това беше една банда от турци, гагаузи, гърци, ерменци от Бургаския край, всички от 24-и полк“.

 

Разколебаването навлиза и в двете групи. Обмисляното от офицерите бягство е изоставено. Предводителите на похитителите пък решават, че трябва да пуснат арестуваните. Изискани са две писма като гаранция да не бъдат преследвани. След получаването им започват споделяния от страна на дезертьорите за причините за напускането на фронта. Подпоручикът предлага закуска от хляб и кашкавал, донесено е платнище и нови шинели за офицерите, защото сутринта се оказва студена. Той дори проявява съпричастност: „Извинявайте за неприятностите, които Ви сторихме“. Скоро сам изпраща освободените в началото на обратния маршрут. „В Конево цялото се стичаше по пътя и ни гледаше с усмивка и любопитство. По обяд (25.09. 1918 г.) се завърнахме благополучно в Кюстендил. По главната улица целият град се трупаше и ни приветствуваше“ - завършва описанието на събитията от гледната точка на похитените дневникът на военните действия. [111] Според „Историята на Кюстендилската окръжна организация на БКП“ предводителят подпоручик Димитров е тесен социалист. [112] Превземането на Главата квартира е извършено от хора, принадлежащи към същата 3-а дивизия, която точно преди три години започва своя освободителен поход в Македония от кюстендилския плацдарм. Тогава съединението помита сръбските войски и в кървави сражения проявява голям героизъм. Нищо славно няма в пътя им назад след тридесет и шест месеца под пагон. Каква ирония, най-голямото постижение е превземането на българската Главна квартира от български войници. А един от резултатите е проливането на капки братска кръв. Както е известно - „капка по капка - вир, вир по вир...“. Прогресията не е никак благоприятна.

 

От дневника не става ясен окончателният брой на жертвите. Говори се само за един ранен войник. Коста Николов съобщава за един убит часови и двама ранени офицери Йордан Пеев и Рогозаров. [113] За жертва с инициали на последния свидетелства и Вл. Коцев. Той е прострелян не в самата сграда, а в настъпилия хаос из целия град. Първият по всяка вероятност получава рана след три дни. Пролята е българска кръв от сблъсък между българи. В Кюстендил проблясват искрите на братоубийството, характерно за гражданската война.

 

Основният източник не потвърждава през тази нощ за масово унищожаване на имущество и архиви в Главната квартира. Вл. Коцев също участва в събитията и описва подробности като човек, останал извън сградата на Главната квартира. Той успява да се спаси от изстрелите, защото е в своя щаб. Един от куршумите преминава през прозореца на кабинета близо до главата му. Стреля се откъм Хисарлъка. Втори път попада под огъня на

 

361

 

 

градския площад. Предупреден да се оттегли, той се укрива временно при електрическия генератор, установен в църквата Св. Богородица. Там заварва освен дежурния и един патрул от дезертьорите. Оставането му е опасно и се промъква към дома си, където се облича в цивилни дрехи.

 

Напуска града с един войник първо по посока с. Лозно. Тамошната радиостанция се оказва вече завзета и двамата тръгват към с. Раждавица. Призори достигат гарата и Вл. Коцев успява да влезе по телефона във връзка с военния министър. Докладва му надлежно за случващото се в Главната квартира. Потърсената подкрепа в жива сила е отказана. Ген. С. Савов обещава да пристигне в Кюстендил с амнистирания и освободения от затвора Ал. Стамболийски. Успокоен от информацията, Коцев изпада в малодушие, когато почва да мисли какво ще се случи с цивилното население. Наблизо в сливовите градини моми и булки берат плодовете и пеят, без да усещат надвисналата над тях заплаха. Сръбската конница според някои сведения се оказва в района на Царево село. Офицерът изпада в паника и се разплаква пред грозната перспектива на прогнозираното насилие.

 

Само намесата на придружаващия го войник го отрезвява и те поемат обратно към Кюстендил, като в района на с. Копиловци са пресрещнати от шофьора му със служебния автомобил. Последният докладва за случилото се през отсъствието на своя началник. Дезертьорите не убиват задържаните офицери, като някои избягват и се укриват по къщите. „Още по-малко отреден факт беше и държанието на кюстендилските граждани и гражданки през тази злокобна нощ. Една доста внушителна маса от около 30 - 40 в началото, постепенно увеличаваща се до 100 и повече души мъже и жени, се събрали пред входа на училището (Гл. квартира), в което се намираха арестуваните офицери и увещавали войниците да не бъдат жестоки, да не отмъщават на невинните офицери, които като тях са изпълнявали дълга. Бившият гимназиален учител г-н Бързачки бил прегракнал да увещава, да уверява и проповядва човещина и добро чувство към ближния“ - обобщава докладваното му Вл. Коцев. [114] Според Вл. Караманов водеща роля в помиряването изиграва хазайката на ген. Н. Жеков и съпруга на Хр. Славейков - Миланка. [115]

 

По време на нападението на Главната квартира в столицата се провежда Коронен съвет, на който присъстват царят, престолонаследникът, правителството и началникът на ЩДА. Случващото се в Кюстендил, изглежда, веднага е съобщено на монарха. Според някои присъстващи именно тези събития повлияват върху решението му да не пристъпи към замисления преврат. Планът му е да отстрани правителството на Ал. Малинов и с помощта на германски части да организира отбрана по Стара планина, като продължи войната. Затова Фердинанд не се произнася по мнението на кабинета веднага да се пристъпи към искане за примирие със съглашенците. Оптимистичните нотки в доклада на ген. Хр. Бурмов, че не всичко е изгубено, не намират съществена подкрепа от изпълнителната власт. [116]

 

362

 

 

Добрата новина е, че съюзниците най-накрая се съгласяват да отстъпят Северна Добруджа на България. В Берлин е подписан протокол, в който те се отказват от своите права съгласно чл. 10 от Букурещкия договор. Суверенитетът на Царството се простира до устието на Дунав. То обаче трябва да отстъпи малката ивица земя на левия бряг на Марица на Османската империя. Границата преминава по фарватера на реката. [117] Времето за този явно повдигащ духа акт безспорно е закъсняло. България юридически получава своята историческа люлка, извоювана с кървави усилия. Парадокс е, че Берлинският договор окончателно я предоставя на Румъния и пак в Берлин, но 40 г. по-късно, се присъединява към Отечеството. В една и съща столица е създадена и поправена, макар за кратко, една очевидна неправда.

 

Още на другия ден началникът на ЩДА под натиска на фактите променя оптимистичното си мнение. Той заедно с командващите 1-ва и 2-ра армия, генералите Ст. Нерезов и Ив. Луков, настояват за бързи преговори и прекратяване на войната. Към тях се присъединява и помощник-главнокомандващият ген. Г. Тодоров. Ал. Малинов обобщава данните и съобщава окончателното решение на царя: „Въодушевявайки се от желанието само да услужи на България, да изпълни дълга си спрямо родината, Министерският съвет единодушно реши да поиска армистис, а след него мир. Друг изход няма. И трябва всички мъжествено и спокойно да преклоним пред него глава“. [118]

 

Младата Веса Паспалеева слуша среднощните гърмежи и гласове в Кюстендил и си задава въпроса дали идва революция, или предстои близката гибел на родината. На следващата сутрин минава по улиците на града и вижда насъбрани хората на тълпи да обсъждат случилото се. „Неразбория и тревога преживява Кюстендил. Началниците бягат най-безотговорно - какъв позор. Обезличени, преоблечени във войнишки дрехи! Изведнъж камбаните забиват тревожно. Още неуспокоен от снощната беда, народът бяга през глава. Неприятелски аероплани, всеки бяга, без да знае накъде - реди слова за утрото бъдещата писателка и продължава за привечерните часове - Тълпи, тълпи жени стоят и чакат връщащите се войници - искат да ги умилостивят - за какво? Да не се избиват помежду си, а генералите и тиловите герои главноквартирци, като плъхове са се изпокрили“. Напрежението нараства от слуховете за приближаващия противник. Очаква се скоро да нахлуе в града. [119] В свидетелството се потвърждава за стремежа на група от кюстендилското гражданство да възпре възможното братоубийство. Нежният пол заема мястото на посредник между мъжете на нацията, за да ги предпази от кървавия изход. Доколко слабата част от човечеството може да вразуми една обхваната от желанието за мъст и изстъпления тълпа. Те показват, че си заслужава да се опита.

 

На 25 септември в ситуация на неизвестност започва подготовка за извеждането на Главната квартира от Кюстендил. Не е съобщена крайната дестинация на преместването. Първо се подготвя за евакуация архивът и багажът на институцията. [120] По улиците цари хаос. „Видях войник, бе яхнал

 

363

 

 

един генерал и яздеше към гарата. Горчиви минути и страшна неизвестност. Всеки час идат слухове за приближаването на врага. Багажът на главноквартирците е разпилян по перона на гарата. Глад, мизерия и страх пред неизвестността“ - вижда жестоката реалност Паспалеева. [121] В други спомени също се потвърждава за извършено насилие, разграбване на имущество, включително и подготвеното за изтегляне от Главната квартира. Един влак с вещи и архив под ръководството на Вл. Коцев все пак успява да достигне до София. [122]

 

Стойне Ливадийски свидетелства: „Някои от отстъпващите войници разбиваха складовете и раздаваха продукти, други ги носеха по града и ги продаваха, трети се отдаваха на пиянство. Помня, че на гарата имаше пълни с ракия бъчви - собственост на Никола Матуски. Войниците стреляха по тях и пиеха направо от бъчвите. Имаше много пияни, а двама бяха умрели от препиване. Караха и нас да пием. Имаше и сериозни войници, които, въоръжени, влизаха в Главната квартира и търсеха отговорни офицери. Ние ходехме с тях. Знам, че търсеха много генерал Балкански“. Свидетелят също споделя за разграбването на гарата на багажа на военната институция. [123] Такъв е Кюстендил не само в деня след първото проникване на дезертьорите. Повечето спомени генерализират за подобни сцени през целия период на преминаването и пребиваването им.

 

В София ситуацията също е сложна. Градът е подготвян за евентуална отбрана. Правителството предприема конкретни стъпки за сключване на примирие. Упълномощена е делегацията, включваща министър А. Ляпчев, ген. Ив. Луков и като сътрудник дипломата С. Радев. Потърсено е посредничеството на американския консул Мърфи. Той заминава заедно с тях за Солун. От затвора са освободени политиците Ал. Стамболийски, Р. Даскалов и някои други, задържани под различни предлози, но с влезли в сила присъди. С амнистията се цели успокояване на разбунтувалите се войници, сред които видните земеделци имат голям авторитет. [124] Тази стъпка има обратен ефект, както се случва с нареждането за незабавен разстрел на дезертьорите. Катализират се още по-радикални процеси. Постъпките по поговорката „удавник за сламка се хваща“ не постигат своя ефект. Появяват се желаещи по-лесно да „ловят риба в мътна вода“, според друга мисъл, свързана с измокрящата, но жизненоважна течност.

 

Следващият 26 септември е относително спокоен ден в Кюстендил. Наблюдава се движението на групи от дезертирали войници, които се насочват към гарата. Там се съсредоточават около 2000 души, някои с каруци, коне и магарета. През нощта заминават два ешелона в посока Радомир и София. Събирането на толкова въоръжени хора влияе негативно върху положението в Главната квартира. Промъква се страхът от повторение на вече случилото се. Организира се своеобразна доброволна охрана. „Кой знае по чия инициатива жените се трупаха на площада, за да предотвратят буйствата, ако такива започнат“ - записват за гледката в дневника на военните действия на ЩДА. [125] Както споделят също Вл. Коцев, В. Паспалеева

 

364

 

 

и Вл. Караманов, намесва се нежният пол с цел да възпре проявите на братоубийство.

 

Сред респектиращите фактори безспорно е разполагането отново около Кюстендил на Школата за запасни подпоручици. Според К. Николов призори на същия ден тя успява да достигне града и да заеме ключови места за охрана от казармата през Хисарлъка и дупнишкото шосе до жп гарата. След обяда получава заповед да се съсредоточи на последното място и да се натовари на една композиция. Изпълняват нареждането, но скоро под натиска на тълпата войници отново са разтоварени. Дезертьорите заемат местата им и заминават към Радомир, а школата остава на бивак на същото място. Сутринта на 27 септември получават заповед да се разделят, като една рота под командването на майор Морфов заеме Кадин мост и направлението към Черната скала и Царево село, а други две, ръководени от подп. Печигаргов, обезпечи посоката от вр. Руен и Деве баир. Последната достига до с. Гърляно и там бивакува. Сред бойците се забелязват признаци на разколебаване, прераснали в края на деня в явно нежелание за продължаване към границата, а завръщане в Княжево. Има опити на цели взводове да тръгнат към Кюстендил, но своевременно са успокоени от решителната намеса на офицерите. [126] Новото изтегляне на школата от градските предели способства за проявата на пореден хаос.

