Дядо Иван. Мит или действителност

Асен Димов

 

УВОД

 

 

Замисленото заглавие на тая книга първоначално беше “Отрицателното отношение на нашите възрожденци към Русия - отразено във възрожденските вестници". Нужни са още две обяснителни подзаглавия. Докато отрицателното отношение е преобладаващо (бих казал почти 90%), трябва да се знае, че има също така от време на време, тук и там двойствено - двояко отношение, а и краткотрайно положително отношение през 1877-78 година. Всичко това е отражение - преди всичко - на това, как нашите възрожденци са виждали, разбирали, очаквали и преценявали политиката на Русия относно българските интереси.

 

Възрожденците изказват мнение и пишат много за Русия - руския цар, руското правителство, руското общество, руския народ с всичките му съсловия - аристократи, интелигенция, дворяни, революционери, мужици (крепостни селяни), а пишат и за студа, леда - Сибир, тайгата, пустошта; а още и за изостаналостта, страданието на обикновените прости хора и всички мислещи - богати и бедни. Така се явява общата и ясна картина: ОТРИЦАТЕЛНА!

 

Общата картина би била по-малко отрицателна, ако българският народ е очаквал по-малко от Русия - от Дядо Иван. Надеждите обаче са били големи, очакванията дълголетни, а вярата, че Русия е предопределена с мисия да освободи източноправославните християни от турско иго - силна. Тази вяра в мисията на Дядо Иван. нейното създаване и просъществуване има две обяснения. Първото е въз основа на много стари апокрифни предания и легенди, които са предсказали падането на Цариград под чужда вяра и неговото евентуално възстановяване за християнство (от гръцки апокрифос значи - тайно предание, а и недостоверно). (Това може би да е било постижимо в 1878 г., ако Английската империя не се е страхувала от Руското излизане на Средиземно море). Влиянието на тия предания е важно най-вече в Русия от времето на цар Иван III (1462-1505). Иван III - първият владетел на Русия, за да приеме титлата цар, се оженва за племенницата на последния византийски император.

 

16

 

 

Присьствието на София Палеологус в Москва допринася за създаването на интересната доктрина - “Москва - третия Рим". Същевременно руските дворяни и духовници поддържат идеята, че Христовият кръст трябва отново да се вдигне на църквата “Света София" в Цариград. Второто обяснение е основано на историческата истина, че цар Иван IV - Иван Грозни (1533-1584), е бил припознат като “истински законен християнски властелин" от Цариградския патриарх - първия и най-важния патриарх в Източноправославната църква.

 

Това извънредно важно припознаване става през 1558 г. Името на Иван IV е било “вписано в черковните книги" и е било произнасяно в литургиите на Православните църкви “на веки веков и без заличаване” така:

 

“Всемогъщи Боже, дай дълголетно здраве на нашия набожен и предан Цар Иван".

 

Признаването на Иван IV като “нашия цар Иван" от християните на Балканския полуостров е било вероятно най-важната причина за създаването на вярата в Дядо Иван. Това започва през 1557 г., когато Иван IV изпраща неговите официални пратеници с много подаръци при патриарха в Цариград. Те искат патриархът да признае и благослови коронацията на царя, също така и неговото универсално влияние над всички православни християни. Наскоро през 1558 г. патриарх Йоасаф със задоволство изпълнява всички желания на царя и, разбира се. поискал още повече подаръци и материална подкрепа за патриаршията. Патриархът се съгласява да споменава в литургиите “всички предшественици на Иван IV" и не само това, но и имената на 248 украински и руски владетели. Навярно това е било достатъчно, така че в молитвите е било включено църковното желание “всемогъщия и благочестив Бог да защитава и усилва влиянията Иванови". На всички митрополити и владици веднага им било наредено да включат името на Иван IV в църковните книги и то да се произнася в църковните служби. Това нареждане е било официално утвърдено през 1561 г. във висш църковен събор в присъствието на 38 патриарси и митрополити, с издаването на висша църковна съборна наредба-грамота-потвърждение.

 

И така, патриарсите доволни и царете в Русия доволни, демек - всички сити и агнето цяло. А защо е агнето цяло? Защото султаните в Османската империя това не ги е засягало. По него време в XVI в. те са воювали и напредвали и са давали религиозни права на покорените народи. Обаче, най-важното развитие, най-силното влияние, най-“великото" постижение за вярата в Дядо Иван произлиза от това съглашение между руския цар и Източноправославната църква!

 

17

  

 

През втората половина на XVI в. църковни пратеници от "Божите земи" - източното крайбрежие на Средиземно море, и от балканските земи, почват да посещават Русия по-често, за да искат и получават материална църковна подкрепа. Между тия пратеници е имало и доста монаси от българските земи, включително манастирите в Атон. В Русия българските монаси забелязали, че титлата на руския цар е включвала “Велик княз болгарскии". Това название се е отнасяло до Волго-Кама Болгарс; обаче нашите монаси или не са го разбрали, или са предпочели да го присвояват за българите на Балканския полуостров. Както и да е, до края на XVI в. изглежда със сигурност, че българите са смятали цар Иван IV да е техен цар и са се молели за неговото просъществуване и царство. От тогава до средата на XIX в., за 300 години, българите са говорели за руския цар: “цар Иван“, “белия цар", “нашия християнски цар", “миразчията" (мираз от арабски - наследство от жена) - всичко това означавало, че Иван IV и който и да е от неговите царски наследници трябва да наследи византийския трон в Цариград. Освен тия названия още е употребявано “балакчията", което значело лодкар, риболовец в Черно море. Турците също са употребявали последните две названия - нали са от арабско-турски.

