Дядо Иван. Мит или действителност

Асен Димов

 

 

На осемнадесетгодишна възраст бях обявен от "компетентните държавни органи" за "враг на народа № 1". Защо? Защото задавах трудни, неудобни и обидни въпроси на "отговорните другари". Снимката на корицата ме показва на 19-20 годишна възраст - с много коса, която след време опада от мизерия и глад, преживени в подземните карцери. От ранни години в чужбина - с моята много добра жена - създадох щастливо многочленно семейство, което се размножава и облагородява от липсата на морална и материална корупция.

 

Колеги ме съветваха тая книга да бъде по-голяма, тъй като имам най-голямата и обстойна библиография по въпроса. Отговорих им: Дебелите книги са като дебелите дами - трудно се обръщат, отегчителни стават, понижават яснотата.

 

авторът

 

 

ПРЕДГОВОР

 

 

Тази книга би могла да се озаглави и по друг начин. Но едва ли и тогава отправилият взор към нея ще предугади какво е накарало автора да се заеме с нейното написване. Та нали всичко около чудната легенда за Дядо Иван, превърнала се в символ на българската надежда за национално избавление, отдавна е застинала по страниците на историята.

 

Дори и днес, когато българското обществознание е навлязло в своята зряла фаза, всеки опит да се докосне, нежели да се преодолее историческият романтизъм, ще срещне в най-добрия случай учудването на читателя. Нима е възможно тази красива легенда, произнасяна векове с упование и благодарност, да се окаже твърде, твърде илюзорна. Нали не друг, а Дядо Иван през онази паметна 1877 г. премина Дунава и дойде да освободи своите поробени братя. (Друг е въпросът, че и до тогава той неколкократно бе преминавал великата славянска река, но винаги бе оставял след себе си само пепелища и страдания.)

 

Странно защо, но всички опити с един по-верен и критичен тон да се преосмисли този исторически феномен завършват с неуспех. Какво от това, че първостроителят на организираното революционно движение Г. С. Раковски нарече през 1861-во лято политиката на благородния старец "убийствена за българите", а девет години по-късно, по-повод на последното българско преселение в южно-руските стели Любен Каравелов ще се провикне от страниците на в. "Свобода“: 'Русия е можела да ни направи добро, но досега ние не сме видели от нея нищо повече, освен зло - това е факт.“

 

Очевидно за да покажат своето дълбоко разочарование от някои стъпки на руската дипломация, много народни дейци сгъстяват боите на своето негодувание. Но какъвто и да е бил ефектът от техните слова, легендата за Дядо Иван се оказва по-жилава от всяко друго гледище, от всяко научно дирене Затова куражът на автора да се насочи към изследвания на дълбоки, често пъти незабележими на повърхността явления и процеси заслужава адмирации. Видял тъкмо в масовите преселвания на север от Дунав грубо погазване на българските национални интереси, той отрича повтаряни до втръсване обяснения за "търсене на по-добър и свободен живот“ и с мислите на видни възрожденци въстава срещу въдворяването в изоставените селища на десетки хиляди татари и ногайци. С колко печал и отчаяние са изпълнени използваните от него вестникарски статии, разкриващи зейналата пропаст между руските обещания за охолен живот и тънещите в мизерия и бездуховност измамени бежанци.

 

Нещо повече. Удавили в груб селски консерватизъм и непозната суеверна религиозност просветните български амбиции, официалните руски власти забраняват българския език в училищата и поемат открито курс на денационализация. Не стига това, но в желанието си да запази единството на източното православие официална Русия се обявява и срещу борбите на българския народ за църковно-национална самостойност.

 

5

 

 

За пълно подчинение на цариградските фанариоти се обявява и “големият българофил“ генерал Н. П. Игнатиев. И когато султанът обявява фермана за учредяване на Българската екзархия, той остро протестира срещу прокламирането на чл. 10 от документа, според който всички области с преобладаващо българско население преминават под диоцеза на Екзархията. Какъв по-тежък удар над българщината в Македония и Беломорска Тракия, където гръцки духовници налагат гръцки език не само в църквите, а горят български книги и преследват езика ни в училищата.

 

Разбира се, верен на историческата истина, авторът не забравя да спомене и за онези руски прояви, дали плът и кръв на българското духовно възраждане. На основата на взаимни политически интереси срещу общия неприятел Османската империя. Русия подпомага българската култура. Десетки млади българи учат в руски гимназии и университети, носят по обратния път към Отечеството религиозни и светски книги, разпространяват чужди вестници и списания. И тъкмо по този начин Русия дава своя принос за трансформирането на българската етническа култура в национална култура. А всичко това, в крайна сметка, осигурява една нова, динамична връзка с триумфиращата европейска цивилизация.

 

Едва ли представата ни за този труд ще бъде завършена, ако не споменем проучването на още един проблем, засягащ фундамента на руската политика спрямо българския род и България - руския панславизъм. Кой знае защо, този въпрос дълго време остава встрани от интересите на съвременната историография. Смея да твърдя, че във връзка с неговото осъществяване авторът привежда обилна фактология. Сравнява тази великоруска културнополитическа доктрина, налагаща хегемония на руския език. на целия славянски свят, със сръбския панславизъм и с немския пзнтефтонизъм. нямащи нищо общо с благородната идея за общо славянско културно творчество. Така, отговорил макар и със закъснение от почти 150 години на една открита духовна агресия. А. Димов завършва своя труд с основната мисъл, че по отношение на българите и България Русия винаги е действала в пълна хармония със собствените си егоистични интереси. Поне в течение на цялото, деветнадесетото столетие.

 

проф. дин. Стоян Дойнов

 

[Next]

[Back to Index]