 

По склоновете на Осоговската планина се стича основната маса от дезертьори, но и от редовно отстъпващи войници. Те се насочват към двете възможни комуникации, водещи към столицата - по шосето или на гарата. На последната групата нараства значително и се изнервя от липсата на достатъчно влакове. Железницата е предпочитана за пътуване и именно спирките се превръщат във врящи котли от емоции. В столицата е проведено набързо събрание на министрите и партийните лидери. Решено е с цел да бъдат вразумени и отклонени от пътя им към София, за Радомир да се отправи с автомобили специална делегация. Тя включва военния министър ген. С. Савов, широкия социалист Н. Сакаров, демократите Ал. Гиргинов и Гр. Василев, радикалдемократа Ил. Георгов, земеделците Ал. Стамболийски, Р. Даскалов, Ст. Момчев и Ал. Механджийски. Политиците правят усилия да възпрат тълпата и нощуват в града. Военният министър влиза в конфликт с водачи на бунтарите още в Радомир и се завръща в столицата. Взети са непосредствени мерки за нейната отбрана. В София се разпространяват слухове за подготвян преврат от цар Фердинанд. Монархът отново планира съсредоточаване на армията по Стара планина и заедно с германска помощ и тази на ген. Н. Жеков да продължат бойните действия. Немците пък залагат на ген. М. Савов. Правителството взема ответни мерки. Царят е предупреден от премиера да не предприема подобни действия, а болният главнокомандващ на Действащата армия е отстранен от поста. [127] Заповедта излиза едва след елиминирането на конституционния главнокомандващ.

 

На 27 септември сутринта, след нов престой на гара Радомир, делегатите се отправят към Кюстендил, където пристигат около обяд. Първата им

 

365

 

 

работа е да се отбият в Главната квартира, където разговарят с ген. Бурмов. В града цари напрежение. Подготвя се окончателното изтегляне на висшата военна институция. В един камион е натоварен лекият багаж, а офицерите своевременно си взимат сбогом със своите хазаи. В предиобеда явно под давлението на местното население група войници са използвани като авангард за разграбването на интендантския магазин. Паспалеева споделя: „12 часа обед - преди малко видях из улиците как народът разби складовете и граби сирене, захар, ориз, сухари“. [128]

 

В Главната квартира са уведомени за деянието. Предчувствието за повторение на нападението от преди три дни се засилва сред офицерите. Те се озадачават какво още правят в града. „Връзки с частите отпред нямахме вече и освен оперативната секция, която едва функционираше още, никоя друга секция от Главната квартира не работеше“ - констатират в дневника на военните действия на ЩДА. Съмненията се оказват основателни. По пладне в сградата има трима офицери, а другите са на обяд в клуба. Явно това е щастливото стечение на обстоятелствата, което не довежда до много жертви и нова група заложници. От гарата съобщават за тълпа от няколкостотин души, която се движи към града. Предупреждението, изглежда, е подценено, защото тя се излива в двора на Главната квартира и атакува отново сградата. Този път не е използвано прикритието на нощта. Нападателите гърмят и настояват да им се осигури влакова композиция. Узнали за присъствието на началника на ЩДА, към кабинета на втория етаж се отправя тълпа, която с посочената цел го „помъква“ към телефонната централа. „След това го арестуваха на гарата, докато не докараха трен. Дворът и зданието на Главната квартира бяха опразнени с това арестуване“ - продължават тъжните записки за катастрофалните минути в дневника. [129] Друг източник обаче информира за посегателство върху началника на ЩДА. При отказа да осигури транспорт, войниците скъсват пагоните на ген. Хр. Бурмов. В града цари безпорядък, а някои въоръжени групи безчинстват. [130] Очевидно липсва каквато и да било охрана на Главната квартира. Изпратената за целта школа отново не е на своя пост. Няма ги и доброволците кюстендилци. Само въоръжената тълпа се разпорежда в града и висшата военна институция.

 

В редица спомени и изследвания ситуацията е представена с различни нюанси. Делегацията след среща в ЩДА и заедно с ген. Хр. Бурмов отиват на гарата. Р. Даскалов по-рано се измъква от групата, прескача до жп станцията, разговаря с войниците и бързо се завръща в Радомир. Явно у него узрява идеята да започне действия за сваляне на властта. Останалите делегати, пристигнали след известно време, са посрещнати с нескрити емоции. В района са съсредоточени няколко хиляди души. Ген. Бурмов едва не е промушен, защото прави забележка на един „разпасан войник“. Ал. Стамболийски държи реч, която наелектризира тълпата и тя именно тогава атакува Главната квартира. Той своевременно е извикан на телеграфа. Оказва се, че отсреща е Райко Даскалов. Присъстващите войници и Гр. Василев

 

366

 

 

са помолени да излязат. Идентифицирането на земеделския лидер става ключов момент. Не помага три пъти отговорът „Стамболийски“ и в употреба влиза псевдонимът му „кобилата“. Едва тогава в конспиративна среда е предаден документът за свалянето на цар Фердинанд и провъзгласяването на България за народна република. Ал. Стамболийски проявява съмнения за навременността на предприетите действия. В оборот за изказаното му мнение са фразите - „добре, върви напред“, но и „бързата кучка, слепи ги ражда“. Действията му също са противоречиви. Вместо да тръгне за Радомир, се отправя за Дупница. По пътя при Кадин мост е спрян и автомобилът му отнет. Налага се ново връщане в Кюстендил, заемането на друга кола и пак отпътуване за Дупница. Трябва да е имал много неотложна задача, че да не потегли директно за центъра на обявеното въстание. [131] Противоречията в източниците са много, за да се постигне обективно реконструиране на случващото се. Но основната част от събитията явно се потвърждава. Делегацията пристига в града, Главната квартира отново е превзета, в Радомир започва опит за насилствено завземане на властта. Гарата в Кюстендил е мястото, откъдето се координират последните уточнения. В рамките на административния окръг се създава организационната база за атаката на столицата. Все повече се увеличават капките кръв, стичащи се от раните на българи, направени от българи. Отприщеното недоволство навлиза в своята пикова фаза. На карта е поставено оцеляването на държавата.

 

В един такъв момент се намират и хора, които да запазят паметта на нацията. В похитената сграда на Главната квартира влиза Григор Василев. Той заварва разхвърляно имущество, но и архиви. Тогава събира част от документите, а според спомените му след време и някакъв човек му предава други материали. Тези свидетелства от периода на Първата световна война известният общественик и политик съхранява до 1933 г. Тогава публикува част от тях, но всичките предава на военното министерство. [132]

 

Последните часове изтичат и от пребиваването на Главната квартира в Кюстендил. При новото превземане началникът на оперативното отделение майор Йордан Пеев, ранен, е откаран в болницата. Градът представлява страшна гледка: „По пътя, навсякъде из кръчмите, под сенките, край доварите, навсякъде дезертьори. Всички файтони, каруци, окупирани от тях - карат файтонджиите и каруцарите да ги возят, а ако тия се противопоставят - смъкват ги, качват се вътре и един подкарва“. Едва към 16.30 часа офицерите от Главната квартира се товарят на автомобили и потеглят за София. Пътуването им е много рисковано, защото по шосето се движи върволица от войници, които псуват, искат да се качат по колите, стрелят по тях. Налага се да вземат по няколко души за прикритие. Вечерта в столицата се установява, че от куршум в крака е ранен подп. Чернев. [133] Със страх за собствения живот и безславно офицерите напускат и след близо тригодишен престой се завръщат отново в София. На 27 септември 1918 г. приключва дейността на Главната квартира на Действащата армия в Кюстендил.

 

367

 

 

Според Христо Петков през нощта последни се евакуират около 70 души от автомобилната школа. С тях пътува и Елисавета Белчева, дегизирана като войник с облечен шинел и фуражка на главата. Пътят през Конявската планина е труден, машините загряват и се чака да изстинат, за да продължат. Същественият проблем е на Владая, където са постовете на бунтовниците. Налага се използването на хитрост. Желаещите от тях са взети с камионите, а по-сетне край столицата са освободени да си ходят по домовете. Багряна е спасена от безредиците в Кюстендил. Градската мълва споделя за избавлението на любимата на Вл. Василев - ученичката Цвета Ленкова. Майка и моли бъдещия си зет: „Земи я, златен, води я, златен“. [134] Какво ли не прави неволята в такъв съдбоносен момент. Страхът от неизвестното води до всякакви компромиси в името на оцеляването.

 

Според Вл. Караманов паниката сред населението е голяма. Някои семейства напускат града и избягват по селата или пък търсят спасение във вътрешността на Царството. Появяват се мародери, които крадат изоставеното имущество по домовете и занесеното на гарата. Група видни кюстендилци провеждат своеобразно съвещание и стигат до извода да потърсят покровителството на Симоне, французин и предприемач в Кюстендил. Стремежът им е той са се застъпи пред прииждащите съглашенски войски и градът да бъде спасен. Някои от най-изплашените взимат имуществото и семействата си и отиват да пренощуват в двора на фабриката му. Собственикът се отнася студено и презрително към мекушавите граждани, защото доскоро и от тях към него е показвано същото отношение. [135] „Обърне ли се каруцата - пътища много“, казва народът. Животът е мил и се правят всякакви, дори унизителни действия за запазването му. Някои имат щастието да се уредят и спасят.

 

Другите трябва да изчакат съдбата си. На 28 септември става ясно, че сръбската кавалерия е достигнала до Царево село. Същото, което преди три години юнаците от 53-и полк освобождават. Паниката от неизвестното в Кюстендил продължава да е голяма. „България е република - ето, че камбаните тревожно забиват пак. Нови аероплани. Настоящ ад!“ - споделя за ситуацията В. Паспалеева. [136] Бомбардирано е с. Гюешево. [137] Защитата на града отново се подсигурява от Школата за запасни подпоручици. След повторното превземане на Главната квартира подразделенията са съсредоточени в западната му част. Местенето напред-назад може да има някакъв ефект, но изпълнението на основната задача е пълен провал. Не е осигурена ефективна защита на най-висшата военна институция. Следва нова заповед, като ротата на майор Никола Спасов заема позиция при Кюнек в посока вр. Руен. Ротата на майор Стефан Серафимов изгражда стражева застава при вр. Бождерица и охранява Деве баир, а тази на майор Александър Морфов достига Черната скала. Последната настъпва и води на следващия ден „жесток бой“ със сърбите. След него се оттегля на старата граница. [138] Именно тя, изглежда, съдейства на отряда на полк. Цветков, който възпира неприятеля да проникне в довоенните предели на Царството. Противникът е спрян на разстояние и не настъпва към Кюстендил.

 

368

 

 

В редица материали, разпространявани и чрез Интернет, се твърди, че ключова роля в спасяването на града на 28 септември изиграва майор Христо Луков. Той в един момент остава сам на позиция между Царев връх (Султан тепе) и Калин камък, защото бойците му дезертират. Налага се да организира местни овчари и козари, които зареждат четирите оръдия. С професионална вещина офицерът насочва огневата мощ към прииждащите хиляди сърби. Противникът е спрян и не настъпва. Едва на следващия ден предводителят им подп. Томич научава, че срещу него е имало само един защитник с няколко цивилни помощници. Сърбинът горко съжалява за пропуснатата възможност. Майор Хр. Луков е обявен за спасител на Кюстендил. Такава е накратко популярната легенда. [139]

 

От наличните източници тя не може да бъде потвърдена. Факт е, че майор Хр. Луков по същото време е в Кюстендилско. Като командир на школната батарея той пристига в града още на 23 септември и престоява до 14 октомври 1918 г. [140] За присъствието му в района на Деве баир свидетелстват Стойчо Мошанов и Коста Андреев. [141] Друг факт е, че школната рота, изпратена да заеме вр. Руен, стига само до вр. Кюнек, но се завръща чак в с. Богослов. Появата на няколко, а по-сетне на около 100 сърби при Султан тепе води до нежеланието им да останат на заповяданата позиция. Според информацията дезертират много бойци, предимно от пионерната рота. Въобще оттеглянето се отдава на „мълчаливото съгласие на началниците“. В района наистина има сръбски полковник Томич, който след няколко дни иска отдръпването на българската стража по-назад от границата. До сблъсък не се стига и скоро офицерът оттегля желанието си. [142]

 

Документи свидетелстват, че въпросното дезертьорство наистина е извършено и при вр. Руен няма войска. Съвпада и фамилията на противниковия предводител. Но пък никъде не се казва за предприета артилерийска стрелба срещу настъпващи сърби и участието в нея на Хр. Луков. Потвърждаването на подобен сюжет може да стане само с откриването на категорични доказателства. За момента такива не са в наличност. Навлизането е хипотеза - съществували ли са документи, унищожени ли са, или умело скрити, едва ли би дало някакъв резултат. С оглед битието на Хр. Луков като военен министър и на водача на Съюза на българските национални легиони този въпрос трябва да намери своя отговор. Към настоящия момент с никакви конкретни факти не се потвърждава легендарната му роля на спасител на Кюстендил. Но пък и не се оборва категорично доказаното, че в периода той пребивава в района. Остава още работа за изясняване на много от детайлите. Битка с настъпващите сърби е дадена навреме от отряда на полк. Цветков и ротата, ръководена от майор Ал. Морфов. Така са защитени старите предели на Царството и Кюстендилско.