 

Руският цар бил виждан (най-вече от църковните хора и монасите) като Дядо Иван. Дядо Иван бил приет като “стар умен покровител". Това виждане е било не само за царя, но и за руския християнски народ. Българите са дошли до едно не много сигурно заключение, някъде в XVIII в., че Дядо Иван трябва да дойде да ги освободи, а не само да възкачи Христовия кръст на “Света София" в Цариград.

 

Още едно друго обяснение за вярата на българите в Дядо Иван се отнася до Руско-турските войни през XVIII—XIX в. Едно много важно нещо е, че по това време вярата в Дядо Иван се осъществява недостатъчно, колебливо и най-важното несигурно. Войните една след друга нито освобождават българския народ, нито въздигат Христовия кръст на “Света София". Все пак по това време набезите на Русия на юг са имали сериозно и важно значение като изпълнение, опит за изпълнение, за покровителство на южните славяни. Независимо от неуредици и неудобства за българите от войните, идването на руските християнски войски е било разбрано като изпълнение на вярата в Дядо Иван. И наистина, по това време в малките църкви и в килийните училища една от молитвите е била: “Дай Всемогъщи Боже, дълголетно здраве на нашия смирен-боголюбив цар Иван".

 

18

 

 

От средата на XIX в. до Освободителната война българските възрожденски вестници са писали за вярата в Дядо Иван, но главно изтъкват, че българите губят вярата, губят надеждата е това дълголетно спасение. Главната причина за това е не слабост в самата вяра, а Източният въпрос. Източният въпрос е извънредно важно политическо, дипломатическо и най-вече империалистическо стълкновение. Западните сили - Англия, Франция, а даже и Германия, са против това Русия да излиза на “топло море" - Бяло и Средиземно. Като резултат на Освободителната война 1877-78 г. Санстефанският договор дава на България излаз на Бяло море, а това фактически значи и на Русия; но Англия, Франция и Германия не позволяват, не се съгласяват. Резултатът е, че българите губят територии и съотечественици, а Русия губи излаз на “топло море". Намесата на великите сили е била, и все още е, неблагоприятна за България.

 

Много от възрожденските вестници изразяват ясно нетърпение и донякъде и недоволство, че Русия не действа по-решително. Дунавски лебед, списван от Раковски, декларира, че българите са приемали руските войници с протегнати ръце, като свои братя ... дошли като освободители, но винаги са оставали разочаровани (Д.Л. 24.XII.1861 г.). А Свобода, списван от Л. Каравелов. изказва недоволството си от Русия така:

 

Сърбите, черногорците, румънците, даже и гърците, са наши приятели, а повече никой! Цели десетилетия сме очаквали с разтреперано сърце и с братски гърди руските казаци, а даже сичките наши дългогодишни илюзии са разлетяват в една минута, и разлетяват се в такова време, когато Русия би требвало да употреби сичките си сили за нашето удоволетворение.

(С.15.IX.1871).

 

Прочитането на възрожденските вестници и сравнителното им обсъждане с няколко хиляди исторически документи, архивни материали, фолклорни (записани) сведения, летописи, църковни писания и някои др. ме доведоха до заключението, че отношението на българите към Русия, а най-вече на нашите възрожденци - трябвало да се обясни е три, важни на времето, събития.

 

            1. Преселението на българи в Русия през 1861-62 год. Това краткотрайно

 

19

 

 

развитие предизвиква голямо недоволство, даже и омраза към руското правителство сред възрожденците - най-вече Г. Раковски.

 

            2. Русия и българският църковен въпрос. Българският църковен въпрос - борбата за възстановяване на националната църква, е било най-важното, най-голямото общо всебългарско движение. По-важно и по-голямо от всички други движения: културно-просветни, материално-икономически, а даже със сигурност и революционни. Българите търсеха “освобождение от гръцкото фанариотско иго", обаче руското правителство ,руската дипломация се противопоставят - защо? Защото интересът на Русия е да има само една Източноправославна църква на Балканския полуостров, управлявана от цариградския - гръцкия патриарх.

 

            3. Панславизмът и българите. От времето на Кримската война до Освободителната война отношението на нашите възрожденци се определя от тяхното отношение към славофилизма и панславизма. Панславизмът се явява за българите като сложен, сериозно-заплашителен въпрос. Възрожденците го отричат, защото го виждат като "прекомерно преувеличено Панруско" старание за доминиране на всички славяни.

 

Подробности и обяснения по тия три главни събития са приложени в следващите страници.

 

За вярата в Дядо Иван има много документални сведения, но по-обобщителни и изчерпателни са изданията:

 

1. Сношения России с востоком по делам церковным. Петербург, 1858. Гл. III, стр. 74 и т.н.

 

2. Ю. Трифонов - Историческо обяснение на вярата в "Деда Ивана“ (Русия) у българския народ. Библиотека на Славянската беседа, год. III, кн.3.

 

[Previous] [Next]

[Back to Index]