 

Заплахата към столицата обаче не е предотвратена. Към нея напредват войниците под ръководството на д-р Райко Даскалов, провъзгласил се за главнокомандващ. Дните в самия край на септември и началото на

 

369

 

 

октомври са белязани от кървави стълкновения във Владайското дефиле, при Перник и Радомир. Проблясъците на гражданската война белязват българската действителност. С наличните сили и германската подкрепа бунтовниците са разбити и изтласкани от подстъпите към София.

 

Спасяването на държавата от надигналия се революционен хаос не може да я опази от военната катастрофа. На 29 септември 1918 г. в Солун българските делегати А. Ляпчев и ген. Ив. Луков подписват с ген. Ф. Депре два документа за примирие. Единият е явен, но пък приложението е тайно. В първия се поема ангажимент войските на Царството да опразнят довоенната територия на Гърция и Сърбия. Отново актуална става букурещката бразда. Остават под знамената три дивизии и четири конни полка, които да пазят източните граници и жп мрежата. Оръжието на демобилизираните се складира на специални пунктове под съглашенски контрол. Бойните части на запад от скопския меридиан остават в пленничество. Последните заедно с попадналите по-рано трябва да работят „в Ориента“ до подписването на мира. В четириседмичен срок войските на Германия и Австро-Унгария трябва да напуснат пределите на държавата, както и дипломатите на Централните сили. Тайните членове касаят използването и окупирането на важни стратегически комуникации и пунктове от съглашенците. Мерките са с временен характер, а столицата се заема само „при особени обстоятелства“. При нужда главнокомандващият Ф. Депре си запазва правото да поиска пълно скъсване на отношенията на България с бившите и съюзници. Пристанищата се отварят за съглашенски и неутрални кораби. [143] На А. Ляпчев се пада горчивата чаша да сложи надгробния кръст над родната Македония. Той осъзнава, че спасява България. Войната фактически завършва с две споразумения, както и се замисля с двете от 24 август 1915 г. Ден не достига горещата и фаза да напълни три календарни години. Оръжията на фронта замлъкват. Край София продължава да се стреля.

 

Контранастъплението срещу бунтовниците довежда до падането на 2 октомври на Радомир - „столицата на републиката“. Следва преследване на отделни подразделения към Дупнишко и Самоковско. И в други части на държавата въоръжени групи са локализирани и обезвредени. Към Кюстендил се насочва 13-и, 53-и и 81-ви полк. За кратко време редът и спокойствието са възстановени. Опитът за преврат под ръководството на Райко Даскалов се проваля. [144] Той самият изчезва от полесражението. Ранен в ръката, се укрива в Конявската планина. Именно там го открива на същия 2 октомври вечерта пристигналият с автомобил Спас Дупаринов. Вик в тъмнината предизвиква бързо спиране. „Разбрах го - това беше гласът на Райко, нашия „Мишо“, както сам си бе избрал псевдоним. Вълнение непознато ме обзе. Сълзи неволно затекоха от очите ми. Жив да го видя пак, жив нашия героичен другар!“ - спомня си за емоционалния момент земеделският функционер. Срещата е кратка, раненият в ръката се качва на автомобила и двамата потеглят към границата. Безпроблемно преминават поста при Гюешево и през нощта Райко Даскалов слиза в Крива паланка. Оттам след няколко

 

370

 

 

дни се добира до Солун. Това е краят на дейността на главнокомандващия на републиканската армия. [145] Последното си убежище той намира в Кюстендилско. На града и окръга явно в тази война му върви да приютява действителни, но и самозвани предводители на войската.

 

Докато революционният бяга при противника, реалният се лекува във вече несъюзническа Виена. Оттам той се противопоставя на решението да се поиска примирие и на последвалото го подписване. Обвинява правителството в неспазване на процедурите, от които са игнорирани царят и парламентът. Мнението му се появява в пресата и се налага военният министър да го опровергава. [146] На 4 октомври 1918 г. следва официалното му отстраняване от поста на главнокомандващ на Действащата армия и преминаване в запаса. [147] Генерал-лейтенант Никола Жеков е неин пряк ръководител в продължение на малко повече от 3 години. Реално не ги изпълва, защото последния месец прекарва в болничната стая във Виена. Оттам му е съдено да научава за погрома на България. Отстранен е от същия кабинет, който той толкова много се надява да дойде на власт и да промени ситуацията. Иронията на историята е очевидна. Човек трябва да внимава какви съюзници си избира, а поговорката съветва да се пази не по-малко от приятелите, отколко от враговете.

 

В началото на октомври е сменен началникът на ЩДА ген. Хр. Бурмов с ген. Ив. Луков. [148] Последният заема бившия си пост след по-малко от година. Той се връща на бял кон, но в момент, когато държавата е капитулирала. Заедно с редица свои колеги по-сетне е обвинен в предателство, защото не атакува противника с подчинената му армия след пробива на Добро поле. Още повече той е военният, подписал Солунското примирие. Все деяния, които подсилват хвърленото клеймо.

 

Делегатите от Солун се завръщат в София с текста на документите, но и с едно устно условие. Съглашенците искат цар Фердинанд да абдикира. Новината му е съобщена дипломатично от А. Ляпчев. Монархът не бърза, а отново се връща към идеята за преврат. За целта извиква Ал. Протогеров, повишава го в чин генерал-лейтенант и споделя за своя план. Действа се по познатия сценарий. Правителството трябва да се отстрани, а България да продължи войната, като армията и съюзниците заемат билото на Стара планина. Конкретни действия не са предприети. Вечерта на 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд I абдикира в полза на сина си новия цар Борис III. [149] По повода са издадени два манифеста. [150] Толкова е техният брой и за обявяването на войната - единият срещу Сърбия, а другият срещу Румъния. Резултатът в документи е равен, но за България е катастрофален. Вече бившият български монарх напуска страната, с което приключва мисията му на изток. Завръща се в родния Кобург. По този начин всички главнокомандващи се оказват извън България. Върховният пътува за Германия, този на Действащата армия се лекува във Виена, а самопровъзгласилият се пребивава в Солун. Единственото, което ги обединява, е, че са вече бивши.

 

371

 

 

Реалният главнокомандващ става новият цар Борис. Още на 4 октомври той подписва указ за демобилизация на армията. [151] Приключва горещата фаза на войната за България. Навлиза се в мирния период под мотото „горко на победените“.

 

Лятото на 1918 г. не донася нито нужното спокойствие, нито подобряване на продоволствието. Смяната на кабинета на В. Радославов с този на Ал. Малинов не постига нужния ефект. Усилията на новото правителство не са малки, но то не издържа изпита на стоте дни и довежда страната до катастрофа.

 

Важно място в този момент има Кюстендил. В града и на Хисарлъка продължават да се решават важни въпроси, свързани с войната и държавата. Тук често пребивават министри от новия кабинет, а идва и премиерът Ал. Малинов. Не спират и височайшите визити от страна на съюзниците. В момент преди началото на самите крайни акорди на войната Кюстендил е посетен от баварския крал Лудвиг III. Скопската гимназиална младеж също идва да почете своите освободители в лицето на Главната квартира.

 

Предводителят на армията е търсен експерт в този период. Към него се обръщат както новите министри, така и дипломатическият представител на Австро-Унгария. Засилването на позициите на ген. Н. Жеков жегва германците, а изглежда и подозрителния монарх. Цар Фердинанд забравя даденото обещание и лансира нови лица в командването. Не само е назначен началник на ЩДА, но и помощник на главнокомандващия. Маневрите на величеството и в този момент успяват, но ронят устоите на единството преди решителния момент. На ген. Н. Жеков не е дадена възможност да избере най-тесния си екип. Той трябва да изпие не само тази горчива чаша, а и онази на болестта. Сякаш някаква прокоба дебне в Кюстендил. Две години по-рано именно през лятото с живота си се прощава началникът на ЩДА. Сега на изпитание са поставени и силите на главнокомандващия. Изваждането му от Главната квартира в този решителен момент е неочаквана, но сериозна загуба за армията.

 

Самата войска се намира на своя предел. Съглашенският удар на Добро поле я довежда до състоянието нокаут. Само за две седмици отбраната рухва и се стига до фаталния край. Изведнъж държавата сякаш се парализира. Надигащата се вълна от хаос заплашва да я залее. Жертва на него става и самата Главна квартира, на два пъти завземана от български войници. На 27 септември 1918 г. след близо тригодишен престой най-висшата военна институция е изтеглена от Кюстендил. По този безславен начин завършва историческият етап, когато градът изпълнява ролята на военна столица на България.

 

На същата дата започва и опитът за насилствено завземане на властта. Българи се изправят срещу българи. Тътенът на войната достига до столицата. Все пак легитимната власт успява да устои и предотврати замисляните не един опита за преврат. Правителството на Ал. Малинов изважда държавата от световния конфликт, макар и с цената на капитулация. В Солун,

 

372

 

 

столицата на географската област Македония, България губи безвъзвратно същата тази Македония. Думата губещ се настанява в националното подсъзнание. Един от първите, който я изпитва, е и самият цар. Но той се разделя само с короната си и спасява скъпоценния си живот.

 

Резултатът отново е катастрофален. Държавата е спасена от настъпващия хаос, но с цената на кръв, пролята между българи. В омагьосания кръг на отмъщението няма категоричен отговор кой е прав. Все се намират мотиви за оправдаване на насилието. Такава е страшната цена на погрома, която предстои да се плати от нацията. Разделението навлиза в нейните редове. Провиждат се контурите на очертаващата се пропаст. Тя е много по-опасна от материалните измерения, които победените трябва да платят. С рухването на стремежа за осъществяване на националния идеал се открива възможността за изпробването на идеологически утопии. Те влизат в разрез с висшия интерес за единението на държавата. Появява се вътрешен фронт, който се движи по правила, различни от тези на военния. Монолитността на българската нация е подложена на сериозно изпитание.

 

 

3. Край Струма, 1050 и на Добро поле

 

За бойците от 13-и полк зимата на 1918 г. се оказва студена. За жилища се използват землянките. Войниците се отопляват с дървени въглища, за да не издава мястото им пушекът от други горива. Според свидетеля Дончо Терекиев няма проблеми с прехраната. Пролетта идва със засилване на действията, непрекъснати артилерийски обстрели и патрулни нападения.

 

Сериозен сблъсък е отбелязан сутринта на 15 април 1918 г. При дежурство в с. Баракли наблюдателната застава попада под кръстосан огън. Селото се оказва заето от противникови две роти с по четири картечници и гранатохвъргачки. Взети са бързи мерки за изтласкването им. Насочена е още жива сила, две картечници и е открита артилерийска стрелба. Стига се до ръкопашна схватка. Противникът губи 1 убит офицер и 7 войници, а 11 англичани са взети в плен. Останалите панически отстъпват, но се задържат към центъра на селото. Следват нови български атаки, подкрепяни от близките батареи. Малко преди обяд окончателно неприятелят е сразен и се оттегля към селата Елшан и Кумли. Равносметката от цялото сражение за Рилци са 6 войници убити и 1 офицер и 5 бойци ранени. Англичаните дават значително повече жертви. С живота си се прощават 1 офицер, 1 кандидат-офицер и 38 редови чинове. В плен са взети 43 души, а сред трофеите има 2 картечници, 60 пушки, шанцов инструмент, платнища и раници. [152]

 

Поручик Димитър Стоименов получава възторжено писмо върху снимка от офицерския стол на 3-а дружина, разположен в с. Ерни кьой. От съдържанието става ясно, че подателят е предишният им началник. „Предай им, че другарите им тук са всички досега добре, нещо повече, нова слава

 

373

 

 

имат сега след Еникьойските боеве - на 14 и 15 април взеха участие в боя при с. Орманли, заловиха пленници трима англичани. Христо Божилов е произведен за отличие за мл.[адши] под[офицер]. Дадоха на ротата нови ордени сега“ - съобщава командирът и им изпраща благопожелания за Великден. На друга фотография са заснети „героите от 14, 15 април при с. Орманлий“. [153] Поводът за гордост е голям. Отново противникът е сразен и позициите - успешно отстояни.

 

Не всички споделят приповдигнато настроение. По случай Възкресение Христово Стойно Ковачев от 5-и Дунавски полк песимистично заключава пред подпоручик Киселички: „Миланчо, не зная сам дали трябва да ти честитя Великдена? За тебе и за мен той ще бъде, но не на 5 ид.[ния] м.[есец], а някога по-после“. От Трън Г. Николов му пише: „Драги Милане, В отговор на писмото ти мога да те нагостя с единствената безвкусна свободна и ненормирана стока, с която и нас щедро угощават. Търпение, братко, и изтрайване. Негли на психиката повече помага, отколкото на физиологията, но нам какво друго. Сили по-силни от нашата воля ни влачат вихрено по пътя на безумието. Какво можем да им противопоставим освен търпение и очакване на по-светли човешки дни“? [154]

 

През май не само е отбелязан най-светлият религиозен празник за източноправославните. От Кюстендил бащата Христо пише на своя син Милан за друго важно събитие - пребиваването в града на австроунгарския император и българския цар със свитите си. Иначе писмата имат битов характер без особени емоции и с традиционните пожелания за здраве. Сред по-важната информация се забелязва засушаването на времето, вследствие на което плодовете, особено сливите, започват да падат. Това е недобър предвестник с оглед реколтата. [155] Бащата е сдържан, но братът Димитър е по-емоционален. Той споделя негодуванието си за отказания отпуск на Милан. [156] Родителят държи в течение сина за състоянието на ябълките. Въпреки лятната жега добивите се очертават добри. В писмото явно има нещо непозволено, защото прочелият го цензор затъмнява съдържанието на цели пет реда. [157]

 

През лятото дебненето на фронта продължава. Действа се чрез щурмови групи, усилени патрули и ловни команди. Целта е вземането на пленници и разузнаване за противниковите намерения. От добитите сведения се оказва, че срещу Рилци в участъка Ханзатлар-Кумли освен известната им английска дивизия се съсредоточава и едно съединение гърци. [158] Заедно с настроението има моменти на скука на позицията, която се преодолява със забавления. Борис Абаджиев пише на годеницата си: „Както виждаш и ние тук сме със същия дух, за да убием еднообразието и монотонните южни дни“. На снимката група офицери свирят, насядали около маса, на която стои кристална гарафа с течност и малки чашки, може би пълни с ракия. [159] Ученичката Надежда е поздравена за рождения ден от баща си Владимир Абаджиев. На снимката пък се виждат трима души, които ловят риба с ръце. [160]

 

374

 

 

Тринадесети полк остава на своите позиции в долното течение на река Струма и след пробива на Добро поле в средата на септември 1918 г. Въпреки недобрите сведения за положението на фронта кюстендилци устояват на тревогите и съмненията. За твърдата им воля говори успешното отразяване на предприетото от гърците настъпление на 27 септември. Нападението е отблъснато смело и категорично. Два дни след сражението в Солун е подписано примирие, с което България излиза от войната. Рилци се подготвят за отстъпление от позициите.

 

„На 2 октомври вечерта те с голяма мъка и тъга на душата напуснаха тия места, гдето в продължение на толкова време бяха положили извънмерни усилия и бяха дали толкова мили, скъпи и незабравими жертви. Примирили се, че при стеклите се обстоятелства не може повече да се продължава борбата, те с наведени глави, отдавайки последна почит на загиналите си другари, се отдалечиха на път за към дефилето и на 5 октомври, превозени по ешелонно по дековилната линия, пристигнаха в гр. Дупница“ - описва финалните акорди на горещата война за 13-и полк Дончо Терекиев.

 

Следват два дни в преход пеша, като сутринта в 8 часа на 8 октомври 1918 г. тържествено са посрещнати в Кюстендил от гражданите и от стеклите се хора от съседните села. В рамките на три дни запасните са уволнени и след трогателна раздяла потеглят към своите домове. [161]

 

Кюстендилските юнаци, изпълнили своя дълг към Отечеството, се отдават на мирен труд. Загиналите остават навеки по бойните полета и забравените им вече гробове не напомнят на никого за техния подвиг. По селищата им признателните потомци издигат паметници. Тази тенденция продължава вече век и дано не спира, за да не остане нито един забравен български герой.

 

Петдесет и трети полк остава след сключеното примирие с Русия и Румъния за кратко на фронта при Серет. Според Калайджиев на подобни места, които се помнят с лошо, „камък хвърляхме, когато ги напускахме, за да не се върнем, даже да не си спомним вече никога за тях“. Когато това мнение започва да се променя, идват други събития. [162] Нови заповеди очертава различна съдба на юнаците от частта. Четвърта дружина влиза в новосъздадения в средата на декември в Ниш - 4-и Планински полк от едноименната дивизия. Последният на разделната за годините дата 1 януари получава и окончателното си номериране - 68-и в състава на същото съединение. [163]

 

На основното ядро от 53-и полк е наредено заминаването на Южния фронт. Той преминава на подчинение на 11-а армия, командвана от генерал-лейтенант Куно фон Щойбен, която заедно с 1-ва армия са под ръководството на генерал-лейтенант Фридрих фон Шолц от щаб, разположен в Скопие. На 25 декември 1917 г. 415-и германски полк сменя частта на позициите край Гулянка. Българските юнаци са изтеглени на квартири в селата Домица и Пискул, като в последното е разположен и щабът. На 27 декември 3-а дружина потегля с влака от гара Янка за гр. Бузау. На следващия ден с ешелони тръгват и другите две. В ариеград са трите картечни роти. Маршрутът им преминава през Питещи-Крайова-Турно Северин-Оршова-

 

375

 

 

Тимишоара. В Унгария се използват два маршрута. Водещата 3-а дружина се движи през Нови Сад-Земун за Белград и Ниш. Другите са насочени през Смедерево, където преминават Дунав с шлепове. На 2 януари авангардното подразделение достига Велес, а през следващите два дни и останалите сили. Щабът на полка се разполага в града, а личният състав по съседните села. Новините от Кюстендил не са особено добри, защото отпускари съобщават за върлуването на болестта коремен тиф. [164]

 

Новата 1918 г. е посрещната на път. С най-голям късмет се оказват от полковия щаб и този на 1-ва дружина. Към полунощ са посрещнати от унгарските военни власти на гарата в Тимишоара. Предложено им е да посетят града, като са заведени във военния клуб. „С пристигането българските офицери бяха предмет на особено внимание - акламация от страна на темешварското общество. След вечерята офицерите бяха заведени в залата за танци, където между другото се играха и националните хора на маджари и българи. В 3 часа след полунощ офицерите напуснаха клуба и се отправиха за гарата начело с музиката на полка. Изпращането беше също така сърдечно“ - телеграфно пресъздава задушевното събитие командирът полк. К. Ламбринов. На бойците междувременно е раздадена топла храна. [165] Ив. Пулков е още по-лаконичен: „посрещнахме новата година, където ни дадоха и закуска“. [166]

 

Ив. Калайджиев не присъства на тържеството в Тимишоара, защото заминава за лечение в столицата. Той описва любопитни факти от споделени спомени на присъстващите. Вдигнати са тостове за прослава на съюзническото оръжие и на сближаването на двата народа. „Предмет на особено внимание от страна на балностъкмените унгарки са били нашите млади офицери - „кавалери-рицари“. При срещите ми с тях сетне се надпреварваха кой по-напред да ми се похвали как прекарал на бала - кой с коя танцувал, как била облечена, че имала лебедова шийка, мраморни рамене, високи обли гърди и чудна грация, че още му миришели дрехите на парфюм от нея че още усещал сладостния и ароматен дъх и често я сънува; той какво и казал, тя пък какво му казала, че не помнел в живота си по-щастлив момент от този, че ако бил жив след войната, щял непременно да отиде в Темишвар да я търси и пр. и пр.“ - с нотка на закачка описва интимните чувства на по-младите си колеги ротният командир. [167] Така базата за сравнение се разширява. Новата 1916 г. е посрещната тържествено край Вардар в Смоквица, следващата 1917 г. край Тулча на Дунава, а последната 1918 г. в Тимишоара в областта Банат. Видяна е разликата между свенливите македонски българки с тази на по-отворените добруджанки. Съдбата им поднася още една възможност да се запознаят и с характера на дамите на един от съюзниците, каквито са унгарките.

 

Дните за такава радост по време на война явно винаги са преброени. Петдесет и трети полк по един дълъг маршрут отново е върнат във Велес. Градът, който в средата на октомври 1915 г. същият той освобождава и сетне защитава от съглашенските попълзновения. Престоят там е кратък, както и

 

376

 

 

първия път. Комплектована, частта подружинно пеша продължава през селата Извор и Стари град за Прилеп. Щабът на полка пристига в последния на 6 януари. Там е получена заповед за дислоцирането му в с. Ерековци, където се настанява на 8 същия месец. По пътя са пресрещнати от командира на 61-ви корпус ген. Сюрен, под чието подчинение попадат. Немецът остава доволен и заминава за своя щаб в Канатларци. Дружините са разположени в съседните села Ношпал, Клепач, Подмол, Добрушево. В последното е щабът на 302-ра германска дивизия, към която пряко е придаден полкът. През целия период на придвижване времето е студено.

 

На 10 януари през нощта 1-ва дружина е изведена на втора отбранителна позиция на височината Беберч зад 45-и германски полк, който заема Дългия гребен. На следващия ден 2-ра дружина сменя на „Щабната височина“ 13-а егерска германска дружина. На по-следващия 3-а дружина сменя една немска от 45-и полк и заема позицията им на „Дългия гребен“. Така разположени, подразделенията започват доусъвършенстването на фортификацията. Противникът напомня за себе си с по няколко изстреляни снаряда. Регистрира се засилване на огъня от двете страни към кота 1050. [168]

 

Пристигнал малко след основното ядро, повишеният в капитан Ив. Калайджиев разглежда местността. Тя се оказва натоварена с много история от отминалите кървави сражения в завоя на Черна. Новите топографски обозначения са свързани с героизма на българския воин. На храбрия капитан Васков, паднал в бой, е наречена една височина. Друга пък носи названието „Щабна“. За да напомня за безпримерния подвиг на загиналите юнаци, един дол е именуван „Българския“. Конфликтът води до промяна на географските обозначения. Шегите също влизат в действие. Войниците наричат върха вместо 1050 с новото 1020. Обяснението е, че от съглашенския артилерийски обстрел височината се е понижила поне с 30 м. Един английски офицер заявява по повод вдигането във въздуха на цял хълм с германски позиции на Западния фронт: „Аз не зная дали утре ще променим историята, но съм сигурен, че ще променим географията“. И това е факт не само с новите названия, свързани с войната, но и с резултатите от човешката дейност по и под повърхността на релефа.

 

Разположението на българските окопи, заети от 53-и полк, доминират над противниковите. Бойците са доволни от превъзходството, особено в сравнение със Серетския фронт. Още повече ги удовлетворява възможността да наблюдават буквално противника, като са надвиснали над него. Обстоятелството им позволява при движение да му хвърлят граната или дори да го замерят с камъни. Близо годишната укрепителна дейност си казва думата, като войниците са доволни от наличието на пружинени кревати, импровизирано стъкмени от груби дървета и опъната тел. Според свидетелствата на Калайджиев за тях е гордост, че са изпратени в завоя на Черна. [169]

 

Пулков е по-умерен в оценката. „Там намерихме добре укрепена позиция, но с много слабо българско интендантство за снабдяване войниците и добитъка с храна. Поради липса на храна за добитъка там през зимата

 

377

 

 

измряха половината ни коне. Французката артилерия, разположена на Маковските височини срещу нас, ни правеше много пакости и давахме жертви“ - за предимствата, но и за недостатъците си спомня подпоручикът. [170]

 

Н. Въжаров е открит и на нова позиция. Трайчо му пише от Ресен: „Живеем като на война - днес за утре“. [171] Пантелей Пешевски е по-лиричномеланхоличен: „Душата ми за сродна душа копнее, мили Кольо. Далеч съм от всички стари приятели и близки. Всред новите приятели често се чувствам усамотен. Здрав съм. Чувствам се бодър. При все това чувствам, че някаква неприветна нишка се разпростира в живота ми. Радвам се. Веселя се. Но някакви миньорни тонове и тогава ми звучат. Кога ли пак ще бъда до старите приятели? Какъв приветен, сяен ден ще бъде тогава!“. [172] Трудно се привиква в нова обстановка, но още по-сложно е по време на война, както издават писмата.

 

Пристигнали, бойците своевременно са дезинфекцирани. Те провеждат планирани учения. На едно, разиграно от две германски дружини, като наблюдаващи от 53-и полк присъстват командирът заедно със 7 офицери. То е почетено от началника на 11-а армия генерал-лейтенант Щойбен, командира на 61-ви корпус генерал-лейтенант Сюрен и командващия 302-ра дивизия генерал-майор фон Цигезар. Обмяната на опит често се практикува. От българската част се формира гранатохвъргачен взвод с личен състав от 60 бойци. Други войници се изпращат на различни обучителни курсове. В края на месец януари започва разработването на градина за полка в западната част на с. Ерековци. Явно се търси начин за запълване на проблемите с продоволствието, за което споменава Пулков. Като цяло времето се задържа относително топло за сезона.

 

Ситуацията не се променя кой зае колко и през месец февруари. Изпращат се патрули за разузнаване на противника в „Българския дол“. Неприятелски самолети хвърлят пропагандни брошури под заглавие „Защо воюва България“. Идеологическата диверсия се използва тук, както и на Северния фронт. Целта е да се повлияе върху духа на боеца. Листовките своевременно са събрани и изпратени в щаба на бригадата. На 10 февруари се съобщава, че мирът с Украйна е подписан предния ден. Прави се патрулно нападение над окопите на противника, при което е ранен един войник. Установява се, че противникът се укрепява в района на „Българския дол“ - Скалистата планина. В средата на месеца няколкократно пада сняг и своевременно окопите се почистват. Става студено. Климатичните промени не влияят категорично на отделните дейности. Устройва се летяща поща. Правят се упражнения и се засича време за прелитане до щаба на бригадата. По позицията се поставят обозначителни табели. На 27 февруари по повод рождения ден на царя се отслужва молебен. Командирът на полка изнася беседа за личността на Негово Величество пред войниците в с. Ерековци.

 

Поредица от снимки, изпратени от Владимир Миленов в Кюстендил, илюстрират живота им на фронта. Образ и текст взаимно се допълват. „Йорданка ме пита как прекарваме на новата позиция. Нека картичката ви

 

378

 

 

говори сама“, а на нея се вижда голяма група от бойци, събрани около две мечешки фигури, изработени от сняг. Едната е изправена, а другата - в естествена поза на четири крака. Следващото писмо е илюстрирано именно с последната скулптора. „Както виждате на картичката, ние тук прекарваме доста весело. От онова, което природата напоследък ни даде в изобилие, стремим се да си създадем удоволствия. Сега обаче снегът се вече стопи. Очакваме пролетта да ни докара нови удоволствия, а може би и мир“ - и им съобщава, че е изпратил 500 лв., които могат да харчат, ако нямат, но да ги запазят, ако имат пари. Зимната тема продължава и друго писмо. „Погледни картичката и ще разбереш колко сняг има на нашата планина. Но той се стопи и снощи наваля нов. Ние си правим игра на топки от снега и мечки, ами вие какво го правите“? - съобщава Владо на сестра си Василка. Фотографията е запечатала момент от замеряне със снежни топки. [173]

 

Бленуваното от Вл. Миленов, изглежда, започва да се сбъдва. На 4 март 1918 г. се съобщава новината за подписания мир с Русия и започването на преговори с Румъния. Постигната е дългоочакваната победа, за която свидни жертви дават войниците от 53-и полк. Тя е само частична и наличието на Южния фронт потвърждава факта. Войната там продължава с пълна сила. При неприятелски артилерийски обстрел на следващия ден смъртоносно е ранен и умира бригадният адютант капитан Йордан Балчев. На 9 март два патрула през нощта се опитват да заловят пленници. Българската артилерия дава силен преграден огън. Планът не успява, като противникът отговаря с яростен отпор. Убити са 2 и ранени 11 войници от полка. Към средата на месеца за няколко дни пада гъста мъгла, но времето навлиза в руслото на топлия сезон. [174]

 

Продължават проблемите със снабдяването. „По това време храната ни беше ужасна, хлябът беше само от царавичак, храната недостатъчна, облеклото, горно и долно, изпокъсано, войниците бяха обути с ботуши с дървени ходила и ги правеха неспособни да се движат. Много постъпиха в болниците от рани по краката. От страна на мунициите се чувстваше липса, а противникът - французи, сърби и италианци срещу нас, ни превъзхождаха в храна, облекло, тежка артилерия. Докараха много колониални черни войници, които стремляво се нахвърляха върху нашите позиции“ - спомня си за ежедневните проблеми Ив. Пулков. [175]

 

От тила са регистрирани жестове на съпричастност. Така например по повод Възкресение Христово софийският жител Христо Г. Занков дарява за бедните войници от полка 200 лв. Този жест е и в памет на подофицера Славчо Хр. Занков, загинал при Добрич, явно син на спомоществователя. Пак за Великден учителите и ученичките от Кюстендилската девическа гимназия изпращат за бойците 462,86 лв. Командирът на частта благодари чрез вестник „Военни известия“ за направените пожертвувания. [176]

 

Особеностите на релефа при кота 1050 спомагат на френските бойци да се закрепят в близост до българските позиции. Има места, където са особено близо едни до други на 30 - 40 м разстояние. Такова е положението

 

379

 

 

на десния фланг на 9-а и на левия на 10-а рота. Въпреки артилерийския обстрел съглашенците се укриват в една издадена напред скалиста канара. Пред тях всичко е разрушено и се въргалят оръжие, дрехи и дърветата от рогатките на телените мрежи. Само в мъгливи дни има шанс български войници да се промъкнат и да вземат от трофеите, като особено ценни са последните, защото гориво се доставят от три дни разстояние. [177]

 

Затишието за пореден път по правило предвещава бурята. На 26 юни 1918 г. към 16 часа противникът започва артилерийски обстрел по кота 1050, който се пренася върху цялата позиция на полка и особено в участъка на 9-а рота. Мрак покрива преждевременно района. И когато постепенно той започва да идва по естествен начин, командирът на подразделението капитан Ал. Семизов излиза да провери разположението на силите. Той е изненадан от обстоятелството, че около 30 - 40 френски войници се насочват към предните български позиции на десния му фланг. Тяхната артилерия прилага преграден огън, направляван от сигнални ракети. Ротният веднага подава знак за тревога. Юнаците изкачат и заемат окопите. Намесват се и информираните за проблема батареи. Те обстрелват с точни удари. На левия фланг противникът е принуден да спре и не може повече да настъпи. На десния ситуацията остава сложна. Налага се самият капитан да застане на пътя на неприятеля. Секундите са решителни. Срещу него се изсипва противниковият огън. Спасява го ефрейтор Атанас Никлин, който хвърля бомба и разпръсква французите. Окопитили се и своевременно повели дружинната поддръжка, Ал. Семизов заедно с половината взвод на подпоручик Хараламби Гуцов контраатакуват и изтласкват неприятелите от окопите. Последните са объркани, избягва им дори единственият взет пленник. Отстъплението им е съпроводено от повсеместен български обстрел. „Така че, при това отлично подготвено от могъщата му артилерия щурмово нападение, вместо пленници, изпрати от „1050“ черни забрадки на още няколко майки в далечна Франция, а 53-и полк прибави в своята история още една светла страница, написана с острието на неговия изпитан нож - написаната тук - на канаристия „1050“ - завършва с рекапитулация на постигнатото капитан Ив. Калайджиев. [178]

 

Полковият командир, проучил опита от сражението, издава заповед за подобряване на отбраната. Вниманието му е насочено към усъвършенстване на позицията от два реда окопи, разположени на разстояние 30 - 40 крачки. Пред тях са поставени изкуствени препятствия, състоящи се от редове с бодлива тел. Той разписва действията при отбрана от неприятелско нападения. Акцентите му са какво да се предприеме, когато противникът ненадейно настъпи без артилерийска подготовка, при барабанен огън и след него. Контрадействията са обяснени подробно. Всичко се координира, за да може юнаците да оцелеят от съглашенските снаряди или куршуми и да се противопоставят ефективно при пехотно настъпление. Обърнато е внимание на стриктно спазване на дежурствата, особено нощно и при лошо или мъгливо време. [179]

 

380

 

 

От поредната фотография, изпратена от поручик Вл. Миленов в Кюстендил, е видно състоянието на фортификационните съоръжения. „Снимката е направена при землянката на дружинния командир, който е в средата. Покрай нея минава окоп. Все в такива землянки живеем. Аз съм добре. Бях 3 - 4 дена болен от новата „инфлуенца“, но сега съм бабанка“ - пише той в последната десетдневка на юли. Епидемията, придобила печална известност като „испанска“, все повече намира свои гостоприемници с поотслабналите от недоимъка тела. Жертвите и също се увеличават прогресивно. В следващата картичка е даден друг жизненоважен обект: „Снимката представлява чешма, правена от нашите войници. От тази чешма си взема вода цялата дружина. Много е вкусна“. Съоръжението има интересна структура, като в него са вградени множество снаряди. В централната част над чучура е изсечен надпис „В памет на загиналите герои рилци“. [180] Явно е, че личният състав се идентифицира като част от славните традиции на 13-и полк и 7-а дивизия, символизирана от най-високата планина на Балканския полуостров. Такива чешми са изградени на много места по фронтовата линия и са още едно свидетелство за развиващото се войнишко творчество.

 

В началото на август 1918 г. започва смяната на подразделеният от полка и изтеглянето им към с. Ерековци. [181] Оттам те са изпратени на почивка в селата Кривогащани, Алданци, Върбяни и Върбоец, Крушевско. В първото е разположен щабът. [182] Макар кратка само около 20 дни, тя се отразява положително на духа на юнаците. Командирът на 3-а дружина подп. Т. Захариев докладва, че причините за промяната в настроението освен почивката са подобрената храна, привеждането в изправност на дрехите и ботушите. [183] Като честити имения ден на майка си, Вл. Миленов споделя: „Аз съм твърде добре със здравето“. Брат му Данаил пък му пише, че е близо до него, на моста на Черна, но няма възможност да се видят.184 Настроението е видимо приповдигнато и в писмо на Наче, изпратено до брат му Емануил Попдимитров и снаха му Дора. „Това е славната артистична трупа на 2-ра дружина на 53-и полк. Всичките сме офицери. В средата дружинният командир майор Кюркчиев. Аз съм „газда Джуро“. Сапунджиев е бай Ганю - герой от „балканска комедия“, която се игра с голям успех“ - описва сцената на снимката той. Вижда се група мъже, облечени в различни национални носии. Писмото е датирано от края на месеца и може би е именно от кратката почивка на частта. [185]

 

Все повече сведения се събират за подготвяне на съглашенска офанзива в района на Добро поле. Щабът на 61-ви корпус нарежда на 53-и полк заемането на нови позиции като армейски резерв зад фронта на 2-ра дивизия. Частта влиза в подчинение на Отделната сборна бригада. Отдихът в района на Кривогащани приключва бързо. Прегрупирането се осъществява през нощта, като на 2 септември се почива в с. Бонче, на следващия ден при моста Расъм бей, а на по-следващия щабът и две дружини достигнат до с. Мелница. Третата остава в района на моста на р. Черна. В новата обстановка полковият командир докладва за липсата на паша за добитъка. Веднага

 

381

 

 

поставя въпроса за доставка на фураж, в противен случай животните се обричат на глад. За момента е отчетено подобрението на качеството на хляба, което се отразява положително върху духа на войниците. Спирачка в тази посока се оказва недостигът на облекло и ботуши. Състоянието им е определено като „плачевно“. От щаба на Сборната бригада изпращат карти на местностите „Мелница“, „Козяк“ и „Зовик“, които са разпределени по дружините. В съзвучие със заповедта на главнокомандващия от края на август полк. К. Ламбринов предоставя данни за състоянието на духа на войниците и мерките, взети за подобряването му. Те до голяма степен преповтарят тезите на първия, но са практически обобщени с информация, получавана от командирите на дружини. Особено внимание се отделя на търсенето на провокатори. [186]

 

Следва ново преместване на подразделенията, също през нощните часове. Втора дружина, последвана от 1-ва, се разполага в района на зимния щаб на 1-ва бригада на 8-а дивизия край р. Градешница и се установява в землянките и театъра на Шейновския полк. Трета пък е дислоцирана в долината на р. Задука около връх „Обла“ на 1 км зад щаба на 3-а бригада на 2-ра дивизия. На 13 септември всички са по местата си. Полк. Ламбринов докладва: „Храната на войниците неудовлетворителна, защото липсват тлъстини и зеленчук в достатъчно количество. Хлябът подобрен. Поради липса на пасища добитъкът рискува да гладува. Нужно е отпускането на фураж“. [187] В рамките на две седмици явно нищо съществено не е предприето за решаването на поставените въпроси и се налага повтаряне на проблемите. Тези недостатъци определено влияят негативно на бойния дух на бойците.

 

На 14 септември полковият командир препотвърждава заповед от 10 същия месец за заемане на нови позиции от подразделенията. Първа и 2-ра дружина прегражда пътищата за Шейновец-Стоянова висота-Тунджанската преграда-Хлебар-Малина и фланговата Змейца-Дългата могила-Заек-Яребичина-цар Фердинанд-княз Борис-Симеонов връх-княз Кирил. Трета дружина получава разпореждане за височините Атанас, Вихрушка, Преслав, Лисица, преградната позиция Задука, княз Кирил, Княз Борис, както и по върховете зад тях. От щаба на 2-ра дивизия нареждат 3-а и 4-а картечна рота заедно с гаубична батарея да се разположат на двете Бригадни височини и на Голям Козяк. Оттам артилерията да обстрелва участъка и подстъпите между Доброполското блато и връх Петерник. [188]

 

Съглашенската атака започва в 7 часа на 14 септември 1918 г. с 24 часова артилерийска подготовка. Сутринта на другия ден пехотата настъпва. Въпреки героичното държане на оцелелите защитници се налага отстъпление. В участъка Добро поле-Проданова височина, отбраняван от 29-и Ямболски полк, се вклинява 17-а колониална дивизия. Заплашени от обхват, българите се оттеглят на вр. Кравица. Противниковият удар се пренася към имащата стратегическо значение височина Шейновец, защитавана яростно от първите две дружини от 53-и полк. Неприятелят прави няколко атаки,

 

382

 

 

които стремително са отбити от храбрите юнаци, ръководени лично от полк. Ламбринов. При разигралия се ръкопашен бой с въведени подразделения от Югославската дивизия той е ранен тежко в корема. Редица командири на подразделения също са извадени от строя. За унищожаване на съпротивата цялата артилерия на Колониалната дивизия е насочена към участъка. Привлечени са свежи сили и едва в късния следобед височината е отстъпена. [189]

 

Ив. Пулков описва трагичните минути: „И когато полкът на 15 септември същата година беше изпратен по дружинно в гората сред Добро поле, ние просто бяхме изненадани от сърби и французи. Първа и 2-ра дружина бяха на първа линия, водени лично от командира на полка ни полковник Ламбринов. Изстинаха окопите при Шейновец, когато същият бе убит. За проявена лична храброст същият бе произведен в чин генерал посмъртно. Там бяха убити командирът на 1-ва рота капитан Масленков, ранени командирът на 2-ра рота поручик Шопов, подпоручик Илиев, подпоручик Шумков и др.“. [190]

 

Капитан Л. Станевски е задъхващо емоционален: „Заредиха се атаки и контраатаки. Врагът е многочислен, а героите падат като снопи. Часовете минават, боят не стихва, Шейновец е окървавен. Ето и най-големият войник на полка - неговия командир се провикна „Момчета, България загива, напред!!!“. Една минута и ние сме пак на върха, на скалите. Сенегалската сган се помита наново в бягство... Но там, между зелените ягодови листя, закапаха алени капки - кръвта на полковник Ламбринов. Прострян той в тревата, под песента на куршумите, обръщаше безмълвно очи на юг за отечествен дълг и на север за бащински чувства. Колко много са героите, с които се разделихме на 15 септември на Шейновец. Как следяха безнадеждните им погледи позорния път, който избра българският народ и колко е грешна измяната спрямо тях. Но ще минат години, ще се върнат съвест и сили и ние ще потърсиме сенките Ви свещени за прошка със сълзи там в горите на пустия Кожух“. [191] Станевски вижда сенки на Шейновец, както Й. Иванов около манастира на Матей Бесарабски. Дали излизат и бродят, кой може да каже? При светата обител героите са погребани и макар в занемарени гробове, почиват в мир. На Добро поле няма кой да погребе загиналите юнаци, защото започналото отстъпление е необратимо. След близо век и там няма място за памет и преклонение. Останали са все още неизличени окопи и невероятно количество осколки. Те са немият знак на разигралия се погром. Забравените имена на юнаците засега не могат да бъдат намерени. Няма ги на очакваните места в архивните фондове, където са описани събратята им по съдба от предишните сражения. Изглежда, при оттеглянето сведенията са изгубени или не са събирани. Запазена е само информация за загиналите офицери. Откриването на имената на падналите войници остава още една важна задача пред поколенията, иначе списъкът няма да бъде окончателно завършен.

 

На Шейновец съдбата на полковник Константин Ламбринов е решена. Той се нарежда в първите редици на българските герои. Заслужава го с личния

 

383

 

 

си пример и непоклатимата воля. Изпълнил е клетвата си, с която се е обещал пред Бога да служи до смърт на Отечеството и на Царя. Три дни по-късно умира от раните си. На 12 септември 1922 г., новият български монарх Борис III го повишава в чин генерал-майор. [192] В окончателно освободена Южна Добруджа през 1942 г. с. Фрашари, Силистренско получава новото си име - Полковник Ламбриново. Ирония или незнание, но той е увековечен с онзи чин, с който завършва живота си. По-важното е, че тази историческа личност е почетена и в българската топонимия остава офицерът, роден в с. Арбанаси, Великотърновско и командвал 53-и полк от април 1916 до септември 1918 г. Той е на челото му при настъплението на юг по р. Струма в Беломорието и на север в цяла Добруджа от Добрич до Тулча, при защитата на позициите край р. Серет в Румъния и на кота 1050 във Вардарска Македония. Личният му подвиг остава навеки на Добро поле, на връх Шейновец с призива „Момчета, България загива, напред!!!“. Полковник Константин Ламбринов назад не потегля, загива, но не познава позора на отстъплението и погрома.

 

На оцелелите им се налага да ги опознаят. По пътя на погрома е натоварен да ги поведе командирът на 3-а дружина подп. Т. Захариев. Защитата на фронта става невъзможно. Подразделенията са изтеглени на неукрепената втората позиция. Поискани са подкрепления, но наличните са малобройни, а армейският и резервът на Главното командвана се оказват на разстояние от три дни път. Една дружина от 53-и полк заедно с остатъците от 10-и Родопски и 30-и Шейновски са разположени на Тунджанския гребен. Другите две дружини, които участват в боя при Шейновец и понасят огромни жертви, са дислоцирани на западния скат на Бригадната височина. Натискът продължава и се налага изтегляне още по-назад.

 

Двете български съединения преминават в отстъпление, включително и 53-и полк. Не успява опитът на 17 септември фронтът да се стабилизира на линията около с. Полчище-Св. Пантелеймон. Силно пресечената местност не позволява на подразделенията да влязат в съприкосновение помежду си. Съглашенската артилерия обстрелва с ефективен огън. Движението продължава назад. Заповядано е на другия ден да се заеме нова позиция по левия бряг на р. Черна. Частта се укрепява в района около пътя Върбеско-Годяк-Сама бука. Противникът атакува силно на 20 септември. Настъплението му е отбито и след обяда е организирана контраатака от 1-ва дружина. Стремителното българско „ура“ все още респектира и неприятелят обръща гръб, оставяйки в плен 2 войници, 2 планински оръдия и 1 картечница. Преследван е до самия бряг на р. Черна. Отговорът е обстрелване с артилерия и картечници. На следващия ден опитите за пробив на сърбите продължава, но бойците от полка устояват по местата си. Разколебаването настъпва и сред тях. Едва вечерта идва заповед за оттегляне на нова позиция около с. Дрен.

 

На 22 септември дружините започват подготовка на нови окопи. Отстъплението на 10-и Родопски полк вляво и липсата на български подразделения

 

384

 

 

вдясно от тях проиграват замисъла. Налага се оттегляне още по-назад. Заповедта предвижда преминаване през Бабуна планина. Деморализацията набира скорост и започват да изчезват цели групи от дезертьори. Все почесто в употреба влиза нареждането „Кръгом и пак напред“. На 23 септември полкът стъпва на шосето Прилеп-Велес, същото, по което в началото на годината заминава за кота 1050. В околностите на последния град достига привечер и почива през целия следващ ден. Явно съдбата му поднася шанса за последно сбогом с Велес, освободен от същия този 53-и полк. Преди без малко три години юнаците в петдневни кървави сражения изтласкват сърбите и са посрещнати с цветя и сълзи от местните българи. На победителите така им се полага. На отстъпващите подобни дарове не са поднесени.

 

Нова заповед води до потегляне към с. Караосман, а впоследствие към с. Мустафино. Около последното се подготвя нова позиция. И този опит за стабилизация на фронта в района на Щип е провален. Противникът пробива в участъка на 16-и полк и 53-и е оттеглен към Клисели. Тук се развръща през нощта срещу 28 септември, като за поддържане на съприкосновение със сърбите изпраща усилени патрули. На сутринта силно е обстреляна 1-ва дружина. Тя отстъпва и увлича останалите подразделения. В разразилото се сражение геройски загива подпоручик Х. Гуцов, юнакът, който се проявява решително на кота 1050.

 

Движението назад продължава до с. Патетино, а през нощта и към с. Секулица. В деня на примирието - 29 септември, достигат с. Крилатица и заемат позиции по направлението към Куманово. Скоро се разбира, че сърбите са пресекли пътя му за отстъпление към Крива паланка и се налага на другия ден придвижване вляво от шосето към последното населено място. Пътуването е неспирно, като се върви цяла нощ, „за да се отърве от пленничество“. Усиленият ход продължава през с. Търново и на 1 октомври 1918 г. е достигната довоенната граница на Царството. Следва разполагане в района на с. Жеравино и Голеш. На 4 потегля и през с. Долно село, на 5 октомври достига Кюстендил. Част от подразделенията отпътуват за Радомир, където пристигат на 7 октомври 1917 г. В двата града се провежда демобилизацията на бойците, останали в строя. [193]

 

Ив. Пулков прави кратка рекапитулация на пътя назад: „В отстъпателните боеве от Добро поле до българската граница от 15 до 28 септември 1918 г. полкът ни даде само офицери - убити, ранени и пленени 16 души“. Единадесета рота пък сменя трима командири - ранени и извън строя излизат подпоручиците Конфортов и Панчо Тошев, като последен ръководител остава самият той - подпоручик Пулков. Сумата от 300000 лв., останала в наличност от лавката на полка, е подарена на читалище „Братство“. С парите е направена нова сцена, декори и специалната висока кула. [194] С демобилизацията приключват последните акорди от съществуването на 53-и резервен полк през Първата световна война. Завършва и миналото му, свързано с Кюстендилския край - кратко, само малко повече от три години.

 

385

 

 

Наситено е с много събития, повечето величави, но съпътствани от скръбни, особено безславното връщане назад.

 

Водещият го по него подп. Т. Захариев след няколко години също прави обобщение на стореното. Той нарича 53-и поради дългия боен път „хвърковат“ и споделя определянето му от германците като „железен“. „Зародил се на „Бело поле“, полкът приключи баланса на действията си при „Добро“ или „Черно поле“, без да е той виновен в почернюването, защото бе сама и слаба поддръжка, запушалка, която не можа и не можеше да удържи силния, непреодолим натиск на вътрешните газове на бутилката“ - с използване на пример от физиката се опитва да обясни случилото се Захариев. Заветът му, оставен за поколенията обаче, стои неизпълнен: „Плодовете на тригодишни усилия и жертви изгубихме, но спомените, извор на дух и енергия, останаха. Тия спомени трябва да се разказват винаги и навсякъде без стеснение, че ще бъдем упрекнати в самохвалство. Да, защото това е исторически и патриотичен наш дълг, защото бащите са длъжни да предадат тоя нравствен капитал на своите деца в полза, за благото на своята бащиния“. [195] С отдалечаването от събитията постепенно намаляват носителите на спомените. Подобен подход е обречен на неуспех, защото устното предание за миналото изтънява през времето. Големият френски изследовател Пиер Нора констатира: „Чувството за приемственост се обвързва с определени места. Съществуват места на памет, защото вече няма средища на памет“. [196]

 

Явно усещането на съвременниците е подобно и са взети надлежни мерки. Още през 1917 г. е учреден фонд „53-и пехотен полк“. Неговите цели са събирането на средства за изграждането на паметник на загиналите юнаци и за подпомагане на техните сираци. Съгласно устава първата започва да се реализира веднага след демобилизацията, като се обяви съответният конкурс и проектът се завърши в рамките на четири години. Задължителен момент е изписването на всички имена на падналите по бойните полета от частта през войните, водени след освобождението на България. Мястото на разполагане се предвижда да бъде определено в гарнизона, където се дислоцира полкът за постоянно. Втората цел остава да се изпълнява и след реализирането на първата. Не е известно да е изграден самостоятелен паметник на 53-и полк. Възможно е събраните средства да са вложени в паметника, посветен на падналите Рилци, който понастоящем е експониран в центъра на Кюстендил, или в плочите с имената на загиналите от града, поставени на фасадата на църквата „Св. Мина“. [197] Половин година след края на войната командирът на 13-и полк твърди, че фондът се намира в негово подчинение. Той предлага книгата на Ив. Калайджиев „От Кюстендил до 1050“ за продажба при стойност от 3 лв. за брой. Продължават опитите да се пълни касата на благотворителната организация. [198] Но основната цел остава нереализирана. Времето безвъзвратно изпраща 53-и полк в забвение. Под хваналата информационна корозия повърхност обаче блести миналото на „железния“ и „хвърковатия“ полк.

 

386

 

 

През последната военна година двете части с кюстендилско участие защитават своите позиции на Южния фронт. Тринадесети неизменно стои на пост край Струма. Там отразява и последния съглашенски натиск. Петдесет и трети по традиция е подвижен. Той напуска фронта при Серет, прекосява Влашко, Банат, Шумадия, Поморавието и е разположен във Вардарска Македония, в Завоя на Черна. Изпратен е на отговорните участъци на кота 1050, а след кратка почивка и на Добро поле. Отпорът му на последното място е недостатъчен за възпиране на съглашенската офанзива. Пътят му назад към довоенните предели и родните огнища е безславен, но не може да помрачи постигнатото с толкова кървави усилия. Пример за жертвоготовност дават множество безименни герои, отдали живота си при пробива на Добро поле. Водач на тези незнайни воини, застанали на вечна стража пред Отечеството, е вечният им командир генерал-майор Константин Ламбринов. Всички те назад не потеглят, остават навеки на пост да пазят националния идеал за обединението на България. И двата полка изпълняват своя дълг. Макар и през различни войни, кюстендилските части заслужено получават определението „железни“.

 

Не всички се оказват твърди като тъмния студен метал. През 1918 г. държавата се изправя на върха на своето изпитание. Тя усеща вкуса на победата, но той е изместен от този на поражението. Коалицията на Централните сили губи войната и резонно в тази редица се нарежда България. Тя последна влиза в съюза, но първа излиза от него и то чрез сепаративно примирие. От месец със славни събития от родното минало, като деня на Съединението и Независимостта, септември става месец на погрома и на разединението. Датите 15, 24, 27, 29 маркират с черно българската перспектива. След време към тях се нареждат 23 и 9.

 

Всички те, но особено първите четири, имат място и в историята на Кюстендил. През военната 1918 г. градът продължава да заема ключова позиция в държавата. Множество важни особи и делегации го посещават. Безспорно най-височайшата визита е на австроунгарския император Карл I. Друг безспорен връх е достигнат при превземането на Главната квартира на Действащата армия от собствените и, български войници. Изглежда, такава е цената да си център на най-важната военна институция, или по-образното - военна столица на България през Първата световна война.

 

 

БЕЛЕЖКИ

 

 

1. Марков, Г. Голямата война и Българската стража между Средна Европа и Ориента 1916 - 1919 г. С., 2006, 166 - 179.

 

2. Малеев, Л. Принос към истината за катастрофата на България през септември 1918 г. Документи, факти и спомени из дневника на адютанта на Главнокомандващия Действащата армия. С предговор на генерал-лейтенант Н. Жеков. С., 1921, 13 - 14.

 

3. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 409, 410, 412, 414, 415.

 

4. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 57, л. 904 - 909.

 

387

 

 

5. Военни известия, бр. 153,17 юли 1917 г.

 

6. ЦЦА, ф. зк, оп. 5, а.е. 27, л. 3, 4, 6; ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 416; Военни известия, бр. 24,1 февруари 1918 г.; РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 2910, 2911, 2917-2922.

 

7. Марков, Г. Цит. съч., 178 -187.

 

8. Военни известия, бр. 29, 7 февруари 1918 г.

 

9. ЦЦА, ф. 176К, оп. з, а.е. ion, л. 1-2.

 

10. Марков, Г. Цит. съч., 179-180.

 

11. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 57, л. 953.

 

12 НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 57, л. 977-979; Военни известия, бр. 34,13 февруари 1918 г.; бр. 35,14 февруари 1918 г.

 

13. Вяра и сила, кн. 9, 25 март 1918 г.

 

14. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 57, л. 979 - 980; Военни известия, бр. 36,15 февруари 1918 г.; РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 2925.

 

15. РИМ-Кн, НА, инв. №03-3/86, л. 122-135.

 

16. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 853, л. 64,107.

 

17. Александров, В. Брест-Литовският мирен договор 1918 г. С., 2009, 147-174; Калчев, К. Българо-турски военнополитически отношения (115-1918 г.). В. Търново, 2011, 256 - 257; Марков, Г. Цит. съч., 182 -189.

 

18. Маков, Г. Цит. съч., 191 -194.

 

19. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 427.

 

20. Военни известия, бр. 47,1 март 1918 г.

 

21. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 429; ДА-Кюстендил, ф. 262К, оп. 1, а.е. 8, л. п; ф. 146К, оп. 1, а.е. 7, л. 77-156; а.е. 9, л. 1-25; Николов, К. Създаване и начален организационен живот на окръжен дом - сиропиталище за деца на загиналите във войните 1912 -1918 г. в Кюстендил. - Известия на Исторически музей - Кюстендил. Т. 17. Кюстендил, 2011, с. 401; Янчева, И. Благотворителността за сираците в Кюстендил в периода 1918 -1945 г. - Известия на исторически музей - Кюстендил. Т. 17. Кюстендил, 2011, с. 410.

 

22. ДА-Кюстендил, ф. 262К, оп. 1, а.е. 14, л. 1.

 

23. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 25, л. 3,14.

 

24. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е 25, л. 7.

 

25. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 7, л. 77-156; а.е. 9, л. 1-25; а.е. 20, л. 119; а.е. 21, л. ю, 33, 56, 82, 91, 91а, 92, 92а, 93, 93а, 97, 97а.

 

26. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 91, л. 7, 9, ю, п, 15,16,17,18-22.

 

27. Стенографски дневници на XVII Обикновено народно събрание, IV редовна сесия, 38 заседание, 28 януари 1918 г, С., 1930, 798 - 799; 40 заседание, 1 февруари 1918 г., С., 1930, 826-831.

 

28. Стенографски дневници на XVII Обикновено народно събрание, IV редовна сесия, 6о заседание, 13 март 1918 г, С., 1930, с. 1243; 62 заседание, 15 март 1918 г., С., 1930, с. 1268.

 

29. ЦЦА, ф. 173К, оп. з, а.е. 1336, л. 1, 2, 4, 22, 25, 26, 27, 28.

 

30. ЦЦА, ф. зк, оп. 17, а.е. 190, л. 1 - 2.

 

31. Военни известия, бр. 63, 20 март 1918 г.; РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1675; НСФ, инв. № 857 (4 бр.), 7872.

 

32. РИМ-Кн, НА, инв. № 03 -3/86, л. 142 -145.

 

33. 1918 Войнишкото въстание. С., 1968, 69-77; Огнянов, Л. Войнишкото въстание 1918. С., 1978, 64-67,72; Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи. Т. 2,1912 -1918. С., 1996, 711 - 715.

 

34. ДА-Кюстендил, ф. 95К, оп. 1, а.е. 23, л. 39-40.

 

35. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 15,1776; История на Кюстендилската окръжна организация на БКП. С., 1984, с. 63.

 

36. РИМ-Кн, НА, 03-3/113, с. 166.

 

37. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 4858, л. 178 -179.

 

388

 

 

38. Марков, Г. Цит. съч., 199 - 232; Калчев, К. Цит. съч., 266 - 272.

 

39. РИМ-Кн, НА, 03-3/86, л. 150-156; Военни известия, бр. 92, 23 април 1918 г.; Вяра и сила, кн. 8, ю март 1918 г.; кн. 13, 25 май 1918 г.; ЦДА, ф. зк, оп. 17, а.е. 18, л. 3.

 

40. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 452.

 

41. Марков, Г. Цит. съч., 219-224; Калчев, К. Цит. съч., 277-278.

 

42. Военни известия, бр. 104, 8 май 1918 г.

 

43. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 436, 442.

 

44. ДВИА, ф. 08, оп. 1, а.е. 4, л. 38,52 - 54,77,130; ф. 1521, оп. 1, а.е. 294, л. 44; РИМ-Кн, НА, °3-3/86, л. 193202; Военни известия, бр. 113,18 май 1918 г.; бр. 114, 20 май 1918 г.

 

45. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 12.

 

46. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 261; ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е.25, л. 7.

 

47. ДВИА, ф. 08, оп. 1, а.е. 4, л. 38, 52-54; РИМ-Кн, НА, 03-3/86, л. 202; Военни известия, бр. 114, 20 май 1918 г.

 

48. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 3.

 

49. Божков, Хр. Пълен генерал Никола Жеков и неговото семейство. С., 1998, с. 124.

 

50. ДВИА, ф. 08, оп. 1, а.е. 4, л. 38, 41, 52 - 54, 69; РИМ-Кн, НА, 03 - 3/86, л. 202 - 205; Военни известия, бр. 114, 20 май 1918 г.

 

51. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 3.

 

52. РИМ-Кн, НА, 03 - 3/113, л. 174.

 

53. История на Кюстендилската окръжна организация на БКП.., с. 63.

 

54. ДА-Кюстендил, ф. 95К, оп. 1, а.е. 21, л. 30 - 31.

 

55. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 258, 259, 260, 261,15,1176; НА, 03 - 3/113, л. 174.

 

56. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 456; Кърджилов, П. Време за война, време за кино. - ВИС, 2015, №2, с.152.

 

57. РИМ-Кн, НА, 03-3/86, л. 205-207, 221-228; Военни известия, бр. 119, 27 май 1918 г.; ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 446; Малеев, Л. Цит. съч., 24-33.

 

58. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 451.

 

59. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 59, л.1410 -1412; Малеев, Л. Цит. съч., 28-30.

 

60. Божков, Хр. Цит. съч., 124.

 

61. България в Първата световна война. Германски дипломатически документи. Сборник документи в два тома 1913 -1918 г. Т. 2. С., 2005, 559 - 560.

 

62. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 91, л. 29-30.

 

63. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 9, л. 25-114; а.е. 19, л. 6, 29, 30, 31, 32,199, 270, 331, 334,335; а.е. 20, л. 50, 9193, Ю1,119,128,136,138,144,148,151,152,154,164,188,189, 190, 201, 202, 236, 246, 248, 249, 265; ф. 25К, оп. 1, а.е. 91, л. 27.

 

64. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 20, л. 164; а.е. 19 л. 18; а.е. 9, л. 72.

 

65. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 25, л. 15,16,19 - 20, 21, 22.

 

66. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 19, 69, 263; Жената днес, бр. 9, септември 1957 г., с. 8; Въжаров, Н. Житейският път на един народен учител. С., 1977, с. 75; История на Кюстендилската окръжна организация на БКП.., с. 63.

 

67. Огнянов, Л. Цит. съч., 72 - 73; Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878 -1944 в документи..., 714 - 715.

 

68. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 9, л. 8о.

 

69. ДА-Кюстендил, ф. 269К, оп. 1, а.е. 35, л. 6о - 63.

 

70. РИМ-Кн, НА, 03 - 3/86, л. 208 - 214; ЦДА, ф. 1984К, оп. 1, а.е. 78, л. 25.

 

71. Марков, Г. Цит. съч., 232 - 246; Петров, Ив. Войната в Македония (1915 -1918). С., 2008,172-179; Малеев, Л. Цит. съч., 71-125; 1918 Войнишкото въстание..., 78-86; Нойков, Ст. Защо не победихме 1915 -1918. С., 1922,128-137.

 

72. България в Първата световна война. Германски дипломатически документи..., 573-574, 576-577-

 

73. Цураков, А. Енциклопедия Правителствата на България. Хронология на политическия живот 1879 - 2001. С., 2001,133 -136; Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на

 

389

 

 

българите в документи..., 715 - 716.

 

74. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 91, л. 33, 34, 36, 37, 30, 40, 41, 42, 43.

 

75. ДВИА, ф. 40, оп. 1, а.е. 120, л. 454.

 

76. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 59, л. 1542,1562 -1568; Малеев Л. Цит. съч., 125 -158.

 

77. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 59, л. 1598 -1601; а.е. 6о, л. 1638 -1645; Малеев Л. Цит. съч., 159 -160,213 - 224; Савов, С., К. Жостов. Интимните причини за погромите на България. С., 2000, 79 - 8о; Марков, Г. Цит. съч., 253 - 254, 263.

 

78. Военни известия, бр. 153, 8 юли 1918 г.; бр. 154, 9 юли 1918 г.; бр. 155, ю юли 1918 г., РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 1766,1767, 2958, 2959, 2960, 2961, 2962; НСФ инв. № 857 (13 бр.).

 

79. Гълъбов, К. Спомени весели и невесели за български писатели. С., 1959, с. 122.

 

80. Малеев, Л. Цит. съч., 227244; Марков, Г. Цит. съч., 264 - 265.

 

81. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а. с. 59, л. 1602 -1603; а.е. 6о, л. 1811 -1814; Малеев, Л. Цит. съч., 245 - 247, 255 - 257; Божков, Хр. Цит. съч., с. 124.

 

82. ДА-Кюстендил, ф. 500, оп. 1, а.е. 25, л. 78; Военни известия, бр. 175, 3 август 1918 г.

 

83. ДА-Кюстендил, ф. 25К, оп. 1, а.е. 91, л. 49, 50, 51, 56.

 

84. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 25, л. 29, 30, 31, 32, 33.

 

85. България в Първата световна война. Германски дипломатически документи..., 624-625.

 

86. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите в документи..., 473 - 475; Марков, Г. Цит. съч., 270-275.

 

87. ЦЦА, ф. 37ОК, оп. 1, а.е. 74, л. 86.

 

88. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6699, 6698, 6700, 6703, 6704; НСФ, инв. № 1774,1775.

 

89. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 51, л. 57 - 59.

 

90. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 315; а.е. 750, л. 34.

 

91. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 750, л. 34, 36, 37.

 

92. Вазов, Вл. Животописни бележки. С., 1992, с. ш; Нойков, Ст. Защо не победихме..., 159-165; Марков, Г. Цит. съч., с. 280.

 

93. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 750, л. 38, 40; а.е. 1526, л. 330, 385.

 

94. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а.е. 6о, л. 1820 -1823; Малеев, Л. Цит. съч., 255 - 258; Божков, Хр. Цит. съч., 124-125.

 

95. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а.е. 6о, л. 1835 -1842; РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6691, 6692, 6697, 6701,6702,6705; ДА-Кюстендил, ф. 959, опл, а.е. 1, л. 64-65; Военни известия, бр. 205, ю септември 1918 г.; Божков, Хр. Цит. съч., 124-125.

 

96. ДА-Кюстендил, ф. 146К, оп. 1, а.е. 9, л. 114 - 217; а.е. 19, л. 1, 2, 3, п, 12,15, 50,185, 205, 206, 243, 244, 270; ф. 269К, оп. 1, а.е. 35, л. 69.

 

97. Иванов, М. Брутният вътрешен продукт на България 1870 -1945 г. С., 2012, с. 478.

 

98. НА-БАН, Сб. 4, оп. 1, а.е. 6о, л. 1842.

 

99. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 387,405, 406; Маринов, Д. Истината по катастрофата при Добро поле. С., б.г., 28 - 40; Нойков, Ст. Пробивът на Добро поле през 1918 г. В: Известия на военноисторическото научно дружество. Т. 6, 1968, 44-69; Марков, Г. Цит. съч., 288 - 290.

 

100. Нойков, Ст. Пробивът на Добро поле..., 68 - 75; Марков, Г. Цит. съч., с. 291; Българската армия в Първата световна война 1915 -1918. С., 2015, с. 293.

 

101. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 388.

 

102. Петров, Ив. Цит. съч., 190 -194.

 

103. ВИБ - III583, л. 66 - 71; Марков, Г. Цит. съч., 292 - 298; Българската армия в Първата световна война 1915 -1918. С., 2015, 293 - 295.

 

104. Янчев, В. Армия, обществен ред и вътрешна сигурност межди войните и след тях (1913 -1915 и 1918 -1923). С., 2014, ill -120; ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 295, л. 194.

 

105. Савов, С., К. Жостов, Цит. съч,, 80-82; Нойков, Ст. Защо не победихме..., 202 - 203; Марков, Г. Цит. съч., 295 - 296, 300 - 301; НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л.

 

390

 

 

229 - 230; Документален сборник „Българите и Голямата война“ С., 2016, 391 - 392.

 

106. ВИБ - III 583, л. 69 - 71.

 

107. ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 306, л. 65, 66, 67, 69; а.е. 295,117-122.

 

108. ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 277, л. 215.

 

109. Николов, К. Клетвопрестъпниците. Владайските събития през септември 1918 г. С., 2002,13-14.

 

110. НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л. 232; Документален сборник „Българите и Голямата война“..., с. 394.

 

111. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 474-484; НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л. 234-237; Документален сборник „Българите и Голямата война“..., 396-398; 1918 Войнишкото въстание..., 131 -133; Марков, Г. Цит. съч., с. 312; Драев, Ив. Българската осемнадесета година. С., 1970, 45 - 46; Огнянов, Л. Цит. съч., 101 -105.

 

112. История на Кюстендилската окръжна организация на БКП.., с. 64.

 

113. Николов, К. Клетвопрестъпниците..., 15-16.

 

114. ВИБ - III 583, л. 72-75.

 

115. ДА-Кюстендил, ф. 269К, оп. 1, а.е. 35, л. 76 - 77.

 

116. Янчев, В. Цит. съч., с. 81; Огнянов, Л. Цит. съч., с. юб; Савов, С., К. Жостов, Цит. съч., 83-84; Марков, Г., Цит. съч., 311-312.

 

117. Българската армия в Първата световна война..., 296 - 297; Марков, Г. Цит. съч., с. 310.

 

118. 1918 Войнишкото въстание..,, 134 -135.

 

119. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 70.

 

120. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 484.

 

121. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 70.

 

122. Димитрова, Бл., И. Василев. Младостта на Багряна. С., 1993, 256-257; ВИБ - III 583, л. 75-76.

 

123. РИМ-КН, НИ, НСФ, инв. № 15, л.3; инв. № 1776, л. 3.

 

124. Огнянов, Л. Цит. съч., 106-111; Марков, Г., Цит. съч., 314-315.

 

125. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 484-485.

 

126. Николов, К. Клетвопрестъпниците..., 23-26.

 

127. Янчев, В. Цит. съч., с. 86; Огнянов, Л. Цит. съч., с. 118 -119.

 

128. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 70.

 

129. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 487.

 

130. Янчев, В. Цит. съч., с. 88; РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 6784.

 

131. Христов, Хр. България, Балканите и мирът 1919. С., 1984, 270-285; Николов, К. Клетвопрестъпниците..., 30-31, 36-40; Марков, Г. Цит. съч., 320-322; Огнянов, Л. Цит. съч., 120-125; Янчев, В. Цит. съч., 88-90; НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л. 241 - 244; Документален сборник „Българите и Голямата война“..., 404 - 405.

 

132. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 507; Билярски, Ц. Началото на първата световна война за България. (Сензационните разкрития на Григор Василев през 1933 г.). http://www. sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=654:20i4-o8oi-n-35-27&catid.

 

133. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 485-487.

 

134. Димитрова, Бл., И. Василев. Цит. съч., 256-260.

 

135. ДА-Кюстендил, ф. 269К, оп. 1, а.е. 35, л. 82 - 83.

 

136. ДА-Кюстендил, ф. 959, оп. 1, а.е. 1, л. 71.

 

137. Петров, Ив. Цит. съч., с. 209.

 

138. Николов, К. Клетвопрестъпниците..., с. 26, 47, 49-50.

 

139.

http://www.lukovmarsh.info ;

http://forum.boinaslava.net/showthread.php ;

http://offnews.bg/news/Litca_18761/Generalat-chieto-ime-nosi-Lukovmarsh_158989.html ;

https://edinzavet.wordpress.com/2009/02/14 ;

vardarsko.org/index.php?option=com_ content&view... ;

http://antimason89.blog.bg/history/2013/03/05/spasiteliat-na-kiustendil.1060992 .

 

391

 

 

140. ДВИА, ф. 1521, оп. 1, а.е. 295, л. 61,121,127; а.е. 277, л. 215 - 216; ЦДА, ф. 3к, оп. 5, а.е. 27, л. 94.

 

141. НА-БАН, Сб. IV, оп. 1, а.е. 143, л. 231, 243; Документален сборник „Българите и Голямата война“..., с. 394; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 27,324.

 

142. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1527, л. 10, 33.

 

143. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи..., 733 - 734, 736 - 741; От Санстефано до Париж (1878 -1947 г.). Най-важните договори за България. С., 2009,140-141.

 

144. Янчев, В. Цит. съч., 90-106; Николов, К. Клетвопрестъпниците..., 85-110; Марков, Г. Цит, съч., 322-323, 326-329; Огнянов, М. Цит. съч., 126-149.

 

145. 1918 Войнишкото въстание..., 197-200.

 

146. Марков, Г. Цит. съч., 334 “335-

 

147. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1017, л. 1.

 

148. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1017, л. 2.

 

149. Янчев, В. Цит. съч., с. юб; Марков, Г. Цит. съч., 330_333; Савов, С., К. Жостов. Цит. съч., 85 - 89.

 

150. Георгиев, В., Ст. Трифонов. История на българите 1878-1944 в документи..., 741-742.

 

151. Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 3, С., 1986, с. 255.

 

152. Терекиев, Д. Историята на Рилци. Тринадесети пехотен Рилски полк във войните за обединение на българския народ 1912 -1913 г. и 1915-1918 г. Кюстендил, 1931,249 - 252; Димитров, Т. Железният полк - тринадесети пехотен рилски (1886-1945 г.). Кюстендил, 2009,119-120.

 

153. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 4271.

 

154. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6826.

 

155. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6827.

 

156. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6900.

 

157. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 6827.

 

158. Терекиев, Д. Цит. съч., с. 252; Димитров, Т. Цит. съч., с. 120.

 

159. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 4931.

 

160. РИМ-KH, НИ, НСФ, инв. № 7730.

 

161. Терекиев, Д. Цит. съч., 253 - 256; Димитров, Т. Цит. съч., 120 -122.

 

162. Калайджиев, Ив. От Кюстендил до „1050“. С., 1918, с. 128,161-162.

 

163. Министерство на народната отбрана, Генерален щаб. Централен военен архив град Велико Търново. Пътеводител на архивните фондове 1877-1945. Т. 2. С., 1977, с. 90.

 

164. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 65 - 72; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 15.

 

165. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 69.

 

166. РИМ-KH, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 15.

 

167. Калайджиев, Ив. Цит. съч., с. 162.

 

168. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 72 - 78.

 

169. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 167-174.

 

170. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 15.

 

171. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 5513.

 

172. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 5509.

 

173. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7065, 7066, 7068.

 

174. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 24, л. 79-100.

 

175. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 15.

 

176. Военни известия, бр. 115, 21 май 1918 г., бр. 116, 22 май 1918 г.

 

177. 53 пехотен резервен полк. Единствен брой. Кюстендил, 6 септември 1925 г., с. 1.

 

178. Калайджиев, Ив. Цит. съч., 174-176; 53 пехотен резервен полк. Единствен брой. Кюстендил, 6 септември 1925 г., 1-2; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 15.

 

179. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 56 -59.

 

392

 

 

180. РИМ-КН, НИ, ОФ, инв. № 7059, 7061, 7062.

 

181. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 52, л. 134,140.

 

182. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 51, л. 15.

 

183. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 51, л. 64; РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 16.

 

184. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7060, 7069.

 

185. РИМ-Кн, НИ, ОФ, инв. № 7566.

 

186. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 51, л. 1,2, 3, 4, 5, 9, ю, 12,13, 24, 25, 26, 27, 47, 48-49, 50-52.

 

187. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 51, л. 29, 30, 31, 23, 33, 34, 35, 36, 37, 39, 42.

 

188. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 35, л. 6о; а.е. 51, л. 40, 41, 70.

 

189. ДВИА, ф. 40, оп. 2, а.е. 1526, л. 387, 405, 406; Маринов, Д. Истината по катастрофата при Добро поле. С., б.г., 28-40; Нойков, Ст. Пробивът на Добро поле..., 44-69; Марков, Г. Цит. съч., 288-290.

 

190. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 16.

 

191. 53 пех. полк. Единствен брой. 5 септември 1926 г., с. 1, 2 - 3; ДВИА, ф. 42М, оп. 1, а.е. 8, л. 65-66.

 

192. ДВИА, ф. 1, оп. 5, а.е. 506, л. 42.

 

193. ДВИА, ф. 360, оп. 2, а.е. 52, л. 1-193; а.е. 35,л. 61-62; ф. 40, оп. 2, а.е. 1527, л. 33; инв. № 3343, л. 135 -136; инв. № 3344, л. 48, 49, 52, 55, 56.

 

194. РИМ-Кн, НИ, НСФ, инв. № 785, л. 17.

 

195. 53 пехотен резервен полк. Брой единствен. 6 септември 1925 г., с. 1.

 

196. Места на памет. Под ръководството на Пиер Нора. Т. 1. От Републиката до нацията. С., 2004, с. 35-

 

197. Енциклопедия Дарителството. Дарителски фондове и фондации в България 1878 -1951. Т. 3. С., 2011, с. 8о.

 

198. ДА-Кюстендил, ф. 136К, оп. 1, а.е. 26, л. 51.

[Previous] [Next]

[Back to Index]